Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 42 гласа)

* * *

И ето че — както често се случва в живота — сцената отпреди пет години се повтори: отново бе лято, отново бе август. Седяхме с баща ми на масата и закусвахме, докато майка ми гладеше бялата риза и черните панталони.

На вратата ни пожела добър път, като че ли отивахме далече, в чужда държава, с важна мисия. После направи нещо, което не беше правила отдавна — повдигна се на пръсти и целуна баща ми по бузата.

— Е, хайде, моето момче — каза смутено той. Бе видимо развълнуван.

Трябва да е било неделя. Ние вървяхме по улица „Искър“ в посока на улица „Волов“. Баща ми — строг и мраморен, с къдрици по бялото чело и в белия костюм от шантунг, само че обърнат вече от шивача на Музикалния театър. Дърветата изригваха зелени фонтани срещу синьото небе, някой ги надуваше отдолу. Самото синьо небе бе яростно синьо, по паважа тропаха кафяви коне, впрегнати в шарени каруци, от време на време минаваше някой автомобил.

Фроса простираше на прозореца кърпено долно бельо. Вража тупаше олисялата черга. Йорде висеше с единия крак в процепа и виеше. Вангел отърсваше дрехите си от талаша и учудено се оглеждаше. Роленска и Роленски си викаха „курво“ и „курвар“. Манолчо хъркаше гръмогласно, поставил брадвата под главата си вместо възглавница. С какви възхитителни звуци се пълнеше някога тази махала!

Срещаха ни комшии и се опитваха да ни въвлекат в разговор, но баща ми учтиво отклоняваше техните опити.

Знаете ли къде отивахме? — ние отивахме да правим бюфет, триумф на човешкия гений, апотеоз на апотеозите на техните апотеози — напред!

Свихме по улица „Волов“, отбихме се вдясно — третата къща, сърцето ми хлопаше от вълнение; наведохме се да погледнем през ниските прозорчета на мазето.

Нищо.

Прозорците бяха прашни и зацапани, сякаш някой е знаел, че ще минем оттук и ще се наведем да погледнем, и нарочно е изливал смазка върху тях. Само някакви парцали се виждаха от вътрешната им страна.

Слязохме по стъпалата надолу и натиснахме звънеца.

Нищо.

Пълен с мрачни предчувствия, баща ми натисна втори, трети, пети, десети път проклетия звънец, който дрънчеше като пожарникарска камбана.

Най-накрая чухме стъпки, вратата се отвори и срещу нас застана много едър мъж по юнашка фланелка и анцуг, с буйни рижи коси, падащи гъсто върху ниско чело, и малки злобни очи, които зашаваха по нас като бълхи. Отвътре се чуваше яростен кучешки лай.

— Мирноо, Барон! Озапти това псе, ма! — изкрещя мъжът, обръщайки се към тъмния коридор.

— Сам си го о̀запти! — чухме дрезгав женски глас отвътре.

— Кво има? — попита враждебно той, чешейки се по косматите рижи гърди.

— Търсим майстор Георг Хених, майстора на цигулки — отговори баща ми.

— Тук няма такъв. Кви цигулки?

— Вижте, един старец. Много стар. Той е майстор на цигулки… Тук му е ателието.

Отново се разнесе кучешкият лай, двойно по-яростно и по-силно. От коридора се стрелна огромно куче, хвърли се към стопанина си и постави предни лапи на гърдите му. После обърна глава към нас. От разтворената му челюст увисна дълъг морав език.

— Мирно, Барон! Вие какви сте му?

— Никакви… аз съм му колега, а това е синът ми…

— Вратата отляво — кимна мъжът, хвана кучето за нашийника и ни направи път. — Само че не е Георг, а Георги и е дърводелец! Поне е бил някога.

Влачейки кучето за нашийника, той се прибра в стаята си и хлопна вратата.

