Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (15)

Петнадесета глава

Делото на Зенон Войдило се разгледа в средата на октомври във Вилно. В Радолишки научиха едва на другия ден след издаването на присъдата, защото обвиняемият беше направил самопризнания и в съда не призоваха никакви свидетели, освен пострадалите, които поради здравословното си състояние не можаха да се явят.

Вестниците вдигнаха много шум около това дело, тъй като обвиняемият сам поискал най-строго наказание. Но съдът счел искането на Зенон за разкаяние и вземайки предвид други смекчаващи вината обстоятелства, се убедил в искреното намерение на обвиняемия да се поправи, затова го осъдил само на две години затвор.

Въз воденицата новината донесе Васил, изпратен от баща си във Вилно по работа, та използувал случая да присъствува на делото. От него Мариша узна, че младият Чински не се е явил в съда, защото бил на лечение в чужбина. Не можа да й каже къде точно е, въпреки че в съдебната зала чул името на чуждестранната местност, но не го запомнил.

Мариша мислеше да помоли него или някого друг да попитат за адреса на Лешек. В Людвиково сигурно го знаеха не само родителите му. Страхуваше се обаче, че това може да предизвика усложнения, и реши търпеливо да чака писмо.

Лесно беше да реши, но много по-трудно да се въоръжи с търпение. Седмиците минаваха, а Лешек не пишеше. Все по-тъжни мисли идваха в главата й, все повече се топяха надеждите й.

В това време здравето на Мариша се поправяше неочаквано бързо. Отдавна вече можеше да сяда в леглото, а в първите дни на ноември знахарят й позволи да става.

Раните над слепоочието и от операцията бяха зараснали напълно. От нараняването на кожата по краката и ръцете бяха останали едва забележими белези. Силите й се възвръщаха постепенно, но сигурно. Още на другия ден след ставането започна да шета в домакинството на знахаря. След седмица и стаята, и нишата изглеждаха другояче.

— Не се мъчи, гълъбче — опитваше се да охлади въодушевлението й знахарят. — Защо е всичко това?…

— Не е ли сега по-чисто и по-хубаво, чичо Антони?

— Не си хаби силите.

Всъщност нямаше много време за подреждане, миене и бърсане на прах. Есенните студове отново увеличиха пациентите на знахаря. Имаше дни, когато идваха по трийсет и повече души. Всички бяха научили, че Антони Кошиба бил призован от съдия-следователя във Вилно и че щели да заведат дело срещу него. Говореше се, че ще го изпратят в затвора, затова бързаха да се посъветват.

И Антони очакваше наказателната присъда и искаше да подготви Мариша, но тя се възмущаваше и твърдеше, че дума не може да става за подобно нещо.

— Нали ще се явя като свидетел, на когото си спасил живота. Малко ли е това?

Знахарят разчиташе отчасти на нея, както и на множеството пациенти, готови да му станат свидетели.

Делото беше насрочено за края на ноември и всичко обещаваше да мине добре, когато Мариша внезапно се разболя. Изнеженият от дългото лежане организъм се поддаде лесно на болестта. Беше се простудила при чистене в студения пруст. Вендузите и билките за изпотяване не помогнаха много. Трябваше да остане на легло.

Не можеше и дума да става за отиване на делото и Антони Кошиба замина сам.

С пристигането си се обърна към адвоката Маклай, препоръчан му от Юдко от Радолишки. След като се запозна с делото, адвокатът определи своя за щастие малък хонорар, но веднага каза, че не може да очаква оправдаване.

— Ще се постарая да получите възможно най-лека присъда.

Дойде денят на делото. На влизане в съдебната сграда Антони видя доктор Павлицки и това го изпълни с лоши предчувствия.

Действително, давайки показания като свидетел, доктор Павлицки, макар да казваше само истината, утежни положението на подсъдимия със сериозни обвинения. Говори за мръсотията в стаята му, за задухата и за това, че лично го е предупреждавал да не се занимава с тази опасна работа, а накрая и за откраднатата чанта с хирургическите инструменти. Призна, че Кошиба е успял да направи няколко доста трудни операции, но отдаде това на случайността.

