Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 42 гласа)

* * *

И ето че големият ден най-после настъпи: една сутрин се упътихме към мазето на Георг Хених с няколко кутии боя в чантата, лак, четки, байц и два легена. Докато баща ми разтваряше боите и ги смесваше, за да получи абсолютно бял цвят, аз седях плътно до него и му помагах — бърках с пръчка в легена и внимавах да не се сгъсти течността.

Майка ми нищо не подозираше. За бюфета отдавна вече не се говореше у дома. Тя почти не излизаше навън. Пращаше ме да пазарувам, за да не се среща с комшийките. В момента тя натискаше навъсена педала на сингера и дълбоко в душата й отекваха подигравателните смехове на фамилия Медарови.

Най-после всичко бе готово. Баща ми потопи голямата четка в боята, изтръска я внимателно и започна да нанася равномерни бели черти по бюфета. За един ден го боядиса. Аптечката, двете чекмеджета под нея, двете врати на долапа, чекмеджетата над вратите и гардеробът отдясно бяха боядисани в абсолютно бяло. Барчето — в абсолютно синьо, а тънката рамка на витрината и нейните улейчета — в меко кафяво. Два дни бюфетът съхна, пропуквайки важно, след което върху цялата му огромна повърхност баща ми положи с тънка четка лак, който засъхна почти веднага.

И тогава бюфетът блесна пред възхитените ни очи в цялото свое великолепие и величие. Баща ми го изпиваше с поглед. Дори по лицето на Георг Хених играеше тънка усмивка. Седяхме и тримата на миндера и се наслаждавахме. Стаята светеше така, сякаш бяхме запалили вътре сто свещи.

После баща ми стана, отметна черна къдрица назад, постави ръцете на гърба си и се заразхожда из мазето — две крачки до бюфета: стоп. Поглед. Две крачки назад. Размисъл.

Когато реши, че е нажежил достатъчно атмосферата, той спря, пое си дълбоко дъх, напълни бели дробове и диафрагма и произнесе следната кратка реч.

— Отдавна чакам този миг — започна бавно той, — вероятно от година, но може би и от повече. Както и да е. Чувствал съм се нещастен. Ти още не знаеш какво е това. Бил съм слаб. Дано никога не бъдеш. Мечтал съм само за миг като този, в който вярата в собствените ми сили ще се върне. — Той спря, погледна ме строго и вдигна показалец: — Ти не си вече толкова малък и добре знаеш кой е баща ти. Той произхожда от бедно семейство, което не е могло да му помогне с нищо в тежкия му път. Когато дойдох в София с един тромпет в ръка и един гол талант, аз считах, че това е достатъчно за честния човек да изживее спокойно живота, който му е отреден. Но не е! — извика внезапно той и отново вдигна показалец. — Разбираш ли? Не е!

Направи дълга пауза, прекара език през устните си, хвърли доволен поглед към бюфета и продължи:

— Както добре ти е известно, майка ти произхожда от заможно семейство. В техните очи аз съм копеле. Ти не знаеш какво е това. Както и да е. В техните очи аз съм нещо по-долно и от копеле — аз съм бедняк! Некадърник! Нещастник, който не е в състояние да се грижи за семейството, което е създал! Ха! Аз ли не съм в състояние? — той стисна юмруци и побеля. — Слушай! Разбери ме добре! Разбираш ли?

— Разбирам — отвърнах стреснат.

— Винаги ще има бедни и богати! И винаги бедният ще е жертвата на богатия; той ще му тъпче самочувствието, ще го мачка, докато го довърши. Но не и мен! Аз успях да докажа на господата — той направи онзи полукръг с ръка, който правеше винаги, когато ставаше дума за фамилия Медарови, — че нямам никаква нужда от тях. Копелето има две ръце, на които може да се осланя! Само на тях и на никой друг! — Той доближи лице до моето и ме изгори с погледа си. — Ти си мой син! Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът не струва пукната пара за тях! Те искат да видят…

— Какво?

