Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captains Courageous, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
pasole (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Ръдиард Киплинг. Смелите моряци

Превод: Красимира Икономова

Художник: Борис Стоилов

ИК „Андина“


Глава I

Вратата на пушалнята беше отворена и през нея се вмъкваше мъглата на Северния Атлантически океан, а големият презокеански параход се люлееше на вълните и надуваше сирената, за да предупреждава рибарската флота за приближаването си.

— Това момче на Чейн е най-досадното същество на борда — каза един мъж с шаячно палто и затръшна вратата. — Никой не го иска тук. Още е много зелено.

Белокос германец протегна ръка, за да си вземе сандвич, и докато дъвчеше, изсумтя:

— Знам им аз соя. В Америка с лопата да ги ринеш. Никаква дисциплина нямат и само с камшик можеше да ги вкараш в пътя.

— А-а! Боят не вреди. Но това момче е по-скоро за съжаление — лениво се обади нюйоркчанинът, който се беше изтегнал върху възглавниците под влажния светъл илюминатор. — От дете го помъкнали от хотел на хотел. Тази сутрин говорих с майка му. Тя е чудесна жена, но не може да се оправя с него. Сега го водят в Европа, за да продължи образованието си.

— Учението му още не е започнало — обади се един филаделфиец, който се беше свил в ъгъла. — Това момче получава двеста долара на месец джобни пари, само ми се похвали. А няма още шестнадесет години.

— Баща му е по железниците, нали? — запита германецът.

— Аха, занимава се с тях, и с мини, и с дървен материал, с кораби. Старият си има една къща в Сан Диего, друга в Лос Анжелос, притежава половин дузина железници, както и половината трупи, които се товарят по тихоокеанските пристанища, а жена му харчи парите — продължи филаделфиецът бавно. — Разправя, че Западът не й понасял. Заради нервите си пътува с момчето и се мъчи да открие с какво да го развлече, предполагам. Флорида, Едирондекс, Лейкууд, Хот Спрингс, Ню Йорк и отново по същия път. Сега-засега то е на равнището на чиновник във второстепенен хотел. А като се върне от Европа, ще бъде нещо ужасно.

— А защо баща му не се заеме с него? — пита гласът, излизащ от широкото шаячно палто.

— Трупа пари. Май че не иска да го безпокоят. Но след няколко години сам ще си осъзнае грешката. Жалко, защото у момчето е вложено нещо много добро, само че още не се е проявило.

— Бой, само бой! — изръмжа германецът. Вратата се хлопна още веднъж и ниско слабо момче, може би петнадесетгодишно, застана на високия праг. В единия ъгъл на устата му висеше угарка. Бледожълтата кожа на лицето скриваше възрастта му, а в погледа му се четеше смесица от нерешителност и напереност. Облечено беше с червено палто, къс голф, червени чорапи и спортни обувки. На тила му беше килната червена фланелена шапка. Подсвирквайки си през зъби, момчето огледа компанията и каза със силен и звучен глас:

— Ей, каква е гъста мъглата навън. Рибарските лодки са ни натракали от всички страни. Ще бъде знаменито, ако потопим някоя от тях, а?

— Затвори вратата, Харви — обади се нюйоркчанинът. — Затвори вратата и остани отвън. Нямаш работа тук.

— Ще посмее ли някой да ме изпъди? — отвърна момчето дръзко. — Вие ли платихте билета ми, господин Мартин? И аз имам право да бъда тук, като всеки друг.

То грабна няколко зара от дъска за игра на дама и започна да ги тръска между двете си ръце.

— Хайде, господа, нали е отвратително скучно? Искате ли да направим един покер?

Отговор не последва. То пуфкаше цигарата си, клатеше крака и барабанеше по масата с мръсните си пръсти. След това извади пачка банкноти, като че имаше намерение да ги брои.

— Как се чувства майка ти сега? — запита един от присъстващите. — Не я видях на обед.

— Сигурно е в кабината си. Обикновено й прилошава в океана. Ще дам на стюардесата петнадесет долара, за да се грижи за нея. Избягвам да слизам долу. Не обичам да минавам покрай килера на домакина. А знаете ли, че аз съм за първи път в океана?

— Не се оправдавай, Харви.

