Ърнест Томпсън Сетън
Арно (Историята на един пощенски гълъб)

I

През една странична врата влязохме в голяма конюшня, която се намираше на Западната 19-а улица. Едва доловимата миризма на добре поддържани отделни боксове се губеше в приятния аромат на сеното. Изкачихме се по някаква стълба и се озовахме в дълго таванско помещение. Южният му край беше ограден и познатото „ку-у, куу-у, рук-ат-а-ку“, примесено с „уирр, уирр, уирр“ на криле, ни даде да разберем, че се намираме в гълъбарник.

Тук живееха знаменити птици и днес предстоеше състезание между 50 млади гълъба. Собственикът на гълъбарника ме покани като безпристрастна страна за съдия на състезанието.

За младите птици това състезание беше тренировъчно. Два-три пъти ги бяха извеждали навън и от кратки разстояния ги бяха пускали заедно с родителите да се върнат у дома. Сега им предстоеше първият самостоятелен полет. Разстоянието от старта, градчето Елизабет, до тук беше сериозно изпитание за техните неукрепнали още криле.

— Работата е в това — обясняваше дресьорът, — че по този начин се избавяме от глупавите птици. Само най-добрите се завръщат, а ние повече и не желаем.

Състезанието имаше и друга страна. В същност то щеше да е между онези птици, които щяха да се върнат. Всички собственици на гълъби, както и няколко съседи любители се интересуваха от един или друг пощенски гълъб. За победителя беше определена награда, а на мен предстоеше важната задача да го посоча. Печелеше не първата завърнала се, а първата пристигнала в гълъбарника птица, защото върналата се близо до своето жилище, но непоявила се незабавно в къщи птица няма качества на писмоносец.

Гълъбите, които пренасят съобщения, се наричат домашари^[1], понеже винаги се завръщат у дома. Те не се отличават с някаква специална окраска, лишени са и от причудливите украшения на показваните по изложбите свои събратя. Домашарите не се отглеждат заради красотата им, а заради тяхната бързина и умствени способности. От тях се изискват привързаност към бащиното огнище и способност да се завръщат безпогрешно при него. Сега се смята, че центърът на чувството за ориентиране се намира в ушния лабиринт на птицата. Няма същество с по-развито чувство за посока от добрия домашар; единствените видими доказателствата това са големите издутини от двете страни на главата, точно над ушите, и великолепните криле, с които птицата се подчинява на благородния импулс за любов към родната стряха. Сега щяха да се проверят умствените и физическите качества на последната група млади птици.

Макар и да имаше много свидетели, сметнах за най-добре да затворя всички вратички на гълъбарника, с изключение на една, която щях да хлопна моментално зад първия пристигнал гълъб.

Никога няма да забравя вълнението през този ден. Предупредиха ме, че „тръгват в 12 часа и че трябва да са тук в 12,30, но внимавайте, идват като вихър. Виждат се едва като връхлетят в гълъбарника“.

Наредихме се край стената от вътрешната страна на гълъбарника и всеки прилепи очи към някоя пролука или полузатворена вратичка, като се взираше нетърпеливо в югозападна посока, когато някой извика:

— Внимавайте, идват!

Приличаха на бял облак, плувнал над покривите на града, който заобиколи някакъв голям фабричен комин, и след две секунди птиците се втурнаха при нас. Появяването на белия облак, пърхането на крилете, всичко стана така внезапно, така бързо, че макар и подготвен, не успях да съобразя веднага какво да правя. Само аз стоях до единствената отворена вратичка. Край мен профуча синя мълния, докосна ме с крайчеца на крилете си и отмина. Едва успях да затворя малката вратичка след нея, когато всички мъже извикаха в хор:

— Арно! Арно! Не ви ли казвах, че ще победи! Милият, само на три месеца, а вече победител! Миличкият ми!

И собственикът на Арно започна да танцува, зарадван не толкова на спечелената сума, колкото на успеха на птицата.

Мъжете насядаха или наклякаха и започнаха да съзерцават с нескрито уважение гълъба, който гълташе жадно водата, а после се обърна към паничката с храна.

— Погледнете очите, крилете! Виждали ли сте някога такива гърди! О, да, той е истински смелчага!