 

 

Ослушахме се пред вратата на дядо Георги. Никакъв звук. Само мрак и тежка миризма на куче. Пред вратата се валяха оглозгани кокали и катурната паничка. Баща ми почука веднъж, почука втори път и като не получи отговор, натисна вратата и ние влязохме.

Георг Хених седеше — или по-точно — Георг Хених бе сгърчен на миндера, сякаш имаше силни болки в стомаха. Главата му се тресеше. В стаята бе мрачно. Никакъв слънчев лъч не можеше да пробие петсантиметровия слой мръсотия върху стъклата на прозореца. Лепкава, зиморничава светлинка, като скреж върху желязо, се изцеждаше от неизвестен източник и караше предметите да изглеждат по-големи и по-сиви. Миришеше на старост, лишей, гниене, смърт. Миришеше на кисело и мръсотия. Върху едно котлонче къкреше джезве, единственият що-годе човешки звук в стаята.

Баща ми запуши нос, направи две крачки до прозорчето и го разтвори широко. Няколко слънчеви лъча пробиха мътилката, разпериха се и осветиха килнатото ренде върху тезгяха, клюмналата глава на Хених и ъгъла на котлона.

Той не ни поздрави. Само трепереше. После направи мъчителен опит да извие горната половина на тялото си, вдигна брада и ни погледна. Очите му бяха бели като на риба, потопена във вряла вода. Мръсни кичури коса падаха безразборно по раменете му.

Стените на стаята бяха мазносиви и покрити с шупли от влагата. Приличаха на увиснали старчески бузи. Те сякаш вдишваха и издишваха, цялата стая се пълнеше с болнавия дъх на полумъртвата им плът.

Стадо хлебарки се стрелкаше напред-назад по пода. Над двата тезгяха, изкривени и покрити с кафява мръсотия, висяха както някога формите на цигулка, дъна и предници, различни по големина грифове, ръждясали скоби и почернели лъкове с разпуснати и пожълтели конски косми.

Нямаше го контрабаса в ъгъла. Там се валяше гърне със замръзнал туткал, покрито с прах. Нямаше я Боженка. Под изкривените и абсурдни икони на стената висеше нейната фотография, забита с пирон. В долния й край имаше черно парцалче. Снимката бе избледняла, с онези типични кафяви цветове, които имат старите снимки. Тя показваше млада, засмяна жена, далечно подобие на старицата, която познавах.

Баща ми отиде в ъгъла и изтръгна разпарцаливения шнур от щепсела. Взе с два пръста джезвето и гнусливо помириса съдържанието му.

— Бай Георги, какво е това? — попита той, клякайки пред стареца.

Той местеше поглед от лицето на баща ми към джезвето. — Никаква мисъл нямаше в този поглед, сякаш не правеше разлика между едното и другото. Ризата на гърба му бе покрита с ръждиви петна. Яка нямаше. Притегнатите му с тел панталони бяха без копчета.

— Бай Георги — баща ми протегна ръка, внимателно го хвана за рамото и леко го разтърси, — какво е това? — И той поднесе джезвето към носа му.

Ноздрите на стареца се свиха. Цялото му лице се сгърчи. Погледът му се концентрира върху джезвето. Той примляска един-два пъти.

— Това обед на Георг Хених — отговори неочаквано ясно той. Нещо требва яде. Още жив, требва яде.

— Какъв обед? Какво ще обядваш?

— Малко оцет, малко водица. Добро за стар Хених. Топи коричка, обедва. Кой ти? Познава тебе? Мой ученик? Але как златно име?

 

 

Баща ми изпусна джезвето. То се разля на пода. Локвата плъзна под миндера и уплаши хлебарките. Замириса още по-кисело.

Той се изправи, погледна ме, иначе горящият му поглед бе съвсем угаснал. Сякаш недоумяваше, че ме вижда.

— Това… — каза той, сочейки локвата в краката си, — това тук… Бягай при доктор Берберян! Купи мляко и кифла!

Той извади банкнота от портмонето, даде ми я и аз изхвърчах облекчен навън.

