Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 40 гласа)

* * *

Рендето на баща ми свистеше и съскаше. От дървото падаше кожа след кожа и накрая розовата сърцевина лъсваше като гола детска плът. Баща ми доволно прекарваше длан по гладката повърхност и кимаше удовлетворен. Дъска след дъска се нареждаха в ъгъла — големи и малки, тънки и дебели, ухаещи остро и чисто. Баща ми сваляше със замах двуцветния молив зад ухото си и ги номерираше. Порядъкът бе известен само нему.

По пода, тънки спираловидни и руси, се търкаляха току-що остриганите къдрици на дървото. Той стягаше омаломощената дъска в менгемето и започваше да изглажда ръбовете й с пила. Носеше се звук като писък. Ръсеха се трици като пърхот.

Тъжно мляскаше Георг Хених в ъгъла. Белите му очи гледаха страдалчески как страдалчески пищи паникьосаното дърво под здравите ръце на баща ми. Барон лаеше оттатък.

— Не плаши дърво, Марин — укорно клатеше глава той.

— Или ще слуша, или…

— Не виновно дърво.

— Неговата мам…

— Защо сърдит с дърво.

— Ах.

— Разбира, мислим. Але не добре така работи. Дърво иска знае какво стане. Седни, говори с дърво. Попита колко старо, откъде дошло… ако дърво не иска — не стане бюфет. Дърво разумно, майстор неразумен.

— Да де.

Напук на Георг Хених бюфетът се материализираше пред очите ни — отначало безформена идея, куп груби дъски, после чертежи и изчисления, внимателни наблюдения, преценка на силите, атака и ето: бюфетът се изправяше лека-полека, раждаше се сред талази талаш, все още безнос, безгръд и безличен — натрупване на празни четириъгълници, роднини на цигулковите калъпи по стените, но много по-категорични, по-перспективни.

— Марин, научи тебе прави цигулка?

— Ах, дядо Георги.

— Има ръка, има око! Научи занаят!

— Аха.

— Има сърце!

— Хм.

— Ех, майстор Марин!

 

 

Георг Хених се примъкваше до миндера, покатерваше се, лягаше с гръб към нас и притихваше. Придърпвах чергата и го завивах. Рижия оттатък псуваше Георг Хених, нас и целия свят. Жена му пригласяше. Барон лаеше.

Фини черни къдрици се виеха по челото на огорчения ми баща. Тънки мускулчета трептяха под кожата на челюстите му. Пинг! Пинг! Пинг! — пищяха битите по главичките гвоздеи. Тук, и тук, и тук, ето, ха сега! — ръмжеше той, отстъпваше, приближаваше, опираше чело в дъските, обикаляше отляво надясно и отдясно наляво, смееше се безпричинно, притихваше помръкнал, затваряше едното око — другото гореше, затваряше горящото око и отваряше другото — то бушуваше, стоварваше се на стола, разтриваше потни слепоочия, отмяташе глава назад и застиваше с отметната глава, после рязко скачаше и се нахвърляше срещу своето творение. На! На! На! — и отстъпвайки пред тези изблици, бюфетът покорно се издигаше нагоре, встрани и в дълбочина — какъв ти разговор с дървото? — глупости, майстор Георг!

 

 

Пенг! Пенг! Пенг! — той нанасяше последни удари с чука върху главите на закованите пирони, капваше на стола и покриваше лъвска глава с длани.

— За кого правиш бюфет, Марин — обаждаше се старецът от миндера.

— За нас… за жена ми. Нали ти разказах.

— Ти жена не обича?

— Как не обича, нали ми е жена? Какво говориш?

— Але така работи, все едно не обича.

— Как искаш да работя?

— Слушай, научи тебе. Кога дойде клиент и каже: „Направи ми цигулка“ — какво прави стари майстор?

— Правиш цигулка.

— Ай, ай, ай! Всичко забравил! Не помни кога с цар Виктор дошъл за осминка?

— Е?

— Първо говори с клиент. Какво човек? Весело? Добро? Мълчи — тъжно? Умен? Не умен? Иска за три дни инструмент? Спокойно? Любезен с майстор Хених? Важен господин? Очи какви? Але ако не говори, всичко сбърка. За весело човек направи тъжна цигулка. За тъжно — весела. Ти мене разбира — цигулка как сестра, тогава свири добре. Широк тон, голям глас. Може тъжен човек свири на весел инструмент? Не може. Сам каже, ти музикант: може или не?