Така бърбореше неговият собственик на утихналите мъже, чиито птици бяха победени.

Това беше първият подвиг на Арно. Той се оказа най-добър измежду 50 чудесни птици; бъдещето му се чертаеше в най-блестящи краски.

Арно получи сребърния пръстен, с който награждават най-добрите птици. Пръстенът носеше номер 2590 С, номер, който и днес говори много на всички, които се занимават с гълъби из целия свят.

При този пробен полет от Елизабет се завърнаха само 40 птици. Почти винаги става така. Някои изостанаха поради слабост, други се отклониха поради глупост. По този прост начин собствениците на гълъби непрестанно усъвършенствуват качествата на птиците. От десет птици пет изчезнаха безследно, а другите пет се завърнаха много късно още същия ден, и то не наведнъж, а поотделно; последният беше един едър и непохватен син гълъб. Работникът в гълъбарника забеляза:

— Ето го празноглавия Синушко, на който заложи Джек. Мислех, че няма да се върне; хич и не ме е грижа за него, според мен гушата му е много голяма.

Големия Синушко, наричан още Ъгловатия, понеже се роди в едно ъглово гнездо, отначало беше показал необикновена жизненост. Макар и всички да бяха приблизително на една и съща възраст, той израсна по-бързо, стана по-едър, а между другото и по-красив, въпреки че познавачите ценяха малко това качество. Синушко явно се гордееше със своето превъзходство и отрано показа склонност към тормозене на своите по-малки събратя. Неговият собственик му предсказваше голямо бъдеще, но Били, работникът от конюшнята, не се доверяваше на неговия дълъг врат, голяма гуша, тромавост и преголям ръст.

— Та може ли гълъб с такива размери да цепи бързо въздуха? Тези дълги крака са страшно тежки, а и врат като неговия е беля работа — мърмореше пренебрежително Били, като почистваше сутрин гълъбарника.

II

След първия полет тренировката на птиците продължи систематично. Разстоянието от старта до дома се разтягаше ежедневно с 25–30 мили, като посоката непрестанно се менеше, докато домашарите опознаха околността на Ню Йорк на разстояние 150 мили. От първоначалните 50 останаха само 20 птици, защото суровият подбор отстраняваше не само слабите и неприспособяващите се, но и онези, които изпитваха временно неразположение, изпадаха в беда или преяждаха преди старта. Имаше много чудесни птици, широкогърди, яснооки и дългокрили създания, родени за изключително бързи полети, водени от някаква подсъзнателна сила; те бяха предопределени да служат на човека като пощальони в случай на сериозна нужда. Окраската им беше предимно бяла, синя или кафява. Нямаха никакви отличителни белези, но всеки от останалите избраници имаше блестящи очи и издутини над ушите — доказателство за най-чиста порода домашари. И най-добрият от всички, почти винаги пръв в полетите, беше малкият Арно. Той не се отличаваше от останалите гълъби в къщи, защото сега цялата група притежаваше сребърни пръстени, но във въздуха моментално се проявяваше; когато отворената врата даваше команда „Тръгни!“, Арно винаги излизаше пръв; той не смяташе за необходимо да се издига високо, за да изключи влиянието на околността, а отгатваше веднага пътя към къщи и тръгваше по него, като не се спираше нито да яде, нито да пие, нито да се развлича.

Независимо от лошите предсказания на Били Големия Синушко от ъгловото гнездо беше сред 20-те избраника. Той често се бавеше по пътя, никога не пристигаше пръв, а понякога, когато се прибираше цели часове след останалите, ставаше абсолютно ясно, че не е нито гладен, нито жаден — сигурни белези, че някъде по пътя е безделничил. Въпреки това той се завръщаше и сега носеше като останалите на крачето си сребърно пръстенче с номер, белег на спечелена слава. Били го презираше и го сравняваше с Арно, но собственикът му отговаряше:

— Дайте му възможност, бе хора. Бързото куче слепи ги ражда. Забелязал съм, че най-добрата птица най-късно се проявява.

Ненавършил и една година, Арно постави рекорд. Най-трудно се лети над море, защото няма възможност за ориентиране по земни предмети, а още по-трудно в мъгла, когато даже и слънцето е затулено и няма абсолютно никакъв ориентир. Когато паметта, зрението и слухът станат безсилни, у домашаря все пак остава нещо, в което именно се крие неговата голяма сила: това е вроденото му чувство за посока. Само едно нещо може да го унищожи — страхът, затова между чудесните криле трябва да тупти и мъжествено сърце.

