Ърнест Томпсън Сетън
Момчето и рисът

Момчето

Той току-що беше навършил 15 години. Обичаше много лова и се беше пристрастил необикновено много, особено за един начинаещ, към него. Цял ден над лазурното езеро Кейгеонул прииждаха ята диви гълъби, накапваха в редица по изсъхналите дънери край малките горски полянки, които приличаха на паметници, издигнати в чест на огъня, и стояха като изкушаващи мишени. Той обаче напразно ги преследваше с часове. Птиците като че знаеха от какво разстояние бие неговата старомодна пушка и всеки път преди той да се приближеше на достатъчно разстояние, шумно се вдигаха във въздуха. Най-сетне едно малко ято се пръсна между зелените дървета край потока близо до дървената колиба и като се прикриваше зад нея, Торбърн пристъпи внимателно напред. Погледът му се спря върху един гълъб, кацнал недалеч; прицели се внимателно и гръмна. Почти в същия миг отекна и друг изстрел и птицата падна мъртва на земята. Торбърн се втурна да я вземе, но изведнъж се появи някакъв висок младеж и я вдигна.

— Хей, Корни! Птицата е моя!

— Твоят ли! Твоята излетя ей там? Видях ги как кацат тук, и реших да гръмна една.

Внимателното оглеждане показа, че гълъбът е ударен едновременно от куршум и от сачма. Стрелците се бяха мерили по една и съща птица. И двамата се смяха от сърце на това съвпадение, макар шегата да имаше и сериозна страна. Храната и бойните припаси не достигаха в този горски дом.

Корни, млад и чудесно сложен ирландец от канадски произход, висок около метър и осемдесет, живееше сега в дървената колиба, където липсата на удобства и суровият живот бяха постоянни източници на жизнерадост. Колтови, макар родени и израснали в лесовете на Канада, не бяха изгубили нищо от онзи дух, превърнал ирландската кръв из цял свят в синоним на искреност и остроумие.

Корни беше първородният син на голямо семейство, заселило се в Питърсей на 25 мили на юг. Беше изявил желание сам да изгради своя дом в горите на Финбанк и неговите пораснали вече сестри — Маргит, уравновесена и сериозна, и Лу, жизнерадостна и духовита, се заеха с домакинството му. Торбърн Олдър им гостуваше. Току-що беше оздравял от много сериозна болест, затова го бяха изпратили да поводи малко „по-суров живот“ из горите с надежда да придобие поне малко от жизнеността на своите домакини. Техният дом беше построен от неизбичени дървета, без дюшеме, покрит с чимове с избуяли по тях треви и бурени. Девствената гора наоколо се пресичаше на две места: едното, където на юг водеше най-обикновена пътека до Питърсей, и другото, където върху чакълестия бряг плискаше водите си изумрудено езеро и откъдето можеше да се види къщата на най-близкия съсед, която се намираше на около четири мили през водата.

Ежедневието им беше монотонно. Корни ставаше при изгрев-слънце да запали огъня, викаше сестрите си и докато те приготвяха закуската, той хранеше конете. В 6 часа закусваха и Корни отиваше на работа. По обед, чието настъпване Маргит познаваше по сянката на едно дърво върху ручея — ясен белег, че трябва да донесе прясна вода за трапезата, Лу окачваше бяла кърпа върху един прът и Корни, забелязвайки сигнала, се връщаше за обед, изгорял и заруменял, истинско олицетворение на мъжка сила и честен труд. Понякога Тор се губеше по цял ден, но привечер, когато отново се събираха край масата, той се прибираше от езерото или от някой далечен планински хребет и вечеряше онова, което беше ял на обед и на закуска, защото менюто, както и дните винаги се повтаряха: свинско, хляб, картофи и чай, понякога яйца, които снасяха дузината кокошки, подслонени в малката конюшня, и много рядко дивеч, понеже Тор не беше ловец, а Корни нямаше време за нищо друго, освен за фермата.

