Джослин Кели
Дамата с меча

1

Нападението дойде от нищото.

Авиза де Вер тъкмо даваше указания на една от ученичките си в кухненската градина на абатството, когато ги нападнаха.

Ученичката, едва излязла от детските си години, изпищя и се скри зад кладенеца. При това изпусна меча, който падна със звън на каменните плочи.

Авиза извади своя меч и направи светкавично въртене, за да посрещне удара на нападателя. Сблъсъкът прониза болезнено рамото и, но тя беше свикнала и само стисна по-здраво дръжката на оръжието.

Какво търсеше този мъж в Сейнт Джудс Аби? Как се бе промъкнал през дебелите стени? Крадец ли беше или луд? Или пък — Авиза не посмя да довърши тази мисъл — Англия бе нападната от врагове?

Стиснала здраво зъби, тя парира и следващия удар. Върхът на меча му се удари в камъните. Тя вдигна своя меч, но той блокира умело коварната атака.

Авиза отблъскваше всяко ново нападение, докато мъжът я гонеше из градината и двамата мачкаха безмилостно увехналите цветя под снежната покривка. Всеки урок, който беше научила, всяко движение, което беше преподавала, присъстваше ясно и точно в мислите й.

Принуждавай противника да действа бързо, за да се умори. Така ще компенсираш ръста и телесната му сила и ще добиеш преимущество.

Авиза беше най-добрата в боравенето с меч в Сейнт Джудс Аби. Противникът й също си служеше умело с оръжието и я принуди да използва всички трикове, които беше овладяла. Тя съзнаваше, че щеше да се справи още по-добре, ако ръцете и раменете й не бяха уморени от дългите упражнения с ученичките. Умората забавяше движенията й.

С бърза атака противникът я принуди да отстъпи още назад. Дясното й рамо пареше болезнено, но силният удар не я принуди да падне. Без да обръща внимание на болката, тя пресрещна следващия му удар, насочен към краката й. Направи скок и избягна смъртоносното острие, което разряза края на роклята й. Парче плат отхвръкна към кладенеца. Остра болка прониза глезените й.

В този миг осъзна, че ще загуби. Но не можеше да загуби. Стисна дръжката на меча, скочи срещу врага и го изрита с десния крак.

Ботушът й улучи китката му. Внезапната атака го свари неподготвен и той изпусна меча. На лицето му се изписаха изумление и уплаха. Наведе се да вземе оръжието си, но нейният меч му попречи да го стори. Авиза опря острието в гърлото му и със задоволство проследи как очите му се разшириха от изненада.

— Кой сте вие? — изсъска тя, без да го изпуска от очи. Кой знае, може би беше достатъчно глупав отново да посегне към оръжието. — Защо нападнахте две сестри от Сейнт Джудс Аби в собствения им дом?

Погледът му се плъзна зад нея, но тази тактика не успя да я измами.

— Кой сте вие? — попита отново тя. — Говорете, иначе… Какво искате? Ние не търпим натрапници, особено въоръжени и опасни.

Авиза не си представяше как ще забие меча в гърлото му, но беше убедена, че ще го направи, за да защити манастира, където живееше, откак се помнеше.

Отговорът дойде не от непознатия, а от някого зад него. Мелодичен женски глас произнесе думите:

— Добре се справихте, Авиза де Вер. Вие сте живото доказателство, че този манастир е изпълнил задачата, която му възложих при основаването му.

Когато мъжът, застанал пред нея, прегъна коляно, Авиза се обърна. Зеленчуковата градина на манастира беше заобиколена от три страни със зидове, изградени от същия сив камък, от който бяха построени и останалите сгради. Всички растения бяха скрити под дебел сняг. Сега той скърцаше под краката на висока жена, придружена от двама въоръжени мъже, чиито оръжия бяха в ножниците. До кладенеца бе застанало червенокосо момче.

Под плътната черна наметка на жената се подаваше богато избродираният ръб на синя копринена роба. Златни и сребърни конци образуваха изкусна шарка. По ръцете й блестяха пръстени, украсени със скъпоценни камъни. На шията й висеше тежък златен кръст. От косата, скрита под було, се бе изплъзнала червеникава къдрица и се спускаше по изпъкналата скула.

