Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (12)

Дванадесета глава

Първите червени листа на кленовете започнаха да се ронят от дърветата. Беше ранна есен, все още топла, тиха, слънчева. В делнични дни плугове разораваха нивите, по шосетата се нижеха коли, натоварени с тежки чували, но в неделя навсякъде опустяваше. Само щурците свиреха, а понякога над стърнищата бавно и необезпокоявано литваше птица или тромаво изтичваше охранен заек.

Тази тишина бе прорязана от острия гръмогласен рев на мотора. Мотоциклетът отмина пътя за воденицата и сви от шосето в страничния път между храсталаците. Младият Чински караше бързо, но беше отличен мотоциклетист и Мариша, която при първите разходки се страхуваше, сега се чувствуваше напълно сигурна на задното седло. Само на по-острите завои инстинктивно се вкопчваше здраво за своя другар.

Пътят водеше до Вицкунската гора. Всяка неделя идваха тук. Обикновено следобед Мариша излизаше на шосето извън града и там далече от хорските очи се срещаха. Рядко се натъкваха на някого, но и в такива случаи Мариша можеше да не се страхува, че ще я познаят. Зеленият комбинезон, каската и очилата я променяха неузнаваемо. До гората имаше около шест километра и там прекарваха до вечерта, когато Лешек отново откарваше Мариша до Радолишки, а сам се връщаше в Людвиково по заобиколния път.

Наложително беше да вземат всякакви предпазни мерки, иначе злите езици нямаше да дадат мира на Мариша, ако се разчуеше, че двамата с младия инженер се разхождат в гората.

Тази неделя, докато помагаше на Мариша да закопчее комбинезона, Лешек каза:

— Това е нашата последна конспирация.

В тона му имаше нещо стряскащо.

— Защо последна? — попита Мариша.

— Защото утре ще обявим на всички, че сме сгодени.

Мариша замря.

— Какво говориш, Лешек! — прошепна.

Изведнъж се изплаши от това, което щеше да настъпи. Разбира се, тя вярваше на годеника си. Но някъде дълбоко в подсъзнанието й тлееше някакво кротко и тъжно съмнение. Предпочиташе да не мисли за бъдещето. Настоящето беше толкова хубаво, че каквото и да дойдеше, според нея щеше да бъде по-лошо.

— Хайде, качвай се, скъпа — подкани я Лешек, — днес ще ни трябва повече време, за да обсъдим всичко.

Тя се намести мълчаливо на седалката. Насрещният вятър винаги я зашеметяваше, но сега й се струваше, че е почти в несвяст. Не бе предполагала, че всичко ще стане толкова скоро, не знаеше всъщност от какво зависи обявяването на годежа им. Не знаеше и не можеше да се досети, защото Лешек, след като обмисли въпроса, бе решил да скрие от нея своите начинания.

Едва вчера приключи всичко и сега в джоба си носеше най-редовно сключен договор. Документът съдържаше тригодишно споразумение между него и родителите му. По силата на договора младият Чински поемаше длъжността началник на производството във фабриката с не много висока, но напълно достатъчна заплата.

Измъкването на подобен договор от родителите му не беше от най-красивите постъпки. Наложи се да прибегне към хитрост и тъкмо затова, че хитростта не беше похвална, предпочиташе да я премълчи пред Мариша. Опасяваше се, може би не без основание, че момичето ще се противопостави и няма да иска да се възползува от облаги, придобити по такъв начин.

Самият Лешек не беше възхитен от машинациите си, но нямаше и някакви особени скрупули. В крайна сметка това беше борба за съществуване, борба за собственото му щастие и за щастието на любимото момиче. Трябваше да държи нужните козове и той ги имаше. Налагаше се да отнеме на родителите си наказателните им средства и той им ги отне.

В понеделник — беше си го наумил вече — ще им заяви, че е решил непоколебимо да се ожени за Мариша. Тогава те ще разберат защо е настоявал да сключат договора.