В процеса на тренировките Арно беше поставен заедно с двама негови приятели на презокеански параход, който пътуваше за Европа. Изгубеше ли се брегът от погледа, щяха да го пуснат, но падналата гъста мъгла обърка всички сметки. Параходът ги отведе със себе си, като щеше да ги върне със следващия рейс. След 10-часово плаване двигателят неочаквано се повреди; над морето тънеше непрогледна мъгла и течението понесе безпомощния параход като отсечено дърво. Оставаше единствено да се подават звукови сигнали за помощ, но резултатите щяха да са същите, както ако се използуваше сигнализацията със знаменцата. Изведнъж се сетиха за гълъбите. Изборът падна на Старбек, 2592 С. Върху непромокаема хартия написаха бележка за помощ, завиха я на руло и я привързаха от долната страна на опашката. Подхвърлиха го във въздуха и гълъбът се изгуби от погледа. След половин час изпратиха с писмо и Големия Синушко от ъгловото гнездо, 2600 С. Той излетя, но почти в същия миг се върна и кацна на вантите. Целият трепереше от страх; сега нищо не можеше да го накара да напусне кораба. Толкова се беше уплашил, че го хванаха съвсем лесно и позорно го тикнаха отново в клетката.

Извадиха и третия гълъб — малка, но здрава птица. Моряците не я познаваха, но от пръстенчето на крачето научиха името и номера: Арно, 2590 С. Това обаче не означаваше нищо за тях. Морякът, който държеше гълъба, забеляза, че сърцето му не тупка така силно, както на предишната птица. Свалиха съобщението от Големия Синушко. В него пишеше:

10 часа сутринта, вторник.

На 210 мили от Ню Йорк счупихме вала на двигателя; носим се безпомощни в мъглата. Изпратете колкото може по-бързо влекач. Всеки 60 секунди изсвирваме един дълъг и един кратък сигнал.

Адресираха бележката до Параходното дружество. Навиха я на руло, загънаха я в непромокаема хартия и я прикрепиха под средното перо на опашката на гълъба.

Когато го хвърлиха във въздуха, Арно направи един кръг над кораба след това още един много по-нависоко и още по-нагоре и по-нагоре, докато се изгуби от погледа. Той продължи да се издига, докато престана да вижда кораба. Сега беше лишен от всички чувства, освен от едно — чувството за посока, и му се довери напълно. Обладало го всецяло, това чувство беше лишено от влиянието на кръвожадния деспот, наречен СТРАХ. Както стрелката на компаса сочи винаги север, така се насочи сега и Арно — без колебание, без съмнение. Минутка след освобождаването от клетката той се носеше като светлинен лъч право към гълъбарника, в който беше роден — единственото място на света, където се чувствуваше най-добре.

Този ден в гълъбарника дежуреше Били. Изведнъж той чу пърхане на бързокрила птица; в гълъбарника проблесна син лъч, спря до коритцето с вода. Гълъбът поемаше глътка след глътка водата, когато Били изведнъж зяпна учудено:

— Я, та това си бил ти, Арно, хубавецо мой!

След това с уверения маниер на човек, който се занимава с гълъби, измъкна джобния си часовник и отбеляза времето: 2,40 часа следобед. В този миг погледът му се спря върху връвчицата на опашката. Били затвори вратата и бързо спусна мрежата върху главата на Арно. Миг след това той държеше книжната тръбичка в ръце, а след две минути вече бързаше към канцеларията на компанията, предвкусвайки тлъстия бакшиш. Там узна, че Арно е прелетял 210 мили в мъгла над морето за 4 часа и 40 минути. За по-малко от час на злополучния параход беше изпратена исканата помощ.

Двеста и десет мили над морето, в мъгла, за 4 часа и 40 минути! Това беше чудесен рекорд. Нанесоха го, както подобаваше, в летописите на Клуба на гълъбарите.

Държаха Арно на ръце, когато секретарят на клуба записа с гумен щемпел и неизтриваемо мастило върху едно от снежнобелите пера на дясното му крило неговия подвиг, датата и собствения му номер.