Рисът

Една огромна липа караше старините си в гората. Смъртта проявяваше към нея голямо великодушие, защото й изпрати три предупреждения: липата избуя над всички свои посестрими, децата й пораснаха и най-сетне цялата беше куха. Зимната фъртуна пречупи ствола й надве и там, където трябваше да се намира сърцето й, се откри голяма дупка. Сега липата лежеше сред слънчевата поляна като дълга дървена хралупа и се превърна в прекрасен дом на един рис, който търсеше удобно място за бъдещето си поколение.

Майката рис беше стара и измършавяла, защото и годината беше трудна за рисовете. Предната есен мор унищожи главния им източник за храна — зайците, зимъс наваля дълбок сняг, а неочакван мраз изтреби почти всички яребици. Безконечната дъждовна пролет погуби малкото излюпили се яребици и препълни толкова блатата и потоците, че рибите и жабите станаха недостъпни. Нашата позната страдаше не по-малко от всички свои посестрими.

Малките рисчета, полугладни още преди раждането си, й бяха сега допълнителна тежест, понеже й отнемаха време, което можеше да посвети на лов.

Северният заек е любимата храна на риса. В добри години тя беше убивала понякога по 50 само за един ден, но сега не можеше и да мечтае за това. Чумата беше свършила много добре своята работа.

Веднъж тя улови червена катеричка, вмъкнала се в хралупа с капан, а друг път — вонящ черен смок, който остана единствената й храна за през деня. Последва ден изобщо без храна и малките жално писукаха, защото млякото не им достигаше. Един път тя забеляза голямо черно животно, което издаваше неприятна, но позната миризма. Хвърли се мълниеносно и безшумно отгоре му. Удари го веднъж по носа, но таралежът прикри глава, опашката му щръкна нагоре и майката рис беше прободена на десетина места от малките му остри стрелички. Извади ги със зъби, защото се беше „запознала с таралежа“ още преди години, но само острата нужда я принуди сега да го нападне наново.

Този ден успя да хване всичко на всичко само една жаба и на следващия предприе дълъг и уморителен лов из най-отдалечените кътчета на гората. До ушите й долетя странен зовящ глас. Никога не го беше чувала досега. Тръгна внимателно към него, срещу вятъра, и долови много нови миризми и няколко неизвестни звука. Силният и ясен зовящ глас се повтори, когато майката рис излезе на една горска полянка. Там се издигаха две грамадни къщи, вероятно на ондатри или на бобри. Такива големи къщи тя не беше виждала никога досега. Бяха изградени отчасти от съчки и се намираха не сред блато, а върху суха земя. Около тях се разхождаха няколко яребици, по-скоро птици, които приличаха на яребици, само че по-едри и разноцветни: червени, жълти и бели.

Тя се разтрепери от възбуда — храна, храна, изобилна храна, и старата ловджийка се сниши. Гърдите й опряха земята, а лактите щръкнаха над гърба й, когато започна да дебне по най-хитър и ловък начин. Трябваше на всяка цена да услови една от тези яребици. Налагаше се да използува всякаква хитрост, не биваше да допусне нито една грешка, даже за това да бяха необходими часове или цял ден. Трябваше да се приближи толкова, че да осигури победата, преди плячката да отлети.

От мястото, където се криеше, до голямата къща на ондатрата я деляха само няколко скока, но тя премина това разстояние пълзешком за цял час. От дънер до храсталак, от ствол на дърво до стръкче трева се промъкваше тя, почти разстлала се върху земята, и яребиците не я забелязваха, а продължаваха да се хранят. Чуваше се само острият писък на една от тях, който беше долетял най-напред до ушите на майката рис. Веднъж като че усетиха опасността, но дългото очакване разсея страха им. Сега се намираха само на една крачка и тя потръпна от нетърпение, каквото изпитва сърцето на всеки ловец, но също така и от глад. Погледът й се спря върху една бяла птица, не най-близката, но някак привличаща я с окраската си.

