Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)

* * *

Неведнъж бяхме канили Георг Хених в къщи, но той все отказваше, под предлог, че му е трудно да върви. Действително — ходенето бе истинско мъчение за него. Той едва се тътреше по паважа, почуквайки с тояжката си като слепец. Главата му докосваше коленете и трепереше тъй силно, че гледайки го отстрани, изпитвах ужас да не би да падне от раменете му и да се търколи пред него.

Но не това бе истинската причина. Знаех, че той се срамува от треперещите си ръце. Георг Хених бе извънредно свит и не искаше да притеснява никого с вида си.

Този път нямаше накъде: два дни след пристигането на бюфета, майка ми сама отиде в мазето, а на нея той не можеше да откаже поканата за обед. Не му оставаше друго, освен да се съгласи. Предложих му да го взема, но той отказа.

— Намери къща. Отдавна не разхождал се. Чака мене у вас.

Добре.

От единадесет часа чаках, вече беше дванадесет и четвърт, а той все не идваше. Масата бе застлана с бяла покривка, празните чинии светеха на нея, до всяка бе поставена снежнобяла салфетка.

В чест на Георг Хених майка ми бе приготвила лек бульон и някакво ястие със сложен сос и чешки кнедли.

На масата горяха свещи. Майка ми прибърсваше бюфета всяка втора минута с чиста кърпа. Баща ми пушеше цигара и уж четеше вестник, но от половин час насам погледът му бе забит на едно и също място и при всеки лек шум в коридора се надигаше от стола.

Георг Хених щеше да ни гостува за първи път. Всеки от нас имаше основания да се вълнува. Баща ми — защото сърцето му се късаше от жал по стареца и дейната му натура се бунтуваше при вида на едно човешко същество, което, примирено с обстоятелствата, умира всеки ден по малко. На него много му се искаше да откъсне дядо Георги от жалкото ежедневие, да го разнообрази, да му достави някаква радост. Но как? — Той вадеше джобния си часовник всяка втора минута, обръщаше глава към вратата, повдигаше се от стола и сигурно му се искаше, както и на мен, да хукне към улица „Волов“, за да види какво става.

Във фамилното чувство на майка ми зееше огромна дупка. Бяха я пробили най-близките й роднини. Вече десета година родителите й се държаха така, сякаш дъщеря им е жива погребана. Живееха само на стотина километра от София, а бяха толкова далече, колкото ако се намираха на Северния полюс. Беше си внушила, че дядо Георги много прилича на нейния дядо Стефан; убеден съм, че тази прилика съществуваше само в нейната фантазия. Сърцето й, лишено от родителска ласка, само си търсеше обект, за да излее върху него цялата обич, натрупана през дългите години.

Колкото до мен — моите основания да се вълнувам бяха ясни: Георг Хених бе моят свят.

Самият той едва ли подозираше колко дълбоко е навлязъл в живота на трима души.

Да дойде да живее при нас: всеки чакаше другия да произнесе пръв тази фраза. И всеки си даваше сметка колко невъзможно е това.

Най-накрая не издържах и казах, че отивам да го посрещна. Баща ми кимна и пак заби поглед във вестника.

Слизайки по стълбите, аз го видях през прозореца на външната врата. Той правеше усилия да натисне с тояжката си копчето на звънеца. Краят й бодеше мъчително около него.

— Откога стоиш тук?

— Але не отдавна, скоро дошел. Петнайс минут!

— Казах ли ти да дойда да те взема? Защо не слушаш? — карах му се аз, докато го поддържах да изкачи стълбите. За случая той беше направил опит да се облече елегантно: черно, безнадеждно сако се смъкваше до коленете му, ръкавите покриваха върховете на пръстите, на яката на ризата бе завързал на фльонга черна панделка.

В коридора той ме дръпна за лакътя и ми направи знак да наведа ухо към устата му.

— Виктор, каже тебе. Стари Хених решил: прави цигулка.

— Кога? — прошепнах възбудено. — Наистина ли? За кого? Кой ти я поръча?

— Не поръчал. Але прави цигулка: за господ. Може днес, може утре. Дойдеш гледа?

— Ще дойда! Разбира се, че ще дойда! Ама как така? Наистина ли за господ?

— Але казал. За господ!

 

 

Майка ми го посрещна засмяна на прага. Баща ми надничаше зад гърба й също усмихнат до уши.

— Здравей, дядо Георги! Хайде, че супата изстина! — и тя му подаде ръка.

Георг Хених я пое и притисна старчески устни към нея; майка ми се притесни, изтегли ръката и я скри зад гърба си.

— Поздравява вас, мила госпожа, важ мъж, мили мой колега, и златно дете. Щастие пожелава на цяло скъпо мене семейство, аз Георг Хених — тържествено каза той и пристъпи прага.

Баща ми бе отстъпил централното място; той стоеше прав зад стола му и го държеше за облегалката. Старецът се намести на него с пъшкане. Ние двамата също седнахме. Майка ми отиде в кухнята.

— Ще пиеш ли бира?