Авиза никога не беше виждала кралицата на Англия, но веднага я позна, защото в апартамента на абатисата висеше неин портрет. Задъхана, с лудо биещо сърце, тя падна на колене и положи меча си в краката на кралицата. Докато се биеше с непознатия противник, не изпитваше страх, но сега, в присъствието на кралицата, се уплаши.

— Изправете се, Авиза де Вер — заповяда кралица Елинор. Акцентът издаваше аквитанския й произход.

Авиза се подчини.

— Изглеждате изненадан, Роджър. — Кралицата се обърна към мъжа, който се бе навел да вдигне меча си. — Предупредих ви да се подготвите добре, преди да се впуснете в битка с жена от абатството.

Мъжът разтри дясната си китка и внимателно прибра меча в ножницата с лявата.

— С право сте ме предупредили, Ваше величество. — Огледа Авиза с нескрито учудване и помоли: — Ще ви бъда много благодарен, ако ме научите на последния трик.

— По-късно може би — отсече кралицата, преди Авиза да е намерила думи за отговор. Посочи кладенеца и заповяда рязко: — Вече няма защо да се криеш. Покажи се.

Дванайсетгодишната ученичка на Авиза, твърде дребна за възрастта си, се измъкна иззад дървената вратичка в каменния зид и падна на колене. Кралицата й заповяда да стане и момиченцето я послуша, като при това преглътна така шумно, че всички го чуха. С изключение на малкото казани думи в градината цареше тишина, сякаш през манастира бе преминал силен вятър и бе отнесъл всичките му обитателки.

Кралицата се наведе и вдигна меча на Авиза. Помилва острието и рече:

— Вашите умения в боравенето с меч са образец за това абатство и пример за подражание. Умеете ли да си служите също така добре и с лъка?

— Почти, кралице — отговори с леко треперещ глас Авиза.

— Почти? Да, знам, че в манастира изискват от вас смирение, но аз искам да знам дали сте сигурен и точен стрелец. Затова ми кажете истината. — Тя посочи мъжа, който стоеше вдясно от нея и държеше в ръце лък и колчан със стрели.

Авиза прибра меча си в ножницата и пое лъка и стрелите. Метна колчана на лявото си рамо, сложи единия край на лъка на плочката пред себе си и го подпря с крак. После посегна към другия край, за да опъне тетивата. Тя се изплъзна от ръката й, преди да е сложила примката в процепа на дървото. Дланта й запари болезнено. Този лък не беше гъвкав като нейния.

Защо я поставяха на изпитание? Каквато и да беше причината, тя не биваше да разочарова своята кралица. Беше длъжна да защити честта на абатството, в което беше отраснала. Стисна зъби, хвана тетивата и огъна лъка. Този път успя да пъхне клупа във вдлъбнатинката. Без да обърне внимание на червената ивица, появила се на дланта и, тя посегна през рамо, за да извади стрела от колчана на гърба си. Постави я на тетивата и хвърли въпросителен поглед към кралицата.

Елинор посочи една сбръчкана ябълка, която се люлееше високо на клоните на едно старо дърво оттатък градинската стена.

— Ето я целта, Авиза де Вер.

До ушите на младото момиче достигна нервен шепот — все едно някой беше хвърлил шепа камъчета в манастирското езерце. Сестрите от манастира се бяха събрали на вратата на кухнята. Новината за пристигането на кралицата се бе разпространила много бързо и това не беше за чудене. В манастира нямаше тайни.

Без да обръща внимание на сестрите си, Авиза вдигна лъка и се прицели в ябълката. Разстоянието беше почти същото, както при целите, които използваше, за да се упражнява, но ябълката беше много по-дребна. Авиза пое дълбоко дъх — така я беше научила сестра Малори, най-добрата майсторка на стрелбата с лък в манастира, — и опъна тетивата. Когато я пусна, всички чуха тънкото свистене. Без да се забави нито миг, Авиза посегна към втората стрела. Тя излетя само секунди след първата и улучи ябълката, след като първата се заби в близкото клонче.