За другия гълъб — Старбек, не се чу нищо. Без съмнение беше загинал в морето. А синия от ъгловото гнездо докараха с влекача.

III

Това беше първият официален рекорд на Арно, но скоро последваха и други, така че в стария гълъбарник се разиграха няколко любопитни сцени, в които той изпълняваше главната роля. Един ден до конюшнята спря карета; от нея слезе беловлас господин, изкачи се по прашните стъпала и остана цялата сутрин в гълъбарника с Били. Той поглеждаше през златните си очила ту към купчината книжа, ту над покривите на къщите и чакаше ли чакаше, но какво? Новини от едно малко местенце, което се намираше на по-малко от 40 мили — новини с огромна важност, известия, които щяха да го спасят или да го погубят, известия, които трябваше да пристигнат по-бързо от телеграфа, защото телеграмата се задържаше поне по един час във всеки един от двата края. Какво можеше да пристигне по-бързо? В онези дни имаше само едно средство — първокласният пощенски гълъб. Спечелеше ли, това нямаше да може да се плати с пари. Човекът искаше най-доброто, независимо от цената и изборът падна на Арно със седемте рекорда, записани върху перата на крилете му. Мина час, втори, започна трети и изведнъж синият метеор се втурна в гълъбарника, свистейки с криле. Били хлопна вратата и го хвана. Той разряза ловко конците и подаде свитата на руло бележка на банкера. Старият човек побеля като платно, едва я разгъна и лицето му веднага възвърна обичайния си цвят. „Благодаря ти, боже!“ — въздъхна той и забърза за заседанието на управата, хванал вече здраво положението в ръцете си. Малкият Арно го беше спасил от гибел.

Банкерът поиска да купи гълъба, като смътно чувствуваше, че трябва да прояви благодарност и обич към него, но Били му обясни всичко много ясно:

— Има ли смисъл? Не можете да купите сърцето на един домашар — единственото, което можете да направите, е да го превърнете в затворник; нищо на света обаче няма да го накара да забрави стария гълъбарник, в който е роден.

Така Арно си остана на № 211 на Западната 19-а улица. И все пак банкерът не го забрави.

Има много негодници, които смятат летящия пощенски гълъб за лесна плячка може би защото е далеч от къщи или просто защото е трудно да се открие престъплението. Не един благороден домашар, литнал с вест за живот или смърт, е бил прострелван от такива злодеи и безмилостно е бил превръщан в месна плънка за баница. Арнолф, братът на Арно, с три чудесни рекорда, е бил убит по този начин, когато беше изпратен спешно да вика лекар. Като падал в предсмъртна агония в краката на стрелеца, неговите великолепни криле се разтворили и показали списъка на победите му. На крачето му блестяло сребърно пръстенче и ловецът изпитал угризение на съвестта. Той изпрати веднага съобщението и върна умрялата птица на Клуба на гълъбарите, заявявайки, че я бил „намерил“. Собственикът на птицата отиде при него. Ловецът не издържал на кръстосания разпит и признал, че самият той е застрелял гълъба, но че сторил това заради един беден и болен съсед, който мечтаел за баница с гълъбово месо.

В очите на разгневения гълъбар проблеснаха сълзи:

— Моята птица, моят красавец Арнолф донесе 20 пъти изключително важни съобщения, постави три рекорда, спаси два човешки живота, а вие сте го убили заради една баница с месо. Бих поискал да ви накажат по закона, но сърцето не ми позволява да се заема с такова жалко отмъщение. Ще ви моля само за едно: ако някога имате друг съсед, комуто се прииска баница с гълъбово месо, елате, ще му дадем млади гълъби. Ако у вас все пак е останала капка чест, никога, никога вече не убивайте, забранявате и на другите да убиват нашите благородни и безценни вестоносци.

Всичко това се случи по времето, когато банкерът идваше често в гълъбарника и милееше за гълъбите. Той беше влиятелен човек и непосредствен плод на подвига на Арно беше приетия в Олбъни закон за защита на гълъбите.

