Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 42 гласа)

* * *

Трябва да е било неделя, защото баща ми беше свободен само в неделя. Останалите дни от седмицата минаваха в репетиции и представления в Музикалния театър. Когато нямаше репетиции и представления, тичаше да уреди някоя чалга — нали бяхме бедни. Обезправената ми майка беше надомничка. Пришиваше яки на ризи със стария „Сингер“. Това не носеше нищо освен лошо настроение.

Понякога, в кулминацията на лошото настроение, тя замръзваше с празен поглед над машината, стиснала конец между зъбите. Кракът й продължаваше да движи на празни обороти педала. В такива моменти тя провеждаше въображаем двубой с фамилия Медарови.

Аз играех важна роля в този двубой.

Сигурен съм, че е било неделя, вероятно началото на август.

Станах сам. Докато майка ми гладеше кремавото костюмче, се измих най-старателно. От вълнение не можех да хапна нищо. Закуската бе едно мъчение.

В стаята, срещу чийто прозорец се изправяше сивата и напукана стена на съседния блок, бе мрачно както винаги. Само когато върху стената паднеше слънчев лъч, сякаш и при нас ставаше по-светло.

В тази неделя обаче като че ли всичките лъчи на слънцето се бяха изсипали безразборно на пода, от чешмата течеше слънчева вода, по лицето на майка ми грееше слънчева усмивка, само баща ми беше строг, красив и мраморен; черна къдрица падаше на мраморното му чело, той я отмяташе, врътвайки рязко глава.

 

 

О, какъв артист си отиде!…

Закуската свърши в тържествено мълчание. Отново трябваше да си измия ръцете.

После тя ни изпрати по коридора, по стълбите надолу, чак до вратата. Там застана със скръстени ръце и ни пожела „на добър път“. Сякаш отивахме далече, в друга държава, с важна мисия.

Баща ми крачеше сериозен и съсредоточен в белия си костюм от шантунг, ухаещ на лавандулов спирт. Аз се тътрех подир него и зяпах какво става наоколо. Какво ставаше!

Махалата се събуждаше от махленския си живот.

Дърводелецът Вангел рендосваше дъски. Хлебарят Йордан изтупваше пред вратата на дюкяна си бели облаци от брашнената си престилка. Дърветата отдясно бълваха зелени снаряди срещу синьото небе, а по улицата минаваха каруци с кафяви коне и много рядко някой автомобил.

Чат-чат-чат!

Трака-трак! — с какви възхитителни звуци се пълнеше някога тази бедна, отдавна несъществуваща махала!

Срещаха ни комшии. Опитваха се да спрат баща ми и да поведат разговор, но той отклоняваше опитите им с вежлив отказ: имаме важна работа.

Знаете ли къде отивахме? Отивахме да поръчаме цигулка-осминка, малко лъскаво чудо, каквото светът не е виждал! На осминката ще свиря омайни мелодии. Ще разплача цяла България. Най-много ще плаче фамилия Медарови. И когато се разхлипат на колене пред мен…

Стигнахме улица „Волов“ и свихме наляво. Спряхме пред втората или третата къща, баща ми бутна дървената вратичка. Слязохме няколко стъпала надолу. Майсторът живееше в мазето.

Баща ми позвъни на вратата. Чуха се провлачени стъпки. Тя скръцна и се отвори.

Стара, стара баба, с ореол от бели коси и почти избелели очи се усмихваше приветливо. Боженка.

— Хайде, влиза, Марин и малък момче — покани ни тя.

Влязохме. Преминахме тъмен коридор. Баща ми почука и натисна бравата на вратата. Свалих жълтия си каскет, както ме бяха научили.

Георг Хених седеше на високо столче пред тезгяха и оформяше с тънък резец дъното на цигулка, стегнато в дървеното менгеме. Безкрайно любопитни кукички, ножчета, причудливи чукчета, малки блестящи клещи и други непознати инструменти бяха подредени върху тезгяха. Навсякъде по стените висяха големи и малки форми за цигулки и виоли, в ъгъла жълто грееше дебел добродушен контрабас, два пъти по-голям от мен. Над миндера, вляво от тезгяха, на стената висяха няколко икони и кандило. На двете прозорчета пъстрееха весели перденца. Миришеше на лак, туткал и дърво. Вдишвах тези миризми с голямо удоволствие. Съвсем непознати миризми. Полумрак като в пещера на джуджета; не потискащ, а тайнствен и интимен.

