Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 42 гласа)

* * *

Годините отминаваха — една, две, три, четири, пет и наглед нищо не се променяше. Но само привидно. Баща ми продължаваше да тича до вечер по репетиции, представления и чалги, бе все тъй мраморен, красив и строг, само че в черните му коси се появиха първите бели косми. Аз бях ученик и продължавах да стържа на цигулката (вече три четвърти), но за дете-чудо бях остарял. Майка ми продължаваше да е надомничка. Продължаваше и нейният вътрешен двубой с фамилия Медарови. Все по-рядко и по-вяло, защото надеждата, че някога ще го спечели, ставаше все по-малка. Иначе веселата ми и остроумна майка започна да се затваря в себе си, скулите й се изостриха, на всички въпроси отговаряше с „да“ и „не“ и светът й бе крив. Тя все по-често застиваше с празен поглед на машината. Попаднеше ли той върху лицето на баща ми, ставаше още по-празен и безизразен: нима това е човекът, който… и въобще — нямаха ли право нейните родители? Не е ли направила непоправима грешка? Та ако не беше той, тя можеше да следва в Австрия за зъболекарка… Виена, където има Бургтеатър и Пратер… виенски валсове, хубав син Дунав… Истина ли е всичко това около нея? — тази стара еврейска махала, тази тъмна и неуютна стая — четири на четири, с две легла и маса, набързо скована етажерка и най-лошото — някакъв глупав рафт, на който нарежда тенджери, чинии, лъжици и вилици, вместо един хубав орехов бюфет от австро-унгарски произход…

Бюфет…

— Бедни сме ние, бедни — мърмореше тя пред себе си, натискайки педала на машината.

Това вбесяваше баща ми. Като всеки истински влах той изпитваше потрес от думата „бедност“.

— Има и по-бедни — враждебно отговаряше той.

— По-бедни от нас? — Удивлението й беше почти искрено.

— Имаш ли какво да ядеш? Имаш ли дрехи на гърба си? Детето ти ходи ли гладно? Какво искаш повече?

Това бе сигнал за атака. Тя рязко спираше да настъпва педала, вдигаше глава и отговаряше ледено:

— Ти много добре знаеш. Не се прави, че не знаеш.

— Какво?!

— Бюфет! Ако ти си свикнал на…

— На какво?

— На… искам да кажа, на безредие, аз не съм! Няма и да свикна!

— Какво искаш да кажеш? — настръхваше той.

— Че в родния ми дом държахме съдовете в бюфет!

— Стига — молеше той, — след два часа имам представление!

— Пред-ста-вле-ние… тихо ти там! — крясваше тя към ъгъла, където стоях аз и бях тих и бездруго. — Човекът на изкуството има нужда от спокойствие! Човекът на изкуството няма нужда от семейство, дом, уют, безразлично му е дали яде от чиния или от копанка, няма нужда от…

— От бюфет? — подсказваше той.

— А, не! Ако той няма нужда от бюфет, жена му има! Ясно ли е?

— Ясно — той ставаше от леглото и си взимаше сакото. — В този дом няма нужда от мен — след което напускаше с достойнство.

— Отгатна! — викаше тя след него. — В този дом има нужда от мъж!

— Върни се при Медарови! — чуваше се от последната стълба. — Те са богати. Да ти купят отнякъде мъж. Да ти го изпишат от Австрия! — И трясваше вратата.

— Бедно дете! — Тя трескаво ме галеше по главата и косите ми настръхваха. — Бедно, бедно дете!

Притисках се в нея, затварях очи и бях бедно, бедно, бедно, бедно — най-бедното дете на света. По-бедно и от бедния Реми от „Без дом“ на Хектор Мало.

Истината бе, че в тази стара и някога красива сецесионова къща на улица „Искър“ бяха наблъскани като плъхове семейства с по две-три деца в една стая и всички търпяха лишения.