IV

Били изобщо не изпитваше симпатии към Синушко от ъгловото гнездо с номер 2600 С. Независимо от това гълъбът продължаваше да се числи към списъка ма Сребърния орден. Били беше убеден, че това е второкласен гълъб. Случката с парахода потвърди, че Синушко е страхливец, а всъщност си беше и побойник.

Една сутрин Били влезе в гълъбарника и завари голяма врява и безредие: два гълъба — един голям и един малък, се кълвяха и се боричкаха върху пода, а във въздуха хвърчаха перушина и облаци прах. Когато успя да ги раздели. Били разбра, че малкият е Арно, а големият Синушко. Арно се беше сражавал храбро, но беше победен, защото Синия беше два пъти по-тежък.

Много скоро се изясни, че причината за раздора е една прелестна малка гълъбица с най-чиста домашарска кръв. Големия Синушко отдавна проявяваше с непристойно държание лошите си чувства към Арно, но към смъртоносната схватка ги тласна именно тази малка госпожичка. Били нямаше право да извие врата на Големия Синушко, но направи всичко, за да помогне на своя любим Арно.

Сватбите между гълъбите се уреждат донякъде както при хората. Първото нещо е създаването на близост: принудете двойката да прекара известно време заедно и природата си знае работата. Ето защо Били затвори Арно и малката госпожичка за две седмици в отделен „апартамент“, а за да е абсолютно сигурен, затвори също за две седмици Големия Синушко с една подходяща дама в друг „апартамент“.

Нещата се развиха точно както предполагаше. Малката госпожичка се предаде на Арно, а подходящата дама — на Големия Синушко. Свиха се две гнезда и всичко предсказваше „щастлив брак“. Големия Синушко обаче беше много красив. Той можеше да пъчи шия и да се перчи на слънцето, а около шията му се появяваше такава дъга, пред която не устояваше и най-вярната гълъбица.

Макар и добре сложен, Арно беше дребен и не особено красив. Само очите му блестяха чудно. Освен това той често отсъствуваше по важни работи и Големия Синушко нямаше какво друго да прави, освен да се върти нагоре-надолу из гълъбарника и да показва своите лишени от надписи криле.

Моралистите обичат да сочат по-низшите животни, особено гълъбите, като пример за любов и вярност и, общо взето, са прави, но уви, съществуват изключения. Пороците не са характерни само за хората.

„Съпругата“ на Арно от самото начало беше очарована от Големия Синушко и в края на краищата веднъж, когато „съпругът“ отсъствуваше, се случи ужасното събитие.

Арно се завърна от Бостън и откри, че Големия Синушко, без да се откаже от своята собствена „подходяща дама“ в ъгловото гнездо, си беше присвоил и неговото собствено гнездо и жена. Последва безумна битка. Единствените свидетели бяха двете съпруги, които обаче запазиха пълно „равнодушие“. Арно се сражаваше със знаменитите си криле, но те не ставаха по-добри оръжия от това, че на тях сега имаше записани 20 рекорда. Човката и краката му бяха малки като на всички добри пощенски гълъби, а смелото му сърце не можеше да компенсира теглото. Нещата не се развиваха в негова полза. Жена му седеше безучастно в гнездото, като че всичко това не я засягаше ни най-малко и по всяка вероятност Арно щеше да загине, ако Били и този път не беше влязъл навреме. Той се разгневи толкова, че щеше да извие врата на Синушко, но побойникът успя да се измъкне от гълъбарника. В продължение на няколко дни Били се грижи нежно за Арно. Към края на седмицата Арно беше добре и след десет дни отново тръгна на път. Очевидно беше простил на своята „невярна съпруга“, защото продължаваше да живее в същото гнездо без някакви особени вълнения. През този месец Арно постави още два нови рекорда. Той донесе съобщение от десет мили за осем минути и прелетя разстоянието Бостън — Ню Йорк за четири часа. Във всеки един момент по пътя го водеше голямата му любов към дома. Завръщането в къщи не беше приятно, ако жена му вземаше изобщо участие в мислите му, защото той отново откри, че тя флиртува с Големия Синушко. Въпреки умората си Арно поднови дуела, който отново щеше да продължи докрай, ако не се беше намесил Били. Той разтърва бойците и после затвори Синия в клетка, решен да се отърве по някакъв начин от него. Междувременно наближаваше „Състезанието на всички възрасти“ на разстоянието от Чикаго до Ню Йорк — 900 мили. Арно беше записан за него още преди шест месеца. Заложената за него сума беше много голяма и независимо от „семейните му неприятности“ неговите приятели смятаха, че трябва да участвува на всяка цена.