Георг Хених се смъкна от столчето. Тялото му бе прегънато в кръста като джобно ножче. Дългите му ръце почти докосваха земята. Приличаше на гном. Бе препасал кожена престилка като обущарите. Носеше сива риза с навити ръкави. За да ни види, трябваше да извие брада нагоре, при което очите му, побелели и малко безизразни като очите на всички стари хора, изкривяваха поглед. Имаше продълговато лице, цялото в бръчки, дълги бели коси, които падаха по раменете, и съвсем тънки, почти незабележими устни. Колкото и да бях малък, за да му целуна ръка, трябваше едва ли не да падна на колене пред него.

— Да живее мили колега Марин и голем мъж — и как златно име? — попита той, придърпвайки табуретка.

— Виктор — прошепнах очарован.

— Име царско! Колко години златен Виктор има?

— Четири години и единадесет месеца! — издекламирах, прибирайки длани по шевовете на панталона.

— Ой! Много! Сяда тук сега и ти дадеш малка своя ръчица на дедо Георги.

Седнах на табуретката. Баща ми се намести на миндера. Георг Хених отново се покатери на столчето. Протегнах ръка и доверчиво я оставих в дланите на стареца. Бяха грапави и топли. Той внимателно изтегляше пръст след пръст, опъваше ги в ставите, прегъваше ги леко, измерваше големината им с палец и показалец. Струваше ми се, че ме милва. Това бе ново усещане; дядо ми по бащина линия бе умрял, преди да се родя, този по майчина линия не искаше да знае за мен. Може би в тези минути, когато той е измервал дължината на пръстите ми, за да съобрази с тях тази на грифа, почувствах безкрайно доверие в Георг Хених, което не ме напусна до последната ни среща. (В известен смисъл не ме е напуснало и досега.)

Боженка извади от долапа сладко от вишни, сложи го в две малки чинийки и ги постави пред нас на тезгяха. Донесе и две чаши вода.

Докато възпитано вкусвах с върха на лъжичката от сладкото, баща ми и Георг Хених си припомняха стари познати. Старецът задаваше въпроси, разпитваше за този и онзи, в объркания му говор непрекъснато се промъкваха „ой“ и „ай“. Добрите новини бяха „о̀й“, тези, с които не бе съгласен — „ай“. Израз на вълнение беше „ой, ой, ой“, на покруса — „ай, ай, ай“! Научих, че допреди няколко години (когато мен още ме е нямало) той е припечелвал по някоя пара в Музикалния театър, но вече е много стар, трудно му е да ходи и съвсем няма сили да тегли лъка по струните. (Ай, ай, ай!)

Докато разговаряха, на вратата се звънна отново. Боженка отиде да отвори.

В стаята влезе едър като облак мъж, чернокос и със златен зъб отпред. Изведнъж стана тясно.

— Ой, майстор Франтишек! — зарадва се старецът. — Добре дошло, добре дошло!

— Клиенти? — изгърмя гостът, стискайки ръка на баща ми и потупвайки ме по рамото. — Добре си, старче, няма от какво да се оплачеш! Какво ще поръчвате? Цигулка? Виола? Лък?

— Майстор Франта мое ученик! — гордо каза старецът. Добро ученик!

— Айде, Франта, сладко хапне си! — Боженка сложи чинийка пред новия гост.

— Ммм, чудо! — Той излапа сладкото за миг, извади кърпичка, обърса си устните, прибра я в джобчето на сакото и изръкопляска на Боженка. Лицето й засия от удоволствие.

— Христо Франтов — представи се той на баща ми, извади визитка и му я връчи. Ателието на улица „Леге“. Изработвам всякакви струнни инструменти. Лъкове също, разбира се.

— Добро майстор! — отново потвърди старецът.

— Добро я! Гледай тук! — Той бръкна във вътрешния си джоб, извади лист, сгънат на четири, и подаде листа на Георг Хених, но така, че и ние да го видим — два златни медала. Болоня и Канада!

