Ана дьо Ноай
Начало

Аз мисля неведнъж за моето начало,

разцъфнало в зори.

Живеех със сърце, от обич запламтяло —

то и до днес гори.

 

Тъй както времето оставам вечно млада

и скитам по света.

Родена съм преди Египет и Елада,

далече в древността,

 

Донесе ме вълна и сред блестяща пяна

пристъпих на брега.

Вулкан угаснал бе вселената, огряна

от пъстрата дъга.

 

Аз помня утринта и слънцето от злато,

когато бе дошла,

за да ме осени богинята Ерато

с разперени крила.

 

Сега съм крехкото, пламтящо огледало

на бягащите дни,

предутринния хлад, небето засияло

от звездни светлини.

 

Понякога от сън събуждам се без сили

край черните фурми.

Към Азия на път поемат пак камили

в пустинните земи.

 

И тук на този бряг, сред спомените скъпи,

под сенчесто стебло,

очаквам Одисей към мене да пристъпи

на рамото с гребло.

 

Завръщам се назад — и през вода и суша —

към своите предци.

До Александрия отивам, за да слушам

прочути мъдреци.

 

Арабия съм аз на вълците в очите,

жадуващи за пир;

отдъхвам от жарта под палмите честити

в испански манастир.

 

Ала не бих могла мечтата да опиша

или пламенността,

дори ако върхът сред облаци въздиша

и връща ми страстта,

 

Дори и кремът бял да цъфне не в полето,

а в мене — боязлив, —

дори морето да се събере в сърцето

и да последва взрив!