Вторият свидетел по обвинението, представител на дружеството на лекарите, запозна съда със статистически данни за знахарството в източната част на страната. Тези данни доказваха, че огромен процент от смъртността сред селското население се дължи на лечението при знахари. После приведе много примери за „лечебните“ методи, прилагани от знахарите, което предизвика у слушателите ужас, погнуса и възмущение.

Свидетелите, призвани от защитата, все болни, излекувани от Антони Кошиба, една внушителна група от двайсет и няколко души, с показанията си отново наклониха везните в полза на обвиняемия.

И делото сигурно щеше да има друг завършък, ако обвинител по него не беше младият доктор по право Згерски, който за пръв път се явяваше като прокурор. Згерски беше подготвил обвинителната си реч добросъвестно и въодушевено като всеки новак. Представи проблема от обществена и престижна гледна точка.

— Докога — горещеше се — ще позволяваме в нашата страна да се ширят чудовищни суеверия от средновековието? Докога ще позволяваме да пускат корени невежеството и безразсъдните престъпления на знахарството?… Днешната присъда трябва да бъде отговор на въпроса дали сме цивилизована държава и се числим към Европа не само в географско, но и в културно отношение, или и в бъдеще възнамеряваме да покровителствуваме варварщината.

Говори още дълго и цветисто за цивилизаторската мисия на Полша на изток, за трагичното невежество на белоруския народ, за обречените на безработица хиляди млади лекари, готови да се притекат на помощ на страдащите, за евгениката и подобряването на расата, за армията, която се нуждае от здрави наборници, и накрая за възпитателната роля на съдебните решения и за това, че днешната присъда трябва да бъде предупреждение и за другите хиени, извличащи полза от невежеството на масите.

В заключение засегна и струната на местния патриотизъм, като отбеляза, че една снизходителна присъда за този род престъпления щяла да даде повод и основание на обществеността от другите краища на Полша да смята, че правосъдието в източната част на страната покровителствува невежеството и неговите опасни последици.

Адвокатът Маклай не притежаваше и една десета част от дарбата на красноречивия си противник. Неговата защитна реч, макар и делова, не успя да заличи впечатлението от поразяващото обвинение на прокурора. Не се опита да обори дори аргументите му, а основа защитата си единствено върху личността на обвиняемия, човек безкористен, който наистина е присвоил хирургическите инструменти, но изключително с цел да спаси едно умиращо момиче.

— Тук не се яви нито един човек — завърши той, — комуто лекарската помощ на Антони Кошиба да е навредила, не беше споменато името на нито един пациент, който да е починал по негова вина. Затова пък видяхме цяло шествие от благодарни хора, излекувани от него. Затова моля да бъде оправдан.

Ако в този миг надеждите на Антони се бяха съживили, те бързо угаснаха под ледения душ на думите на прокурора.

— Учудва ме — започна той — и ме кара да се срамувам становището, което зае господин защитникът. Кара ме да се срамувам, защото в неговата защита чух упрека, че разглеждайки вината на подсъдимия, съм се спрял на проблема, а съм забравил човека. Действително, уважаеми господа съдии, това е сериозен пропуск от страна на един публичен обвинител. Но учудва ме, че тъкмо от устата на господин защитника излиза това напомняне. Така е! Защото ако разгледаме моралния облик на Антони Кошиба, няма ли с чиста съвест да признаем колко сурово наказание заслужават неговите провинения?… Един хубав ден този мним доброжелател човешки решава да зареже честния физически труд и да посегне към лесно изкаран хляб. От работник във воденицата се превръща в шарлатанин. Няма съмнение, по-лесно е да изричаш глупави заклинания пред някой прост селянин или да го поиш с отвара от билки, отколкото да мъкнеш чувалите с брашно. И обвиняемият избира първото. Легендата за неговата безкористност беше разсеяна от свидетелите, които дадоха показания, че не са плащали за съветите му, но му носели… доброволно подаръци. Самият Кошиба на въпроса на господин председателя заяви, че живеел в доволство. А то е достатъчно красноречиво в настоящия момент на криза и мизерия сред селяните. На село в доволство живеят днес само онези, които ограбват бедните, които с шарлатанската си практика им отнемат и последните оскъдни запаси.

