Дмитрий Мамин-Сибиряк
Сивошийка

1

Първият есенен студ, от който пожълтя тревата, разтревожи силно всички птици. Всички започнаха да се готвят за далечен път и всички имаха такъв сериозен, загрижен вид. Да, не е лесно да се прелети пространство от няколко хиляди вьорсти^[1]… Колко бедни птици по пътя ще останат без сили, колко ще загинат от разни случайности — изобщо имаше за какво сериозно да се помисли.

Сериозните големи птици — лебедите, гъските и патиците — се готвеха за път с важен вид като съзнаваха цялата трудност на предстоящия подвиг, а най-много от всички шумяха, суетяха се и тичаха насам-нататък мъничките птички, като брегобегачите-пясъчници, листоногите-дъждосвирци, черногушите брегобегачи, горските водобегачи и пясъчните дъждосвирци. Те отдавна вече се събираха на малки ята и прехвръкваха от един бряг на друг по крайбрежните плитчини и блатата с такава бързина, сякаш някой беше хвърлил шепа грах. Мъничките птички имаха толкова много работа…

Гората се възправяше тъмна и мълчалива, защото главните певци отлетяха, без да дочакат студа.

— Закъде ли пък бърза този дребосък! — мърмореше старият Паток, който не обичаше да се безпокои. — Като му дойде времето, всички ще отлетим… Не разбирам какво има тук за безпокойство.

— Ти винаги си бил ленивец и затова ти е неприятно да гледаш чуждата шетня — обясни жена му, старата Патица.

— Аз ли съм бил ленивец? Ти просто си несправедлива към мене и нищо повече. Може би аз се грижа повече от всички, само че не показвам това. Каква полза да тичаш от зори до мрак по брега, да крещиш, да пречиш на другите, да дотягаш на всички.

Патицата изобщо не беше особено доволна от своя съпруг, а сега съвсем се разсърди:

— Я погледни другите, ленивецо! Ето нашите съседи, гъските и лебедите, да ти е драго да ги гледаш. Живеят си задружно. Струва ми се, че лебедът или гъсокът не изоставят гнездото си и винаги са пред челядта. Да, да… А ти не искаш и да знаеш за децата. Мислиш само за себе си, как да натъпчеш гушата си. Ленивец, с една дума. Противно ми е дори да те гледам!

— Не мърмори, старо! Аз как не казвам нищо за твоя неприятен характер. Всеки си има недостатъци… Не съм виновен аз, че гъсокът е глупава птица и затова все се върти край рожбите си. Изобщо моето правило е — да не се бъркам в чуждите работи. Защо? Нека всеки живее, както си ще.

— Какъв баща си ти — нахвърли се Патицата върху мъжа си. — Бащите се грижат за децата си, а ти пет пари не даваш!

— Ти за Сивошийка ли говориш? Но какво мога да сторя аз, когато тя не може да лети? Аз не съм виновен…

Сивошийка те наричаха своята саката дъщеря, чието крило беше пречупено още през пролетта, когато Лиса се беше промъкнала до патешката челяд и грабнала патенцето. Старата Патица смело се хвърли върху врага и насила отърва патенцето, но едното крилце се оказа счупено.

— Страшно е дори да се помисли как ще оставим тук Сивошийка сама… — повтаряше Патицата през сълзи. — Всички ще отлетят, а тя ще остане сама-саменичка. Да, съвсем сама… Ние ще отлетим на юг, на топло, а тя, бедничката, ще мръзне тук… Ами че тя е наша дъщеря и аз така я обичам моята Сивошийка! Знаеш ли, старче, ще остана аз с нея да зимуваме тук заедно…

— А другите деца?

— Те са здрави, ще се справят и без мене.

Патокът винаги се стараеше да промени разговора, когато ставаше дума за Сивошийка. Разбира се, той също я обичаше, но защо напразно да се тревожи? Е да, ще остане, ще замръзне — жалко, разбира се, а все пак нищо не можеш направи. Най-сетне трябва да се помисли и за другите деца. Жената вечно се вълнува, а трябва да гледа сериозно на нещата. Патокът в себе си съжаляваше своята жена, но не разбираше напълно нейната майчина мъка. В същност по-добре щеше да бъде, ако тогава Лиса съвсем беше изяла Сивошийка, нали тя и без това ще трябва да загине през зимата.

2

Поради предстоящата раздяла старата Патица се отнасяше към сакатата си дъщеря с удвоена нежност. Тя, бедничката, още не знаеше какво е раздяла и самота и гледаше на приготовленията на другите за път с любопитството на новачка. Наистина понякога чувствуваше завист, че нейните братя и сестри така весело се готвят да отлетят, че те ще бъдат някъде там, далеко-далеко, където няма зима.