Къщата на ондатрата се намираше на открито място, след това се простираха високи бурени с пръснати навсякъде съчки. Бялата птица се навърташе из буренаците, а червеникавата певица със силния глас подхвръкна към върха на могилката на ондатрата и запя както преди. Майката рис се сниши още повече. В песента като че се долавяха тревожни нотки, но не, бялата продължаваше да стои на мястото си. Ловджийката виждаше как крилете й проблясват между стъблата на бурените. Сега пред нея се простираше откритото пространство. Сплескана като изсушена кожа, тя запълзя бавно и тихо зад дънера на едно дърво, не по-дебело от врата й. Само да се добере до онези стръкчета трева, тогава ще се промъкне незабелязано до буренаците, откъдето ще може и да скочи. До носа й достигна миризмата на птицата — разкошният и силен аромат на живота, на плътта и на кръвта, от който крайниците й просто се вцепениха, а очите й заблестяха.

Яребиците продължаваха да рият земята и да кълват; една от тях подскочи върху купчинката, но бялата продължаваше да стои на мястото си. Още пет безшумни крачки и майката рис се озова зад бурените, зад които проблясваше бялата птица. Тя прецени разстоянието, опита почвата под себе си, размърда задните си крака, за да изчисти някои от нападалите съчки, после скочи с всички сили напред. Бялата птица не разбра от каква смърт умира. Фатална сива сянка връхлетя отгоре й, бързите и смъртоносни нокти свършиха светкавично своята работа и преди останалите птици да забележат неприятеля и да отлетят, майката рис изчезна с бялата птица в уста, която размахва отчаяно криле.

Като ръмжеше от вродената си ярост и споходилото я щастие, тя се понесе със скокове из гората и забърза радостно към къщи. Последният трепет замря от топлото тяло на нейната жертва, когато дочу пред себе си тежки стъпки. Тя скочи върху един дънер. Крилете на плячката пречеха на погледа й, затова постави трупа на птицата на земята, като го притисна здраво с едната си лапа. Шумът се приближи, храстите се огънаха и оттам изскочи едно момче. Старият рис познаваше хората и ги мразеше. Той ги беше наблюдавал нощем, ходил беше по следите им, на свой ред беше преследван и раняван от тях. За миг застанаха лице срещу лице. Ловджийката изръмжа в знак на предизвикателство, грабна птицата и скочи от дънера в спасителните храсти. До леговището й оставаха около една-две мили, но тя не спря никъде да се храни, докато не зърна обляната от слънце поляна и голямата повалена липа. Тогава тихото „прр, прр“ подкани малките да излязат от дупката и да започнат да пируват с вкусната храна.

Домът на риса

Отначало Тор, израсъл в града, не се решаваше да влезе по-навътре в гората от мястото, до което долитаха ударите от брадвата на Корни. С всеки нов ден обаче той проникваше все по-навътре, като не се ориентираше по измамния мъх на дърветата, а по слънцето, компаса и разни предмети. Целта му беше по-скоро да изучава дивите животни, отколкото да ги изтребва, но природоизследователят винаги е близък роднина на ловеца, затова не се разделяше с пушката си. Единственото животно на разчистеното от тях място беше тлъстият мармот^[1]. Дупката му се намираше под един дънер, на около стотина ярда от колибата. В слънчеви утрини мармотът обичаше да се припича върху дънера. Постоянната бдителност се отплаща за всяко добро в гората. Той винаги беше нащрек и Тор напразно се опитваше да го улучи или да го хване с капан.

— Знаете ли какво — каза една сутрин Корни, — време е да хапнем малко прясно месо.

Той свали пушката си, старовремско оръжие с тясна цев, напълни я с присъщото за опитните стрелци внимание, насочи я през отворената врата на колибата и гръмна. Мармотът се килна назад и застина. Тор се втурна към него, после се върна тържествуващ с животното, като викаше:

— Точно в главата, от 120 ярда!

Корни успя да прикрие самодоволната усмивка, припламнала на ъгълчетата на устните му, но блестящите му очи за миг засвяткаха по-ярко.

