Метаданни
Данни
- Серия
- Децата от село Шумотевица (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bara roligt i Bullerbyn, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Теодора Джебарова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Астрид Линдгрен
Ние, децата от Шумотевица
Шведска. Първо издание
Rabén & Sjögren, Stockholm
Илюстрации: Илун Викланд
Оформление: Любомир Михайлов, 1998
Предпечатна подготовка: Мишлена ООД
Издателство САМПО, София, 1998
Печатница Полипринт-ЕАД, Враца
ISBN 954-8048-37-X
История
- — Добавяне
Ана и аз сами не знаем какво правим
Ана и аз си имаме едно местенце зад пералнята, където потайничетата цъфтят най-рано. Имаме си и друго място, там расте пача трева. А съсънки никнат по всички поляни около село Шумотевица, та просто гъмжи от тях. Берем потайничета, пача трева и съсънки. И щом човек си сложи китката под носа, усеща, че е дошла пролетта, дори ако е замижал.
Ана и аз имаме и трето пролетно място. То е до един дълбок вир. Там държим две щайги, върху които сядаме. Водата бучи край нас, но ние не се намокряме, или поне не много. Около вира растат песекини. Гъсто-гъсто все песекини и ние сякаш седим в същинска зелена зала от шума. Доста често ходим на вира. Когато песекинята цъфти и слънцето грее, и водата бучи край нас, ми се струва, че това е най-чудното пролетно място. Но Брита не го разбира. Един ден през пролетта, когато Ана и аз седяхме там, дойде Брита и подаде нос между храстите. Видя ни долу до вира и каза:
— Какво правите там?
Ана и аз се спогледахме и взехме да мислим.
— Сами не знаем какво правим — рекох.
Защото не знаехме. Тогава Брита си тръгна и каза, че щом човек сам не знае какво прави, значи то не е нищо особено, и би било по-добре да прави нещо друго. Но Ана и аз останахме там, макар че не знаехме какво правим.
Край този вир растат алтънчета. И не щеш ли, хрумна ми да кажа на Ана, че съм принцеса Алтънка. Тогава Ана рече, че тя пък била принцеса Иглика.
— Добре дошла в моя зелен дворец — казах аз.
— Добре дошла в моя зелен дворец — рече Ана.
Сетне известно време си бяхме почти сърдити за това кому всъщност принадлежи зеленият дворец. Но после измислихме, че Алтънка и Иглика са близначки и живеят всяка в своята половина от двореца.
— О, ти, мой зелен дворец, о, ти, моя буйна река — каза Ана със своя престорен глас, както говори, когато си играем само двечките. Тогава и аз казах:
О, ти, мой зелен дворец,
о, ти, моя буйна река.
После откъснах клонки песекиня и си ги втъкнах в косите. И Ана направи така.
— О, мои бели, бели цветчета — казах и си помислих, че Ана сигурно ще каже същото. Но тя не го направи.
— О, мои бели, бели… зайчета — рече.
— Какви ти зайчета? — ококорих се аз.
— Моите омагьосани зайчета — отвърна Ана. Каза, че в своя зелен дворец имала златен кафез с две мънички омагьосани зайчета. И добави: — Ха-ха, а ти пък си нямаш!
Обаче в същия миг зърнах един жабок, седнал на ръба на вира, и извиках:
— О, ти, мое омагьосано жабоче!
И побързах да го уловя. Та нали всеки знае, че жабоците обикновено са омагьосани принцове. В приказките де. Ана също го знаеше и страшно ми завидя за моя жабок.
— Ох, може ли да го подържа мъничко? — попита тя.
— Ти си дръж белите зайчета — казах.
Но Ана взе да ме моли да подържи малко моя жабок и накрая й го дадох.
— Ами ако наистина е омагьосан принц — каза Ана.
— Май че песекинята ти е замаяла главата! — рекох.
Но после се размислих. Песекинята ухаеше толкова силно на слънчевия пек, че може би и на мен ми се замая главата. Защото изведнъж си казах, че кой знае дали той все пак не е омагьосан принц. По онова време, когато е имало омагьосани принцове, сигурно е имало и обикновени жабоци, които не са били никакви принцове. И може да е станало така, че някой омагьосан принц е бил пропуснат, тъй като хората са мислели, че е обикновен жабок. И ако тогава не се е намерила принцеса да го целуне, той си е останал жабок за вечни времена, дори след като приказките са свършили. Бедничкият! И ето го сега, забравен във вира на село Шумотевица! Попитах Ана дали не мисли също като мен и тя се съгласи.
— Така — рекох, — значи не ни остава нищо друго, освен да го целунем, за да се развали магията.
— Фу, каква гнусотия! — извика Ана.
Но тогава й казах, че ако навремето принцесите са били такива глупачки и глезли като нея, водите до ден днешен щяха да гъмжат от омагьосани принцове.
— Ама нали ние не сме истински принцеси — опита да се измъкне Ана.
— Трябва поне да проверим — казах. — Ако си помогнем една на друга, може би ще стане.
— Първо ти, принцесо Алтънке — отсече Ана и ми подаде омагьосания принц. Стиснах го в ръка и го погледнах, и като си представих, че трябва да го целуна, ми стана гадничко в стомаха. Но нямаше как.
Изведнъж се сетих за нещо.
— Слушай, Ана — рекох. — Ако наистина е омагьосан принц, помни, че жабокът беше мой.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ана.
— Ами… ако му се полага принцесата и половината кралство, нали знаеш как е!
Но тогава Ана се ядоса.
— Ако ти помогна и го целуна, той ще е толкова мой, колкото и твой — викна тя. — Нека сам да избере!
И тогава решихме принцът сам да избере дали иска да вземе принцеса Алтънка или принцеса Иглика. После казах:
Едно, две, три,
на четири принц стани!
На пет ще се съмне,
на шест ще се гръмне!
Сетне замижах и целунах жабока.
— Сигурно е здравата омагьосан — каза Ана, след като не се появи никакъв принц. — Мисля, че няма смисъл да го целувам.
— А, такива да ги нямаме! — сопнах й се аз. — Заповядай, принцесо Иглико!
Тогава тя пое жабока и го целуна съвсем набързо. Но го направи така припряно, че в бързината изпусна жабока и той заподскача с всички сили и изчезна.
— Диване! — викнах. — Изтървахме омагьосания си принц.
— Виж какво — обади се Ана, — струва ми се, че все пак са нужни истински принцеси, за да им подейства на тия грозници.
В същия миг иззад храстите чухме страхотен смях. И там стояха Брита, Ласе, Бусе и Уле. Значи бяха видели и чули всичко.
— Гледайте, ето ги тези двете, дето сами не знаят какво правят — каза Брита.
А Ласе взе да върти очи и занарежда:
О, ти, мой зелен дворец,
о, ти, моя буйна река,
о, мои бели, бели цветчета!
— О, мои бели, бели зайчета — добави Бусе.
— После жабокът получи кралството и половин принцеса — каза Уле и прихна да се смее.
Тогава Ана взе една празна консервена кутия от аншоа, която си държим при вира, гребна от водата и я плисна върху Уле.
— Ти луда ли си?! — кресна Уле. — Какво си въобразяваш, че правиш?
— Толкова ме е яд, та сама не знам какво правя — отговори Ана.
Аз пък топнах ръка във водата и изпратих една струя право в ухото на Ласе.
— Точно така — казах. — Ана и аз изобщо не знаем какво правим.