Баща ми взе листа, внимателно го разгледа, цъкна няколко пъти с език от учтивост и го върна на майстор Франтишек.

Смъкнах се тихо от столчето, отидох до контрабаса и се притиснах до кореместото му тяло.

Кой ли великан свири на това чудо? Михел Холандеца? Майстор Франтишек ми приличаше на Михел Холандеца от приказката „Каменното сърце“, която майка ми четеше вечер до леглото.

Боженка шеташе тихо в стаята. Аз разглеждах тъмната утроба на контрабаса, когато ме сепна гръмовитият му смях:

— Какво? Хо-хо-хо! Подигравате ли се? Осминка? Старче, защо не почнеш да правиш дървени кончета?

— Направи осминка! — кротко, но твърдо отговори Хених.

— Дай малко лак, че моят свърши — Франтов стана. — Имам да върша работа. Вчера изпипах една цигулка — байцана, грундирана, само лак трябва да нанасям. Ама свърши. Цигулка! Да пее, а не да… писука!

— Колко пъти учил тебе всеки майстор сам прави лак! — укоризнено каза Георг Хених, изливайки гъста червеникава течност в някакво бурканче.

— Смола няма! Терпентин, фирнис — Франтов започна да произнася прекрасни, непознати думи, които жадно попивах, за да ги повтарям после в къщи като магически заклинания: копал-дамар-елеми-фирнис-терпентин…

— Хайде, не бъди скръндза! — свърши той накрая.

— Даде лак. Ето.

— Майстор Георги! — Гласът на Франтов изведнъж зазвуча меко. — Защо не ми продадеш инструментите си? Колко искаш да те моля? Не виждаш ли, че с тези ръце не ставаш вече за цигулки?

— Става!

— Не става. Ако ти се правят играчки, ще ти подаря един нов комплект от Германия. С шмиргел, електромотор…

— Майстор Франта държи свое инструмент от Германия! — ядоса се изведнъж старецът. — Хених не продава! Те ми подарък от баща ми! Не иска шмиргел.

— Ама на Ванко си подарил длетото за охлювчета!

— Не подарил! Майстор Ванда дошел, взел длето, казал връща на момент. Оттогава месец минал. Няма Ванда, няма длето. Ай, ай, ай!

— Ай, ай, ай! Що не дойде от мен да поиска? С длетото — та по главата! Хайде… със здраве. А вие — обърна се той към баща ми, — ако ви потрябва нещо — ателието нали знаете? На „Леге“. Само че играчки не правя.

Майстор Франтишек излезе. В стаята стана по-широко. Георг Хених ме повика. Отидох при столчето му и застанах мирно. Той взе брадичката ми в шепа и леко я повдигна нагоре. Взря се в очите ми. Вгледах се в неговите. Сиво-бяло в мътнобяло, като мишлета в мътеница. Гледа ме дълго, дълго, мърморейки „цар, малки цар Виктор“ и усмихвайки се с едва забележимите си устни.

После премери пръстите ми, разстоянията от китката до лакътя и от лакътя до рамото. От рамото до брадичката. Накара ме да взема в лявата си ръка летва, намести пръстите ми на нея, сложи единия й край под брадичката ми и изви лакътя навътре.

— Отпуска се, отпуска се — мърмореше той.

Отпуснах се. Примижах. Въобразих си зала, огромна зала, публика, много музиканти като баща ми, летвата сякаш жужеше под брадата ми. Майка ми, Георг Хених и Боженка на първия ред, децата от махалата…

— Иска свири на цигулка, господин Виктор?

— Много!

— Кога даде концерт, покани дедо Георг и баба Боженка?

— Да!

— Направи тебе цигулка. Малки цар, малка цигулка. Инфант!

Искаше ми се да останем още тук; в приветливия дом на двамата старци, да гледам как вълшебника-гном работи върху моята осминка, как й шепне магьоснически думи — копал, дамар, елеми, фирнис, терпентин, — дълбае охлювчето на шийката с тънко длето, полага върху тялото й тайнствен лак, опъва златни струни на златните ключета…

— Татко — попитах на улицата, — голям майстор ли е дядо Георги?

— Най-големият — късо отвърна той.

— А майстор Франта?

— Той не е никакъв майстор.