Няколко гласа извикаха учудено, но бързо замлъкнаха. Присъствието на кралицата не позволяваше въодушевени викове и шумни похвали. Всъщност никой не знаеше как точно трябва да се държи, защото кралицата никога не беше посещавала абатството — поне доколкото знаеше Авиза.

— Две стрели? — попита кралица Елинор.

— Веднага щом изстрелях първата, разбрах, че ще пропусна целта — обясни Авиза и опря долния край на лъка в обувката си. Прониза я остра болка и тя потрепери. Хвърли поглед към полите си и видя, че на мястото, където противникът бе срязал края на роклята й, чорапът й е напоен с кръв. Болката и раната не я уплашиха. По време на упражненията беше получавала и по-лоши рани от тази.

— Стрелата улучи достатъчно точно, за да обезвреди врага — обади се червенокосото момче до кралицата. — Имате много точно око, лейди Авиза.

Въпреки решимостта си да представи достойно себе си и абатството, Авиза се стресна. Титлата „лейди“ й прилягаше по право, но откакто живееше в манастира, всички я наричаха само „сестро“.

Кралица Елинор сложи ръка на рамото на момчето.

— Достатъчно, Ричард. — Обърна се леко към Авиза и продължи: — Трябва да кажа, че синът ми е прав — наистина имате точно око. И умеете да си служите с лъка почти толкова добре, колкото с меча.

— Благодаря, Ваше величество. — Авиза сведе глава, за да не проличи гордостта й. В манастира я бяха научили, че гордостта е грях и е осъдителна. Въпреки това не беше в състояние да я потисне.

— Елате с нас. Имам да говоря с вас, Авиза де Вер.

На устните й напираха въпроси, но тя знаеше, че няма право да ги зададе. Беше длъжна да се подчини на кралската заповед.

С поглед, устремен към мокрите стени на манастира и тесните прозорци, Авиза повтори благодарствената молитва, която произнасяше много често. Когато семейството й я даде в манастира, преди да е навършила две години, тя не подозираше какво я очаква тук. Предполагаше, че родителите й са искали да си осигурят благоволението на кралицата, като са обрекли най-малката си дъщеря на живот в набожност и смирение. За нея беше голямо щастие, че абатството Сейнт Джуд е предвидило за сестрите си съвсем друго образование.

Смелостта имаше дълга традиция в семейството й. Баща й, който винаги се беше застъпвал за краля, не правеше изключение. Никога не се плашеше да се изправи срещу кралските противници и винаги излизаше от конфликтите като победител. Щеше да се гордее с дъщеря си, ако знаеше, че я обучават в рицарско бойно изкуство.

Авиза плъзна палец по дръжката на меча си. Острието беше по-късо, отколкото на мъжките мечове, и тя — заедно с учителките си — търсеше начини да компенсира този недостатък. Вече се чувстваше достатъчно уверена и предаваше знанията си на малките момичета, които показваха склонност да се учат. Сестрите не принуждаваха никоя послушница да се упражнява в бойното изкуство. В манастира имаше сестри, които водеха обичайния за женските манастири живот. Днес Авиза знаеше, че никога не би се задоволила с тяхното съществуване.

Тя последва кралицата към апартамента на абатисата. Мъжете тръгнаха след тях и Авиза се изкуши да хвърли поглед през рамо, да не би кралица Елинор да е планирала и други неприятни срещи. Втори път нямаше да позволи да я изненадат. Противникът й явно умееше да се бие. Ако сега я нападнеше изотзад, тя нямаше да може да приложи същия трик. Тази мисъл извика усмивка на устните и. Той сигурно не знаеше, че това не е единственият начин да обезоръжи боец с меч.

Поради напредналия час и началото на зимата коридорите към покоите на абатисата бяха добре осветени. Подът беше застлан с рогозки, под които бяха нахвърляни ароматни растения, и при всяка стъпка се разнасяше сладка миризма.

