Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 42 гласа)

* * *

Няколко дни след разговора с баща ми майстор Франтишек пристигна при Георг Хених. Беше слънчев следобед. Дори в мазето на стареца няколко лъча бяха успели да намерят пролука и весело се боричкаха на пода. Настроението му тази сутрин бе приповдигнато — дали защото работата отиваше към своя край, или заради слънчевите лъчи, но дядо Георги се шегуваше, работейки последните детайли върху главата и наглеждайки от време на време лепилото в металния съд.

Разказваше пак за Чехия. За буйния си брат Антон, за който нямало по-голямо удоволствие от това да препуска на кон из зелените ливади, облечен като древен рицар, с меч на кръста и валдхорна в ръце, и как препускайки, той можел да изпълни и най-сложните пасажи на своята валдхорна, тези от увертюрата на „Вълшебния стрелец“, та дори и концерта на Моцарт — и дядо Георги отпускаше грифа и се опитваше да тананика този концерт. Гласът му бе ръждив и писклив и с нищо не напомняше бляскавите звуци на славния инструмент, на който някога е свирил брат му. В края на краищата той забелязваше, че едва потискам смеха си и сам започваше да се смее ситно, друсайки се цял. Смехът му преминаваше в кашлица и тогава аз го тупах по гърба, докато се успокои.

На вратата се почука силно. Някой опита веднага след това да я отвори, но Георг Хених работеше вече само при закрити врати: райберът беше пуснат, за да не го изненада комисията.

— Кой? — попита старецът и се ослуша.

— Старче, отваряй? Аз съм, Франта. Или си ме забрави вече, а? Само че аз не те забравям, нищо че ме изгони последния път. Хайде.

— Отива си! Нема време. Не продава инструмент!

— Дръж си инструментите, не ги искам. Разбрах, че си ги подарил.

— Кой тебе каза?

— И това ли си забравил? Нали ти изпрати онези двамата, бащата и детето, при мен. Те ми казаха.

— Кого изпратил? Никого не пратил! Върви! Стари Хених има работа. Отивай, Франта!

— Може ли така? Толкова години си ме учил, може ли така да ме отпращаш? Хайде, пусни Франтишек да види каква цигулка правиш. Чия е поръчката?

— За цигулка знае?

— Детето ми каза. Хайде, стара чешка скръндзо! Покажи ми да я видя! Казах на Ванко, че пак си почнал работа. Той също иска да намине. Какво пък, нали сега сме конкуренция? — и Франтишек гърлено се изсмя, не преставайки да натиска бравата.

— Отива си! Казал. Цигулка не готова.

Майстор Франтишек изруга зад вратата и престана да напира. Съседната врата хлопна. Чухме гласовете на Рижия и жена му.

Георг Хених отпусна грифа в ръцете си. Женската глава докосваше пода.

— Каже мене защо с баща при Франтишек?

— Ето какво — започнах да обяснявам, — ако те с майстор Ванда се съгласят да дават по двадесет лева издръжка, тогава и ние ще даваме и ще те оставят на мира. Никой няма да те закача.

— Баща ходил при Франтишек? Дваес лева за Хених.

— Ами да! Нали са ти ученици?

Старецът унило сложи цигулката на тезгяха и покри лице с едрите си шепи. Мълча дълго. Усещах, че нещо не е наред. Чувствах се неловко и не знаех защо. Нали всичко е за негово добро? Какво по-хубаво от това — да остане при нас? Защо не разбираше?

— Отиде си сега, уморен, иска малко почине.

Гонеше ли ме? Никога не ме бе отпращал. Когато искаше да си почине, просто лягаше на кревата и се обръщаше с гръб. Аз се занимавах, разглеждах инструментите, не пречех. С какво го обидих?

— Дядо Георги, нека да остана! Ти легни, аз ще почакам. Като се събудиш, пак ще си говорим. Нали обеща да ми разкажеш за онази цигулка на Гаспаро да Сало? Дето я украсил Бенвенуто Челини? Моля ти се!

— Не. Отиде. Дойде утре, вдругиден. Иска бъде сам.

Нямаше как. Станах и си тръгнах. Той ме изпрати до вратата. Промърмори „довиждане“, без да ме погледне, и заключи след мен.

 

 

— Голяма глупост си направил! Не е трябвало да му казваш! — тюхкаше са баща ми в къщи.

— Франтишек му каза!

— Станалото — станало. Какво иска от него?

— Иска да види цигулката. Не иска инструментите.

— Какво го интересува с какво се занимава старецът? Не, не вярвам да е за цигулката.

Една вечер Франтишек пристигна у нас с шише ракия и кутия шоколадови бонбони. Целуна ръка на майка ми и оглеждайки се с едва прикрито презрение наоколо, се отпусна на стола.

— По принцип — каза той — нямам нищо против вашето предложение, колега. Говорих с моя приятел Иван Конов и смятам, че нещо може да се уреди. Но има някои условия.

— Слушам.

— Първо, трябва да ни съдействате да видим с какво се занимава старият.

— Защо?

— Вижте. Лютиерството е млад занаят. Ние сега си пробиваме път, печелим клиентела. Повечето от клиентите знаят, че старият е бил наш учител, което си е така, в интерес на истината. Трябва да знаем какво работи. Трябва да знаем за кого работи. Той отдавна не се е занимавал с цигулки. Спомням си добре, когато вие навремето поръчахте осминката… нали така беше? Аз още тогава бях против.

— Спомням си. Е?

— Нима не разбирате? Такива игри компрометират занаята. Клиентите са наивни: чули са, че навремето Георг Хених бил голям майстор, и мислят, че той и сега може да прави чудеса. Такава поръчка е в състояние да ни компрометира за дълго време. Всяка глупост, излязла под ръцете му, е стрела в нашия лагер. Съдете сам: след като учителят прави боклуци, какво остава за учениците!

— Какво предлагате?

— Да го вземем под опека. Умственото му състояние трябва да се определи ясно и категорично от лекар-специалист. Имам един добър познат в първа градска, голям любител на изкуството. Ясно е, че старецът нито е в състояние да отговаря за себе си, нито да взема каквито и да е решения. Съгласен ли сте с мен?

Синята вена проряза челото на баща ми.

— Да предположим, че го вземете под опека. После?

— Какво после? Просто няма да се занимава с глупости. Ще даваме тримата по двадесет лева, и това е. Нека си гледа старините. И без това не му остава кой знае колко още. Това е условие първо. Има и второ.

— Любопитно.

— Да — вижте… инструментите. Готов съм да заплатя за тях съвсем прилична сума. Вие сте музикант, имате представа за цената. Мисля, че ще се споразумеем. Не виждам смисъл ценни инструменти да се търкалят тук без всякакво практическо приложение. При вас те нямат — как да се изразя — никаква стойност. Е, как е — разбираме ли се?

— Вън!

— Какво?

— Вън! — изкрещя баща ми.

Франтишек стана. Лицето му почервеня.

— Ще съжалявате… започна той, но баща ми направи недвусмислено движение и той изхвърча през вратата. След него полетяха ракията и бонбоните.