Изпратиха птиците с влак до Чикаго. Там щяха да ги пускат на интервали, според особеностите им. Арно го пуснаха последен. Гълъбите не губиха време и извън Чикаго няколко от тези първокласни летци инстинктивно образуваха ято, което се движеше из въздуха по един и същ невидим път. Домашарят може да следва права линия, като се осланя на своето общо чувство за посока, но движи ли се по познат път, той следва добре познатите му земни знаци. Повечето от птиците бяха тренирани по пътя, минаващ през Кълъмбъс и Бъфалоу. Арно знаеше пътя не само през Кълъмбъс, но и през Детройт, затова след езерото Мичиган полетя по права линия към Детройт. По този начин той спечели голямо предимство. Детройт, Бъфалоу, Рочестър останаха назад с познатите кули и комини; наближаваше Сиракуза. Беше късен следобед; Арно беше прелетял 600 мили за 12 часа и без съмнение беше пред всички останали. Изведнъж той почувства обичайната за летците жажда. Плъзгайки се над покривите на къщите, той забеляза един гълъбарник, спусна се на два-три големи кръга от височината, на която се беше издигнал, тръгна след гълъбите, влезе в гълъбарника и започна да пие жадно от коритцето с вода, както често беше правил досега и както всеки любител на гълъби дава възможност на вестоносците да се ползват от тези услуги. Собственикът на гълъбарника се случи там и погледът му падна върху непознатата птица. Той пристъпи внимателно встрани, откъдето можеше да я наблюдава по-добре. Един от неговите гълъби реши да се спречка с непознатия и както правят гълъбите, Арно разпери за защита едното си крило и по този начин показа дългия списък на своите рекорди. Човекът разбираше от гълъби. Той се заинтригува много, дръпна въженцето, което затвори вратичката, и след няколко минути Арно беше негов пленник.

Похитителят разпери изписаните криле, прочете един след друг рекордите и като погледна сребърния пръстен (той трябваше да бъде златен), прочете името му и възкликна:

— Арно, Арно! О, чувал съм за теб, красавецо, и съм много доволен, че те хванах.

Той свали бележката от опашката, разгъна я и прочете:

Арно напусна Чикаго тази сутрин в 4 часа. Той участвува в големия полет на птиците от всички възрасти до Ню Йорк.

— 600 мили за 12 часа! Боже господи, та той е рекордьор! — и крадецът на гълъби нежно, почти благоговейно постави пърхащата птица в една подплатена клетка. — Добре — добави той — зная, че е безсмислено да те задържам, но мога да отгледам твое поколение и да запазя някои от твоите наследници.

Така Арно беше затворен в един голям и удобен гълъбарник с няколко други затворника. Мъжът, макар и крадец, обичаше много пощенските гълъби и осигури на своя пленник удобство и безопасност. В гълъбарника го държа три месеца. Отначало Арно не вършеше нищо, но цял ден вървеше нагоре-надолу покрай телената мрежа и търсеше начин да избяга; на четвъртия месец като че се отказа от тези опити и наблюдателният тъмничар предприе втората част от своя план. Той въведе при Арно свенлива млада гълъбица, но Арно не й обърна никакво внимание и се държа твърде невъзпитано с нея. След известно време тъмничарят изведе женската птица и Арно бе оставен сам-самичък в продължение на цял месец. Сега въведоха друга гълъбица, но и от това не излезе нищо. Така му представяха разни чародейки цяла година. Арно или яростно ги отблъскваше, или оставаше презрително безразличен като от време на време старото желание да се върне в къщи го обземаше с двойна сила и той се спускаше нагоре-надолу покрай телената мрежа или се хвърляше с всички сили върху нея.

Когато Арно сменяше перата си, неговият тъмничар ги запазваше като скъпоценни вещи и с порастването на всяко ново перо възстановяваше историята на славните му подвизи върху него.