— Бюфет! — кресна той и посочи творбата си. — Ето какво! Горд съм — продължи по-спокойно, — че създадох вещ, която ще ползва мен и теб, а може би и твоите деца. Това е едно доказателство, че стига да ни предизвикат — и ние с лекота може да се вдигнем на тяхното ниво. И по-високо дори. Ходили сме двамата от магазин на магазин, видели сме какви ли не бюфети. Погледни този и ми кажи: виждал ли си нещо подобно?

— Не!

— Няма и да видиш — доволно каза баща ми, вдигна длани пред очите си, обърна ги бавно и каза с любов: — С тези две ръце. Ей с тези две ръце.

— Марин, ти глупак — спокойно се обади Георг Хених. — Ти беден. Ай, ай. Много беден.

— Лъжеш се, дядо Георги. Вече не съм глупак. Нито беден. Дадох доказателството, което се искаше от мен. Какво искате още? — извика той към прозорчето, сякаш там се беше струпала цялата фамилия Медарови, готова за полемика. — Апартамент! — Моля! Кола? — Моля! Аероплан? Вила с басейн? Водоскоци и висящи градини? — Моля, моля, моля! Само искайте! Може да се окаже, че копелето е в състояние да изпълни всичките ви желания. Тогава? Къде отивате вие? По дяволите!

— Ти богат, кога с тромпет. Кога без него — съвсем беден.

— А ти — докъде стигна с твоите цигулки? До това мазе. До тази мизерия. Да те изгонят на улицата! Собствените ти ученици да не искат да те познаят! Знаеш ли кое се цени на този свят, дядо Георги? Ето това! Погледни го! Хубаво го виж, това си пропуснал някога, майстор Хених.

— Ех, Марин! Злато у ръка, кал у глава. Глупости на дете не говори. Не слуша баща. Баща ядосан. Кога мине яд — тогава слуша.

— Бягай в къщи — каза баща ми, — ето пари, дай ги на майка си да приготви масата. Бюфетът идва. Ще имаме гости!

Стигнах на един дъх до нас, прелетях стълбите, съборих прането в коридора, отворих вратата и издекламирах в скоропоговорка:

— Приготвяй масата! Слагай трапезата! Бюфетът идва! Ще имаме гости!

Майка ми се вдигна зад машината и ахна. Пребледня и отново седна на мястото си:

— Ама сега ли? Веднага ли? Как така?

— Нямам време! — изкрещях аз, хвърлих парите на масата и се втурнах обратно.

Червена каруца бе спряла пред мазето на Георг Хених. Конят климаше, а каруцарят лениво го потупваше с дръжката на камшика по задника. Григор Аврамов — тимпанист от Музикалния театър, Роберт Димов — втори тромпет, Робертович — контрабасист, и баща ми се суетяха с дълги хамалски въжета около бюфета, който се издигаше над главите им като снежна скала.

— Поко а поко! По-внимателно! — викаше Робертович.

— Хайде малко по-престо, давай виваче, какво се туткаш — припираше Григор Аврамов.

— Анданте! Аз да не съм кулокран? Малко по-комодо[1], ще ми се скъсат ръцете!

Бащи ми доволно сумтеше.

Стъпка по стъпка те успяха да пренесат бюфета до каруцата. Разтвориха задната стена на платформата и сложиха на нея напречна греда. Рижия и жена му бяха излезли на улицата. Гледаха и мрачно мълчаха. Минувачите спираха, оставаха със зяпнала уста и стояха да гледат как ще се натовари чудото на каруцата. Каруцарят хвърляше горди погледи наоколо. Баща ми се правеше, че не вижда какво става около него.

Най-накрая успяха да настанят бюфета в средата на каруцата. Каруцарят извика гръмогласно „дий“, замахна, направи във въздуха елегантна змия с камшика и я стовари върху гърба на коня. Той изхриптя, тръсна глава, мускулите му издуха кафявата кожа и каруцата бавно потегли напред.

Григор Аврамов, Робертович, Роберт Димов и баща ми стояха от четирите страни на бюфета като гвардейци до саркофаг. Каруцата трополеше по паветата. Седях с изпънат гръбнак на капрата. Неописуеми мигове.