Като забеляза как кралският син се оглежда любопитно, докато кралицата вървеше право напред, без нито един поглед настрана, Авиза отново изпита прилив на гордост. Абатството беше солидна сграда, а килимите, които висяха по стените, със сигурност биха събудили завистта на всеки кралски васал и семейството му.

Частните покои на абатисата бяха на най-горния етаж, до който се стигаше по стръмна вита стълба. Най-горе стълбата беше толкова тясна, че двама души не можеха да вървят един до друг. Прозорчетата бяха избити високо в дебелите стени и Авиза едва ли би могла да ги докосне с върха на меча си.

Горният етаж не се отличаваше по нищо от партера. Авиза мълчеше. Кралицата пое към покоите на абатисата, без да се колебае, което означаваше, че сигурно е посещавала абатството и друг път. Не, изключено! Подобно събитие би превърнало Сейнт Джудс Аби в шумен, превъзбуден пчелен кошер.

Кралица Елинор хвърли поглед назад и се усмихна.

— Не се учудвайте, лейди Авиза. Докато градяха този манастир, аз се запознах подробно с чертежите, затова сега вървя напред, без да се колебая.

Абатисата, която със сигурност знаеше за пристигането на кралицата, ги очакваше под арката на вратата в края на коридора. Тя поздрави Елинор с широка усмивка и с дълбок реверанс. Кралицата се наведе към много по-дребната от нея монахиня и я целуна по двете бузи. Двете влязоха в покоите на абатисата и кралицата зае място на тапицираната пейка под единствения прозорец. Момчето се настани до майка си и се огледа любопитно.

Помещението със сводест таван от дебели греди беше мебелирано по-богато от другите стаи в абатството. Краката на дългата маса представляваха животински фигури. Когато резбарят изработи фигурите, Авиза беше от три години в манастира и често се промъкваше в покоите на абатисата, за да го гледа как работи. Абатисата също обичаше тази маса и винаги сядаше тук, когато пишеше или четеше. Четири стола и още една пейка стояха пред камината, където гореше буен огън. Молитвеният пулт беше поставен в ниша, където на стената имаше кръст, под него запалена свещ. В отсрещния ъгъл дремеха три котки, които държаха мишките далеч от това помещение.

Авиза често идваше тук, за да разкаже на абатисата за нова послушница или за напредъка на ученичките си. И всеки път си представяше какво би било, ако тези покои й принадлежат и отговорността за воденето на абатството лежи върху нейните рамене. Да, абатисата никога не говореше за бъдещето, но много от сестрите вярваха, че изборът й ще падне върху Авиза. Тя не се стремеше към тази чест. Преподаването и усъвършенстването на собствените й умения я изпълваха със задоволство. Представата, че ще се откаже от тези занимания и ще управлява манастира, не беше особено приятна.

А сега се появи кралица Елинор. Пристигането й със сигурност означаваше нещо, но Авиза не можеше да си представи какво. Дали кралицата бе дошла, за да възложи на абатисата да надзирава строежа на ново абатство? През последните седмици в манастира се носеше такъв слух. Това означаваше, че животът тук ще се промени.

Вратата в другия край на помещението се отвори и по нареждане на кралицата в стаята влезе жена. Новодошлата се поклони от талията надолу, както изискваха обичаите на родината й, която беше далече на изток, в Персия. Когато се изправи, дългата, гладка коса се плъзна като коприна по раменете й. Екзотичните черти, които я отличаваха от другите в абатството, изглеждаха напълно спокойни, но Авиза познаваше много добре своята учителка и приятелка, за да открие напрежението й пред кралицата на Англия.

— Вие сте Нарико, нали? — попита кралица Елинор.

— Да, аз съм. — Думите издадоха, че родината на Нарико е в другия край на света.

— Вие ли научихте Авиза де Вер на умението, с което обезоръжи моя рицар с бърз ритник в китката му?

— Да, аз.

— Той бе победен.

Нарико се усмихна и очите й се опънаха в тесни цепки над безупречните бузи.

— Воините на тази страна умеят да се сражават с оръжия от дърво, желязо и стомана. Аз обаче уча момичетата как да нападат противника с цялото си тяло.