— Да — ще им каже, — истина е. Предвиждах, че ще искате да осуетите женитбата ми, предвиждах, че издигайки кастовите си предразсъдъци над щастието на своя син, ще се мъчите да ме принудите да променя решението си и няма да се спрете пред нищо. Следователно не виждам защо аз трябваше да се откажа предварително от средствата за отбрана. Всъщност ни най-малко не съм злоупотребил с доверието ви. В продължение на три години ще трябва да ми изплащате заплата, но няма да е даром. В замяна на това аз ще работя честно и добросъвестно. А сега ви остава изборът: да се примирите с положението, да се запознаете с бъдещата ми жена и да я приемете за нов член на семейството или и мене да зачеркнете от семейството.

Ох, отлично знаеше, че родителите му няма да отстъпят веднага. Знаеше, че ще има градушка от молби и заплахи, че ще има сълзи и обиди, че може наистина да се стигне до скъсване на отношенията и до открита война. Друг изход обаче нямаше.

Дълбоко в душата си се надяваше, че в крайна сметка ще успее да получи съгласието им. Стига само да се съгласят да се запознаят с Мариша. Беше убеден, че нейният чар, ум, доброта и всичките й положителни качества, каквито не беше срещал у други момичета, щяха най-добре да убедят родителите му.

Във всеки случай беше готов на всичко и в зависимост от това как родителите му ще приемат неговото утрешно известие, съставяше по-нататъшния план на действията си.

Така или иначе Мариша трябваше още утре да престане да работи в магазина. Ако родителите се примирят с волята на сина си, ще се пренесе веднага в Людвиково. Ако ли не, ще трябва до сватбата да замине за Вилно. Лешек и там беше подготвил всичко. Един месец тя щеше да живее у Вацек Корчински. Вацек беше съученик на Лешек, а госпожа Корчинска щеше от все сърце да се грижи за годеницата на Лешек, когото много обичаше.

Оставаше да обсъди с Мариша нейното заминаване и раздялата с досегашната й покровителка. Така или иначе Мариша не беше пълнолетна и Шкопкова би могла да създаде известни затруднения, въпреки че Лешек не ги смяташе за кой знае колко сериозни. Освен това при едно заминаване за Вилно щеше да възникне и деликатният паричен въпрос. Не знаеше дали Мариша, която сигурно нямаше свои пари, ще се съгласи да приеме от него необходимата сума. Всъщност сумата нямаше да бъде голяма. Във Вилно госпожа Корчинска щеше да се захване с попълването на Маришиния гардероб. Можеха да се разплатят по-късно, а за щастие тези дребни разходи нямаше да затруднят Вацек, който печелеше много добре като адвокат.

Всичко това Лешек обмисляше по пътя. Мариша, седнала зад него, също бе потънала в размисли. Както винаги в неделя, пътят беше пуст. Едва до мостчето срещнаха една селска кола, теглена от малко конче. Конят се подплаши от мотора и се дръпна настрани. Коларят, изглежда, беше пиян, защото вместо да дръпне юздите, скочи в рова. Неговият пътник се изтърколи след него. Облаци прах закриха картината, която им се мерна само за секунди. Лешек не спря и на Мариша за миг й се стори, че пътникът в колата й беше познат.

И не грешеше: беше Зенон Войдило. Когато на завоя мотоциклетът сред облаци прах изчезна, Зенон се измъкна от рова, закани се с юмрук и изфъфли няколко цветисти псувни, изключително цветисти, защото беше страшно пиян.

Обаче нито Мариша, нито Лешек ги чуха. Пътят тук се разширяваше и навлизаше в стара, високостеблена гора.

Стигнаха до една полянка, където разположиха малкия си бивак. Скромното им пиршество се състоеше от плодове и няколко блокчета шоколад. Оставиха всичко до скрития в храстите мотоциклет и хванати за ръка отидоха до края на дефилето. Винаги сядаха тук. Дефилето беше дълбоко, със стръмни склонове, на дъното течеше тесен, тъмен ручей. Често пъти, седнали безшумно, виждаха сърни да идват на водопой. Днес обаче разговаряха и гласовете им, отразявани от ехото в падината, сигурно бяха подплашили сърните.

