Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 42 гласа)

* * *

За три дни той намери Христо Франтов и Иван Конов. Златните ученици на Георг Хених. Когато отидохме в ателието на първия (от улица „Леге“ той се бе преместил на „Веслец“), заварихме там куп клиенти, които поръчваха инструменти и лъкове. Майстор Франта се бе сдобил с нови лъскави свидетелства, които висяха навсякъде по стените на просторното помещение. Между тях изкусно бяха подредени форми, калъпи, различни по големина лъкове и цигулки, почти като в мазето на Георг Хених, но не съвсем. Всичко блестеше, труфеше се, говореше за успех, крещеше, хвалеше се.

Трябваше да чакаме цял час, докато ни приеме майсторът в своя кабинет.

Майстор Франтишек бе същият енергичен чернокос мъж, като облак, със златния си зъб отпред и като допълнение към него на носа му се мъдреха очила в позлатени рамки и му придаваха разсеян вид. Косите му падаха по раменете като косите на дядо Георги и аз не бих се учудил, ако той отвореше уста и ни заговореше на развален български.

— По каква работа? — делово попита той, — лък за малкия? Цигулка? В следващата половин година няма да стане, предупреждавам веднага. Затрупан съм от поръчки. Мога да ви упътя към майстор…

— Идваме заради Георг Хених — каза баща ми.

— А? — глупаво каза Франтов и свали очилата си.

— Е? Какво? Да не е умрял?

— Жив е — каза баща ми. — Още е жив. И понеже е жив, трябва да му помогнете.

— В какъв смисъл? Материално?

— Трябва да го идентифицирате пред властите. В смисъл — трябва да кажете, че го познавате, за да му издадат паспорт. Иначе ще го изгонят от дома му.

— Да се разберем, драги — учтиво каза майстор Франта. — Искате ли да не разговаряме помежду си така — „трябва“, „трябва“! Преди всичко аз нищо не трябва. Прав ли съм?

— Но вие сте негов ученик!

— … и той изгони своя ученик от дома си. Като отидох преди три години да му предложа да продаде инструментите си, той ме наруга и ме изгони. А съм го почитал като баща! Можете ли да си представите? При това му предложих съвсем прилична сума. Повече от прилична. Но старият предпочита да живее като скот, да седи върху сандъка си и да се вмирисва. Това е положението. Нямам намерение да предприемам каквото и да е. Евентуално в случай на смърт съм готов да…

Баща ми не го изслуша, дръпна ме за ръката и хлопна вратата след себе си.

При майстор Ванда нямахме по-голям успех. Сцената се повтори с малки вариации. Разликата се състоеше в това, че той хихикаше непрекъснато и потупваше баща ми по рамото, което му бе извънредно неприятно.

Майстор Ванда бе дребно човече, пъргаво като язовец и хитро като лисица. Неговото ателие също бе отрупано с грамоти и свидетелства; фирмата му явно бе във възход.

— Кой ви изпрати при мен, казвате? Франтов? Не може да бъде! Как му са се откъснали клиенти от сърцето? Да му се неначудиш на Франтов! Само че предупреждавам: затрупан съм с поръчки. В следващата половин година…

— Ние не сме клиенти.

— А! Така ли? А какво сте? Бедуини в пустинята? Ха-ха!

— Идваме във връзка с вашия учител Георг Хених — каза баща ми и повтори всичко, което беше казал час преди това на майстор Франтишек.

Майстор Ванда слушаше с участие и се вълнуваше видимо. По едно време — ха да заплаче, но не заплака, овладя се, въздъхна тежко и каза, че с нищо не може да помогне.

— Минутка време нямам! Секунда! Разбирате ли? Ако изгубя цял ден в тичане по милиции и адвокати, ще настъпи катастрофа! Всичките ми срокове отиват по дяволите. Между нас казано — успя ли Франтов да измъкне инструментите на стария?

И оттук си тръгнахме по същия начин.

Изглежда, в целия свят бяхме останали само ние — баща ми, майка ми и аз, които бяха готови да потвърдят под клетва, че нещастникът от улица „Волов“ — тази стара купчина кожа и кокали, без име, възраст, данни и местожителство, е идентичен с майстора на цигулки, основателя на българската лютиерска школа Георг Йосиф Хених.

Двамата му ученици се отрекоха от него. Нямаше сила, която бе в състояние да ги накара да го познаят.

И все пак сила имаше. Баща ми се разтича по адвокати, кантори и градски съветници — действително Георг Хених не фигурираше в никакви списъци, ни жив бе той, ни мъртъв, — но накрая успя да принуди двамата да свидетелстват. Изпратиха им призовки, извикаха ги на съответните места и след дълги разправии и книжна война на дядо Георги му бе изваден нов паспорт.

В паспорта бе нанесен адресът му и сега-засега това бе единственото доказателство, че живее на улица „Волов“.

Съдебно решение отказаха да му извадят.

Когато се наложи да направим снимка за паспорта, едва успяхме да го измъкнем от мазето. Той трепереше, вайкаше се, мънкаше, объркваше езиците, говореше ту чешки, ту български, ту немски — не знам как успяхме да го замъкнем в салона на Папакочев.

Той седна плахо на столчето, впери жален поглед в апарата, без да смее да помръдне, сякаш от обектива щеше да изскочи Барон и да го изяде. Полагаше усилия да не трепери, но не можеше да се овладее.

Цяло мъчение.

После се прибра в къщи, легна на кревата с лице към стената и лежа така два дни и две нощи, без да хапне залък хляб и без да пийне глътка вода.