— Видях, че сте свършили много добра работа, Нарико, и ви благодаря.

Нарико се поклони ниско, оттегли се заднешком и напусна покоите на абатисата. Авиза знаеше, че учителката й бърза да се върне при ученичките си.

Абатисата нареди да донесат ядене и вино за гостенката. Докато дамите говореха за времето и опасностите на дългото пътуване, Авиза стоеше до вратата. Не можеше да се оттегли, преди да я освободят. Нима бяха забравили за нея?

— Не съм си и помисляла, че ще минат толкова години, преди да дойда отново тук — промълви Елинор. Дори седнала на пейката, тя пак излъчваше царственост. Държеше главата си изправена, ръцете й бяха грациозно скръстени в скута.

Абатисата придърпа един стол до масата и седна.

— Всеки ден се молех да не се налага да идвате.

— Аз също. За съжаление в тежки времена като тези не всичките ни молитви са чути. — Тя хвърли бърз поглед към Авиза.

— Приближете се, сестро Авиза — нареди абатисата.

— Лейди Авиза — поправи я меко кралицата.

Абатисата се разтрепери и Авиза се уплаши, че внезапно е настинала. Изтича при нея и я загърна с наметката, която бе откачила от куката.

— Какво правиш? — учуди се абатисата.

— Стори ми се, че треперите, достопочтена майко.

Абатисата помилва ръката й и напразно се опита да се усмихне. Очите й бяха загубили обичайния си жив блясък. Тя се обърна отново към кралицата и промълви:

— Посещението ви е голяма изненада за нас, Ваше величество.

— Защо? — попита кралица Елинор, видимо изненадана. — Вие знаехте, че ще дойда, когато имам нужда от услугите на дамите в Сейнт Джудс Аби.

Авиза много искаше да попита какво има предвид кралицата, но стисна устни. В този миг влезе послушница с табла в ръка и разширени от страх очи. На таблата имаше прости чаши и бутилка вино — а до тях бокал, украсен със същите скъпоценни камъни, които святкаха по пръстите на кралицата. Влезе втора послушница, натоварена с хляб и месо. Момичетата се поклониха и оставиха таблите на масата.

Без абатисата да е казала и дума, Авиза отиде до масата и наля вино. Първо напълни скъпоценния бокал и го подаде с поклон на кралицата. После наля на кралския син и на абатисата. Приближи таблата с хляба и месото до кралицата и отстъпи назад, очаквайки гостите да започнат да се хранят. Когато стомахът й се присви от болка и й напомни, че не е обядвала, тя се намръщи, скри ръка в ръкава си и скрито я притисна към корема.

Никаква полза. Червата й изкуркаха и принцът се изкиска развеселено.

— Елате и се подкрепете, лейди Авиза — нареди кралицата. — При пристигането си в манастира узнах, че всеки ден самоотвержено преподавате изкуството си на младите послушници.

— Благодаря. — Авиза грабна парче топъл хляб и го захапа лакомо.

— Хайде, задайте въпроса, който виждам в очите ви, лейди Авиза.

Като не знаеше дали да замълчи, или да заговори, Авиза изпъна рамене.

— Учудвам се как ме наричате…

— Това е титлата, която сте носили преди влизането си в Сейнт Джудс Аби.

— Да, Ваше величество, но тук се задоволявам с обръщението „сестро“.

Кралица Елинор отпи малко вино.

— Даже в това тихо кътче сигурно сте чули за конфликта между съпруга ми и Бекет, архиепископа на Кентърбъри.

Авиза понечи да отговори, но разбра, че въпросът е отправен към абатисата, и затвори уста. Нима кралицата си мислеше, че е отговорила на въпроса й? Смайването й растеше.

— Да, чух за споровете им — отвърна тихо абатисата.

— В момента съпругът ми е в Байо, от другата страна на Ламанша, но Бекет се върна в Англия. Ще избухнат размирици.