— Кой се оправдава? Сега за първи път прекосявам океана, господа, и освен през първия ден не ми е прилошавало нито веднъж. Не, сър! — удари с юмрук по масата, наплюнчи пръста си и продължи да брои банкнотите.

— О, ти си висококачествена машина, щом можеш да броиш без очила — забеляза филаделфиецът и се прозина. — Изобщо ще ощастливиш родината си, ако не вземеш навреме мерки.

— Зная. Но първо, второ и последно аз съм американец. Ще им покажа, като стигна в Европа. Пфу! Изгасна ми фаса. Не мога да пуша тоя боклук, който продава стюардът. Господа, някой от вас да има случайно истинска турска цигара?

В този момент влезе старшият машинист, зачервен, усмихнат и мокър.

— Кажи, Мак — извика весело Харви. — Ще обърнем ли някого?

— Ще минем, както обикновено — беше мрачният отговор. — Младите, както винаги, са почтителни към по-възрастните, а възрастните пък се стараят да ценят това.

Сподавено хихикане се чу от един ъгъл. Германецът разтвори кутия с пури и подаде една тънка червена пура на Харви.

— Дали ще можеш да я изпушиш, приятелче? — обърна се той към Харви. — Ще я опиташ ли? Вярвам, че ще ти хареса.

С параден жест Харви запали непривлекателния предмет. Струваше му се, че се разбира добре с компанията на по-възрастните.

— Нищо няма да ми стане — каза той, без да подозира, че пали нещо ужасно — пурата Уйлинг.

— Ще видим — додаде германецът. — Къде сме сега, господин Мактонал[1]?

— Където трябва или някъде наблизо, господин Шаефер — отговори машинистът. — Още тази нощ ще стигнем Гренд Бенк, но сега все още сме заобиколени от рибарската флота. От обяд досега за малко не се сблъскахме с три лодки и за малко не откъснахме част от френския кораб, който плаваше съвсем наблизо.

— Харесва ли ти пурата, а? — обърна се германецът към Харви, чиито очи се бяха напълнили със сълзи.

— Хубава е, с богат аромат — процеди през зъби Харви. — Като че ли понамалихме скоростта, а? Ще се измъкна навън да видя какво става.

— И аз щях да постъпя така, ако бях на твое място — рече германецът.

Като се олюляваше по мократа палуба, Харви стигна до най-близкия парапет. Чувстваше се много зле, но видя, че палубният стюард завързваше столовете два по два и тъй като се беше хвалил пред него, че никога не го хваща морска болест, гордостта го принуди да се върне назад към палубата на кърмата през втория салон, където падна по гръб. Палубата беше пуста и той допълзя до самия й край, близо до шока[2]. Там се преви надве в слаба агония, тъй като към въздействието на пурата Уйлинг се прибави тласъкът на една голяма вълна и сътресението на витлото едва не му извади душата. Виеше му се свят, огнени искри танцуваха пред очите му, тялото му като че олекваше, краката едва го държаха на вятъра. Той припадна от морска болест, а следващото олюляване на кораба го преобърна през перилото върху гладкия гръб на вълната. После друга ниска сива вълна-майка връхлетя от мъглата, прихвана Харви под едната си мишница, така да се каже, и го изтегли към подветрената страна. Безкрайната морска зеленина се затвори над Харви и той тихо заспа.

 

 

Събуди го звукът на вечерната тръба, каквато имаше в лятното училище, което някога посещаваше в Едирондекс. Бавно си припомни, че беше Харви Чейн, потопен и мъртъв сред океана, но беше твърде слаб, за да си спомни всичко. Непозната миризма изпълни ноздрите му, влажни ледени тръпки минаха по гърба му, а той се носеше безпомощен сред солената вода. Когато отвори очи, разбра, че все още се държи на повърхността. Вълните около него се издигаха като сребристи хълмове, той лежеше върху купчина полумъртва риба, а отпред се движеше гърбом някакъв широкоплещест човек, облечен в синьо трико.

— Не е добре — мислеше момчето. — Мъртъв съм, това е съвсем сигурно, а този май се грижи за умрелите.

Той изпъшка, човекът пред него обърна глава. Показаха се чифт малки златни обеци, скрити в къдрава черна коса.

— Охо! Оправи ли се вече, а? — запита той. — Лежи си спокойно, после ще те подредим по-добре.