— Не може — съгласяваше се баща ми.

— После с дървото говори. Има весел дърво, тъжно, умно, спокойно, хитро, силно, тихо. Колко човек, толкова дърво. Кажеш му къде отива, при кого изпрати. Кажеш — дърво, тебе направи цигулка, изпрати при добро човек. Той обича те, пази те, служиш добре. Дърво чака сто годин свой господар! Така, майстор Марин! Иначе не слуша, сцепи се, не иска стане цигулка. Дърво избира човек, майстор избира дърво. Не бори се, не бие се с него. То не виновно. Работи с ум! Така учил майстор Франта, майстор Ванда… Смее се. Не вярва! Злато у ръце, желязо сърце, разбира?

— Разбирам…

— Слуша, ала не разбира. Ех, майстор Марин!…

 

 

Георг Хених бъркаше под тезгяха, вадеше консервената кутия, където пазеше фасове, и започваше да рови вътре с трепереща ръка. Вадеше фас и се мъчеше да го запали. Беше страстен пушач и понеже нямаше пари за цигари, събираше фасове от улицата нощно време.

Всеки ден му купувах две кутии „Бузлуджа“, но той ги трупаше под леглото и пушеше само фасове. Баща ми мълчаливо взимаше консервната кутия от ръката му и я изхвърляше в боклука. После вадеше „Родопи“ и му предлагаше цигара. Хених виновно си взимаше една, мачкаше я, мокреше с език, двамата палеха и пускаха горчиви струйки дим.

 

 

Тогава идваше вечерта и трупаше синкави сенки в ъгъла. Виждах ги как се движат насам-натам, сядат на пода и по тезгяха, подпирайки бради с юмрук. Виждаше ги и Хених, сядаше на миндера и вперваше поглед в срещуположната стена.

Баща ми се миеше на двора гол до кръста, пръхтеше и сипеше капки вода около себе си. Преобличаше се набързо, сбогуваше се и хукваше към Музикалния театър. Сенките си отдъхваха.

Ние двамата оставахме в тъмното мазе и не палехме лампа, за да не Ги уплашим и да не изчезнат. Свалях кръглите си очилца и Ги виждах по-ясно.

Те приближаваха, докосваха Георг Хених и леко, като синкави балони се отблъскваха от него, издигаха се нагоре и плавно се приземяваха. Накрая ни обграждаха в полукръг и сядаха по турски на пода.

Старецът се превиваше още повече, сякаш за да скъси разстоянието между себе си и тях. Главата му и ръцете се разтреперваха по-силно, той се вълнуваше. Сумрачната стая се изпълваше с тихото им мърморене.

Георг Хених започваше разговор с брат си Антон, баща Йосиф и жена Боженка. Понякога освен тях идваше и сянката на майка му, която умряла, когато е бил съвсем малък, колкото мен. Старецът шепнеше гальовно, не разбирах какво, защото той и сенките говореха на чешки.

— Какво ти казват сега? — шепнех аз и го дърпах за ръкава.

— Пита кое дете до мен — отговаряше той също шепнешком. — Ти не плаши се, те отдавна умрели. Не прави лошо.

— Какво им казваш?

— Казал им това цар Виктор, добър момче, учи се, стане цар.

— Те какво казват?

— Харесва тебе. Баща Йосиф също казал ти цар. Малък, инфант, але порасне — стане голям цар.

— Боли ли ги?

— Вече не боли. Нищо не усеща. Добре всички, майка и баща, брат Антон и жена Боженка. Жена тебе познало, але плаче, много тъжно.

— Защо?

— Защо не може на концерт дойде, кога цар Виктор свири.

— Кажи й да не плаче — шепнех, — не искам да ставам цигулар. Няма да давам концерти!

— Ай, ай! Не добро!

— Какво да правя — разпервах извинително ръце, — не ми се свири!

— Але какво прави?

— Ще стана писател — убеждавах Ги най-сериозно, — като Хектор Мало, той е написал „Без дом“.

Старецът взимаше ръката ми в своята, стискаше я и беззвучно се смееше.

— Стане, какво иска, але стане цар!