Авиза знаеше, че трябва да мълчи, но не успя да се спре:

— В миналото…

— Сега не е както по-рано, лейди Авиза. Когато двамата се разделиха, архиепископът каза на съпруга ми, че няма да се видят пак на този свят. Че на един от двамата е отредена бърза смърт. Не искам кралят да умре. — Кралицата въздъхна. — Ако архиепископът оттегли клетвата си срещу онези, които служат на църквата и на краля, въпросът ще се уреди мирно. — Усмивката й се появи отново — студена като въздуха извън стените на манастира. — Ала никой не се вслушва в съветите на една жена, все едно дали е кралица, абатиса или селянка.

Абатисата остави чашата си и подаде на младия Ричард парче хляб с месо.

— Предполагам, че това е причината да потърсите помощ в Сейнт Джудс Аби.

— Точно така.

Авиза трябваше да стисне устни, за да не изрече напиращите въпроси. Какво можеше да направи абатството, за да помири краля и архиепископа? Каква помощ биха могли да окажат шепа монахини?

Кралицата очевидно умееше да чете мисли, защото се обърна към нея:

— Лейди Авиза, за вас имам задача, която сигурно ще ви е по сърце.

— Само кажете, Ваше величество — отговори девойката, както изискваше дългът й.

Кралицата се усмихна на сина си и го подкани:

— Иди в залата при спътниците ни, момчето ми.

В очите на момчето блесна упорство, но то кимна, взе си още едно парче хляб с месо и излезе.

— Не искам Ричард да чуе какво имам да кажа — обясни кралицата, когато вратата се затвори зад него. — Той е още дете и понякога забравя да мери думите си. Дано се научи да мълчи и да пази тайна, докато стане мъж като кръщелника ми Кристиан Лоуъл. — Устреми поглед към лицето на Авиза и продължи: — Дойдох да поискам помощта ви за опазването на кръщелника ми.

— Аз ли трябва да го охранявам?

Абатисата се намръщи неодобрително и Авиза преглътна следващия въпрос. Нещо не се връзваше. Да, тя беше овладяла рицарското бойно изкуство, но как би могла да защитава един мъж? Нима той не можеше да се пази сам?

— Кристиан ми е скъп като собствените ми синове. — Кралицата плъзна пръст по ръба на бокала. — Не искам да се забърка в онова, което неизбежно предстои в Кентърбъри. — Вдигна ръка и продължи: — Не изричайте съмненията, които чета в очите ви, лейди Авиза. Знам, че не ви казвам много, но днес ще се задоволите с това, което чухте. Не съм дошла да обяснявам поведението на съпруга си, нито да го оправдавам. Дойдох да намеря човек, който ще задържи кръщелника ми далеч от Кентърбъри. — Кралицата огледа преценяващо Авиза и кимна. — Казват, че момъкът има слабост към красиви млади дами. Вие сте красива, руса и умеете да въртите меча. Вие сте най-подходящата.

— Ще се опитам да сторя всичко, което желаете.

Кралицата остави бокала и се надигна.

— Да, аз съм загрижена за кръщелника си, но от това не следва, че той е слаб мъж. Той е напълно в състояние да изпълнява заповедите на съпруга ми, но аз не искам ръцете на Кристиан да се изцапат с кръвта на Божия слуга.

Абатисата пое въздух, ала когато кралицата се обърна към нея, бързо стисна устни.

— Разбирам — отговори Авиза и се учуди на себе си: наистина разбираше. Въпреки че от дете живееше в уединението на манастира, тя знаеше какво става по света — абатисата често говореше с нея за грижите и проблемите на хората извън стените на абатството. Враждата между краля и архиепископа бе започнала отдавна и нямаше изгледи да спре.

— Тогава приемете задачата да пазите Кристиан Лоуъл до завръщането на краля в Англия. Обещайте ми да го държите далече от Кентърбъри.

— Мога да го доведа тук…

— Тук? — Кралица Елинор се засмя сдържано. — Май не разбрахте заповедта ми, лейди Авиза. Искам да го държите далече от Кентърбъри, но в същото време не бива да разкривате никому връзката си със Сейнт Джудс Аби. Ако се разбере какви са били истинските ми намерения при основаването му, абатството ще загуби стойността си. Не искам никой да знае, че тук се обучават млади момичета, за да ме защитават във времена на опасност.