Това не беше убийство заради убийството, защото мармотът опустошаваше всичко около своята дупка. С вкусното му месо семейството можа да се нахрани два пъти, а освен това Корни показа на Тор как се обработват кожи. Отначало той държа кожата в продължение на двадесет и четири часа в пепел от дърва. В резултат на това падна цялата козина. След това три дни топи кожата в сапунена вода и я обработва с ръце, докато изсъхна и се превърна в здрава бяла кожа.

Тор странствуваше все по-далеч, търсейки приключения, които винаги го удивяваха. Много от дните бяха съвсем безцветни, други изобилствуваха от събития; неочакваното винаги е било отличителна черта на ловуването, както и негова неотлъчна прелест. Един ден той отиде далеч зад хребета, в съвсем нова посока, и мина през широката горска поляна, където лежеше поваленият ствол на огромната липа. Нейните размери го поразиха. Той отмина поляната и се упъти към езерото, което беше на около миля на запад, но след двадесетина минути изведнъж спря. Погледът му падна върху огромно черно животно, покачило се на около 30 стъпки от земята на разклонения ствол на една ела. Мечка! Най-сетне! Ето го изпитанието на нервите, което беше очаквал през цялото лято. Отдавна се чудеше как щеше да се държи при подобно изпитание загадката, наречена „аз“! Стоеше като вкаменен. Дясната му ръка се плъзна в джоба, извади три-четири едри сачми, които носеше за спешни случаи, изсипа ги върху поставените вече в цевта дребни сачми и втикна тампонче, за да не се изръсят.

Мечката стоеше все така неподвижно и момчето не можеше да види главата й, но сега започна да я изучава внимателно. Не беше голяма, напротив малка, да, много малка, истинско меченце. Меченце! Това означаваше, че наблизо се намира и майката. Тор се озърна уплашено и като не видя никой, освен малкото мече, насочи пушката и стреля.

За негова най-голяма изненада животното тупна мъртво на земята. Оказа се, че не е мечка, а огромен таралеж. Тор го заразглежда с удивление и съжаление, защото нямаше никакво желание да убива подобно безобидно същество. Той откри върху странното му лице две-три дълбоки драскотини, които доказваха, че той не е бил единственият му неприятел. Тор се обърна да си върви, но забеляза кръв по панталоните си, а след това откри, че лявата му ръка кърви. Беше се наранил сериозно от бодлите на животното, без сам да забележи как. Той остави таралежа с нежелание. Когато научи за случилото се, Лу изрази съжаление, че не е одрал животното, и каза, че имала нужда от подплатена с кожа шапка за през зимата.

Друг път Тор излезе без пушка, тъй като имаше намерение да събира само необикновени растения, които беше видял. Намираха се близо до сечището. Той познаваше мястото по един повален бряст. Когато го наближи, до ушите му долетя странен звук. Очите му съзряха два предмета върху ствола, които се движеха. Тор повдигна един клон и различи ясно главата и опашката на огромен рис. Рисът също го беше забелязал и сега впери очи в него и заръмжа. Под едната си лапа притискаше върху ствола бяла птица. Тор разпозна в нея една от собствените им безценни кокошки. Колко свиреп и жесток му изглеждаше сега звярът. Тор го намрази с цялата си душа. Той скръцна със зъби от досада, че именно сега, когато му се беше удала най-добрата възможност, се оказа без оръжие. Достраша го. Стоеше като вцепенен и не знаеше какво да предприеме. Рисът изръмжа по-яростно. Размърда гневно силната си опашка, после сграбчи жертвата си, скочи от дървото и изчезна.

Лятото се оказа много дъждовно и по прогизналата земя младият ловец откриваше следи, които в сухо време трудно би открил и опитен ловец. Един ден Тор се натъкна в гората на следи, като че оставени от прасе. Бяха пресни, а и поройният дъжд, паднал преди два часа, беше заличил всички други следи. След около половин миля те го отведоха до някаква клисура. Като стигна до стръмния й склон, видя да проблясват бели петна. Острият поглед на младежа откри сърна с нейното изпъстрено с точки сърненце, вперили любопитни погледи в него. Макар и да беше дошъл тук по техните следи, Тор остана удивен. Гледаше ги с отворена уста. Майката се обърна, вдигна сигнала за опасност — своята бяла опашка, и се отдалечи с леки крачки, последвана от малкото. Тя прескачаше без усилия повалените дървета или се промъкваше с котешка пъргавина под тях, когато позволяваха това.