С ловко движение той подкара блещукащия нос на лодката сред тъмното море, което я издигна цели двайсет стъпки, за да я спусне след това в прозрачната яма отвъд вълната. Но това планинско изкачване не прекъсна разказа на облечения в синьо.

— Добра работа свърших, че те хванах. И знаеш ли? По-добре, че твоят кораб не удари лодката ми. Как стана така, че падна във водата?

— Беше ми прилошало — каза Харви, — лошо ми беше и нищо не можех да направя.

— Тъкмо в това време бях надул тръбата и твоят кораб се отклони малко. Тогава видях, че падаш. Е, и какво? Мислех, че перката ще те смели на парчета, но ти се понесе над водата — понесе се към мене и аз те улових, както се хваща голяма риба, така че този път няма да умреш.

— Къде съм? — запита Харви, който не съзнаваше, че се намираше в пълна безопасност.

— С мене в лодката, името ми е Манюел и съм от шхуната „Тук сме“ от Глостър. Живея в Глостър. След малко ще хапнем. Е, и какво?

Той като че имаше два чифта ръце и глава от ковано желязо. Изглеждаше недоволен, защото не само че трябваше да се държи изправен, олюлявайки се в клатушкащата се плоскодънна лодка, но и едновременно с това да надува тръбата, за да пробие с острите си пронизителни крясъци гъстата мъгла. Колко продължи това забавление Харви не си спомняше, тъй като лежеше, ужасен от бушуващите вълни. Стори му се, че чува изстрел, сирена и викове. Нещо по-голямо от лодката, но съвсем като живо се появи от едната страна. Изведнъж нечии гласове се разприказваха, спуснаха го в тъмна дупка, където някакви хора в мушами му дадоха да пие нещо топло, съблякоха го и той заспа.

 

 

Когато се събуди, чу първата камбана за закуска и се зачуди защо каютата му се беше смалила толкова. Обърна се и погледът му се плъзна из тясната триъгълна дупка, осветена от лампа, която висеше на дебела четвъртита греда. Съвсем близо до него имаше триъгълна маса, която заемаше пространството от ъгъла до фокмачтата. В другия й край зад стара плимутска печка седеше момче на неговата възраст с плоско червено лице и лъчисти сиви очи. То беше облечено в дрехи от синьо трико и високи гумени ботуши. Няколко чифта подобни ботуши, една стара шапка и нечии излинели вълнени чорапи се търкаляха на пода. До койките напред-назад се люлееха черни и жълти мушами. Мястото беше напоено с толкова миризми, като че беше бала с памук. Мушамите издаваха тежка миризма, която се смесваше с вонята на пържена риба, прегорено сирене, боя, пипер и застоял тютюн и към всичко това се прибавяше и общият мирис на кораб и солена вода. С отвращение Харви забеляза, че не бяха му сложили чаршафи. Лежеше върху неравен мръсен дюшек. Движението на лодката беше съвсем различно от плъзгането на парахода. Тя не само че не се плъзгаше, но не се и люлееше, а по-скоро се гърчеше глупаво и безцелно като жребче в края на оглавник. Шумът на водата се чуваше съвсем близо до ухото му, гредите скърцаха и стенеха около него. Всичко това го накара да изохка отчаяно и да си спомни за майка си.

— По-добре ли си? — запита момчето с широка усмивка. — Искаш ли малко кафе? — Той взе една пълна тенекиена чаша и подслади съдържанието й с меласа.

— Няма ли мляко? — попита Харви, оглеждайки двете редици легла, сякаш очакваше там да открие някоя крава.

— Е, няма — каза момчето. — Няма и да има чак до средата на септември. Не е лошо кафето. Аз го направих.

Харви пиеше тихо, момчето му подаде и чиния, пълна с парченца хрупкаво пържено свинско, което той лакомо изяде.

— Изсуших дрехите ти. Може малко да са се свили — продължи момчето. — Ние не носим такива — никакви такива. Размърдай се, за да разбереш дали не си ранен.

Харви се изпъна във всички посоки, но не откри никакви рани.

— Това е добре — усмихна се сърдечно момчето. — Съвземи се и излез на палубата. Татко иска да те види. Аз съм Ден, така ме наричат, помагам на готвача и правя на борда всичко, което на мъжете се струва недостойно. Освен мене няма друг юнга, след като Ото се удави — той беше датчанин, и при това само на двайсет години. А ти как успя да се изтърсиш в пълно безветрие?