Авиза погледна абатисата и тя й кимна с мека усмивка. В думите на кралицата имаше смисъл. Авиза никога не се беше замисляла защо я обучават на военното изкуство. Тя беше отраснала тук и животът й изглеждаше нормален — досега.

— Кой друг знае каква е истинската цел на абатството? — попита тя шепнешком.

— Само абатисата. А сега и вие. — Кралицата се обърна към достопочтената майка с високо вдигнати вежди.

— Намерете начин лейди Авиза да напусне абатството незабелязано. Измислете оправдание, което да не породи подозрения у онези, които остават, и да не допусне въпроси при завръщането й.

Абатисата кимна покорно.

— Кристиан ще тръгне от имението на баща си и ще се насочи на запад. Ще го придружава Гай Лоуъл, брат му, вечно недоволен от сериозния характер на Кристиан. С тях ще язди и млад паж, червенокос като моя Ричард. Съветвам ви да предизвикате среща с Кристиан и да го убедите да избягва Кентърбъри. — Кралицата извади изпод наметката си лист хартия, гъсто изписан и навит на руло. — Това са сведенията, които ще са ви нужни, за да го спрете.

Авиза пое рулото, стараейки се да прикрие треперенето на пръстите си. Предстоеше й да напусне абатството — за първи път, откакто я бяха приели тук като малко дете.

— Ще направите всичко, което е нужно — заключи кралицата.

— Разбирам. Няма да ви разочаровам, Ваше величество.

— Надявам се. Не искам един ден да си мисля, че напразно съм покровителствала това абатство.

Докато абатисата изпращаше кралицата, Авиза се взираше като замаяна в изписания лист. Съзнаваше какво й предстои да направи и знаеше, че ако се провали, съдбата на абатството ще е решена.

Ще направите всичко, което е нужно.

Ръката й автоматично легна върху дръжката на меча. Ще изпълни заповедта на кралицата. Ще защити Кристиан Лоуъл и абатството.

2

Макар да знаеше, че е безполезно, Кристиан Лоуъл наруга зимния следобед. По дяволите, какъв студ! В ден като този хората си седяха вкъщи с чаша топло питие в ръцете и нещо още по-топло в скута.

Той се уви по-плътно в наметката си и се намести върху коравото дървено седло. Предстоеше му дълга езда и Респин, бойният му жребец, вече му липсваше. На континента добре обученото животно му беше верен спътник, но започна да куца точно в деня, когато Кристиан трябваше да тръгне от Лоуъл Мот, за да присъства на сватбата на Филип дьо Боавер, приятел на баща му, в Кентърбъри. Това беше причината да язди Блекторн, благороден жребец, комуто обаче липсваше силата и издръжливостта на Респин.

— Колко още ще препускаме? — попита братовчед му Балдуин. Червенокосото момче, едва навършило единайсет години, служеше при него като паж. Това беше първото му пътуване далеч от родния дом и хлапакът се наслаждаваше на всяка минута, без да му трепне окото от студената и ветровита гора, през която минаваха.

— Ще яздим, докато се стъмни, а после ще си потърсим подслон за през нощта.

Брат му Гай простена.

— Ясно, няма да стигнем до Барт бай Уотър преди залез-слънце.

— И аз не вярвам. — Кристиан вдигна очи към слънцето, което вече почти бе стигнало до върховете на дърветата. Светлите часове всеки ден се скъсяваха. Щом минат зимното слънцестоене и Коледа, дните отново ще се изплъзнат от хватката на мрака, опита се да се утеши той.

— Ако побързаме, може би ще успеем — отвърна брат му. — Искам по-бързо да преминем оня проклет път, където на всяка крачка дебнат разбойници. Никак няма да ми е приятно да ми прережат гърлото и да смъкнат дрехите от гърба ми.