— Нали през пролетта ще се върнете? — питаше Сивошийка майка си.

— Да, да, ще се върнем, скъпа моя… И пак ще заживеем всички заедно.

За да утеши Сивошийка, която започваше да се замисля, майка й разказа няколко също такива случаи, когато, патици оставали през зимата. Тя лично познавала две такива двойки.

— Все ще преживееш някак си, мила — успокояваше я старата Патица. — Отначало ще потъгуваш, а сетне ще свикнеш. Ако можехме да те пренесем при топлия извор, който и през зимата не замръзва, щеше да бъде съвсем хубаво. Той не е далече оттука… Но защо да говорим напразно, и без това не можем да те пренесем там!

— Аз през всичкото време ще мисля за вас… — повтаряше бедната Сивошийка. — Все ще мисля: къде сте вие, какво правите, весело ли ви е?… И все едно че и аз ще бъда с вас.

Старата Патица трябваше да събере всичките си сили, за да не издаде своето отчаяние. Тя се стараеше да изглежда весела и плачеше тайничко от всички. Ах, колко й беше мъчно за милата бедничка Сивошийка!… Другите си деца тя сега почти не забелязваше, не им обръщаше внимание и струваше й се, че дори съвсем не ги обича.

А как бързо летеше времето!… Минали бяха цяла редица студени утрини, а от сланата пожълтяха брезичките и почервеняха трепетликите. Водата в реката потъмня, а самата река изглеждаше по-голяма, защото бреговете й оголяха — крайбрежните храсти бързо губеха листата си. Студеният есенен вятър брулеше увяхващите листа и ги отелваше. Небето често се покриваше с тежки есенни облаци, които ронеха дребен есенен дъждец. Въобще хубавото беше малко и от много дни вече край тях се носеха ята прелетни птици… Първи потеглиха блатните птици, защото блатата започнаха вече да замръзват. Най-дълго от всички останаха речните птици.

Прелитането на жеравите причиняваше най-голяма мъка на Сивошийка, защото те крякаха така жално, сякаш я викаха със себе си. Сърцето й още първия път се сви от някакво тайно предчувствие и тя дълго изпращаше с очи изчезващото в небето ято жерави.

„Колко трябва да им е хубаво!“ — си мислеше Сивошийка.

Лебедите, гъските и патиците също започваха да се готвят за отлитане. Отделните гнезда се събираха на големи ята. Старите и опитни птици учеха младите. Всяка сутрин тази младеж с весел крясък правеше големи разходки, за да заякчи крилете си за далечното прелитане. Умните водачи отначало обучаваха отделни групи, а сетне всички заедно. Колко крясък, младежко веселие и радост имаше!… Едничка Сивошийка не можеше да вземе участие в тези разходки и им се любуваше само отдалече. Какво да се прави, трябваше да се примири със съдбата си. Затова пък как плуваше, как се гуркаше! Водата беше всичко за нея.

— Трябва да тръгваме… време е! — говореха старците-водачи. — Какво чакаме тук!

А времето летеше, бързо летеше… Настъпи и съдбоносният ден. Цялото ято се събра в една жива купчина на реката. Това стана през едно ранно есенно утро, когато водата още беше покрита с гъста мъгла. В ятото на патиците се струпаха триста парчета. Чуваше се само крякането на главните водачи. Старата Патица не спа цяла нощ — тази беше последната нощ, която прекарваше със Сивошийка.

— Ти се навъртай ето около оня бряг, където изворът се стича в реката — съветваше тя. — Там водата не замръзва през цялата зима.

Сивошийка стоеше настрана от ятото като чужда. А и всички бяха така заети с общото отлитане, че никой не й обръщаше внимание.

Сърцето на старата Патица се късаше от болка, като гледаше бедната Сивошийка. Няколко пъти тя реши на ума си, че ще остане: но как да останеш, когато има и други деца и трябва да летиш заедно с ятото?

— Хайде поемай! — високо изкомандува старият водач и ятото изведнъж се вдигна нагоре.

Сивошийка остана сама на реката и дълго изпращаше с очи ятото, което отлиташе. Отначало всички летяха в една жива купчина, а сетне се източиха в правилен триъгълник и се скриха.

„Нима съм съвсем сама? — си мислеше Сивошийка, като се обливаше в сълзи. — По-добре щеше да бъде, ако тогава Лиса ме беше изяла.“

3

Реката, на която остана Сивошийка, весело се плъзгаше сред планини, покрити с гъста гора. Мястото беше глухо и наоколо нямаше никакво жилище. Сутрин водата по бреговете започваше да замръзва, а през деня тънкият като стъкло лед се топеше.