Колкото повече се свечеряваше, толкова по-големи ставаха Сенките. Те свободно се разхождаха из стаята, влизаха в бюфета и учудено го опипваха, вмъкваха се под тезгяха и тихо шумолеха в талаша. Георг Хених ставаше пъшкайки и започваше да куцука, подпирайки се на тояжката си. Отиваше в ъгъла, спираше там, една от Сенките веднага плъзваше към него и се лепваше на стената. Струваше ми се, че той и Сянката си сменят местата. Напрягах късогледите си очи и се страхувах.

— Какво казват сега?

— Пита кога иде при тех. Баща Йосиф мен сърдито, кара се. Много бави се стар Хених.

Мълчах и се опитвах да измисля доводи пред Сенките, за да не го карат да тръгва с тях. Какво ще правя, като си отиде? За какво Им е притрябвал? Нищо не Им пречи да идват всяка вечер тук. Ето — аз не им преча. Или?…

— Дядо Георги, питай ги преча ли им.

— Не пречи, те доволно тебе. Още малък — вижда, але не разбира. Инфант. Не беда.

— Кажи им, че не можеш да идеш при тях, защото бюфетът още не е готов. Каза ли им?

— Казал… пита защо баща прави тоз бюфет.

— Кажи им — така трябва. Ние сме бедни и нямаме пари за бюфет. Майка…

— Не бедни! Брат Антон казал — баща музикант, требва музика прави, не бюфет. Брат Антон добро музикант, свири валдхорн, виртуоз. Музикант не беден, слуша мой брат какво каже!

Едра сянка се надигаше в ъгъла, аз разпознавах мустаците от пожълтялата снимка, която бях изровил от куфара на Георг Хених; блясваха рицарските доспехи, по стената се очертаваше сянката на кон. Сянката потрепваше, ставаше ту по-малка, ту по-голяма, играеше върху влажната стена като тъмен огън, слухът ми сякаш долавяше далечно пръхтене и тропане на копита.

Старецът мърдаше устни и триеше очи с ръкав. Мъчително се наместваше върху миндера. Обръщаше се наляво и надясно, докато се закрепи на изтърбушената пружина. Коленете му остро щръкваха и почти опираха брадата. Той извръщаше глава към ъгъла и очите му още по-тъжно белееха.

— Кажи им, че сега ти е добре — молех се аз, — ние се грижим за теб, всеки ден ти нося ядене. Кажи им, че ще ти нося, докато си жив. Нека да останеш още малко! Кажи им, че ще отидеш по-късно!

— Казал, але Боженка плаче…

— Гладна ли е?

— Не гладна, господ бог храни нея.

— Може би днес е забравил да й донесе? Може би не й е вкусно?

— Бог не забрави, всички са сити при него. Храна добра… Виктор, дай мене фас.

— Вземи цигара. Татко каза, че фасовете са вредни.

— Вече нищо не вредно за стар Хених. Виктор, молим, дай фас!

Георг Хених смукваше няколко пъти от фаса, червеникавото огънче хвърляше кратка жална светлина върху сбръчканото му лице. Тъмнината ставаше все по-плътна и контурите им се губеха в нея. После изчезваха съвсем.

— Дядо Георги, отидоха ли си?

— Отишли.

 

 

Въздъхнах облекчен, че и тази вечер остана тук и не тръгна със своите Сенки. Мечтаех да науча чешки, за да мога да разговарям с тях като него. Не вярвах, че достатъчно убедително им предава думите ми. Нямах нищо против тях. Намирах ги дори извънредно интересни, но се страхувах, че някоя вечер ще го придумат и той ще се стопи с тях в тъмното. Фасът му ще светне за последен път и него няма да го има. Тогава ще остана завинаги сам в това мазе. Барон ще лае оттатък, ще ме е страх да изляза оттук и да си ида в къщи. Как ще обясня на родителите си, че дядо Георги е тръгнал със Сенките? Те дори и в бог не вярват. Ще помислят, че съчинявам. И без това ме наричат фантазьор.

— Дядо Георги, научи ме да говоря чешки.

— Научи тебе, стига иска. Лесно научи, ти умно. Цар Виктор!

— Как се казва „добър ден“?

— Добри ден.

— „Добър вечер“?

— Добри вечер.

Колко лесно! Ще науча езика на Сенките. Никой няма да разбира какво си говорим. И когато наистина вече няма как и дядо Георги тръгне с тях, те ще ме вземат със себе си. Брат му Антон ще ме качи на коня, ще го възседне и ще надуе валдхорна, за да го чуе бог, че пристигаме и сме гладни. Да слага масата!