Бавно изминаха цели две години; тъмничарят премести Арно в нов гълъбарник и пусна при него нова госпожица. По една случайност тя приличаше много на оставената вкъщи неверница и Арно започна да се навърта около нея. Веднъж на тъмничаря се стори, че неговият прославен пленник оказва едва доловимо внимание на чародейката и… да, той видя как тя започна да подготвя своето гнездо. Като реши, че двамата са постигнали пълно взаимно съгласие, тъмничарят за пръв път отвори вратичката и Арно се оказа на свобода. Обхвана ли го страх? Прояви ли съмнение? Не, нито за миг. В момента, в който вратата се отвори и откри пътя му, той се стрелна мигновено навън, разпери великолепно украсените си криле и без да мисли повече за своята прелъстителка, се втурна далеч от омразния затвор, все по-далеч и по-далеч.

V

Нямаме средства, с които можем да надникнем в мозъка на гълъба; можем да сгрешим, ако се осланяме на своето въображение относно дълбочината на неговата любов към дома; сигурни сме обаче в едно, че не сме в състояние достатъчно силно да опишем и да оценим тази удивителна, подхранвана от човека любов към домашното огнище, горяща с неугасващ пламък у благородната птица. Наречете я, както щете — прост инстинкт, изработен съзнателно от човека за задоволяване на егоистичните му цели, обяснявайте я, ако желаете, направете й напречен разрез, назовете я погрешно, тя ще продължава да съществува като изумителна неугасваща сила дотогава, докато са живи крилете и малкото смело сърце.

Дом, дом, скъпи дом! Никой не е обичал своя дом по-силно от Арно. Всички изпитания и скърби се стопиха в тази сила, обладала цялото му същество. Нито годините зад решетките, нито последната любов, нито страхът пред смъртта можеха да я отслабят и ако Арно имаше дарба да пее, положително би запял така, както пее героят по време на най-голяма радост. Той изхвръкна и започна да се издига нагоре в кръг, стремително, теглен от единствения инстинкт, на който се подчиняват тези удивителни криле — нагоре, нагоре, във все по-широки и по-високи кръгове, разперил белите изписани с рекорди криле, докато заприлича на бяла точка, нагорен напред, теглен от любовта си към родното огнище, верен на своя дом и на невярната си съпруга. Затворил, както казват, очи, затворил, както твърдят, уши, изличил, както мислим всички, от ума си преживяното през последните две години на живота си, на половината свое съществуване той се носеше стремително в синевата, отпочивайки си като светец в своето собствено съзнание, отдаден напълно на това най-съкровено ръководство. Той беше капитанът на кораба, но кормчията, картата, компасът беше неговият дълбоко вкоренен инстинкт. На хиляда фута над дърветата се чуваше неразбираемо пърхане и с бързината на стрела Арно се носеше на югоизток. Белите проблясъци на крилете се изгубиха и благочестивият похитител от Сиракуза не го видя повече.

Долу из долината се движеше бърз влак. Той беше далеч напред, но Арно го настигна и го задмина също като дива птица, задминаваща плуващ бобър. Той преминаваше високо над долините, после ниско над хълмовете на Ченанго с разлюлените от бриза брегове.

От гнездото си в дъба тихо изскочи ямайски мишелов. Забелязал гълъба, той го беше определил за своя жертва. Арно не се обръщаше нито наляво, нито надясно, не се вдигаше нагоре, не слизаше надолу, не губеше нито един замах на крилете си. Ямайският мишелов чакаше в една теснина, но Арно профуча край него също както елен в разцвета на силите си преминава край чакащата в засада мечка. Към дома! Към дома! Това беше единствената пламтяща мисъл, погълналият всичко стимул.