„Нима цялата река ще замръзне?“ — си мислеше Сивошийка с ужас.

Мъчно й беше сама и тя все мислеше за своите отлетели братя и сестри. Къде ли са сега? Благополучно ли са пристигнали? Спомнят ли си за нея? Имаше достатъчно време да помисли за всичко. Тя изпита и самотата. Реката беше пуста и животът се беше запазил само в гората, където подсвиркваха лещарки и подскачаха катерички и зайци.

Веднъж от скука Сивошийка се вмъкна в гората и страшно се изплаши, когато изпод храста стремително изскочи Заю.

— Ах, как ме изплаши, глупачке! — продума Заю, като се успокои малко. — Глътнах си езика. И защо се тикаш тук? Нали всички патици отдавна отлетяха?

— Аз не мога да летя: Лиса ми отхапа крилцето, когато бях още съвсем мъничка.

— До гуша ми дойде от тази Лиса! Няма по-лошо животно. Тя отдавна гледа да докопа и мене. Ти се пази от нея, особено когато реката се покрие с лед. Тя изведнъж ще те сграбчи.

Те се запознаха. Заю беше също така беззащитен като Сивошийка и спасяваше живота си с постоянно бягство.

— Ако имах криле като птиците, струва ми се, че не бих се страхувал от никого на света! Ти, макар че нямаш криле, все пак умееш да плуваш, а ако и това не помогне, ще вземеш и ще се гмурнеш във водата — казваше той. — А пък аз постоянно треперя от страх. Заобиколен съм с врагове. През лятото все можеш да се скриеш някъде, но през зимата всичко се вижда.

Скоро падна и първият сняг, а реката все още не се поддаваше на студа. Всичко, което замръзваше през нощта, водата го разбиваше. Борбата се водеше не на живот, а на смърт. Най-опасни бяха ясните звездни нощи, когато всичко затихваше и по реката нямаше вълни. Реката сякаш заспиваше и студът се стараеше да я окове с лед, както спи.

Така и стана.

Беше тиха-тиха звездна нощ. Тихо се възправяше тъмната гора на брега като стража от великани. Планините изглеждаха по-високи, както става през нощта. Високият месец заливаше всичко с трептящата си искряща светлина.

Бурливата през деня планинска река притихна и към нея тихо-тихо се промъкна студът, силно-силно прегърна гордата непокорна красавица и сякаш я покри с огледално стъкло.

Сивошийка беше в отчаяние, защото само средата на реката не замръзна, там се беше образувало широко незаледено пространство. Свободно място, където можеше да се плува, оставаше не повече от тридесет метра. Мъката на Сивошийка преля догоре, когато на брега се показа Лиса — същата оная Лиса, която счупи крилото й.

— О, стара познайнице, здравей! — ласкаво проговори Лиса, като се спря на брега. — Отдавна не сме се виждали… Поздравявам те със зимата.

— Върви си, моля ти се, аз съвсем не искам да разговарям с тебе — отвърна Сивошийка.

— Значи тъй отвръщаш на моята любезност! Бива те, няма какво да се каже! Но впрочем за мене говорят много излишни неща. Сами направят нещо лошо, а сетне го стоварват на мене… Засега довиждане.

Когато Лиса се отдалечи, Заю, като накуцваше, се приближи и рече:

— Пази се, Сивошийке, тя пак ще дойде.

И Сивошийка също започна да се страхува, както се страхуваше Заю. Тя, бедната, дори не можеше да се наслаждава на чудесата, които ставаха около нея. Настъпи вече истинската зима. Земята беше покрита с белоснежен килим. Не остана нито едно тъмно петънце. Дори голите брези, елхите, върбите и рябините^[2] се премениха със скреж като със сребрист пух. А смърчовете бяха станали още по-важни.

Те се възправяха, засипани със сняг, сякаш бяха облекли скъпа топла шуба.

Да, наоколо беше чудно хубаво, а бедната Сивошийка знаеше само едно: че тази красота не беше за нея и трепереше само при мисълта, че нейното незаледено място аха-ха ще замръзне и тя няма да има къде да се дене.

Лиса наистина дойде след няколко дни, застана на брега и отново заговори:

— Домъчня ми за тебе, патенце… Излез насам, а ако не искаш, тогава сама ще дойда при тебе. Аз не съм горделива.

И Лиса започна внимателно да пълзи по леда към самото незамръзнало място. Сърцето на Сивошийка замря. Но Лиса не можа да се промъкне до самата вода, тъй като ледът беше още много тънък. Тя сложи глава върху предните си лапички, облиза се и продума:

— Колко си глупаво, патенце!… Излез на леда! Но впрочем довиждане! Бързам по работа.

