Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

* * *

Вангел се обеси.

Една сутрин махалата бе разбудена от протяжния вой на котките му — пет-шест проскубани, полудиви, същества, зли и необяснимо привързани към стопанина си.

Първа го видя Цанка. Тя страдаше от безсъние, срещу което нищо не помагаше — нито валерианови капки, нито студени компреси, нито разноцветните хапчета и прахове, с които тъпчеше сухото си тяло.

Това се случи в края на октомври. Сутрин бе хладно. Листата на дърветата капеха по тротоара, но към обяд слънцето напичаше и малки черни мухи прехвърчаха из въздуха.

Циганско лято.

Към шест сутринта от стаята на Цанка се разнесоха писъци. Всички изскочиха в коридора. Пепи, Роленска и майка ми бяха по нощници, мъжете — по пижами и наполеонки. Ванчето, Владко и аз напразно се мъчехме да се промушим през краката на родителите си, за да видим какво става.

Пръв се окопити баща ми.

Той почука на вратата на Цанка и като не получи отговор — тя продължаваше да пищи, сякаш я деряха жива, рязко разтвори вратата, при което хлабавата брава остана в ръката му.

Миг по-късно Цанка увисна на шията му, разчорлена и с посиняло лице. Пяна излизаше от ъгълчетата на устата й.

— Ужас! — крещеше тя. — Ужас! — и сочеше към прозореца, който гледаше към задния двор.

Той я отскубна от себе си, блъсна я в коридора и влезе в стаята. Всички се натрупаха на вратата. Промуших се в клозета, през чийто прозорец също се виждаше задният двор. Качих се на тоалетната чиния и погледнах навън.

Вангел висеше срещу щангата за тупане на черги, изпънат като войник срещу утринното слънце. Ръцете му се поклащаха пред коленете. Очите му бяха изхвръкнали навън. Той се плезеше неизвестно кому с черен език. Главата му бе отпусната към едното рамо. Между щангата и шията се виждаше тънко въже, опънато като струна.

Повърнах отвисоко, както стоях на чинията. Свих се на пода на клозета и повърнах още веднъж. Оттам ме изкара майка ми, кой знае защо, с плесници, но плесниците аз не усещах.

Към обяд, след като се съвзех, научих, че е идвала милиция и че една кола от поликлиниката е откарала Вангел в моргата.

Това бе първото самоубийство в махалата. Ридах дълго и безсмислено. Вангел никога не ми е бил приятен. Нито котките му, на които децата от махалата даваха валериан и обуваха лапите им в орехови черупки.

Плъзнаха различни слухове защо си е отнел живота и както обикновено — всичките до един неверни.

Два дни след това дойдоха някакви хора, вдигнаха кушетката, масата, двата стола и гардероба, прибраха тезгяха и инструментите и му запечатаха дюкяна.

 

 

— Не трябва да се пропуска тази възможност, разбираш ли? Един етаж под нас, сухо, топло, има собствена тоалетна и чешма — говореше възбудено баща ми, разхождайки се напред-назад в мазето на дядо Георги. — Разрешение ще получим. Ще обърна света наопаки и ще получим. Ще говоря лично с директора на театъра да се заеме с въпроса. Ти си наш стар колега, няма да откажат!

— Остане тук. Нема време преместим се.

— Не разбираш ли, че ще те изгонят оттук? Нищо не може да се направи! Ще дойдат с булдозери, ще бутнат всичко — къде ще идеш тогава?

— Остави мен работи.

— Дядо Георги! Как да ти обяснявам още? Празно! Сухо! Просторно! Има място и за двата тезгяха, ще намерим мебели, ще заживееш в нашата къща, чуваш ли? При нас.

— Иска работи.

— Остави това сега! Цигулката не е по-важна от това, което ти говоря. Още днес вдигаме всичко и ти се нанасяш. После ще тичаме да оправяме документи. От утре можеш да работиш пак, никой няма да ти пречи!

— Не иде в стая на умрел майстор.

— Не ставай дете! Какво като е умрял? Все някой умира някъде.

— Верно…

— Е?

— Майстор сам убил се.

— Ама какъв майстор е Вангел, боже господи? Какво като се е обесил? Важното е, че го няма, отиде си, край с него — а дюкянът е свободен! Хайде, кажи да.

— Не.

— Защо?

— Защо нема време, Марин. Молим, остави мен работи цигулка.

— Слушай, дядо Георги! Караш ме действително да мисля, че си… ама бива ли така бе, човек? Знаеш ли, че ако не избързаме, след ден-два стаята ще бъде заета? Каква цигулка? Я да я видя тая твоя цигулка. Какво е това?