Къщата, която всички мразеха и проклинаха, считайки я отговорна за всеобщата мизерия, имаше забележителна биография. Строена в първите години след Освобождението, тя е била италианско посолство. Някога из нейните криви, скапани стълбища и коридори е звучала звънка италианска реч; в тези стаи с изтърбушени стени, под оголените ребра на таваните са кънтели стихове на Данте, пеели са се канцонети, плели са се интриги… още по-интересна става тя в двадесетте години на века. Тогава къщата, в която имам честта да съм роден, била купена от богат евреин, който сложил червен фенер на сецесионовата й фасада и я превърнал в публичен дом.

— Ожених се за влах — казваше майка ми в пристъпи на себеомраза — и живея в публичен дом. — След тази констатация тя се оттегляше в себе си и пускаше завесите.

Всички бяха бедни… Вража и Стамен, които живееха в една стая със син и дъщеря, бяха разделили стаята си с пердета; като влезеше човек вътре, течението духваше пердетата, сякаш не хора живееха там, а духове, а и за духовете би било тясно.

Бедни бяха Фроса и Йорде и децата им Митко, Любка и Лили. Освен един огромен креват, маса и няколко стола нищо нямаше в стаята им. Чудя се, къде си държаха дрехите — по земята ли се търкаляха? Върху дъските ли спяха?

Стълбата им бе разцепена на две от бомба и през широкия процеп се виждаха изкривени и ръждясали железа. Стърчаха греди. Голямо приключение бе да се изкачиш до тяхната стая.

Нощем, когато луната светеше и Йорде се връщаше пиян от кварталната кръчма, често му се случваше да хлътне с единия крак в процепа. Тогава той виеше с тънък глас срещу луната и сипеше страшни псувни, докато не дойдеха жена му и децата да го извадят оттам. Но по-често освирепялата Фроса го оставяше да стърчи вклинен в стълбището, като печален рицар, някакъв десперадо, с глава клюмнала на гърдите и безучастно висящ във въздуха крак.

Но още по-бедни бяха Пепи и Манолчо и двете им малки деца Владко и Ванчето; тяхното битие бе кантата на бедността.

Бившият ятак Манолчо пиеше до умопомрачение и връщайки се пиян в къщи, търсеше брадвата, за да заколи жената и децата. Страшни писъци и молби се носеха из стаята им — първата стая на нашия мрачен етаж. Тогава Роленски и баща ми ставаха от леглото сънени и гневни. С общи усилия набиваха Манолчо и го слагаха да спи. На другия ден той нищо не си спомняше, ходеше на пръсти до тоалетната и беше гузен.

Срещу тях бе стаята на Роленски и Роленска — бивша буржоазия, а по онова време кебапчии. Те имаха бюфет и радио „Телефункен“; привечер реакцията на махалата се събираше в стаята им да слуша вражески радиостанции. Всички сядаха с наведени глави около апарата и одобрително хъмкаха, когато квакащият глас от Радио Лондон апелираше: „Братя българи! Осъзнайте се! Комунистите ще доведат България до просешка тояга!“

Роленски не мога да съжалявам. В средата на петдесетте години те избягаха в Америка, където забогатели приказно от кебапчетата, така се говореше в махалата. Родило им се и дете. Силвия. Силвия живеела в палат, не като нас — децата от улица „Искър“.

Но какво знаеш ти, Силвия!

И Цанка, която се ширеше сама в стаята до тях, беше бедна. Тя също имаше рафт на стената вместо бюфет, бе стара мома и самотата и бедността я бяха побъркали съвсем. Цанка правеше турски кафета от сутрин до вечер, обръщаше чашките наопаки и викаше Бойка — старата кукумявка от улица „Париж“, да й гледа кога ще се появи онзи, който ще я изведе от нашата улица с файтон и ще я заведе в друг квартал… „Оборище“ може би… „Сан Стефано“… сбогом, лумпени от „Искър“!

А частниците от приземния етаж?