— А, съвсем не беше спокойно — възрази Харви намусено. — Беше истинска буря и ме хвана морска болест. Май че съм се претърколил през парапета.

— Снощи имаше най-обикновено вълнение — не се съгласи момчето. — Ако ти под това разбираш буря… — Той подсвирна. — Ще видиш, като ти дойде до главата. Побързай! Татко те чака.

Като много други нещастни млади хора Харви през целия си живот не беше получавал истинска заповед — никога, поне без дълги и понякога придружени със сълзи обяснения за предимствата на послушанието и причините за молбата. Госпожа Чейн живееше в страх да не разстрои духа му, което може би беше причината тя самата да се намира на края на нервно изтощение. Харви не разбираше защо трябваше да бърза заради нечие удоволствие и го заяви гласно.

— Баща ти може да слезе тук, ако толкова държи да ми говори. Искам веднага да ме закара в Ню Йорк. Аз ще му платя.

Ден ококори очи, когато разбра смисъла и цената на шегата.

— Ей, тате — провикна се той към люка на бака. — Той вика, че можеш да слезеш да го видиш, ако толкова искаш. Чуваш ли, татко?

Отговорът прозвуча с най-плътния глас, който Харви беше чувал някога от човешка уста.

— Спри шегите, Ден, и го прати горе.

Ден се изкикоти и хвърли на Харви деформираните му спортни обувки. Нещо в тона на гласа горе от палубата накара момчето да потисне силния си гняв и да се успокои с мисълта, че по пътя за вкъщи ще им разкаже своята одисея, та да разберат колко е богат баща му. А приключението несъмнено щеше да го направи за цял живот герой в очите на приятелите му. Той се изкачи на палубата по една почти отвесна стълба, спъна се в купчина препятствия върху кърмата, където един нисък, набит, гладко избръснат мъж със сиви вежди седеше на стъпало, което водеше към квартердека. Мъртвото вълнение беше спряло през нощта и сега морето изглеждаше гладко и мазно. Надалеч до хоризонта се виждаха платна на дузина рибарски лодки. Около тях се чернееха малки петънца, които показваха къде ловяха риба лодките. Шхуната с триъгълно платно на главната мачта леко се поклащаше на котва и освен мъжа на покрива на кабината — „оградата“, както я наричаха — нямаше никой.

— Добро утро, добър ден бих казал. Ти спа почти цяло денонощие, млади момко — беше поздравът.

— Добро утро — каза Харви. Той не обичаше да го наричат „млади момко“ и като човек, спасен от удавяне, очакваше всички да проявяват съчувствие към него. Майка му изживяваше истински ужас, когато той си намокряше краката, но този моряк никак не изглеждаше разчувстван.

— Хайде разкажи ми всичко отначало. За всички ни от началото до края това беше щастливо избавление. Как ти е името? Откъде си (подозираме, че си от Ню Йорк) и къде отиваш (предполагаме в Европа)?

Харви си каза името, името на кораба, от който идваше, разказа накратко случилото се и завърши с пожеланието си да бъде върнат незабавно в Ню Йорк, където баща му щеше да заплати всякаква цена, назована от капитана.

— Хм — измърмори избръснатият мъж, когото речта на Харви ни най-малко не развълнува. — Ние не смятаме никого за специален, още по-малко ако е момче, което в пълно безветрие пада от кораб като чувал с картофи. И още по-малко, ако извинението му е морска болест.

— Извинение! — протестира Харви. — Да не мислите, че съм паднал в мръсната ви лодчица само за разнообразие?

— След като не зная какви са разбиранията ти за разнообразие, нищо не мога да твърдя, млади момко. Но ако бях на твое място, нямаше да обиждам лодката, която по волята на провидението ме е спасила. Първо, защото е просто безбожно. Второ — защото това ме обижда, а аз съм Диско Трууп от „Тук сме“ от Глостър, когото ти, изглежда, не познаваш достатъчно.

— Не зная и не ме е еня — извика Харви. — Достатъчно съм ви благодарен, че ме спасихте и така нататък, но искам да проумеете, че колкото по-скоро ме върнете обратно в Ню Йорк, толкова повече ще ви платя.

— Какво искаш да кажеш? — Трууп повдигна едната си рунтава вежда и подозрително изгледа със сините си очи Харви.