Нито веднъж не му се удаде възможност да стреля по тях, макар че още няколко пъти се натъкна на същите следи, поне така му се струваше, защото кой знае защо сърните се срещаха много по-рядко в тази гъста гора, отколкото следващите години, когато я осеяха със сечища.

Тор повече не видя сърните заедно, но веднъж срещна майката, поне му се стори, че беше тя. Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Тор си спомни една уловка, която беше научил от Корни. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка. Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Тор хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение. Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително. Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

— Бедната! — каза си Тор. — Сигурно е загубила малкото си.

Момчето срещна още веднъж риса в гората. Половин час след срещата си с осиротялата сърна той пресече дългия хребет, който се намираше на няколко мили северно от колибата. Беше отминал вече полянката с голямата повалена липа, когато пред него неочаквано се появи някакво животно, което приличаше на огромна котка с пухкава опашка. Котето отправи безобиден поглед към Тор. Той вдигна както обикновено пушката си, но то само наклони встрани глава и продължи да го оглежда безстрашно. След това второ коте, което не беше забелязал досега, започна да си играе с първото, тупкаше братчето си с лапи по опашката и го подканяше да се преборят.

Наблюдавайки веселите им подскоци, Тор съвсем забрави своето оръжие, но мисълта за старата вражда отново го завладя. Беше почти насочил пушката си, когато го стресна ужасен рев, разнесъл се току до самия него. На десетина фута от себе си той видя старата майка рис, огромна и свирепа като тигрица. Да стреля сега в малките беше истинска глупост. Момчето напъха с нервни движения няколко едри сачми в пушката, докато ръмженето ту се усилваше, ту отслабваше. Преди да успее да стреля, рисът вдигна нещо, което беше оставил пред краката си. Момчето успя да зърне кафява козина с бели петна — бездушното телце на току-що убита малка сърничка. След това майката рис изчезна. Малките я последваха и Тор повече не я видя до минутата, когато се наложи да премерят силите си в смъртен двубой.

Страшилището на горите

Изминаха шест седмици в обичайни ежедневни занимания, когато един ден младият левент Корни започна да се движи необичайно унило. Красивото му лице бе помръкнало и тази сутрин той не отвори уста да изпее нещо.

Двете момчета спяха на едно легло в ъгъла на най-голямата стая. През нощта Тор се буди на няколко пъти от бълнуването и неспокойния сън на своя приятел.

На сутринта Корни се събуди както обикновено, нахрани конете, но докато сестрите му приготвяха закуската, отново легна. После се надигна с мъка, отиде на работа, но се върна рано. Трепереше целият. Независимо от топлия летен ден не можеше да се стопли с нищо. Няколко часа по-късно Корни вдигна висока температура. Сега на всички стана ясно, че се е разболял от горска треска. Маргит излезе и набра в полата си чадърчевидна зимолюбка, свари чай и накара Корни да пие често.

Независимо от всички билки и грижи младежът се чувствуваше все по-зле. Изминаха десет дни и той отслабна много, а за работа и дума не можеше да става. В един от „добрите дни“, които са типични за хода на болестта, той каза:

— Слушайте, момичета. Повече не мога. Мисля, че най-разумно ще е да си отида в къщи. Днес се чувствувам по-добре и ще мога да карам колата, поне донякъде. Ако ми стане по-лошо, ще се излегна в нея и конете сами ще ме откарат в къщи. За една седмица мама ще ме вдигне на крака. Ако останете без храна, докато се върна, отидете с лодката до Елертън.

Момичетата впрегнаха конете и Корни, слаб и блед, я подкара по дългия неравен друм. Всички изпитваха чувството, че се намират върху изоставен остров, откъдето откарват единствената лодка.