Прокурорът се усмихна.

— Да, уважаеми господа съдии, това е едната страна от облика на обвиняемия, тя е неговото минало. А какво ще бъде неговото бъдеще? Какво ще направи, ако излезе на свобода от тази зала?… По този въпрос не можем да имаме никакви съмнения. Сам обвиняемият ги разсея напълно, отговаряйки на въпросите ми по време на съдебното следствие. Той призна, че до последния момент е упражнявал своята практика и че ако го освободят, щял отново „да лекува“ хората. Тоест не изпитва никакво разкаяние. Не обещава да се поправи. А по въпроса за кражбата? Призна, че е извършил деянието, но открито заяви, че щял да открадне и втори път, ако възникнат подобни обстоятелства. Това е престъпник, който не може, или по-скоро не иска да разбере вината си, престъпник, закоравял в упорството си. Ето какъв е човекът, с когото по мнението на господин защитника трябвало да се занимая. Този човек, оглушал за всеки упрек, представлява опасност за обществото, трябва да бъде веднага изолиран от него и обезвреден чрез строга присъда — затвор.

След поредното възражение на адвоката Маклай съдът се оттегли на съвещание.

След половин час, вече късно вечерта, присъдата беше произнесена.

Тя гласеше: три години затвор.

Прокурорът Згерски приемаше в кулоарите поздравленията на своите близки и познати. Антони Кошиба бе арестуван в залата и откаран в затвора. Адвокатът обяви, че ще обжалва решението.

Новината за присъдата и затварянето на Антони Кошиба донесоха във воденицата селяните на връщане от съда. В първия момент никой не искаше да повярва, а Мариша дори се изсмя.

— Какво говорите! Нещо бъркате! Това е абсолютно невъзможно!

— Да не е три месеца? — подсказа им Васил.

— Не, три години — настояваха селяните. — И то, защото прокурорът страшно се нахвърли срещу него.

И разказаха, доколкото можаха, как е минало делото.

— Я оставете тая работа! — викна Прокоп. — Каква излиза тя, че оня, дето ги нарани, без малко не ги уби, отиде в затвора за две години, а тоя, дето ги спаси — за три. Как така?

— Ами така излиза…

Мариша се разплака. Точно този ден бе станала от леглото, макар кашлицата още да я мъчеше.

— Какво да правим, господин Мелник, какво да правим? — обърна се тя към Прокоп.

— Че аз откъде мога да знам?…

— Трябва да се отиде във Вилно, да му се помогне някак.

— Как ще му се помогне? Затвора не можем събори.

Васил изрече разумно:

— Ще ви кажа нещо, госпожице Мариша: нищо не може сега да се помогне, а когато се обжалва, тогава. Адвокатът сигурно не го бива. От адвокатите много зависи… Трябва значи друг да вземем. Трябва да научим кой там в града е най-важният и право при него.

Всички похвалиха съвета на Васил.

— А кога може да бъде обжалването?

— Няма да е скоро — каза един от селяните. — Аз кога имах делото за ония борчета от Вицкунската гора, обжалването дойде след три месеца.

— Пак бързо е станало! — обади се друг. — Понякога и година се чака.

Мариша плака цяла нощ, а на сутринта приготви един вързоп.

Сложи малко бельо на Антони, късото кожухче, целия му запас от тютюн, салам и сланина, колкото имаше.

Тъкмо тогава влезе Зоня.

— Какво е това? — попита. — За Антони ли си го стегнала?

— Да.

— А по кого ще го пратиш?

— Ще питам. Оттук често минават хора за Вилно.

Зоня се замисли, а след малко измъкна кърпичка, развърза възела и извади две монети по пет злоти.

— На̀, изпрати му и тез пари.

— Колко си добра, Зоня! — рече Мариша.

Но Зоня се навъси.

— За едни добра, за други лоша. На него ги давам, не на тебе!

Мариша отдавна бе забелязала, че Зоня я гледа накриво. Сега каза кротко:

— Благодаря ти от негово име.