— Скъпа моя — говореше Лешек, — нашите неприятности свършиха. След месец ще се оженим. Представям си изражението на добродушния свещеник, когато го помолим да съобщи от амвона за годежа ни! Е, не само неговото изражение, а и на другите! Ще бъде сензация!

Потри ръце, погледна Мариша и се учуди:

— Какво те тревожи?

— Знаеш ли — въздъхна, — всичко това няма да бъде приятно за мене. Лесно е да си представиш какво ще кажат хората.

— Какво могат да кажат?

— Например, че се омъжвам за тебе по сметка… за пари, за положение, че правя добра сделка, че съм успяла да хвана такъв съпруг…

Лешек почервеня:

— Глупости! Как можеш да предполагаш подобно нещо?

— Много добре знаеш, че ще говорят точно така.

— В такъв случай ще им отговоря — избухна, — че са глупаци. Искат със собственото си жалко мерило всичко да мерят. Но нека само да посмеят да те засегнат! Само да посмеят! Не се бой, ще съумея да защитя жена си. Дори от дявола! Ако изобщо може да става дума за някакви сметки, аз съм този, който прави добра сделка, като те вземам за жена. Да, само аз, защото без тебе не бих могъл да живея. И не искам. А ти щеше да се омъжиш за мене дори да нямах пукнат грош, да се казвах Филанкишиев и да бях обикновен работник. Готов съм да се закълна!

Мариша се сгуши до него.

— И клетвата ти няма да бъде лъжлива. Със сигурност бих предпочела да си беден.

— Но аз, скъпа моя, съм беден. Нямам нищо. Всичко принадлежи на родителите ми и зависи от тяхната фантазия. Аз имам само работата си в Людвиково. Заплата и едно малко жилище. Това е всичко. Както виждаш, ти нямаш никаква сметка. Най-голямото ми богатство ще бъдеш ти… Съкровище, което няма никому да отстъпя…

Гледаше с възхищение сведената и глава, златистия отблясък на слънцето в гладко сресаните коси, нежния профил.

— Дори не знаеш — продължаваше — колко си хубава. Виждал съм хиляди жени. Хиляди. Виждал съм всепризнати красавици, по които светът лудее, разни филмови звезди и какви ли не. Никоя от тях не може да се сравнява с тебе. И, сигурен съм, никоя няма такъв чар. Ти не знаеш, че всяко твое движение, всяка усмивка, всеки поглед са творение на изкуството. Кой може да оцени твоята красота в това жалко градче! Но ще видиш, когато те въведа в големия свят! Всички ще си загубят ума! Казвам ти! Най-известните художници ще се надпреварват да те рисуват. Илюстрованите списания ще поместват твои снимки…

— О, боже! — разсмя се тя. — Страшно преувеличаваш!

— Никак не преувеличавам! Ще видиш. А аз ще ходя горд като цар. Зная, че това е суета, но почти всеки мъж има този недостатък. Радва се и се гордее, че има жена, за която всички му завиждат.

Мариша поклати глава.

— Дори ако се намерят такива, които да забележат нещо хубаво у мене, до завист твърдо няма да се стигне. Затова пък изтръпвам от страх при мисълта как ще те компрометирам с липсата на добри обноски, със своята недодяланост и глупост.

— Маришка!

— Така е. Да не мислиш, че твоите познати ще забравят, че съм била продавачка при госпожа Шкопкова? Винаги ще имат едно наум. Защото действително съм обикновена Пепеляшка, провинциално пате. Няма да мога да се движа в твоето общество, няма да мога да разговарям. Аз всъщност съм почти без образование. Мама наистина възнамеряваше да ме подготви за матура, но както знаеш, не стигнах до нея. Жениш се за едно просто момиче.