— Пие, але не гледа ме, молим, глава трепери, ръце трепери, старо…

— Нищо, дръж чашата с две ръце! — посъветвах го.

Баща ми наля.

Георг Хених действително хвана чашата с две ръце. Стисна я, доколкото му позволяваха силите. Струваше ми се, че днес трепери повече от обикновено. Може би също се вълнуваше?

— Кога бил млади майстор, пил много бира — каза той. — Хубав бира в Чехско, черен, как… как байц. — Той отпи и остави чашата. — Шнапс не пил, шнапс не… не добро — той отпусна глава на гърдите си и замълча.

— Толкоз годин вече. Стар. Не помни — каза внезапно с равен глас, сякаш говореше на себе си.

— Какво не помниш? Как си пил бира?

— Покривка… чинии… свещ свети за стари Хених, голям празник за мене, вие ме прощава. Отдавна не било. Марин, налей мене.

Той му наля отново. Георг Хених забеляза как гледам бялата пяна, позасмя се и кимна:

— Айде пие малки цар Виктор малка чаша с мене?

Баща ми разпери ръце, сякаш искаше да каже — хайде, от мен да мине — дръпна витрината на своя бюфет и извади оттам малка чаша. Наля и аз се чукнах с двамата.

— Майстор Марин — старецът остави празната чаша на масата, — пита тебе, колко време правил бюфет?

— Колко? — баща ми се замисли. — Месец и половина? Два? Да: горе-долу два месеца. Защо?

— Това много или малко?

— Май че е много… Ако нямах толкова работа, можех да го свърша за месец. Защо?

— Аз, стари майстор, седемдесет годин цигулки прави — той въртеше замислен чашата между дланите си. Ръцете му не трепереха толкова силно. — Але цигулка не може стари Хених за шест дни направи.

— Разбира се, че не може. Защо? Кой иска да направиш цигулка за шест дни?

— Може направи, але цигулка не струва. За дърво жалко.

— Разбира се. Ще съсипеш материала.

— Се не разбира, майстор Марин! — Старецът вдигна поглед към него. — Майстор господ наш свет правил в шест дни. Ти млад, кажи мен — бързо ли правил?

— Щом ме питаш, ще ти кажа — започна баща ми, но вратата на кухнята се отвори и майка ми влезе със супника, от който се вдигаше пара. Тя го остави в средата на масата и сипа на всички. Георг Хених й правеше комплименти, баща ми се надуваше, аз просто бях гладен.

— Ексцелентно било! — хвалеше я дядо Георги — Много хубав, как моя Боженка! — той попиваше устни със салфетката, майка ми се червеше от удоволствие. Когато сложи кнедлите в чинията му, той хлъцна от изумление и очите му станаха кръгли: — Кнедли! Чехски кнедли! О, мила госпожа, колко много вас благодарен, споменава в молитви, желае щастие и дълъг живот вас Георг Хених! — Всичко бе от хубаво по-хубаво, цялото семейство се бе събрало най-накрая — баща, майка, дете и дядо, бяхме щастливи всеки посвоему, нищо не можеше да помрачи нашето щастие.

Баща ми наля отново чашата на стареца, а за себе си и за майка ми извади ракия.

— Шнапс! — весело каза той. — Днес може! Днес е празник! — чукнаха се и пиха на екс. Мраморното му лице поруменя, на майка ми също се зачервиха бузите; те се смееха, шегуваха се, аз се измъкнах тихомълком и отидох в кухнята. Бръкнах под умивалника и извадих оттам другото шише ракия — преполовено; бяха го забравили там след оргията в чест на бюфета. Отпуших го и изпих една голяма глътка. Задавих се, разкашлях се, сълзи излязоха от очите ми, но в гърдите се разля приятна топлина и веднага почувствах главата си леко замаяна.

— На еличку-ку-ку, на вршичкуууу, комар йеден… — слушах да пее баща ми от стаята. Допя ми се и на мен, но не знаех нито думите, нито мелодията. Майка ми звънко се смееше. Георг Хених го молеше да не пее тази песен, не била за пред жени. Баща ми пееше двойно по-силно.

Върнах се и отново седнах до дядо Георги. „Колко е хубаво! — мислех си. — Така може да бъде всеки ден! Защо не дойде при нас?“

Баща ми извади тромпета.

— Да видиш, че не си прав за бюфета! — викаше той. — Кажи сега — какво искаш да ти изсвиря? — Георг Хених искаше народна музика. Той му свиреше българска, румънска, чешка, после изкара на един дъх шеметното парче „Полета на бръмбара“, после „Чардаш“ от Монти, комшиите сигурно се чудеха какво става у нас, но като никога пазеха приличие и не смущаваха семейния ни празник.

— Вади цигулката! — заповяда баща ми. — Хайде да изкараме заедно нещо за дядо Георги!

— Свири малък цар за мене? — питаше старецът щастлив.