Зоня вдигна рамене.

— Каквато си му ти, такава съм му и аз. Какво има да ми благодариш, сам ще ми благодари, като си дойде. Пък и заради това, че ще се грижа за всичко, дето е оставил, ще гледам да не се похаби.

— Защо ще си създаваш грижи, Зоня?

— А кой да го прави?

— Аз.

— Ти ли?… Как така ти?… Да не мислиш, че три години ще седиш при свекъра ми?

Мариша се изчерви.

— Защо три години?… След обжалването ще освободят чичо Антони…

— Я го освободят, я не. Пък и никакъв чичо не ти е той на тебе. Как мислиш да живееш тука?… От какво?…

Видя сълзите в Маришините очи и добави:

— Хайде, не плачи. Никой не те гони. Покрив над главите ни има за всички… И хляб. Ей тъй го рекох. От любопитство. Не плачи, де. Поскъпил ли се е някой за тебе? А?…

Въпреки тези уверения Мариша едва сега осъзна положението си. Наистина няма ли го чичо Антони, няма право да остане. Дадоха й да го разбере, дори по-тактично, отколкото обикновено го правят простите хора.

Когато я повикаха за обед, не помръдна от мястото си. Трепереше при мисълта, че цялото домочадие Мелникови ще я гледат и ще броят всяка лъжица от даденото даром ядене, всеки залък, сложен в устата… Помежду си ще я наричат шепнешком пришълка, готованка, докато някой ден й го кажат в очите.

— Трябва да се махна оттук, трябва… Но къде да отида?…

Знаеше от хората, че в магазина на госпожа Шкопкова вече работи друго момиче. Не можеше да разчита на работа в цялата околност. Никой не знаеше за годежа й с Лешек, пък и никой нямаше да повярва, ако се реши да го каже. Затова пък всички бяха научили, особено след катастрофата, че се е срещала с него, че са се разхождали сами в гората… При всичко това не можеше да се надява на каквато и да е работа.

А да се махне… но къде?…

Хвърли се на леглото и заплака. Плачеше заради жестоката си съдба, за своята голяма, единствена любов, която бе й причинила само болка, срам, нещастие…

— Лешек, Лешек, защо ме забрави!… — повтаряше и се заливаше в сълзи.

— Хей, госпожице Мариша, хайде на обед! — извика Васил от прозореца.

Не помръдна и след малко той влезе.

— Защо плачете? — попита.

— Не зная — отвърна Мариша през сълзи.

— Как така?… Обиди ли ви някой?… Хайде, кажете ми!…

— Не, не…

— Тогава защо плачете?… Не бива…

Запристъпя безпомощно на място и рече:

— Не мога да ви гледам, като плачете. Хайде, стига… стига… Да не би някой да ви е наговорил нещо?

— Не, не…

Момчето изведнъж се сети, че преди малко видя Зоня да влиза в пристройката. Ядоса се.

— Хубаво — каза и излезе.

Цялото семейство вече беше край масата. Васил застана на прага на кухнята и спокойно рече:

— Защо я няма Мариша?

— Виках я, кой знае защо не дойде — вдигна рамене Олга.

— Не знаеш ли?…

— Не знам.

— Да не би Зоня да знае?

Зоня му обърна гръб.

— От къде на къде?…

Васил внезапно кресна:

— Тогава аз знам, вещице проклета!

— Какво ти става бе, Василе? — искрено се учуди старият Прокоп.

— Такова ми става, тя там плаче! А кой може да я разплаче, ако не тая вещица?… Какво си й надрънкала?!

Зоня сложи ръце на кръста и войнствено вирна глава.

— Каквото съм искала, това съм й надрънкала. Разбра ли?!

— Тихо! — загуби търпение Прокоп.

— Той защо се нахвърля!… Кой знае какво не съм й казала, пък и да съм казала… Стои тука по наша милост, пък и важна на всичко отгоре.

— Не и по твоя милост! — изрева Васил побеснял.

— Да върви, откъдето е дошла! — избухна Зоня.