Не минаха и няколко дни и горската треска повали на легло и Маргит, Лу и Тор.

Докато „добрите дни“ на Корни идваха през ден, тримата изобщо нямаха такива дни и в колибата сега цареше пълно униние.

Изминаха седем дни и Маргит не можеше вече да става от леглото, а Лу едва-едва се движеше из къщичката. Тя беше смела девойка, надарена с чувство за хумор, който поддържаше бодростта на духа у останалите, но нейните най-забавни шеги сега звучаха неприятно от изнуреното й и измършавяло лице. Макар слаб и болен, Тор имаше най-много сили от всички и всеки ден готвеше и поднасяше оскъдната храна. Те хапваха много малко, което може би беше добре дошло, тъй като провизиите се привършваха, а Корни нямаше да се върне поне още една седмица.

Скоро единствено Тор можеше да става от леглото. Една сутрин, когато едва се примъкна да отреже обичайния къс от станалия вече безценен бекон, той откри с ужас, че парчето е изчезнало. Без съмнение някое диво животно го беше задигнало от малкото сандъче, поставено в сенчестата страна на къщата, където го пазеха от мухите. Сега оставаха само на брашно и чай. Обзе го отчаяние. Изведнъж погледът му се спря върху кокошките в конюшнята. Но каква полза от тях? В трескавото му състояние хващането на една кокошка беше равносилно на хващането на сърна или на ястреб. Изведнъж си спомни за пушката и след малко чистеше вече една тлъста кокошка. Свари я цялата и супата беше единствената вкусна храна, която имаха за известно време.

Изкараха три тягостни дни благодарение на тази кокошка и когато я свършиха, Тор отново откачи пушката, която сега му се струваше тежка като олово. Той пропълзя до конюшнята, но беше толкова слаб и така трепереше, че едва след няколко изстрела успея да застреля една кокошка. После прибра пушката и мунициите, останали само за още три зареждания.

Тор се изненада, че бяха останали само три-четири кокошки. Преди бяха повече от дузина. След три дни предприе ново нападение. Намери една-единствена кокошка, която успя да свали с последния заряд.

Сега ежедневието му се превърна в монотонен ужас. Утрините, когато се чувствуваше по-добре, приготвяше малко храна за всички и се тъкмеше за изгарящата нощ, като поставяше до всяко легло ведро с вода. Към един часа с ужасяваща точност се проявяваше треската; Тор трепереше като лист от глава до пети, тракаше със зъби от студ, студ, пронизващ го отвътре и отвън. Нищо не можеше да го затопли, огънят като че беше загубил своята сила. Не оставаше нищо друго, освен да лежи, да трепери и да понася бавното мъчение на треперенето и на мръзненето до смърт, което продължаваше цели шест часа. Към това мъчение се прибавяше и ужасното гадене. Около седем-осем часа вечерта настъпваше промяна: започваше пристъпът на изгарящата температура и никакъв лед не беше в състояние да я охлади; вода, вода, нищо друго не му трябваше и Тор пиеше, пиеше до три-четири сутринта, когато треската поутихваше. Тогава заспиваше от пълно изтощение.

„Ако останете без храна, отидете с кануто до Елертън“ — бяха последните думи на Корни. Кой обаче можеше да тръгне с кануто?

Сега между тях и гладната смърт оставаше само половината от сварената кокошка, а от Корни нямаше и следа.

Вече три безконечни седмици се точеше този гибелен начин на живот. Всичко вървеше не на добре, а на зле, тъй като болните непрестанно слабееха. След някой и друг ден момчето също нямаше да може да напуска вече постелята. Какво ги очакваше тогава?

Обзе ги отчаяние. Всеки мислеше ужасен: „Господи, кога най-сетне ще се върне Корни?“

Домът на момчето

Цялата сутрин в деня, в който предстоеше да изядат останалата част от последната кокошка, Тор пренася вода за посрещане на новите пристъпи на треската. Разтресе го много по-рано от обикновено, и то много по-силно, отколкото досега.