Йордан, хлебарят, продаваше варена царевица пред дюкяна си, за да припечелва някоя стотинка, и разчиташе само на празниците, когато ще дойде някоя мързелива домакиня да си поръча кори за баница.

Вангел, дърводелецът, висеше от сутрин до вечер без работа и размазваше от скука мухите по тезгяха с дърводелски чук. Ако случайно някой заблуден клиент се отбиеше да си поръча черчеве за прозореца, Вангел взимаше капаро и пращаше някое дете да му купи мастика в лимонадено шише от кръчмата. Когато клиентът дойдеше за черчевето той заварваше майстора да лежи вцепенен и оцъклен в талаша. Тогава Вангел често го биеха, а котките му — пет-шест проскубани звяра, жално скимтяха.

 

 

Баща ми взимаше пари на заем от Роленски. Роленски взимаше пари на заем от майка ми. Майка ми взимаше пари на заем от Цанка. Цанка — от Фроса. Фроса — от Вража. Мъжът на Вража — Стамен, пиеше с Манолчо и взимаше пари на заем от него. Манолчо, щом изтрезнееше, взимаше пари на заем от баща ми.

Парите се въртяха в един омагьосан кръг, всеки дължеше всекиму, във всеки момент. Това бе сложна, но стройна система на взаимна зависимост.

Случваха се и дни, когато някой внезапно се опаричваше. Тогава настъпваше махленски Дионисиев празник. Печено прасе се появяваше на общата трапеза, бирата се купуваше в кофи от кварталната кръчма. Роленски вадеше скарата и започваше да върти кебапчета, Йордан носеше топли питки, дори моят мраморен баща свиреше музика по желание на английския си тромпет.

До следващия беден ден.

Нощем баща ми се връщаше уморен и мълчалив от представление, сядаше на стола, подпираше глава с лакът и забиваше поглед в отсрещната стена.

Майка ми ставаше също тъй мълчалива от машината, сипваше вечерята и му я поднасяше. Той мълчаливо изяждаше две-три хапки и буташе чинията пред себе си. Тя мълчаливо изсипваше остатъка в тенджерата, прибираше масата и отново сядаше на машината. За да не ми пречи светлината, увиваха едната страна на крушката с вестник. Аз мълчаливо лежах в тъмната половина на стаята, те мълчаха в светлата.

Машината тракаше.

Сянката на бюфета се бе настанила между тях и ги разделяше непримиримо.

 

 

Късно през нощта, когато и последната яка бе пришита в пълно мълчание, те гасяха лампата, събличаха се мълчаливо в тъмното и лягаха в семейния креват, всеки в своя ъгъл. В тъмнината на нощта, в тишината на стаята започваше полунощен диалог — отначало шепнешком, а после със съскане: … бедни сме, бедни;… стига с тази бедност, какво ти липсва;… много добре знаеш;… пак ли този твой бюфет;… де да беше мой;… откъде да ти взема бюфет, знаеш, че няма пари за бюфет;… ще намериш, длъжен си да намериш;… престани, връщам се от представление;… аз да не съм била на вечеринка, всички жени имат бюфет;… Пепи има ли, Цанка има ли, Фроса има ли;… не съм нито Пепи, нито Цанка, нито Фроса;… ах, госпожата е от благородническо потекло;… точно така, родителите ми са благородни хора, да ги бях послушала навремето;… да си, но не си, и като не си — мълчи и спи… лесно му е на господина да спи;… мисли за детето;… ти не мислиш за него;… кажи най-после какво искаш;… знаеш какво;… ще полудея с този бюфет, остави ме на мира;… да не би да искам кожено палто и каляска, да не съм ти поискала кръчми и кабарета, един бюфет искам;… престани или се махам!… върви по дяволите…

 

 

Той скачаше от леглото, мълчаливо се обличаше и излизаше. Стъпките му самотно кънтяха в дългия коридор. Някъде се трясваше врата. Майка ми плачеше в тъмното и хапеше чаршафа. Аз се завивах презглава, за да не слушам хълцането, и започвах да мечтая.