— Тя ли?… — засмя се Васил, но смехът му прозвуча зловещо. — Тя?… Първо ти ще си идеш. Още не се знае дали няма да стане по-голяма господарка тук от тебе, хаймана такава. Не забравяй, че баща ми е вече стар, а после иде моето царство. Тебе ще изгоня да вървиш, откъдето си дошла, тебе! А ако искаш да ми ядеш хляба, обущата ще й чистиш на нея!

Настъпи мълчание. Досещаха се от по-рано, че Васил харесва Мариша. Но сега го чуха направо от устата му. Изглежда, много я харесваше, щом той, винаги спокоен, така се беше ядосал, че заплашваше да изгони братовата си жена, която ни най-малко не мразеше.

Стоеше блед, намръщен и гледаше яростно присъствуващите.

— Тихо! — обади се Прокоп, въпреки че в стаята цареше пълна тишина. — Тихо ви казвам! Ти, Васил, си избий това от главата. Не ставай глупав. Не е тя за тебе, нито ти за нея. Помисли сам и ще се опомниш. Пък ти, Зоня, иди и я покани. Да дойде. И внимавай — заплаши с пръст. — Внимавай да дойде. И още нещо ще ти кажа, Зоня, не е хубаво да се обижда едно бедно сираче! Бог наказва за такова нещо.

— Не съм я обидила, господ ми е свидетел — удари се в гърдите.

— Хайде, върви. Пък знай още, че Антони я обича като родно дете. Че как тъй?… Него беда го сполетяла, а на мене да ми се досвидят хлябът и покривът за това момиче?… Имай страх от бога, Зоня. Върви… върви.

— Що да не ида? Ще ида я.

Зоня хукна към пристройката. Ядът й бе преминал, може би при мисълта, че това момиче няма да й бъде съперница, щом ще има да избира между стария Антони и Васил — по-скоро ще вземе младия и богатия, та се разчувствува, взе да се извинява на Мариша, да я прегръща и целува.

— Хайде, не плачи, на всичко съм готова за тебе, а ти заради мене сълзи да проливаш. Искаш ли оная зелената кърпа на цветята? Само кажи, давам ти я… Хайде, не плачи, не плачи…

Галеше я по гърба, по мокрото лице, по ръцете, докато най-сетне Мариша се успокои. Когато се върнаха в кухнята, не се каза нито дума по въпроса.

Въпреки това, въпреки сърдечността, с която семейството на мелничаря ограждаше Мариша, нейната чувствителност, веднъж засегната, не й даваше мира. Мисълта, че е тежест за тези хора, че използува добрината им, без да може някак да им се отплати, продължаваше да я измъчва. Много пъти предлагаше да помогне в домакинството, но жените тук не бяха малко и никоя не се съгласяваше да я отменят.

Не можеше да измисли с какво да се залови и все по-ясно съзнаваше, че е безпомощна. И дума не можеше да става да замине оттук без пукнат грош. Оставаше й само надеждата, че госпожа Шкопкова ще я приеме отново на работа.

Малко преди коледните празници Мариша най-сетне се стегна за града. Излезе доста късно, за да не се появява посред бял ден в Радолишки. Не искаше да се набива в очите на хората.

Вече се смрачаваше, когато стигна до къщата на Шкопкова.

Шкопкова тъкмо се връщаше.

— О, Мариша! — рече с престорена сърдечност. — Как си, мило дете?

Мариша й целуна ръка.

— Благодаря ви, вече съм добре, но без малко щях да умра.

— Да, да… Трябва да се запали лампата…

— Ей сега ще я запаля — скочи Мариша, но госпожа Шкопкова взе кибрита.

— Не, остави. В къщата съм си, ще я запаля — рече тя многозначително. — Чух, че си щяла да умреш. Сама си си виновна. Аз си изпълних дълга. Предупреждавах те, че нищо хубаво няма да излезе от това. Ама не послуша ти старата Шкопкова. Да… да… Сигурно си дошла да си вземеш нещата?

— Да — потвърди Мариша и извърна глава, за да скрие сълзите си.

— Можеш да ги вземеш. Няма да ти натежат. Отдавна съм ги приготвила и мислех да ти ги пратя във воденицата. Но нямаше удобен случай.

