Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 42 гласа)

* * *

На другия ден отидохме при Георг Хених и му предадохме целия разговор с Франтишек. Противно на очакванията ни той беше бодър. Изслуша ни, дори от време на време се усмихваше. Съвсем го развесели историята с клиентелата. Накрая погледна баща ми в очите и каза сериозно:

— Не трябвало ходи при Франтишек и Ванда.

— Бай Георги — започна баща ми, — знаеш, че го правя…

— Знае — прекъсна го старецът. — Но не мислил добре. Не мислил докрай. Кога требвало, майстор Георг Хених дал всичко, кое знае, на ученик. Дал на Франта. Дал на Ванда. Колко взели — взели. Това добро, научил занаят. Але стари майстор Георг Хених — каза още по-сериозно той — не вземе нищо от ученик. Така било в стара Чехия, така бъде винаги. Разбира? Кога реши, Хених сам тръгне си. Знае къде. Не трябва Ванда ми, не трябва Франта. Разбира?

Баща ми мълчеше.

— Сега — продължи той — Франтишек каже стар Хених болно у глава. Марин, дава тапия за инструмент!

— Какъв смисъл, когато докажат, че си подарил инструментите си, без да знаеш какво правиш!

— Знае!

— Да, но те ще докажат, че си… как да ти обясня, че не си притежавал всички умствени…

— Било луд?

— Горе-долу?

— Заведе мене при лекар. Вземе тапия, че не луд.

— Това вече е много!

— Ако мой приятел заведе мене на лекар, после иде при нотар. А кога стари Хених готов, покаже цигулка на Франта и Ванда!

 

 

Двамата идваха през ден. Въртяха се около мазето, настояваха да ги пусне, молеха, заплашваха. Той ги пъдеше и им казваше да дойдат, когато свърши. Те влизаха при Рижия и стояха дълго там. Долепях ухо на стената да чуя за какво говорят, но Георг Хених ме мъмреше и аз се отдръпвах.

Точно когато всичко изглеждаше загубено, получихме радостна вест. Ръководството на Музикалния театър бе съгласно да отпусне пожизнена пенсия на стария майстор. Всички оркестранти бяха решили да отделят част от заплатата си и да поддържат своя бивш колега.

Ние тримата бяхме извън себе си от радост. Но не бързахме да кажем на Георг Хених — не знаехме как ще реагира този път.

Решихме да дочакаме да свърши цигулката.