— Ще свиря, как няма да свиря! — извадих цигулката и я настроих, седнах на стола до дядо Георги и ние подкарахме на тромпет и цигулка „Одата на радостта“, онова място — „всички хора да стават братя“, дето го знае всяко дете, но какво от това — тази беше единствената мелодия, която можехме да свирим заедно; главата ми се въртеше, аз размахвах крака, свирейки и тактувайки, очите на майка ми блестяха, по челото на баща ми се виеха тъмни къдрици. „И малки цар! — говореше дядо Георги — мой златни…“ — И както размахвах крака, тактувайки, аз, без да искам, го ритнах — не, по-скоро едва докоснах с крака си неговия, малко над глезена.

— Ауа! Ох! — извика старецът и побеля като покривката.

Тънките му устни посиняха. Той стисна силно клепачи и отвори уста, сякаш търпеше нечовешка болка и иска да изкрещи, за да я облекчи.

Баща ми отпусна тромпета и го погледна недоумяващ. Майка ми стана от стола.

— Какво стана? Какво направи? — тревожно попита тя.

— Нищо — отвърнах уплашен, — без да искам… — Доплака ми се изведнъж. Не разбирах как може толкова да го боли, та аз наистина едва го докоснах.

— Дай да видя — баща ми стана. — Какво направи това дете? Ех!…

— Молим, Марин — шепнеше Георг Хених, — не виновно дете, не бива, остави ме, мине сега.

— Дай да видя къде те боли!

— Не требва, не иска, молим!

Той обаче клекна пред стареца, нави крачола на панталона му, притегли го за глезена и леко го подхвана отзад.

Тънкият му крак бе ужасно подут и морав. Почти до черно. Прасецът бе увит с мръсни кърпи и стегнат с канап. Баща ми развърза канапа и махна кърпите. Те паднаха на пода. Там, където трябваше да е прасецът, зееше ужасна червена рана. Ръбовете й бяха гноясали. Старецът наистина трябва да е търпял през цялото време нечовешки болки.

— Какво е това?

— Куче на съсед. Ухапал ме. Съсед бил сърдит защо не отива от дом и куче пуснал. Казал тебе: не пуска дете сам, много лош животно! Лош господар, шнапс пил, жена пила и куче пуснали…

Баща ми бавно се изправи и бавно седна на стола си. Устата му бе отворена, той гледаше някъде през Георг Хених. И двамата с майка ми бяха бели като порцелановите чинии. Не продумваха дума. Старецът седеше с навит крачол, виновно увесил глава на гърдите си. Присвиваше ме корем. Пред очите ми за миг се разигра цялата сцена: огромният Барон, който се хвърля към дядо Георги, разтваря яки червени челюсти, острите му зъби блясват и се впиват в прасеца на стареца, неговият писък, сгърченото от болка лице, смехът на пияните му съседи — косите ми настръхнаха и собствената ми кожа ме стягаше, сякаш пречеше на ужаса да излезе навън — гледах баща ми, чаках да предприеме нещо, молех се да предприеме нещо, заклевах го да стане прав и…

 

 

… той стана, в очите му се разгаряше страшен огън, не приличаше на моя баща, а на приказен юнак, който се бори с лами и змейове, тръгна с широки крачки по коридора, аз тичах след него и ми беше трудно да го догоня; тръгна по „Искър“ в посока на „Волов“. Където минаваше — клоните на дърветата се кършеха, а листата капеха, той растеше с всяка измината крачка, стъпките му пробиваха ями в тротоара, аз падах в ямите, изкатервах се нагоре и продължавах да тичам след него — пестниците му бяха колкото кубетата на „Александър Невски“, ето — прекрачи една сграда, втора и се надвеси над къщата, в чието мазе живееха Георг Хених и рижият негодяй с жена си и страшното куче.

— Излизай, мръсник! — изгърмя гласът му и прозорците на сградите се счупиха.

— Кога плашиш, бабаит! — Рижия изскочи навън с псето. „Олеле!“ Баща ми тегли един ритник на кучето и го направи на пестил, после пресегна с два пръста, хвана Рижия за врата, вдигна го пред устата си, пое си въздух и духна; главата на Рижия отхвръкна като топка и се затъркаля по небето, спря, муцунката й се източи и стана кучешка муцуна. „Джаф! Джаф! Джаф!“ — джафкаше безпомощно главата на Рижия, а баща ми… стовари пестници на масата и завря главата си в тях. Майка ми плачеше.

Георг Хених и аз мълчахме. Той — защото се срамуваше, аз — защото нямаше какво да кажа и защото бях много, много нещастен. Хората бяха насъскали куче срещу беззащитния старец, който не бе причинил никому зло.

… Далече някъде в Чехия се стелеха зелени поля и ливади. Стар замък се издигаше сред зелените ливади. Около него имаше могили с побити кръстове върху тях. Хора бяха наредени в дълга редица пред могилите, лицата им бяха сериозни и тъжни, очите им гледаха в празното пространство надалече, надалече, надалече, към полусрутеното мазе с мокрите стени, по които течеше вода, към изтърбушения миндер, на който се свиваше от болка, разговаряше със сенки и молеше смъртта да се омилостиви и да го прибере старият чешки майстор, основателят на българската лютиерска школа Георг Иосиф Хених.