Мечтите ми бяха приземени и недетски. Мечтаех концертна зала и пълен касов сбор. Нямаше значение кому и какво свиря. Важното е, че след концерта тичах на касата, вадех чекмеджето с парите и тъпчех банкноти в пазва, джобове, в калъфа на цигулката, навсякъде. На вратата ме чакаха майка ми и баща ми; аз вадя столевките, давам им всичко и казвам: ето, хайде сега да купим бюфет! — после заспивах и сънувах този бюфет.

 

 

Имаше нощи, в които те сключваха негласно примирие. Баща ми се връщаше от работа, вечеряше, измиваше си ръцете и кимваше на майка ми. Тя ставаше, обличаше си връхна дреха и след като ме завиеха добре и ми пожелаеха лека нощ, тръгваха да се разхождат…

… Виждам ги как крачат в далечното минало, две самотни фигури, хванати подръка. Пресичат „Раковски“, тръгват по „Дондуков“, отдясно светят витрините на магазините за мебели. Те забавят крачки, приближават, спират… ето го! — пред тях гордо сияе разкошен бюфет, с предизвикателни шкафчета и лукави чекмеджета; дръжките на палавите му вратички са извити дръзко и предизвикателно, като къртици — дръжте ни! хванете ни! отворете ни! Утробата му клокочи: напълнете ме! Витрината на барчето предвзето въздиша: празно ми е! Гардеробът дискретно скръцва и целият бюфет говори:

— Хей, вие! Солиден съм, здрав съм, богат съм, витален съм, чувствам се добре, всичко ми е наред, нося щастие, талисман съм, културен съм, интелигентен, фин, чувствителен, верен и предан, умея да пазя тайна, гарантирам за себе си, имам гаранционен срок, нямам грижи, политика не ме интересува, не искам храна и вода, забележителност голяма съм, виждат ме отдалече, цъкат, охкат, ахкат, примират, ще се избият, ще си обявят дуел, ще се самоубият пред чекмеджетата ми, готови са на всичко — защото съм услужлив и горд, потомък на австрийски барони, направен съм от орех, имунизиран съм срещу дървояд, имам вкус към модата, по-моден съм от най-модния шлагер, много съм умен, умея да потушавам конфликти, въдворявам мир, говоря чужди езици, мога да стана културен аташе, направо съм божествен! — паднете на колене и се молете, молете се де, виждате ли как се молите? — пръждосвайте се сега, пролетарии!

Родителите ми се прибираха. Чувах как се затваря долу вратата, чувах нестройните им стъпки в коридора и знаех, че тя върви пред него, а той след нея. Те влизаха в стаята на тъмно и тихо питаха спя ли.

— Спя — отговарях, — къде бяхте?

— На чист въздух — казваха те.

 

 

Бюфетът — отначало мечта, а после фикс идея постепенно овладя и помрачи ума на майка ми. Дори успя да изтласка на заден план миражите за вундеркинда. Замести концертната зала, светлините и ложите, овациите, поклоните, цветята. Сега фамилия Медарови можеше да бъде смазана само посредством бюфет. Слухът за бюфета щеше да стигне някой ден нейния роден край. Навсякъде щеше да се разчуе, че тя държи в къщи приказна вещ, каквато няма никой друг. По-приказна от лампата на Аладин и съкровищата на халифите, по-значителна от Троя и Микена, по-ценна от златното руно. Не може любопитството да не накара твърдоглавите й родители да вземат влака и да дойдат в София, да видят истина ли е… и тогава…

Виждайки, че жена му обезумява, баща ми също обезумя. Малкото свободно време, което имаше, започна да прекарва в магазините за мебели. Често ме водеше със себе си. Заставахме зад някой бюфет, той се втренчваше в него, сякаш искаше да го хипнотизира, да измъкне със силата на погледа си тайната на неговото съществуване, да влезе в телепатична връзка с проклетия бюфет. Обикаляше отляво и дясно, мереше на око и с педи, после взе да носи със себе си дърводелски метър и тефтерче, в което си записваше данните. Това не се харесваше на продавачите и те ни гледаха с неприязън, но си мълчаха, защото баща ми с неговото мраморно чело и горящите безумни очи вдъхваше страх.

