Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)

* * *

Рижия и жена му се спотайваха. Не излизаха от стаята и държаха Барон вътре, макар и да се скъсваше от лай. Това не бе добро предзнаменование, но след като отмина една седмица, баща ми реши, че са се примирили и са се отказали от претенциите си за мазето на дядо Георги.

Оптимизмът му бе безпочвен, то той бе твърде зает с довършването на бюфета, за да прави анализа на тактиката им. Освен това новият сезон на театъра бе започнал: баща ми ставаше в пет сутринта, до девет и половина работеше при дядо Георги, оттам тичаше на репетиция, обядваше набързо в къщи и хукваше отново към мазето. В седем вечерта се измъкваше надве-натри и бързаше за представление. Късно вечерта се връщаше грохнал, не вечеряше, събличаше се бързо и се хвърляше в кревата. Заспиваше като камък.

Ходех сутрин на училище, където прекарвах пет мъчителни часа. Непробиваема стена ме отделяше от съучениците ми. Бях потънал с главата надолу в света на Георг Хених, населен със сенки, царе, богове, говорещи дървета, полумрак и тайнствени гласове в полумрака. Този свят ми бе много по-близък от конкретния, потискащия, неумолимия свят на показалките, зелените чинове и черната дъска, двойките и забележките, недоумението на учителите и присмеха на съучениците ми.

От училище бързах в къщи, хвърлях чантата в ъгъла, грабвах сините канчета и тичах при Георг Хених.

Напоследък той се бе посъживил. Вадеше един по един инструментите от сандъка, лъскаше ги, разглеждаше ги замислен и си мърмореше на чешки. Молеше му да му подам дъските — дървото от Шпиндлеров млин и дървото от Митенвалд. Аз внимателно ги развивах от вълнения плат, носех му ги, стъпвайки на пръсти, както се носи нещо скъпоценно и крехко, и сядах до него.

— Вижда тук — казваше той, — гледа шарки? — Дървото преливаше от тънки и гъсти, вълнообразни линии, които се разширяваха долу и се стесняваха горе.

— Виждам. Какво е това?

— Дърво зряло, много богат! Дърво-цар. Пипне тук.

Той ме караше да затворя очи, да докосна дървото и да прекарам бавно върховете на пръстите си по повърхността му. То сякаш настръхваше от допира.

— Усеща?

— Усещам!

— Какво усеща?

— Много е гладко… като кожа.

— Топлина усеща?

От дървото струеше лека топлина, която навлизаше в мен, изпълваше ме отвътре, спираше под лъжичката и нежно се уголемяваше, разтапяйки ме цял.

— Откъде идва?

— Събирало слънце в Бохемия, двеста години, триста, дишало топъл вятър…

— Въздух.

— Не въздух, вятър! После баща намерил, говорил с дърво, питал иска при него дойде. То съгласило се, дошло с баща в дом наш.

— После?

— Баща направил дом за дърво, сухо и топло къде било. Да няма у дърво вода.

— Как ще живее без вода?

— Живее! Дърво по-живо от стар Хених. Кога няма вода, пее по-силно, по — как каже… — старецът започваше да се друса на миндера, за да ме подсети как пее дървото.

— По-меко?

— Да, меко, хубав глас! Чува? — той почукваше леко с кокалчето на пръста си дървото. То издаваше нежен звън.

— Чувам!

— Чува… добър ухо. Аз казал — ти цар. Не вярва, смее се!

— Не ти се смея — шепнех, — чукни пак!

— Сам почука.

Така седяхме часове наред, заслушани в гласа на дървото, чукахме повърхността му и се забавлявахме чудесно.

Друг път той седеше замислен с дървото в ръка, гледаше го дълго, мърдаше устни, хвърляше ми погледи и най-накрая се престрашаваше.

— Виктор, учи тебе прави цигулка?

— Много ли е трудно?

— Много трудно. Цял живот стари Хених цигулка прави и не направил най-хубава. Още мисли как, мисли, мисли… иска направи цигулка за господ.

— Осминката беше много хубава! Татко казва, че ти си най-добрият майстор.

— Хубав осминка — замисляше се той, — цигулка за… цар.

— Колко години трябва да уча?

— Много — той помръкваше, — жалко, няма време теб научи. Много жално ми. Стар Хених скоро тръгва си.

Натъжавахме се и двамата. Прибирах дървото от ръцете му, увивах го в старите парцали и го слагах на дъното на сандъка. Прибирах и инструментите.

 

 

После пристигаха Сенките. Настаняваха се удобно в мазето — вече бяхме стари познати и аз ги поздравявах на чешки — и започваха дълъг, тих разговор с Георг Хених. Аз седях напрегнат и го гледах в устата — да не би да изрази тя съгласие, да не стане и тръгне, накуцвайки с тояжката си подир Сенките. Устата му се отваряше и затваряше на неравни интервали, сякаш той недоизговаряше думите; понякога отмяташе глава назад като жадна птица, която пие вода и се задавя.

Както обикновено Боженка плачеше и му се молеше да не я оставя толкова сама. Баща му строго кимаше, а брат му Антон потупваше по врата коня си, който ту ставаше малък като джудже, ту се разрастваше до тавана и разтърсваше буйна грива, нетърпелив да препусне.

Сенките бяха добри с мен и снизходителни. Напредъкът ми в чешкия ги радваше. Но напоследък ставаха все по-настоятелни, сочеха готовия бюфет и казваха: „Хайде, бюфет готово, за какво още тук седи?“ — и трябваше дълго да ги убеждаваме да го оставят още малко, докато овладея добре чешкия.

После те си тръгваха. След тях си тръгвах и аз. В къщи висях над учебниците, давайки си вид, че съм потънал дълбоко в науката, докато всъщност измислях какви ли не хитрини и доводи, за да ги убедя да го оставят още малко при мен. Или ако съвсем не става — да ме вземат със себе си.