В гласа й звучеше тъга. Лешек взе нежно ръката й и попита:

— Кажи, Маришенка, за безкритичен и наивен глупак ли ме смяташ?

— Какви ги измисляш! — запротестира тя.

— Смяташ ли, че моите изисквания и ниво са значително по-ниски от тези на роднините и познатите ми?… Защото това, което казваш, може да се тълкува така. Аз, кръгъл глупак, те вземам за жена, понеже в тебе виждам достойнства, каквито нямаш, и едва те, след като те видят, ще открият, че съм се лъгал.

— Не, Лешек — възрази примирено. — Ти гледаш на недостатъците ми снизходително, защото ме обичаш.

— В такъв случай и те ще те обикнат.

— Дай боже.

— А недостатъци си измисляш. Всяко момиче би могло само да мечтае за твоята красота, за вродената ти интелигентност и изтънченост. А колкото до добрите маниери, до обноските, убеден съм, че ще ги усвоиш без ни най-малко затруднение, а образованието си ще можеш да продължиш колкото си искаш. Стига да не прекалиш, защото не искам жена ми да бъде много по-умна от мене.

— Не се бой от това — засмя се.

— Точно това най-много ме плаши — изражението му стана сериозно. — Знаеш ли кога се убедих, че моята Маришенка е голяма умница?

— Не зная.

— Когато не ми каза нито дума за онези градски произшествия. Та аз можех да се усъмня, че този Собек, който те е защитил, е имал някакви права над тебе. Но ти правилно си си казала: няма да се оправдавам пред Лешек, защото ако в него се е породило подобно отвратително съмнение, няма смисъл от никакви обяснения.

Мариша не си спомняше да е разсъждавала по този начин, но не възрази.

— Просто не исках да те намесвам в неприятни истории — каза.

— Това не е хубаво. Кой друг, освен мене може да ти бъде защитник?

Замисли се и добави:

— Независимо от всичко ще трябва някой ден да се отбия в пощата и да стисна ръката на този Собек. Макар да проявява наглост, щом се осмелява да те обича, все пак е постъпил като истински мъж.

Слънцето вече клонеше на залез. Обикновено по това време се стягаха за връщане, но днес имаха да обсъждат доста неща. Решиха Мариша да уведоми още на другия ден госпожа Шкопкова за годежа си и за това, че повече няма да работи в магазина.

— Освен това й кажи — предложи Лешек, — че ако се смята за ощетена, ще й върнеш сумата, която според нея й дължиш.

— Ти не я познаваш — отвърна Мариша. — Няма да поиска нищо, защото аз съм се отплатила с труда си. Ще бъде смъртна обида, ако й спомена такова нещо. Тя е много почтена жена. Страхувам се от друго: че няма да повярва за годежа ни.

— Тогава ще дойда, предполагам, около обед, и ще го чуе от мене. Във всеки случай ти си приготви нещата.

— Лешек, скъпи мой, с какво съм заслужила да бъда толкова щастлива!

Той я прегърна и нежно я притисна до себе си. Изпълваше го неописуема радост, защото за това момиче, за това чудесно момиче, което си нямаше никого на този свят, той представлява всичко и ще бъде всичко. Същевременно се чудеше на себе си. Толкова жени беше държал в обятията си и не бе усещал нищо, освен желание. Защо единствено към тази, която несъмнено желаеше повече от всичко друго на земното кълбо, дори желанието му беше различно, изпълнено от неизменна любов и почти религиозно богоговение. Някога, в първите месеци на познанството си с Мариша, гледаше и на нея като на всички други. Ако тогава бяха останали насаме… Сигурно нищо нямаше да го спре да извърши ужасна грешка.

— Слава богу, че не стана това — мислеше си.