Баща ми се наведе над тезгяха, на който бе пристегнато готовото дъно на цигулката. Дядо Георги прекарваше по повърхността му трупче, на което бе увил фин гласпапир.

— Какво е това? Не прилича на цигулка!

— Защо не прилича?

— Вижда ми се… хм, не е ли много голямо? Защо тук — той посочи основата — е толкова издуто, а тук — пръстът му се спря в горната част на крушата — толкова тясно? А това? — Той прекара нокът през мястото, където трябваше да легне основата на грифа. Защо е толкова широко? Какво ще има тук?

— Гриф.

— Гриф? На контрабас ли? Дядо Георги, с какво се занимаваш?

— Казал, цигулка прави.

— Но това не е цигулка! Това е… е, във всеки случай аз не съм виждал такава цигулка.

— Не видел. Никой не видел. Отдавна свирил на такава цигулка, преди двеста, триста годин.

— Сега ли е време да се занимаваш с това? Играеш ли си? Слушай! Вземи цигулката си, ето и Виктор ще ти помага. Ние ще дойдем с колегите тук след един час и ще те пренесем. Още тази вечер ще можеш да си работиш цигулката.

— Марин, молим. Казал нема време. Остави работи.

— Този твой господ не може ли да почака? — разкрещя се баща ми. — Знам! Всичко научих! Правиш цигулка за господ. Ясно ми е! Само че на теб не ти е ясно, че утре, вдругиден — най-късно след месец ще те вдигнат оттук и край с твоята цигулка!

— Свърши до месец.

— Свърши! И после — къде? Замисляш ли се?

— Нема време мисли. Сега мисли за инструмент. Баща ми седна на миндера. Извади цигара, завъртя я между пръстите си, после махна отчаяно и отново я прибра в кутията.

— Не сърдит мене, Марин, молим?

— Не ти се сърдя… Само че какво ще правим сега?

— Седи и чака.

— Седи и чака! А после? Утре ще те натоварят на камиона, а аз да седя и да чакам. Ех…

Той стана, хвърли тъжен поглед наоколо, погледна пак цигулката и изкриви уста. Каза за обяд да бъда в къщи и излезе.

 

 

Георг Хених вдигна от ъгъла една форма, която до този момент не бях виждал. Стори ми се необикновена. Бе доста по-голяма от цигулка и значително по-малка от виолончело. Горната й част наистина бе твърде тясна, а долната — прекалено широка. В нея с миниатюрни скоби бе стегнато горното дъно на инструмента, лицето. Той махна скобите и го освободи. Порови под тезгяха, извади метална жица и закрепи на нея лицето на цигулката. Взе от чекмеджето едно филцово чукче, погледна ме сериозно и каза:

— Сега внимава. Слуша добре?

Той чукна леко лицето на инструмента в средата. То трепна и звънна, неуловими вибрации излизаха от него, както от камертон, само че тонът не се задържа тъй дълго.

— Чул?

— Чух.

— Кой тон?

— Си бемол!

— Добър ухо! — доволен кимна той. — Си бемол, верно!

Това се повтори с долното дъно на инструмента. То издаваше тона до.

Докато дълбаеше с тънкото длето краищата на двете дъна, Георг Хених ми разправяше приказки за цигулките. Най-прекрасните приказки, слушани някога от дете. Разказваше ми за различните школи — брешианска, кремонска, венецианска, миланска, неаполитанска, тиролска, саксонска, виенска, как една цигулка скита из цял свят от ръка на ръка и попада ту при истински майстори, ту при мошеници, при богати графове и барони, в дворци и бедни къщи — колко странна съдба има един майсторски инструмент! Колко падения и трагедии, но и колко възторг и слава! Какви имена кънтяха в полумрака на мазето, изричани от устата на Георг Хених, как просветваха и се губеха едно от друго, сякаш златни ноти от безкрайна мелодия — Гаспаро Бартолоти, Джовани Паоло, Маджини, Андреа Амати, Антонио Амати, Хироним Амати, Антонио Страдивари, Франческо Руджиери, Андреа и Пиетро Гварнери, Джузепе Джиан Батиста Гварнери, Гварнери дел Джезу, Санто Серафино — и колко още, които съм забравил.

— Добре говорил с дърво.

— Ти чу ли ме? — ушите ми пламнаха.

— Не чул. Бил уморен, спал. Ала дърво слуша мене — как каже — дърво сам прави себе си, аз помага.

— Защо не искаш да дойдеш с нас?

— Не иде в стая на умрел човек. Не може там цигулка прави.

— Мислиш, че Те няма да дойдат вече при теб ли?

