Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 44 гласа)

* * *

От този ден Георг Хених стана четвъртият член на нашето семейство. Всяка сутрин му носех закуска, а на обяд майка ми приготвяше трите сини канчета, които се слагаха едно върху друго, и аз поемах към мазето му, където баща ми полагаше основите на своя бюфет.

Старецът се съвзе учудващо бързо. Сега мисля, че може би не гладът го бе съсипал така, че да прилича на мъртъв преди смъртта си, а убийствената самота и безпомощност, които търпеше в мрачното си мазе. Или всичко заедно.

Майка ми му изпрати един кат стари чисти дрехи, бельо, риза и панталони. Да го заведем в градската баня бе немислимо. Доколкото успяхме, го изкъпахме в алуминиевия леген. Той понасяше търпеливо сложната процедура, мърморейки молитви на някаква смесица от чешки, български и латински. Стаята изчиствахме в границите на възможното, но когато дойде майка ми, за да постави перденцата, дъхът й секна и тя притисна длан към стомаха си.

Съседите реагираха на нашето присъствие с раздразнение и неприязън. Когато някой от нас пристигаше — дядо Георги ни беше дал ключ от външната врата, — Рижия излизаше в коридора с Барон, блъскаше се преднамерено в нас и проклинаше нахалниците, които се влачат в чужди къщи.

Стараехме се да не му обръщаме внимание.

Баща ми донесе рендосани дъски от Музикалния театър, шперплат, инструменти от Вангел и каквото бе нужно за направата на един бюфет. В къщи прекарваше времето си наведен над картонен лист от моето блокче, с пергел и триъгълник в ръце, потънал в сложни изчисления.

Тромпетът почиваше в кухнята.

Той го вадеше само когато тръгваше на представление или репетиция. В последната минута. Духваше набързо два-три тона в тромпета и тичаше надолу по стълбата, без да си вземе довиждане, с глава пълна с цифри и геометрични знаци.

Стараехме се да му осигурим необходимата атмосфера. Движехме се на пръсти около него. Аз и не мислех да упражнявам гама и арпеджи. Той и не се сещаше да ме кара да ги упражнявам. Беше просто чудесно.

Музиката задълго напусна нашия дом.

 

 

Няколко дни той отдели за почистване на инструментите на Георг Хених, въпреки че бяха тъй фини, че не можеха да му свършат никаква работа. Те бяха нахвърляни в един полуизгнил сандък, от който се носеше мирис на умрели мишки. Баща ми ги вадеше един по един, бършеше внимателно с парцалче, напоено със спирт, и ги поставяше върху голяма кърпа, разгъната върху тезгяха.

Когато свърши, пред нас блесна разкошен стар комплект за изработка на цигулки — фини пили, ситни и тънки триончета с красиво изрязани дръжки, длета, които правеха улейчета от половин милиметър, рендета, колкото детски показалец, по-големи рендета, грациозни форми за всички видове цигулки, в които дървото се стяга посредством миниатюрни скоби и се оставя да преседи известно време, островърхи ножчета, калъпи.

Когато свърши, той се изправи и загледа инструментите като омагьосан. Те блестяха в полумрака на мазето със синкаво-червеникаво сияние, по тях искряха тъмни капчици смазка, кафявите от употреба дръжки грееха с топъл, благороден цвят.

— Бай Георги, откъде тези инструменти?

Хених стана от миндера. Главата му почти опираше коленете, а ръцете му затрепераха по-силно, когато заопипва инструментите си.

— Дал баща Йосиф — отвърна той, — кога бил колко златно дете Виктор, баща подарил мене става майстор.

— И баща ти ли е правил цигулки? — попитах аз.

— Баща бил голям майстор. Цигулки правил. И виолончел. И бас. Негов баща — дедо мой — не помни златно име — също бил голем майстор…

Той се върна на миндера, покатери се с пъшкане и легна с гръб към нас.

Баща ми отново бръкна в сандъка и извади някакви дъски, старателно увити в парчета вълнен плат. Под тях имаше дебел пласт талаш и дървени стърготини.

— Това какво е? — попита той, премятайки и почуквайки дъските с нокът.

— Дърво за инструмент — обади се старецът, без да се обръща. — Това, дето държи сега, дърво явор от Шпиндлеров млин, от Бохемия. То за гръб на инструмент. На сто годин… Добро дърво. Чуваш как тон прави? Чуваш звук?

— Не чувам — призна баща ми.

— Не чува… това, дето сега държи, дърво от Митенвалд. То за лице, елха. Сам сушил, кога бил колкото златен дете. Чуваш глас?

— Не…

— Не чува… увий добре, сложи в сандък. Съхне, събира глас. Добро дърво, старо дърво…

Баща ми внимателно зави дъските във вълнения плат, сложи ги върху стърготините в талаша и постави инструментите върху тях. Те задълго не излязоха от този сандък.