Дълго още се разхождаха в гората, почти се беше стъмнило, когато решиха да се връщат. През тази част от пътя, където имаше много повалени дървета и корени, караха бавно. Нямаше всъщност от какво да се боят. Лешек познаваше пътя като петте пръста на ръката си, знаеше всеки коловоз, всеки камък, всеки завой. Би могъл да стигне до шосето дори с вързани очи, а на светлината на силния фар можеха да пътуват безопасно и с по-голяма скорост.

Така поне си мислеха.

В момента, когато мотоциклетът изскочи от гората и силното му бръмчене се разнесе по спящата равнина чак до шосето, на един от завоите на страничния път се появи сянка на мъж.

Екссеминаристът Зенон дълго бе чакал. Беше преспал няколко часа в рова и се страхуваше да не би в това време мотоциклетът да е минал обратно към шосето. За щастие тревогата му излезе неоснователна. Шумът на мотора наближаваше откъм Вицкунската гора, от време на време от височинките на пътя светлината на фара стрелваше далече в храсталака лъч ярка зеленина.

— Сега няма да ми се изплъзнат — промърмори Зенон.

От една седмица беше в запой. Измоли стотина злоти от леля си в Швенчани и на връщане към Радолишки къде пеш, къде с някоя случайно минаваща каруца не бе отминал нито една кръчма, нито една странноприемница. Връщаше се да помоли още веднъж баща си за прошка, но не вярваше да успее и от отчаяние се напиваше до смърт. Когато следобед срещна по пътя мотоциклета на Чински и позна тях двамата, виновниците за прокуждането му от бащиния дом, пияната му глава се изпълни с омраза и жажда за мъст.

— Сега ще си платят за всичко — повтаряше си.

Знаеше, че ще се върнат само оттук, защото друг път нямаше. Седна в рова зад един завой и започна да дебне.

Главата му още бучеше, а той залиташе, но щом чу шума на приближаващия се мотоциклет, пристъпи към действие бързо и според плана си. Всичко беше обмислил с най-големи подробности. Точно зад завоя пътят се издигаше стръмно нагоре, Чински трябваше да даде газ и щеше да го направи смело, защото завоят не беше остър.

Когато точно след завоя види неочакваното препятствие, ще бъде много късно да спре и не ще може да избегне катастрофата.

Материал за препятствието Зенон беше приготвил предварително. В храсталака намери два доста дебели прогнили пъна, струпа и купчина камъни, с каквито беше пълен ровът.

Сега, без да губи време, той изтъркаля всичко това на пътя и старателно го нареди напреки. Тесният път беше преграден от край до край и в никакъв случай препятствието не можеше да се заобиколи. От двете страни на пътя имаше дълбоки ровове със стръмен външен скат. Освен това бяха обраснали с гъст храсталак и обточваха пътя като стени.

Не беше се стъмнило напълно и Зенон още веднъж огледа с мрачно задоволство работата си. Щеше да тръгва към шосето, когато се сети, че ако се скрие в храсталака близо до барикадата, ще може преспокойно да наблюдава резултата от своето отмъщение.

— Поне да видя как ще си строшат главите — усмихна се.

Подхлъзна се няколко пъти по стръмния скат на рова, но най-сетне се покатери горе, разтвори клоните на храсталака и удобно се настани. Наблюдателният пост бе избран отлично. Оставаше да си лежи и да чака, а когато се пребият, да излезе на шосето и да тръгне към града. Никой ме може да докаже, че той е сложил препятствието, никой не бе го видял тук, а селянинът, който го докара от вицкунската кръчма, беше заминал към Ошмяна. Той между другото дори не знаеше кого вози. А тези може да ги намерят едва на сутринта. Нощем никой не минава оттук, не е като по шосето, по което се нижат коли към гарата за ранния влак или към Людвиково за тухли.

— Може, разбира се, и да ме заподозрат — мислеше си Зенон. — Колко пъти съм им се заканвал. Но няма да намерят доказателства срещу мене. Ще си платят скъпо и прескъпо… Пък и ще има какво да погледам… Такова нещо не става всеки ден!…

Минутите му се струваха часове. Шумът на мотора наближаваше, ставаше все по-силен. Около половин километър ги делеше от неизбежната катастрофа.

