Кей Камерън
С този пръстен (1)

Пролог

Пейс Бракстън беше застанал в задната част на потъналата в рози църква. Погледът му шареше тревожно по събралите се гости, а пръстите му въртяха неспокойно венчалната халка, която винаги носеше в джоба си. Тринадесетгодишното златно колелце беше протрито и издраскано от монетите, но за Пейс това нямаше значение. То бе последното нещо, което изваждаше от джоба си вечер, и първото, което грабваше сутрин — за да го носи не на пръста си, а със себе си; да го носи, докосва и да се сеща за него по милион пъти дневно; да си спомня за всичко, което е имал и загубил. Но сега, докато галеше халката с пръсти, Пейс не мислеше за това, което тя символизираше. Бе твърде зает с търсенето.

Тя трябваше да бъде там.

Близо до олтара последните ноти на любовната песен затихнаха и арфистката се облегна назад. Хората се размърдаха по коравите пейки. Знаеха какво следва. Скоро очакването им бе възнаградено — органът избоботи гърлено и музиката започна.

Всички се обърнаха към вратата като един, но най-нетърпелив от всички бе Пейс. Появиха се шест шаферки, след това момичето с цветята, което изпусна кошницата и се наведе да я вдигне, и накрая малкото момченце с пръстените, което тупкаше несигурно с крачета между редиците, смучеше палец и по всичко личеше, че би предпочело да си играе навън в пясъка. Най-сетне, най-сетне на входа на църквата се появи жената, която очакваха.

От гърдите на най-близо застаналите до красивото младо момиче се изтръгна въздишка. То приличаше на видение, облечено в тежък сатен, дантели в цвят на слонова кост и обсипан с мъниста тюл. В очите на всяка от присъстващите жени се появиха сълзи, а в ума на всеки от мъжете — мисли, за които никога не би си признал. Беше прекрасна.

Пейс нямаше представа коя е.

И пет пари не даваше.

Тя направи крачка напред и двамата с посивелия мъж до нея, който сияеше от бащинска гордост, се погледнаха с обич. Пейс задъвка долната си устна и ги изруга наум. Искаше да се махнат по-бързо, да не му се пречкат. Секунди по-късно дойде отговорът на молитвите му и най-сетне зърна жената, която той бе дошъл да види.

Наведена над крайчеца на булчинския шлейф, тя вдигна тежката коприна и тръсна ръце. Гъсто обсипания с мъниста плат се развя грациозно и булката стъпи на червения килим. Жената се усмихна с очевидно удоволствие.

Пейс стисна юмруци и спомените му го отнесоха далеч в миналото. Сега той чакаше нетърпеливо до олтара. Взетият под наем смокинг бе опънат до пръсване на раменете му, а чуждите обувки го стискаха. За момент наистина усети смъдене по врата от току-що привършилото подстригване и го лъхна миризмата на евтиния афтършейв, който бръснарят беше наплискал на гладките му бузи. Той насочи механично ръка към врата си, но вместо грубата линия от остри косъмчета, пръстите му срещнаха оставената по модата по-дълга коса, в която вече имаше сиви нишки.

Булката продължи по пътеката, но в съзнанието си Пейс виждаше друга млада жена, на прага на зрелостта, с още по-изящна рокля. Момиче с тяло на ангел; момиче, което можеше да съблазни и дявола; момиче с лицето на жената, към която гледаше сега.

Усетила, че нещо не е наред, тя изправи леко гръбнак и плъзна очи по гостите, сякаш търсеше причината за притеснението си. Пейс знаеше, че е почувствала погледа му; беше го насочил към нея с настойчивост, каквато само той можеше да събере, а и бе упражнявал това си умение с години. Именно това качество му бе помогнало да стане такъв, какъвто беше сега — богат, много богат. Когато Пейс Бракстън искаше нещо, той използваше всяко оръжие от арсенала си — законно или не — за да го получи.

А той желаеше Хоуп Макалистър.

Дори повече, отколкото преди тринадесет години.

Погледът й вече беше преминал през половината църква и тя продължи методично с пейките от дясната страна. Докато очакваше неизбежното си разкритие, Пейс я изпиваше с очи като умиращ от жажда човек, който поема вода — малко по малко, след това с големи, лакоми глътки.

Дори в косите й да имаше сиви нишки, те не се забелязваха. Русата коприна, прибрана в моден френски кок на тила й, изглеждаше гладка и светла, както някога. Разреден бретон галеше високото й чело. На ушите й проблясваха обици с огромни сапфири. Макар още да не го бе погледнала, той знаеше, че синевата в очите й ще съперничи на камъните. Беше ги избрал именно по тази причина. Пейс затвори очи за момент. Спомняше си — Господи, дали някога щеше да забрави? — как го бе завладял вълшебният им цвят; ставаха по-светли, когато беше щастлива, потъмняваха с гнева й и пламваха ярко от страст.

Пейс отново насочи поглед към нея, защото знаеше, че това удоволствие скоро ще свърши. Розовият костюм от сурова коприна с големи златни копчета обгръщаше фигурата й и той завидя на плата, задето прилепва така плътно около великолепните й извивки. Даже и преди години тя притежаваше сочно, красиво тяло. Някоя по-малко дисциплинирана жена щеше да напълнее, но не и Хоуп. На тридесет и шест все още беше с фигурата на двадесет и три годишната жена, за която се бе оженил.

Сякаш неспособен да издържа повече на гледката, Пейс наведе очи. Не беше нужно да си представя какво би било да усети това тяло под себе си — знаеше, макар че, Бог да му е на помощ, отчаяно се мъчеше да забрави. Той зажумя, пое си дълбоко дъх и вдигна глава. Тя го гледаше право в очите.

Погледите им се срещнаха и между тях прехвърча искра. Цялото тяло на Пейс, чак до тристадоларовите обувки, се разтърси. Той преглътна мъчително внезапно заседналата в гърлото му буца, но не отмести поглед.

Беше се върнал, за да вземе това, което му принадлежеше.