Той пиеше жадно и начесто от ведрото до главата си. Напълнил го беше догоре и в него не остана почти нищо, когато към два часа през нощта треската позатихна и той заспа.

В сивия здрач го събуди някакъв странен, идващ някъде отблизо звук от плискаща се вода. Тор обърна глава и току пред себе си видя две блестящи очи. Някакъв голям звяр лочеше водата от ведрото до леглото му.

За миг Тор го погледна ужасен, после затвори очи, убеден, че му се присънва някакъв кошмар от Индия и че до леглото му е застанал тигър, но лоченето продължаваше. Повдигна глава; животното все още стоеше там. Опита се да извика, но от гърлото му изскочи само слабо бълбукане. Голямата мъхната глава трепна, под блесналите очи се дочу пръхтене и животното, каквото и да беше, се отпусна на предни лапи, премина през хижата и се мушна под масата. Тор се разсъни напълно, надигна се бавно на лакти и едва-едва извика: „Ш-ш-шт!“ Огнените очи отново се появиха под масата и сивата фигура пристъпи напред. Тя премина със спокойни крачки, мушна се под най-долната греда, където беше останала дупката от едно картофено гнездо, и изчезна.

Какво беше това животно? Болното момче трудно можеше да се досети — без съмнение някой хищен звяр. Смелостта му го напусна. Целият трепереше от страх и чувство за безпомощност. През нощта спа на пресекулки, събуждаше се внезапно и отново търсеше в тъмнината ужасните очи и огромната сива, покриваща се сянка. На сутринта беше почти сигурен, че е бълнувал, но за всеки случай положи големи усилия да запуши отвора с няколко дърва за горене.

И тримата почти нямаха апетит, но трябваше да обуздават и него, защото им оставаше само едно парче от кокошката, а Корни очевидно предполагаше, че са ходили до Елертън и че са взели всички необходими провизии.

Изнемощял и задремал от преминалия пристъп на треската през нощта, Тор се събуди от някакъв шум в стаята — сякаш се чупеха кости. Огледа се и пред малкия прозорец забеляза очертанията на голямо животно, покачило се върху масата. Тор извика и се опита да хвърли едната си обувка върху натрапника. Звярът скочи леко на земята и се промъкна през дупката, която зееше отново.

Сега Тор разбра, че всичко това не е сън, разбраха го и момичетата. Те не само чуха животното, но и разбраха, че парчето кокошка, последната им храна, беше изчезнала.

Бедният Тор почти не стана този ден от леглото. Жалбите на болните момичета най-сетне го принудиха да се надигне. Долу край извора той намери няколко ягоди и тримата ги разделиха помежду си. Тор направи обичайните приготовления против студа и жаждата, но прибави още едно — край леглото си постави стар рибарски харпун, единственото оръжие, което успя да открие (пушката сега беше съвсем безполезна), борова подпалка и няколко клечки кибрит. Знаеше, че звярът щеше да се върне отново, при това гладен. Храна нямаше да намери, а какво по-естествено от това, мислеше си Тор, да посегне на живата плячка, легнала безпомощно пред него? И пред очите му се появи безжизненото кафяво телце на малката сърничка, сграбчено от същите тези жестоки челюсти.

Тор отново барикадира дупката с дърва за горене и нощта премина както обикновено, само че без посещение на свирепия звяр. Храната им този ден се състоеше само от брашно и вода и за да го свари, Тор се принуди да използува част от дървената барикада. Лу опита да се пошегува, като заяви, че можела да лети, толкова била олекнала, и пожела да стане, но успя да се повдигне само до ръба на леглото. Направиха обичайните приготовления и изкараха и тази нощ, но рано сутринта Тор отново беше събуден грубо от шума на плискаща се вода край леглото и отново видя искрящите очи, голямата глава и сивия силует на фона на процеждащата се през прозореца светлина на зората.

Тор напрегна всички сили да извика смело, но се разнесе немощен писък:

— Лу, Маргит! Рисът, рисът пак е тук!