— Освен ако дяволът го пази — мина му през ума.

Но никой не пазеше Чински. Напротив, хрумна му, че става все по-тъмно и че Мариша може да се простуди. И понеже след моста пътят беше значително по-хубав, даде газ.

Снопът ярка, бяла светлина пред него се забиваше в тъмнината, отстраняваше я и очертаваше пътя. Още два завоя, след втория доста стръмно възвишение и излизат на шосето. Лешек мислеше за утрешния ден, за решителния разговор с родителите, за това как ще им представи Мариша, за очакващото го щастие, за вечерите, които ще прекарват двамата, за сутрините, когато ще се будят, за да се увери за хиляден път, че блаженството им не е било сън, а действителност… Мислеше за масата, сложена за двама, за веселата, лъчезарна Мариша, която шета в неговия дом, в техния дом…

И изведнъж видя…

Преди да осъзнае видяното, преди да разбере, че това е смъртта, той неволно удари спирачки, светкавично спусна крака и заби токове в бягащия под колелата път. Гумите отчаяно изсвириха, струи червеникав чакъл се разхвърчаха от двете страни и се разнесе глух трясък от силен удар.

После всичко утихна.

Гледката действително беше необикновена и Зенон не пропусна нито една подробност, нито част от секундата. Видя изскочилия на завоя мотоциклет, видя отчаяните усилия на мотоциклетиста, видя момента, когато машината се удари в препятствието и двете тела причудливо излетяха нагоре във въздуха.

После настъпи тишина.

С изумително бистър ум той разбра случилото се. Бе изтрезнял така, сякаш никога не беше слагал в устата си капка алкохол. Беше отмъстил. Там на пътя лежаха те или убити, или смъртно ранени. Беше отмъстил и не чувствуваше нищо или по-скоро усещаше в себе си безгранична празнота. И едно странно, тъпо спокойствие.

Излезе на пътя. Наляво, далече от препятствието беше отхвръкнал мотоциклетът. Зенон запали клечка кибрит. Видя купчина изкривено желязо. Продължи напред и отново си светна.

Лежаха близо един до друг. Нея беше я отхвърлило по-далече. Зенон се наведе над него. Ръцете и краката му безпомощно разтворени, главата вбита в раменете. Приличаше на размекнат манекен. Долната част на лицето беше обезформена, от широко отворената му уста течеше кръв. Очите бяха затворени.

На две крачки беше тя. Лежеше с лице към земята и присвити рамене, като че ли плачеше, сякаш спокойно бе легнала тук да поплаче, лежеше така, както захлупват лице всички жени, когато плачат. По нея не личеше, че се е случило нещо лошо. Зенон запали нова кибритена клечка и се наведе над Мариша, за да погледне лицето й отстрани. Тогава до главата й видя малка кървава локва.

Озърна се. Стори му се, че Чински простена. Сигурно му се е причуло. Прибра кибрита в джоба си и тръгна.

Без да осъзнава, ускоряваше крачка. Нещо странно ставаше в главата му. Усещаше, че го обзема ново, непознато чувство, страшно чувство. Да, изпитваше страх, до смърт се страхуваше, но не от онези, които останаха на пътя, а от самия себе си, от себе си в тази пустош, в тъмнината, от чувството, че до него, зад него, почти вътре в него има някой друг, чудовищен, страшен, ужасяващ…

— Убиец!

И изведнъж хукна. От задъханите му гърди се изтръгна вик:

— Помощ! Помощ! Помощ!…

Откъм шосето се чуваше тропот. Там ще намери хора.

— Помогнете! Помощ! Убиец!

Викът му преминаваше във вой, див, животински вой, в нечленоразделно скимтене, в което не се различаваха думи, а само безумен страх и отчаяна молба.