— Така мисли. Място не добро. Майстор сам убил се.

— Аз го видях, беше… страшен.

— Ай, ай, ай! Не хубаво гледа умрял човек! — Той работеше върху лицето, водейки длетото напречно на жилите. — Ти обещаваш мен никога не гледа умрял човек. Не ходи на погребение. Още млад, инфант — той внимателно дълбаеше отвора на лицето във формата на буквата еф, за който казваше, че е подписът на истинския майстор. По пода, тънки като косъм, падаха дълги къдрави стружки.

— Ти виждал ли си умрели хора?

— Кога бил като теб. Моя майка.

— А Боженка?

— Не видел. Умрела в — как се казва? — хоспитал.

— Болница.

— Болница. Кога правил погребение, била в — как се казва? — калъф?

— Ковчег.

— Ковчег.

— Страх ли те е от умрели?

— Не страх. Ала не гледа умрел човек. По-добре помни как бил, кога живел, говорил…

Дългите му бели коси падаха върху очите и той бе превързал челото си с канап. Приличаше на стар индианец, племенен магьосник — както сновеше из мазето прегънат на две, с дългите до пода ръце и дълбоко хлътналите в лицето бели очи. В ъгъла между миндера и тезгяха, върху някакъв собственоръчно направен уред, който приличаше на спиртник, къкреше лепило в метално гърне. Тъмнокафявата течност миришеше остро и тежко. Златисточервен лак просветваше тъмно в една от стъклениците. Бе топло и душно, сякаш някой вдишваше горещ въздух в мазето през процепите на сивите стени.

— Казал на баща за инструмент?

— Казах му.

— Какво баща казал?

— Че по-добре да ги продадеш на Франтов или на Ванда. Каза, че не са детски играчки.

— Не продава никога инструменти на баща! И ти не продава, помни!

— Никога!

 

 

Бе съединил горната и долна част на цигулката с една лента, която наричаше околница. Не бе по-дебела от два милиметра; направи я от явор, дървото от Шпиндлеров млин, внимавайки шарките да паднат напречно. Тя се състоеше от шест слепени помежду си ленти. Лентите извиваше с нагорещено желязо, като преди това ги мокреше с парцалче, натопено във вода.

Корпусът бе готов. Колкото и да го гледах в ръцете, не успях да разбера как вкара вътре душичката на цигулката — онова нищо и никакво късче дърво, което приличаше на дебела клечка и което бе най-важната част в целия инструмент.

— Мръдне малко вляво — цигулка глуха. Мръдне вдясно — але слаба, глас нема. Требва место точно знае…

Гърбът на цигулката, за разлика от лицето, направи от две отделни парчета, които после слепи в средата. Видях как разграфи цялото дъно на малки квадратчета, това бе трудна и дълга работа, която му отне много време. Измерваше разстоянията между отделните квадратчета, сверяваше, записваше нещо в тефтера, не смеех да го питам какво прави, за да не го разсейвам. А и едва ли би могъл да ми обясни.

Но за душичката не се сдържах и го попитах:

— Дядо Георги, как знаеш къде точно да я сложиш?

— Пита дърво, само каже. Вижда квадрат? Е, слага пръст в квадрат, чака, чака, чака, ако дърво мълчи — мести в друг квадрат. И пак чака. Пита, мести, мисли — кога дърво види — майстор търпелив, време има — само каже. Там сложиш.

Ръцете му престанаха да треперят. Поне не трепереха, докато работеше. После, когато присядаше на миндера да си отдъхне, те отново започваха да подскачат на коленете му. Той ги гледаше, обръщаше длани и клатеше укорно глава. Работеше от сутрин до вечер. Работеше по всяко време на деня. Когато и да идвах — работеше. Сигурен съм, че работеше и през нощта. Прекъсваше само когато се налагаше инструментът или част от него да преседи в калъп. Ядеше малко. Често се случваше да отнеса канчетата така, както ги бях донесъл.

 

 

Комисията отново дойде да го търси. Той не ги пусна вътре. Молеха го да излезе за момент, колкото да подпише — и пак ще го оставят на мира, — но той бе сложил райбера на вратата и само повтаряше: „Остави мен работи! Кога свърши, тогава говори!“

Георг Хених бе изпаднал в транс. Движенията му бяха сигурни и пъргави. Като го гледах отстрани, имах чувството, че върши всичко под чужда диктовка, тъй замаян бе погледът му, тъй прецизни движенията му, тъй странно бе осветено отвътре лицето му.

В тези дни Георг Хених обитаваше друг свят. Сигурен съм, че в него се чувствуваше несравнимо по-щастлив.