— Нека господ да ти е на помощ, ние не можем да сторим нищо.

— Ш-ш-шт! — Тор отново се опита да прогони звяра. Рисът скочи върху масата до прозореца и заръмжа, застанал под безполезната вече пушка. Тор помисли, че ще скочи през стъклото, защото за миг се взря в прозореца, но хищникът се обърна и впи святкащите си очи в него. Момчето се изправи с мъка и се помоли господ да му даде сили; чувствуваше, че е настанало време да убие или да бъде убит. Драсна клечка кибрит и запали боровата подпалка, вдигна я в лявата ръка, а в дясната стисна стария рибарски харпун; имаше намерение да се бие, но изпитваше такава голяма слабост, че просто се подпря на него. Огромният звяр продължаваше да стои върху масата, но сега малко се сниши, като че се готвеше за скок. На светлината на борината очите му излъчваха кървави отблясъци. Опашката му се мяташе насам-натам, а ръмженето стана по-остро. Коленете на Тор се подкосяваха, но той вдигна харпуна и го размаха слабо към звяра. В същия миг рисът скочи, но не върху него, както си помисли в началото — запалената факла и смелостта на момчето му бяха въздействували, а прелетя над него, падна на земята и моментално се вмъкна под леглото.

Това беше минутно поражение. Тор закрепи факлата на гредите и стисна с две ръце харпуна. Борбата се водеше на живот и смърт и той съзнаваше това. До ушите му достигнаха тихите молитви на момичетата. Той виждаше само блестящите очи под леглото и чуваше усилващото се ръмжене, което говореше, че хищникът се готви за атака. Полагайки огромни усилия, Тор се закрепи здраво на крака и с цялата тежест на тялото си натисна харпуна напред.

Оръжието се заби в нещо меко, разнесе се ужасен рев. Момчето натискаше с всички сили върху харпуна; звярът се мъчеше да го сграбчи, Тор чувствуваше как зъбите и ноктите на риса дращят по дървената дръжка и въпреки усилията му все повече го наближават. Мощните лапи и нокти вече го докосваха; нямаше да издържи дълго. Тор напрегна всички останали в него сили. Рисът се хвърли, ръмжейки, разнесе се трясък, харпунът се огъна, изгнилият му връх се счупи, звярът се хвърли, профуча край момчето, без да го докосне, пъхна се през дупката и не се видя повече.

Тор падна върху леглото и изгуби съзнание.

Не знаеше колко време беше лежал така, но слънцето блестеше ярко, когато го разбуди силен и весел глас:

— Хей, хей! Измрели ли сте? Лу! Тор! Маргит!

Нямаше сили да отвърне, но дочу конски тропот, тежки стъпки, после вратата се отвори и вътре влезе Корни, красив и здрав както преди. При вида на утихналата колиба върху лицето му се изписаха ужас и болка.

— Мъртви! — изпъшка той. — Кой е умрял, къде сте? Тор? — След това. — Кой е мъртъв? Лу? Маргит?

— Корни, Корни — разнесе се тих глас откъм леглото. — Вътре сме. Много сме болни. Нямаме нищо за ядене.

— Какъв глупак съм бил! — занарежда Корни. — Сигурен бях, че сте ходили до Елертън и че сте взели всичко необходимо.

— Не можахме, Корни. И тримата се разболяхме едновременно веднага след като ти замина. После дойде рисът, очисти кокошките и всичко, което беше останало в къщи.

— Но ти си разчистил сметките си с него! — забеляза Корни и посочи кървавите следи по пода, губещи се под гредата.

Благодарение на силната храна, грижите и лекарствата скоро всички се вдигнаха на крака.

След един-два месеца, когато момичетата поискаха нова бъчва, Тор каза:

— Зная къде ще намерим куха липа, същинска огромна бъчва.

Отидоха заедно с Корни до поляната и когато отрязаха необходимото им парче, в края на кухия дънер откриха изсушените тела на два малки риса и на майка им, в чието тяло стърчеше върхът на рибарски харпун със счупена дръжка.