Лиса започна да идва всеки ден да проверява не е ли замръзнала средата на реката. Настъпилите студове вършеха своята работа. От голямото незаледено пространство остана само един прозорец, голям около метър и половина. Ледът беше як и Лиса сядаше на самия край. Бедната Сивошийка от страх се гмуркаше във водата, а Лиса седеше и злобно й се надсмиваше:

— Нищо, гмуркай се ти, а пък аз все пак ще те изям… По-добре излез сама.

Заю виждаше от брега какво върши Лиса и се възмущаваше с цялото си заешко сърце:

— Ах, колко е безсъвестна тази Лиса! Колко е нещастна тази Сивошийка! Лиса ще я изяде…

4

И Лиса навярно щеше да изяде Сивошийка, когато ледът покриеше и останалата дупка сред реката, но стана инак. Заю видя всичко със собствените си заешки кривогледи очи. Това се случи една сутрин. Заю изскочи от леговището си да се понахрани и поиграе с другите зайци. Студът беше силен и зайците се топлеха, като удряха лапичка върху лапичка. Макар и студено, но все пак весело.

— Братлета, пазете се! — извика някой.

Наистина опасността беше под носа им. На края на гората стоеше едно прегърбено старче-ловец, който се беше промъкнал със ските съвсем тихо, и оглеждаше кой заек да гръмне.

— Ех, бабата ще има топъл кожух! — съобразяваше той, като избираше най-големия заек.

Той дори се прицели с пушката, но зайците го забелязаха и се втурнаха в гората като луди.

— Ах, хитреци! — разсърди се старчето. — Ще ви науча аз… Не разбират, глупавите, че бабата съвсем не може без кожух. Няма да мръзне я… А вие няма да измамите Акинтича, колкото и да бягате. Ами че Акинтич ще излезе по-хитър от вас… А бабата ето как поръчваше на Акинтича: „Внимавай, старче, да не се връщаш без кожух!“ А вие подскачате.

Старчето се втурна да търси зайците по следите, но зайците се пръснаха из гората като грах. Старчето здравата се измъчи, наруга хитрите зайци и поседна на брега на реката да си отдъхне.

— Ех, бабо, бабо, избяга нашата шуба! — си мислеше той на глас. — Чакай да почина, че ще тръгна да търся друга.

Седи старчето, тъгува и изведнъж гледа: Лиса пълзи по реката — ей я, пълзи също като котка.

— Хе-хе, ама че работа! — зарадва се старчето. — Ами че яката сама пълзи към бабиния кожух… Види се, дощяло й се да пийне вода, а може да е намислила и рибки да полови.

Лиса наистина допълзя до самата дупка, в която плуваше Сивошийка и полегна на леда.

Старческите очи виждаха лошо и не забелязаха зад Лиса патицата.

— Трябва така да я гръмна, че да не повредя яката — съобразяваше старецът, като се прицелваше в Лиса. — Иначе старата ще има да се кара, ако яката излезе с дупки. То всяко нещо си иска майстора, но без оръжие не можеш да убиеш и дървеница.

Старчето дълго се цели, като избираше място за бъдещата яка. Най-сетне се разнесе изстрел. През дима от изстрела ловецът видя, че нещо се преметна върху леда, и с всички сили се втурна към незаледената дупка. По пътя той два пъти падна, а когато дотърча до дупката, само разпери ръце: от яката нито следа, а в дупката плува само изплашената Сивошийка.

— Ама че работа! — ахна старчето, като разпери ръце. — За пръв път виждам как лисица се превръща на патица. Брей че хитро животно!

— Деденце, Лиса избяга — обясни Сивошийка.

— Избяга? Ето ти тебе, бабо, яка на кожуха!… Ами сега какво ще правя, а? Ей че грешка стана… А ти, глупавичке, защо плуваш тук?

— Аз, деденце, не можах да отлетя заедно с другите. Едното ми крилце е повредено.

— Ах, глупавичка, глупавичка! Ами че ти ще замръзнеш тук или Лиса ще те изяде! Да…

Старчето помисли-помисли, поклати глава и реши:

— А ние с тебе ето какво ще направим: аз ще те занеса на внучките. Ех че ще се зарадват! А през пролетта ти ще снесеш яйчица на бабата и ще отвъдиш патенца. Право ли казвам? Да, така си е, глупавке!

Старчето извади Сивошийка от дупката и я тури в пазвата си.

— А на бабата нищо няма да кажа — съобразяваше той, като тръгваше към къщи. — Нека нейният кожух заедно с яката се поразходят още в гората. Главното е — как ще се зарадват внучките!

Зайците видяха всичко това и весело се смееха. Нищо, бабата и без кожух няма да замръзне на печката.