Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)

* * *

Баща ми отлагаше ден след ден посещението при Франтишек и Ванда. След последната комисия обаче разбра, че наистина няма никакво време.

Една сутрин станахме рано, закусихме и тръгнахме. Не ми се ходеше при тях, но родителите ми бяха на мнение, че моето присъствие може да помогне с нещо.

— Може би — предположи баща ми — ще се засрамят поне от детето. Знам ли вече?

— Опитай — съгласи се майка ми.

 

 

Отначало Франтишек не искаше да ни приеме, но като разбра, че Георг Хених може да попадне в старчески дом, прояви внезапен интерес.

— А той какво? Не иска?

— Вие бихте ли се съгласили на негово място?

— Е — какво очаквате от мен?

— Има шанс да му се размине. Аз бих го приел у дома си. Но от „Социални грижи“ искат документ, че има някакъв редовен месечен доход. Не по-малък от шестдесет лева. Аз съм готов да дам двадесет, ако вие и вашият колега се съгласите да поемете останалата сума…

— Двадесет лева месечно? Вие какво мислите — че аз изкарвам милиони?

— Аз също не изкарвам милиони.

— Не. Не става. Ако се съгласи да ми продаде инструментите…

— Той ми ги подари! — не издържах аз. — Като свърши цигулката, ще ми ги даде. Аз няма да ги продам!

Франтишек свали бавно очилата си, изгледа ме дълго от горе до долу и проточи едно „Я виииж ти!“

— Такава ли била работата? За това тези грижи за стареца? А аз си мислех… чакай, каква цигулка?

— Той прави сега цигулка — продължавах аз, въпреки че баща ми ме стискаше за ръката да мълча, — още малко и ще я свърши. После ще ми подари инструментите си. Татко знае!

— Интересно! — той ни изгледа внимателно. — За кого прави тази цигулка? Може ли още да работи? Значи има клиентела? За какви средства говорите тогава?

— Занимава се, колкото да не седи без работа — бързо каза баща ми, изпреварвайки ме. Аз я видях, никаква цигулка не е това. Аз съм музикант.

— Колега? Но седнете! Защо стоите прав? — Франтишек се засуети, намери стол и след като ни беше държал петнадесет минути прави, ни предложи да седнем.

— Значи сте я виждали. Защо „никаква цигулка не е“?

— Поне не съм виждал такава. Необичайна форма. Предполагам, че паметта му изневерява.

— Възможно, възможно — майстор Франта бе някъде другаде, далече оттук. — А колкото до инструментите — истина ли е това, което каза детето?

— Да… Има нещо такова. Аз нямам никакъв интерес, дори съм против. Но това е желанието на стареца.

— Разбирам. Всъщност… знаете ли какво? Нека да помисля няколко дни. Аз ще ви се обадя. Какъв ви е адресът?

Баща ми даде адреса ни и го посъветва да побърза. Разделихме се любезно.

 

 

Майстор Ванда реагира още по-кисело на нашето предложение.

— Двайсет лева? Никога! Вие знаете ли, че за двадесет лева се скъсвам от работа? Знаете ли какви пари струват материал, инструментариум, лакове, бои, струни? Имате ли представа от това?

— Но той е ваш учител! — ядоса се баща ми. — Той ви е дал хляб в ръцете! Не ви ли е срам?

— Мен? Той трябва да се срамува! Да не мислите, че хлябът, който ми е дал, е бил без пари? Да не би да съм му единственият ученик? Да е мислил за старините си. Хайде де! И въобще — какъв сте вие? Кой ви е упълномощил?

 

 

Докато баща ми тичаше по репетиции, представления, полунощни чалги, докато обикаляхме комисии и инстанции, докато някой се бесеше, друг умираше, трети се готвеше да бяга в Америка и докато майка ми пестеше всяка стотинка, за да пълни бюфета си със сервизи, докато на нашето семейство започваха да гледат с все по-лошо око, защото бяха научили, че се каним да приберем някакъв старец — старецът довършваше своята цигулка, вън от този хаотичен свят, едва люлеещ се на краката си, глух за всичко и всеки.

Много трудно бе да го накараш да влезе в разговор. Не ядеше. Пушеше. Изпиваше огромни количества вода. Стискаше тънки устни и мълчеше. Понякога изпадаше в старото си вцепенение — седеше на миндера, гледаше в ъгъла и мърмореше нещо в брадата си, но това не траеше дълго. Най-много четвърт час; тогава ставаше и започваше отново да работи.

Когато почиваше, аз се примъквах, вдигах кърпата, с която завиваше инструмента, и го разглеждах.

Боже, господи! Каква ти цигулка! Има осминки, четвъртинки, три четвърти и цели; вече бях виждал всякакви, но не и такава. Това бе най-голямата цигулка, която някога е съществувала… сигурно. Може би по-голяма и от виола. Не че бе кой знае колко дълга — дължината й не надвишаваше значително тази на виолата, но бе много по-дълбока, следователно душичката й бе по-голяма. Най-голямата душичка, която някога е поставяна в цигулка.

Грифът се съединяваше с охлювчето направо. Охлювче, каквото сме свикнали да виждаме на цигулките, нямаше. Георг Хених бе изваял от дървото глава на жена. Неговата цигулка завършваше — или започваше? — с женска глава, изработена с най-тънкото длето от комплекта и с изключително майсторство. Главата удивително напомняше изтритата снимка на Боженка, която висеше на стената, забита с пирон. Същевременно — косите, скръбно наведената надолу глава, скулестото лице и мекотата, което излъчваше то, напомняха силно божията майка от иконата, аве Мария, грация плена! — очите на жената бяха привързани с превръзка, чийто възел стоеше отзад на главата й като кок.

— Харесва тебе?

— Много! Прилича на майката на Исус. Също и на жена ти. Само че — малко по-стара. Каква е тази глава?

— Амор. На булгарски каже се — любов. Малък, не разбира. Инфант.

— Защо да не разбирам? Любов, ясно. А защо е с превързани очи?

— Защо любов — въздъхваше майстор Хених — сляпа. Не разбира.

— Много е тъжна главата.

— Не тъжна. Кога свири музикант, гледа право у глава. Свири първо за глава, после за други. Глава чува всичко, разбира всичко. Ако нема любов у гърди, ако не гледа любов у лице — музикант не майстор. Може виртуоз, але не майстор. Разбира? Глава слепа, а гледа музикант право у сърце. Але ако нема сърце?

— Нали е за господ?

— Молим да. За господ. Остави ме работи. Гледа, мисли.