Настъпи мълчание.

— Как си там? — попита Шкопкова, шетайки край скрина.

— Горе-долу.

— Сигурно не съжаляваш, че си у тях.

— Бих предпочела да бъде както преди — каза тихо Мариша.

— И аз бих предпочела — натърти Шкопкова. — Но какво да се прави, като сама избра друго. Предпочете смъртта и позора да си докараш, а на мене срама… Майка ти сигурно се е преобърнала в гроба… Ходих на гробищата по задушница, ходих, свещ й запалих и венец от сухи цветя й сложих, та да я утеша горкичката. Недей, викам, мене да виниш, мила госпожо Окшина, че то веднъж ли, дваж ли казвах на дъщеря ти да се вразуми. Но младо на старо не вярва. Моли се там да дойде акълът на детето ти… Помолих се и аз дано си намериш по-добри покровители от мене… Такива ми ти работи.

По бузите на Мариша се стичаха сълзи.

— Госпожо, кълна ви се, нищо лошо не съм направила, заклевам се!

— Мило дете. Иска ми се да ти вярвам. Но какво ще помогне моята вяра? Всички разбраха, че ходиш с оня развейпрах, когото милостивият бог и досега не е наказал. Всички знаят, че едва не те преби, а сетне те заряза… И ако искаш съвет от мене, чуй го: заминавай колкото може по-далече оттука, при непознати хора. И друг път избягвай такива контета и перковци. А за да имаш с какво да тръгнеш и да не ме споменаваш с лошо, както аз тебе, там, в кошничката си, ще намериш някоя и друга злота… За начало ще ти стигнат. Най-добре за Варшава тръгни. Там иди при някой свещеник и му поискай съвет. В големия град по-лесно се намира работа.

Избърса носа си и добави:

— Така съм го намислила. Само че сигурно пак ще е напразно. Ти няма да се вслушаш в съвета ми.

Мариша хвана ръката й и я целуна.

— Сигурно така ще направя. Благодаря ви, благодаря… Никога няма да забравя…

— Хайде, детето ми, върви си с бога. Богородица да те благославя и пази.

Прегърна Мариша, изпрати я до вратата и извика подире й:

— И да ми пишеш!

— Ще пиша.

Ракитовата кошница не беше тежка, бедното й съдържание също, но ръцете й все повече изтръпваха и трябваше все по-често да ги сменя.

От няколко дни времето бе омекнало и сега започна да вали сняг на едри парцали, които падаха бавно, лениво, но толкова нагъсто, че на няколко крачки наоколо вече нищо не се виждаше. За щастие високите дървета от двете страни на пътя и помагаха да не се заблуди. Мариша вървеше все по-бавно не от страх да не загуби пътя. Толкова мисли се блъскаха в главата й, толкова противоречиви чувства разкъсваха сърцето й. Признаваше, че бившата й наставничка е напълно права. Наистина трябваше да замине, да отиде възможно най-далеко, ако ще във Варшава. Сега има пари за път и няма смисъл да отлага…

Но да напусне тези места, да се откаже завинаги от надеждата да зърне Лешек, макар и отдалеч… И да остави така чичо Антони?!… Нали той ще се върне тук… Толкова добрини видя от него, толкова го обича… Разбира се, че трябва да замине. Но по-добре за Вилно. Сигурно ще й разрешат да го посети в затвора… Ще се посъветва какво да правят… Да, това е най-важното, сега това е единственото. Какво друго й остава?…

С мъка намери страничния път към воденицата. Снегът валеше толкова гъсто, че ако не беше шумът на водата върху колелото и пръхтенето на конете край воденицата, нямаше да я забележи. Едва когато наближи, видя светлината и се учуди, защото прозорците на пристройката също светеха.

— Сигурно Наталка е отишла там да си учи уроците — помисли Мариша.

Изтупа снега от обущата си в преддверието, отвори вратата и се спря като закована.

Стаята изведнъж се завъртя пред очите й, сърцето й силно заудря, от устата й се изтръгна тих вик и тя загуби съзнание.