Ана дьо Ноай
Изненада

Мечтаех; изведнъж градината пред мен

ме порази със лъч, в очите отразен.

Любувам му се аз с нестихваща наслада —

о, лято, ти блестиш от свежест и прохлада!

Облива ме възторг, обзема ме възбуда,

вървя, забавям ход и сякаш радост луда

в миг скача върху мен от цъфналия храст.

Препълнена с любов, немея от захлас.

Небесният лазур прелива в мойто тяло.

Изглежда отлетяла пред смаяния взор

градината сега, а целият простор

е разцъфтял у мен. Затворя ли очи,

аз бих видяла пак и рози, и лъчи.