 

 

Когато след час се върнах с кифлата и доктор Берберян, баща ми бе успял да поразчисти, но гадната миризма продължаваше да набъбва и да пулсира в мазето, въпреки че двата прозореца бяха широко разтворени.

Доктор Берберян, лекарят на софийските музиканти, бе едър, дебел и синеок арменец — нещо необичайно за един арменец, — с голям нос и онова чувство за хумор, присъщо на всички доктори: „Не те бива!“ или „Скоро ще храним червеите!“ или „Поп ти трябва, не доктор!“

Още докато натискаше бравата, той бе отворил уста да докаже своето „Поп ти трябва…“, но когато застана на прага и погледът му падна върху стареца, фразата застина насред гърлото му и известно време доктор Берберян стоя така, с отворена уста и кръгли сини очи.

Без да задава въпроси, той затвори след себе си и помогна на баща ми да съблече Георг Хених. После бързо извади слушалката от чантата, намести я на косматите си уши и зашари с гумения й връх по гърдите му.

Той бе кожа и кости. Хилавата старческа плът бе съсухрена и жълтеникава като на мумия. Трудно бе да се възприеме като плът. Мъчителна гледка.

С общи усилия го обърнаха по гръб. Берберян почука тук, почука там, старецът се оставяше да вършат с него каквото искат, само трепереше и дишаше на пресекулки.

Берберян се изправи и начумерен започна да прибира слушалката в чантата.

— Докторе… — започна баща ми, но той го прекъсна.

— Свинщина. Свинщина, казвам! Този човек умира от глад.

— Какво му е?

— Казах какво — гладен е. Иначе? — Бехтерев — да. Паркинсон — да. Може да изкара някоя и друга година. При положение, че не умре от глад. — И той изпсува, а баща ми за първи път не се начумери, че псуват в мое присъствие.

Той попита колко ще струва, но Берберян бутна ръката му.

— По-добре му купи нещо за ядене. Нещо по-леко, иначе ще му се пробие стомахът. Доматени супи, оризови, най-много пилешка супа с малко хляб. И мляко. — Извади портмоне, отброи няколко банкноти и ги остави на тезгяха.

— Позор — каза мрачно Берберян, — познавам този човек от трийсет години. Да го оставят така… и това тук… — той махна с ръка и тръгна да излиза. На прага спря и каза, че утре ще намине пак. Изпсува още веднъж и излезе.

 

 

Седяхме мълчаливо. От съседната стая се чуваше лаят на Барон. Баща ми изми джезвето, стопли млякото и надроби попара. Поддържахме отляво и отдясно тялото на дядо Георги изправено. Това не струваше никакви усилия. Беше лек. По-лек и от мен.

Намерихме отнякъде лъжица и понеже Георг Хених не можеше да я държи, се опитахме да го храним с нея като малко дете. Лъжицата играеше в тесния процеп на устните му и млякото се стичаше по брадата.

Когато свършихме, той бе съвсем изтощен. Оставихме го да легне, завихме го с една парцалива черга и тръгнахме.

Баща ми почука на съседната врата. Показа се Рижия.

— Какво пак? Вътре, Барон! Уф! — той срита кучето, което се опитваше да се пъхне между краката му.

— Бих ви помолил да понаглеждате стареца от време на време — каза баща ми. — Оставил съм му кифла и мляко…

Рижият трясна вратата.

 

 

По пътя за в къщи мълчахме.

Когато влязохме у нас, покривката беше сложена и масата ни чакаше. Майка ми се надигна от машината намусена.

— Какво? — започна тя, но той я прекъсна с един жест.

Седнахме да обядваме. Чакахме да ни даде знак. Внезапно той стовари такъв юмрук по масата, че чиниите подскочиха и супата се разля по покривката.

— Ако чуя някой в този дом да спомене думата „бедност“ — каза страшно спокойно баща ми, — ако още веднъж чуя тази думичка, независимо кой я споменава, да му мисли. Добър апетит. Яжте! — изкрещя той и ние усърдно засърбахме студената супа.