Постепенно той стана специалист по психология на бюфетите. Обикаляше между тях, почукваше ги небрежно с пръст, залепваше ухо на дъската, вслушваше се в звука, присвиваше очи и мърмореше… не е зле, не е зле… все пак доста нестабилен… този пък е твърде груб… ха! това е чиста проба лудост… виж ти, тук има мисъл…

Един ден, както седяхме в стаята с майка ми — тя шиеше, аз четях книга, — чухме външната врата да се хласва по особен начин; рязко и категорично. Малко след това стъпките му тържествено закънтяха в коридора. Вдигнахме очи към вратата, сякаш очаквахме да стане нещо тревожно, необикновено. Тя се разтвори. Баща ми застана в рамката й с бяло лице, разрошени къдрици и пламтящ поглед като свети Георги и каза с нисък плътен глас:

— Ще го имаш.

Майка ми бавно се изправи пред машината и от смущение приглади с длани слепоочията си. Потърси ме с поглед, но аз също недоумявах.

— Кого? — попита тя.

— Твоя бюфет.

— Какъв бюфет?

— Не се прави, че не знаеш. Много добре знаеш — той затвори вратата, облегна се на нея и каза още веднъж с нетърпящ възражение тон:

— Ще го имаш.

— От къде на къде? — Тя се обърка и седна на стола. — Да не си взел пари на заем?

— Не.

— Да не си продал на брат си твоя дял от двора?

— Не съм.

— Да не си… да не си играл на комар?

— Комар? — той я измери с унищожителен поглед.

— Тогава?

— Ще го направя — той протегна двете си ръце напред и обърна длани нагоре. — С тези две ръце.

— Ти ли? — Гласът й можеше да срути пететажна сграда.

— Аз! — Неговият можеше да срути десететажна сграда. — Аз, аз! Когато копелето каже нещо, то държи на думата си! Ще ви докажа — той направи широк полукръг с ръка, — че не струвате пет пари с всичките си имоти, декари, коне и кокошки, кабриолети и слуги, Австрии и зъболекари!

— Баща ми е национализиран! — изпищя тя. — Моля те да се съобразяваш с този факт!

— Отсега нататък фактът ще се съобразява с мен, а не аз с факта! Ясно?

— Какво става тук? — Цанка отвори вратата и подаде любопитно глава. — Ще се биете ли? Какво сте се разкрещели?

— Той иска да прави бюфет! — майка ми бе съсипана.

— Кой иска да прави бюфет?

Майка ми мълчаливо посочи баща ми.

— А инструменти? — практично попита Цанка.

— От Вангел. Срещу дамаджана ракия.

— А работилница? Тезгях? Дъски? Шперплат?

— Шперплат и дъски ще ми дадат от театъра.

— А работилница? Тезгях?

Баща ми мълчеше.

— Говори де! Защо мълчиш! Говори де! Защо мълчиш! — атакуваха двете. — Къде ще го правиш този твой бюфет? На какво ще го правиш този твой бюфет? Защо не ни отговаряш?

Баща ми мълчеше и раменете му увисваха.

Тогава станах, приближих се и го бутнах по коляното. Той ме погледна с отчаян поглед.

— Дядо Георги — казах аз, — при дядо Георги има два тезгяха.

Погледът му се избистри. Отначало очите му гледаха учудено, после светнаха, засияха, както никога досега, той ме вдигна на ръце и подхвърляйки ме към тавана, закрещя:

— Умник! Талант! Гений!