Ана дьо Ноай
Умиращо дете, защо изпитваш страх?…

Умиращо дете, защо изпитваш страх?

Ти вече остаря, но стъпваш все тъй леко,

дълбоко в твойта кръв отеква светло ехо —

молитви утринни ти вдъхват порив плах.

 

Ти вярна бе докрай на целия всемир.

Но откъде дойде у теб това упорство?

Обагри с нежен дъх безцветния зефир

на този вечен свят — същинско чудотворство.

 

Очите притвори, наивните очи;

живей сред самота като далечен остров

и крехките ръце простри смирено, просто,

съдбата с тях сграбчи и тя ще замълчи.

 

Сведи челото си и гъстите коси

над тази черна пръст и с огън съюзи

честта и любовта, дарени на земята,

където ангели разгарят жар в сърцата.