Рубен Дарио
Вечер в тропика

Вечерта печална скрива

с кадифето си морето

и с дълбока скръб обвива

небето.

 

Някаква тъга позната

трепва в бездните студени.

Вятър лъхне ли, вълната

стене.

 

 

        Гласовете на мъглата плачат — слънцето умира. Милост! — плиска се водата, не спира.

 

        Тих покой в небето скита. Морският ветрец сега носи песничка, пропита с тъга.

 

        С рог засвирва далнината, странна песен се долавя, сякаш ехо в планината запява.

 

        То невидимото беше… Сякаш, зажаднял за кръв, срещу вятъра ревеше лъв.