Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 42 гласа)

* * *

Самият той растеше и големееше, изправяше се огромен пред очите ни, заемаше все повече площ в мазето на Георг Хених, заплашваше да глътне самото мазе в утробата си. Издигаше се над главата на баща ми, който го съзерцаваше отдолу на горе, застанал пред него с чук или длето в ръка като Микеланджело пред своя Давид. Фактически бюфетът бе готов. Оставаше да се прокарат улеи за витрината му, да се сложат дръжки на чекмеджетата, долап и гардероб и да бъде боядисан. Като всеки истински артист баща ми не бързаше да претупа финала. Той се задълбочаваше във всеки детайл. Сменяше безпричинно бурми и винтове. Отваряше и затваряше врати, вслушвайки се със затворени очи. Ако чуеше и най-малкото скърцане, веднага тичаше да купи нови панти и да сменя старите.

Рижия и жена му се настройваха все по-враждебно. Всеки ден спирах пред вратата, оставях на земята канчетата и правех три кръста — както ме бе научил дядо Георги, — молейки се да не пуснат Барон, когато вляза.

Баща ми се бе заканил, че ще му рендоса ушите с най-голямото ренде на Вангел, ако ме закачи. Това не беше голяма утеха. Предпочитах да не го срещам. Но когато ме чуеха, че влизам, те го пускаха в коридора, огромният пес скачаше около мен и се давеше в оглушителен лай, чак започваше да хърка от ярост, краката ми се подкосяваха, докато стигна вратата на Георг Хених.

— Лош куче, лош животно — мърмореше загрижено той. — Кажеш на баща не пуска тебе сам. Стопани лошо, куче лош.

— Не ме е страх — твърдях с разтреперани колене.

— Знам, але не идва сам. Идва с баща.

Започнах да идвам с баща си.

 

 

Една сутрин, тъкмо стигнахме пресечката на „Искър“ и „Волов“, чухме отдалече кучешки лай. Забързахме и като наближихме, чухме гласа на Рижия. Той крещеше, но не можехме да разберем какво казва, защото в крясъците му се намесваха крясъците на жена му.

Затичахме, отключихме вратата и влязохме в коридора. Барон се хвърли срещу нас, запъна се на задни крака и се задави от лай. Бяла пяна капеше от муцуната му. Вратата на Георг Хених бе отворена, той лежеше на миндера, свит на кравай. Рижия и жена му бяха надвесени над него.

— Прибирай това животно, докато не е станало нещастие — извика баща ми. — Какво правите тук? Какво искате от стария човек?

Стъпвайки тромаво като пехливанин, Рижия тръгна към нас и спря на две крачки от него. Сложи бавно ръце на кръста. Сивите му очички се впиваха в лицето на баща ми.

— Я виж ти, бабаит — процеди той, — какво ще кажеш, ако аз те попитам: какво правиш ти тук?

— Отдръпнете се! — синя вена проряза мраморното му чело. — Махайте се веднага!

— Ти ще се махаш — истерично изкрещя русокосата зад гърба на мъжа си, — върви по дяволите и вземи и дъртия със себе си! Тук не е дърводелница! Не се перчи, ами сбирайте партакешите и да ви няма!

— Грешите — отвърна баща ми, — тук е музикално ателие, и то от четиридесет години насам. Престанете да тормозите стареца.

— Ами като е музикално ателие — подигравателно отвърна Рижия — съдебно решение има ли? Май че няма — той се ухили. — Оказва се значи, че дядката живее незаконно тук от четирисе години. Така ли?

— Марин, остави съсед, не говори… молим — обади се Георг Хених.

— Вие хора ли сте?

— Хора сме! Хора! Знаеш ли как се свиваме в една стая и търпим смръднята на дъртия! Ха да пукне, ама не пуква. Шири се сам в стая, а сега и под наем взе да я дава. Майстори! Няма го майстора, от мен да знаеш! Я се прибирай ма! — Той хвана жена си за рамото и я бутна пред себе си. Двамата влезнаха в стаята си. Барон продължаваше да лае в коридора.

— Дядо Георги, какво искат тези от теб?

— Иска напусне мой дом.

— Как така да напускаш? Спокойно. Никой не може да те изкара оттук.