От двете страни на улица „Искър“ комшиите бяха направили шпалир. Майка ми бе успяла да разгласи новината. Там бяха Стамат и Вража, синът им Георги и дъщеря Тони, Пепи и Манолчо със син Владко и дъщеря Ванче. Йорде и Фроса, Митко, Лили и Любка (о, как ми завиждаха те!), Цанка, Роленска и Роленски, Бойка и дъщеря Буба, Мирчо домоуправителят (първият инфаркт на махалата), жена Малинка; дъщеря Станка и син Станко. Там бяха Вангел, който се почесваше зад ушите и недоумяваше, Йордан — напудрен с брашно, автомонтьорът Павел, часовникарят чичо Бръм със зелена лупа на дясното око, Сакатела, който продаваше семки и чиято будка веднъж подпалих — всички, всички се бяха събрали от двете страни на улицата, зяпаха с широко отворени усти, а жълтото слънце грееше право в устите им, пускаше лъчи чак в червата на неверниците, които се съмняваха в моя баща. Синьото небе се плискаше и разливаше над главите, дърветата стояха мирно, с прибрани по шевовете ръце, рошавите им зелени коси се ветрееха. Никакъв звук не се чуваше освен чаткането на копитата и едно дълбоко, подземно:

— А-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-ах!!! — което идваше от самото сърце на земята.

Айсбергът бюфет пореше пространството с белите си гърди, жълтите дръжки на вратите му събираха във фокус слънчевите лъчи и разпръскваха горящи искри като конфети. Четиримата стояха като статуи от морска пяна.

 

 

Пред старата еврейска къща на улица „Искър“ — бивше италианско посолство, после публичен дом, после гробница за бедни семейства и змиярник, където бяхме наблъскани като мишки в капан, стоеше майка ми — чернокоса, черноока и скулеста, с бяло от вълнение лице, басмена рокля и бяла якичка. От смущение тя мачкаше с пръсти якичката си.

Каруцата спря.

Каруцарят извика „Ооооп!“ с оперен глас, конят замръзна с вдигнато във въздуха копито и извита надясно глава.

Баща ми направи лек, елегантен отскок и стъпи на земята. Приближи до майка ми с пружинираща походка, сякаш петите му бяха напомпани, застана пред нея и кимна късо и отсечено.

Тя направи свенлив момичешки реверанс.

Той я прегърна през кръста, те сплетоха пръсти и изпънаха ръце.

Ушите на махленците щръкнаха нагоре, те не смееха да поемат дъх. Настъпи величествена пауза.

 

 

И изведнъж от бюфета като от прекрасен Зиблерман-орган гръмнаха тържествени звуци и озвучиха квартала. Можеше да се види как въздухът вибрира около него; бюфетът свиреше с всичките си чекмеджета, врати, вратички, долап и гардероб такива мощни звуци, че листата на дърветата капеха в отворените усти на комшиите и минувачите. Това бе прекрасна музика, коктейл от безподобни ноти, прочувствено ектение и апотеоз, кантата, оратория, химн на битието, симфония на небесата, полифоничен рев на петте океана — а баща ми и майка ми танцуваха, упоени и влюбени, танцуваха, танцуваха, танцуваха.

От аптечката изтичаха тънки гласове като балсам. От гардероба с тъмен, вълнен глас бучеше басовата партия. От левия долап като нанизани един за друг кренвирши се изнизваха мотиви и теми за флейта. От десния се чуваше тържествен звън на тенджери и тигани като чинели в половецки танци от Бородин — бум-та-та, бум-та-та, от барчето се сипеха кристални акорди на арфа, със сладостта на ликьор, от чекмеджетата се чуваше енергично тракане на лъжици и вилици като кастанети в испанско капричио; бюфетът изригваше оргия от музика, той бучеше, ревеше, тътнеше, преливаше! Махалата слушаше потресена, а родителите ми валсираха.

 

 

После всички се напиха. Роберт Димов и Григор Аврамов държеха под мишница Манолчо, който налиташе както Грубиянина в приказката „Най-невероятното“ от Ханс Кристиян Андерсен да разсече с брадвата си нашия бюфет, това невероятно произведение, което излезе изпод ръцете на гордия ми, уязвен баща.

Бележки

[1] Удобно — Бел.ред.