— В долари и центове — обясни Харви, доволен от мисълта, че прави впечатление. — В истински долари и центове. — Той пъхна ръката си в джоба, изпъчи малко корем, като по този начин си въобразяваше, че изглежда важен. — Това е най-големият ви късмет в живота. Аз съм единственият син на Харви Чейн.

— Моите уважения — каза Диско сухо.

— Но ако не знаете той е Харви Чейн, значи нищо не знаете. Това е. Сега обръщайте лодката и да побързаме.

Харви имаше чувство го, че по-голямата част от Америка беше населена с хора, които приказваха със завист за доларите на баща му.

— Може да я обърна, а може и да не я обърна. Свий си корема, млади човече. Сега той е пълен с моя храна.

Харви чу кикотенето на Ден, който се преструваше, че се занимава с нещо около фокмачтата, и кръвта нахлу в лицето му.

— За това също ще ви се плати — заяви той. — Кога предполагате, че ще стигнем до Ню Йорк?

— Аз изобщо не отивам в Ню Йорк. Нито пък в Бостън. Ще стигнем източния бряг около септември, а баща ти, съжалявам, че не съм чувал името му, може да ми даде десетина долара след всичко, което казваш. А може и да не ги даде.

— Десет долара! А вижте аз… — Харви пъхна ръка дълбоко в джоба си, за да извади пачката банкноти. Но откри там само мокрия пакет цигари.

— Това е незаконна валута и вреди на белите дробове. Хвърли ги през борда, млади човече, и потърси отново.

— Откраднати са! — провикна се Харви сърдито.

— Тогава ще трябва да почакаш, докато видиш татко си, за да ми се отплатиш, а?

— Сто и тридесет и четири долара, всичките са откраднати — продължи да вика Харви, като ровеше наслука из джобовете си. — Върнете ми ги!

Изражението на лицето на стария Трууп се промени някак особено.

— Какво можеш да направиш на тези години със сто тридесет и четири долара, млади момко?

— Те са част от джобните ми пари. За един месец. — С това Харви смяташе, че ще му нанесе удар — нокдаун, но резултатът беше обратен.

— Охо! Сто тридесет и четири долара били част от джобните му пари за един месец! Спомняш ли си да си се ударил в нещо, когато падаше, а? Да си пукнал някоя греда? Старият Хейскен от „Източният вятър“ — Трууп като че ли говореше на себе си — се спъна в един люк и блъсна главата си в главната мачта — корава глава излезе. Не минаха и три седмици и старият Хейскен разправяше, че „Източният вятър“ бил разрушител на противникови търговски кораби във военно време и затова обяви война на остров Сейбъл[3], защото бил британски, а рибните пасажи минавали много далеч от него. Пъхнаха го в един спален чувал, от който се показваха само краката и главата му, и го държаха, така до края на пътешествието. Сега си седи у дома в Есекс и играе с малки парцалени кукли.

Вълна от гняв обхвана Харви, а Трууп продължи утешително:

— Горко ти. Съжалявам те — толкова си млад още. Но повече да не говорим за парите.

— Разбира с, че няма да говорите. Вие сте ги откраднали.

— Както искаш. Ние сме ги откраднали, ако това те успокоява. А сега за връщането. При положение, че беше възможно да го направим, а то не е, ти не си в състояние да се върнеш у дома си, а ние току-що стигнахме Бенкс. Идваме тук, за да изкараме хляба си. Ние не можем да видим за цял месец и половината на сто долара, да не говорим за джобни пари, но ако всичко върви добре, ще бъдем отново на брега някъде в първите седмици на септември.

— Но сега е май, аз не мога да стоя тук със скръстени ръце само защото искате да ловите риба. Не мога, уверявам ви!

— Правилно и справедливо, справедливо и правилно. Никой не те кара да стоиш със скръстени ръце. Има толкова много неща, които би могъл да правиш, тъй като се лишихме от Ото, загубихме го в Льо Хейв. Предполагаме, че е паднал през борда по време на бурята, която настигнахме там. Във всеки случай той не се върна, за да ни опровергае. А ти се появи като истинско провидение. Подозирам, че можеш да вършиш много неща. Не е ли така?

— Като стигнем брега, мога да направя вашия живот и живота на вашите хора много труден — закани се Харви, поклати глава и измърмори неясни заплахи за „пиратство“, при което Трууп се усмихна едва доловимо.