Замах, замах, замах, светкавично замахваха крилете по познатия вече път. След час съгледа Кетскилс, а след още час летеше вече над него. Стари познати места пробягваха под него и вливаха нови сили в крилете му. Към дома, към дома — пееше без думи сърцето му. Подобно на умиращ от жажда пътник, съгледал отдалеч зелените палми, неговите блестящи очи съгледаха в далечината пушелаците на Манхатън. От върха на Кетскилс се спусна ястреб. Най-бърз от всички грабливи птици, горд със своята сила, горд със своите криле, той се наслаждаваше на достойната си плячка. Безброй гълъби попадаха в неговото гнездо и сега той се рееше на вятъра, заспуска се, като пазеше сили, очаквайки удобния момент. О, колко добре знаеше кога настъпва най-подходящият момент! Надолу, надолу, подобно на летяща стрела се спусна сега той; нито дивата патица, нито соколът можеха да му убегнат, защото това беше ястреб. Върни се, гълъбче, спаси се, заобиколи опасните хълмове! Свърна ли от пътя си гълъбът? Нито на косъм, та това беше Арно. Към дома, дома, дома — беше едничката му мисъл. Като се спасяваше от ястреба, той просто удвои скоростта си; скитникът ястреб се спусна стремглаво, но върху какво? — върху проблеснала светлина и се прибра без нищо. Арно прорязваше въздуха на долината подобно на изхвърлен от прашка камък: първо беше белокрила птица, после петно с трептящо сияние и накрая нищожна точка. Ето милата Хъдсънова долина, добре известния път; не беше ги виждал цели две години! Спусна се по-ниско, тъй като духна северният вятър и разбуни реката под него. Към дома! Дома! Дома! Ето ги вече и градските кули! Дома! Дома! Край големия мост на Поукипси се плъзна над повърхността на реката до самите й брегове. Сега по-ниско, защото вятърът се усили. Ниско, уви! Твърде ниско! Кой зъл дух съблазни ловеца да се спотайва през юни в покрайнините на този хълм? Какъв дявол насочи погледа му върху мяркащото се бяло петно, изплувало от синевата на север? О, Арно, Арно, литнал толкова ниско, не забравяй ловците! Ниско, много ниско минаваш над този хълм. Твърде ниско и твърде късно! Проблясък, изстрел; смъртоносен град литна след Арно, настигна го, изсипа се върху него, но не го повали. От размахващите се криле се посипаха начупени пера с изписани върху тях рекорди. „Нулата“ от морския му рекорд изчезна. Сега се четяха 21, а не 210 мили. О, безсрамен грабеж! На гърдите му се появи тъмно петънце, но Арно продължаваше пътя си напред. Към дома, дома! Опасността остана назад. Той се носеше както преди право към къщи, но изумителната му скорост намаля, а в наранените криле вятърът засвири някак непривично. Петното на гърдите обясняваше намалялата сила, но въпреки това Арно продължаваше да лети право напред. Домът, домът вече се виждаше и болката в гърдите беше забравена. Високите кули на града ясно се очертаваха пред острия му поглед, докато се плъзгаше край високите скали на Джърси. Напред, напред, крилото можеше да отслабне, погледът можеше да се замъгли, но любовта към родната стряха изгаряше все повече.

Той прелетя на завет край високите хълмове, над блещукащата вода, под гнездото на соколите, точно под замъка на пиратите, които надничаха като маскирани разбойници, дебнещи приближаващия гълъб. Арно ги познаваше отдавна. Много непредадени съобщения оставаха в това гнездо, много пера с нанесени по тях рекорди се посипваха по земята. Арно обаче се беше срещал с пиратите преди и сега приближаваше както обикновено, напред, напред, бързо, но все пак не така бързо както преди. Смъртоносното оръжие беше изстискало силите му, беше намалило бързината му. Напред, напред. В уречения миг соколите излетяха като две стрели; силни и бързи, те излязоха срещу едно слабо и уморено гълъбче.

Има ли смисъл да разказвам какво се случи по-нататък? Защо да описвам отчаянието на едно малко смело сърчице, зърнало дълго мечтания дом? Всичко завърши само за минутка. Соколите нададоха зловещ тържествуващ писък. Все още писукайки, те се вдигнаха към своето гнездо, сграбчили в ноктите си едно телце — последните останки от безстрашния малък Арно. Там, на скалите, клюновете и ноктите на пиратите почервеняха от кръвта на героя. Нямащите равни на себе си криле бяха разкъсани, а изписаните с рекорди пера се пръснаха наоколо. Убийците бяха убити на свой ред и крепостта им беше опустошена. И никой нямаше да узнае съдбата на Арно — тази несравнима птица, ако дълбоко сред праха и остатъците на това разбойническо свърталище отмъстителят не намери между другото и един сребърен пръстен — свещения орден на първокласните пощенски гълъби, с многозначителния надпис:

Арно, 2590 С