— Няма тапия от съдия.

— Искаш да кажеш — нямаш съдебно решение?

— Няма.

— Не може да нямаш. Кой знае къде си го забутал.

— Всичко в куфар държи.

— Извади го. Дай да го видя!

Аз се заврях под леглото и измъкнах куфара на Георг Хених. Никакво съдебно решение нямаше в него. Имаше връзка писма в стари пликове, на които бях откъснал марките, снимки — Боженка и Георг Хених, брат Антон в рицарска униформа до своя кон, с валдхорна под мишница, Боженка сама, пред замък, наоколо — ливади; имаше струни за цигулка, пак писма, медали, свидетелство за майсторство, написано с черни и червени букви върху дебела хартия и подпечатано с кръгли букви. Всичко, само не и съдебно решение, което да удостоверява, че старият майстор на цигулки, чехът Георг Йосиф Хених, има право да живее, докато умре, в свой коптор, да прекара в относително спокойствие остатъка от дните си в мръсното, влажно и грохнало мазе на улица „Волов“.

Баща ми се изправи. Прекара длан през челото си и вдигна безпомощно рамене.

— Няма — каза той. — Просто няма.

Отиде до бюфета, подритна го, облегна се на него и се замисли. Мисли дълго.

— Сетих се! — той се плесна по челото. — Разбира се! Паспорта! Дай си паспорта! Там има адресна регистрация.

— Няма пашапорт — отговаря Георг Хених сломен.

— Как няма! Загубил ли си го?

— Съсед хвърлил в боклук. Поискал пашапорт да види има право да живее тук и хвърлил в боклук.

— Как ще го хвърли? Чуваш ли се какво приказваш?

— Чува… съсед казало, пашапорт много старо, минал двайсет години.

— Откога не си си изваждал паспорт?

— Не помни. Ми не требвал пашапорт. Седи дом, никъде не излиза. За какво пашапорт?

— А пенсията? Как ти я дават?

— Има тапия… — той бръкна в чекмеджето на тезгяха, извади смачкана бележка и я подаде на баща ми.

„Настоящето се издава в уверение на това — зачете той, — че приносителят му е идентичен с лицето Георг Йосиф Хених, дърводелец, роден в Чехия, живущ в град София. Да му послужи пред Народните власти. Подпис: Петър Кремъклийски, временно изпълняващ длъжността комисар на района около ИСУЛ. Да живее Отечественият фронт! София, октомври 1944 г.“

— И срещу това ти дават пенсията? — Баща ми гледаше смачканата хартийка с невярващ поглед.

— Дава. Началник познава ме откак тук живее.

— Ама как така без паспорт бе, дядо Георги? Бива ли такова нещо?

— Защо, молим, Марин? За какво мене пашапорт? Никъде не ходи. Купи малко хлеб, събере фас, това всичко. Седи дом, чака умре… — и старецът се разплака.

— Чакай — омекна баща ми, — ще направим нещо. Успокой се де! Ще извадим паспорт. Никакви ли документи нямаш?

— Има тапия — старецът размазваше с ръкав сълзите по лицето си.

— Кой те познава освен мен? Кой знае, че ти си ти?

— Никой… ти, златно дете, госпожа жена. Никой Георг Хених не знае, помилуй боже брат Антон, баща Йосиф, жена Боженка… дядо Георги започна да вика Сенките.

— Не може да не знае! Чакай… А учениците ти?

— Майстор Франта идвал, иска продаде инструмент. Бил сърдито, отишел си.

— Кога?

— Не помни.

— А другия?

— Ванда? Добро майстор. Златна ръка, железо сърце.

— Къде работи?

— Не помни.

— Ще ги намерим — заяви баща ми и стана от миндера. — Успокой се само! Трима души трябва да удостоверят, че те познават, и ще ти извадим паспорт. Хайде де!

Баща ми заби дебел пирон на вратата и го изви като райбер.

— Никого да не пускаш, докато ме няма! Чу ли, дядо Георги?

— Не пусне. Легне в креват, моли се да умре. Иде при родни, брат, при баща, при жена…

— Няма да умираш — спря се на вратата баща ми, — не може без паспорт — мрачно добави той и ние излязохме.