— Особено като говориш много. Пропуснах да те предупредя. Препоръчвам ти да не говориш много, докато си на борда на „Тук сме“. Отваряй си очите, помагай на Ден да прави каквото трябва и така нататък и аз ще ти дам — сега може да нямаш нищо, но аз ще ти давам по десет долара и половина на месец. На края на пътешествието ще разполагаш да кажем с тридесет и пет долара. Малко работа ще проясни главата ти, а след това ще имаш възможност да ни разкажеш всичко за татко си, майка си и парите си.

— Тя е на парахода — извика Харви и в очите му проблеснаха сълзи. — Веднага да ме върнете в Ню Йорк.

— Бедната жена! Бедната жена! Когато се върнеш при нея, тя всичко ще забрави. Осем души сме на борда на „Тук сме“ и ако сега се върнем, дотам има повече от хиляда мили, ще изпуснем сезона. Другите няма да се съгласят, дори да бях готов да го направя.

— Но баща ми ще се отплати на всички.

— Ще се опита, не се съмнявам, че ще се опита — каза Трууп, — но уловът за цял сезон е хлябът на осем души. Освен това и здравето ти ще укрепне, когато се завърнеш при баща си през есента. Иди напред и помогни на Ден. Десет и половина на месец, както казах, и, разбира се, това, което уловиш, както за всички останали.

— Искате да кажете, че ще трябва да мия чинии, тенджери и други такива работи? — запита Харви.

— И други такива. И няма защо да крещиш, млади момко.

— Не искам! Баща ми ще ви даде толкова, че ще можете да си купите още едно такова корито за риба като това. — Харви тропна крак на палубата. — И десет пъти повече, ако ме върнете в Ню Йорк здрав и читав, а вие така и така ми дължите сто тридесет и четири долара.

— Ка-ак? — ревна Трууп и стоманеното му лице потъмня.

— Как ли? Достатъчно добре знаете как. И на всичкото отгоре ще ме карате да върша черна работа! — Харви беше много горд от това прилагателно. — До есента! Казвам ви, че тая работа няма да стане!

Известно време Трууп разглеждаше внимателно върха на главната мачта, докато Харви произнасяше тирадите си.

— Шшт! — каза той най-после. — Изчислявам на ум отговорността си. Това е въпрос на преценка.

Ден се промъкна и дръпна Харви за лакътя.

— Не закачай повече татко — помоли го той. — Два-три пъти вече го нарече крадец, а той не може да понесе това от когото и да било.

— Я ме остави! — почти изкрещя Харви, без да вземе под внимание съвета му, а в това време Трууп продължаваше да размишлява.

— Изглежда малко необщителен — рече той най-после, като огледа Харви. — Не те обвинявам, млади момко, ни най-малко, нито пък ти трябва да ме обвиняваш, когато жлъчта излезе от организма ти. Но сигурно разбираш какво искам да кажа? Десет и половина долара като втори юнга на шхуната и частта ти от целия улов — защото ще се учиш и ще е полезно за здравето ти. Да или не?

— Не! — упорстваше Харви. — Върнете ме в Ню Йорк или аз ще ви наредя.

Той не си спомняше какво точно последва. Лежеше в улея за оттичане на водата от палубата, държеше кървящия си нос, а Трууп спокойно го наблюдаваше отгоре.

— Ден — обърна се той към сина си, — когато видях за пръв път този младеж, той не ми хареса, и то само от беглите ми впечатления. Никога не бързай с преценките си, Ден. Сега го съжалявам просто защото мозъчната му дейност нещо не е в ред. Той не е отговорен за думите, с които ме обижда, нито пък за другите си твърдения. Нито за това, че е скочил през борда, което, почти съм уверен, е направил. Бъди внимателен с него, Ден, и ти ще получаваш двойно повече от това, което давам на него. А тези кръвоизливи проясняват главата. Остави го да се изплакне!

Трууп тържествено влезе в кабината, където той и другите възрастни мъже спяха, и остави Ден да утешава нещастния наследник на тридесет милиона.

Бележки

[1] Вместо Макдоналд. — Б.пр.

[2] Част от кораба, където се поставя флагът. — Б.пр.

[3] Остров Сейбъл — близо до Източното крайбрежие на САЩ. — Б.пр.