Кристиан се обърна смръщено към брат си. Гай беше красив млад мъж, едър и тъмнокос като повечето от семейство Лоуъл. Не си служеше особено добре с меча и лъка, но винаги подчертаваше, че е щастлив, дето не се е родил първороден. Предпочиташе да положи глава в скута на някоя жена и да пее за любов. При него обаче любовта траеше само докато красавицата го пусне в леглото си и той се насити на новото си завоевание. След това ловът започваше отново. Освен това той не пропускаше при всеки удобен случай да напомни на Кристиан, че след смъртта на баща им той следва да поеме управлението на земите им и да защитава семейната титла.

— Омърсена титла — промърмори Кристиан и веднага се укори за ожесточението си. Но как би могъл да забрави позорното петно върху семейството им, след като всеки ден му напомняха за него? Оттогава бяха минали почти двайсет години, но времето не бе съумяло да заличи позора, за който баща им упорито мълчеше. Другите не бяха така деликатни. Кристиан имаше твърде много мрачни спомени — за разговори шепнешком, в които отново и отново се чуваха думите „страхливец“ и „той изостави краля“.

Синът отказваше да повярва, че баща му е изпаднал в немилост пред крал Хенри, защото не е успял да спре крал Стивън, когато Хенри и майка му Матилда се борели да завладеят английския трон. Когато през 1147 г. Хенри успя да проникне в Англия, поражението му беше толкова пълно, че Стивън се принуди да плати разходите по прехвърлянето му в Анжу — унижение, което щеше да бъде спестено на Хенри, ако лорд Лоуъл, бащата на Кристиан, не бе стоял настрана от битката. Оттогава другите аристократи го избягваха, макар че никога не беше показвал липса на смелост. Този позор щеше да премине върху Кристиан, когато поемеше титлата. Значи трябваше да направи нещо, с което да се прослави, едва ли не като герой.

— Бихме могли да нощуваме в Месингъм Хол. — Гласът на брат му го изтръгна от мрачните мисли. — Даже той не би ни затворил вратата в тази ледена нощ.

Кристиан не отговори. Не беше предприел това пътуване, за да изучи изкуството да увива лъжите в кадифе, за да се добере до властта и уважението — единственото качество, с което се отличаваше лорд Месингъм. Не искаше да бъде задължен на никого от онези, които злобно продължаваха да напомнят на краля за позора на лорд Лоуъл. Лорд Месингъм, който пръв бе обърнал гръб на семейство Лоуъл, бе подучил и другите да го сторят. Беше цяло чудо, че миналата нощ бяха намерили подслон зад каменните стени на господарската му къща. Вярно, че посрещането беше студено, а сбогуването — радостно и за двете страни, тъй като Кристиан едва успя да разтърве Гай и някакъв старец, който го обвини в кражба. Скара се на брат си, че е раздразнил малоумния дъртофелник — макар че ги бяха предупредили да се пазят от него още при влизането им!

Това пътуване можеше да му донесе приключения и слава… и шанса да докаже смелостта си… да изтрие петното от името на семейството си. Засега не му се налагаше да взема трудни решения, освен къде да нощуват. Не беше извършил и нищо, за да се прослави и да си завоюва място между съветниците на краля — чест, която щеше да доказва, че не е наследил греха на страхливостта.

Конят му изцвили тихо — знак, че е подушил опасност.

Кристиан се вгледа в сенките под дърветата, които обграждаха пътя. Вдигна ръка и спътниците му спряха.

— Какво има? — промърмори Гай и се прозя. — Настоявам незабавно да си потърсим място за спане, където пръстите на ръцете и краката не замръзват.

— Шшт! — Кристиан сложи ръка върху дръжката на меча, готов веднага да го извади от ножницата. Балдуин се грижеше кожената вътрешност винаги да е мека и гъвкава.

— Виждаш ли нещо? — Балдуин се промъкна по-близо, сякаш от неговото място можеше да види по-добре.

Писък проряза мрака. Жена викаше за помощ.

Кристиан препусна към дърветата. Блекторн прескочи с лекота потока, който пресичаше пътя.

Жената отново изпищя и погледът на Кристиан прониза мрака на гората. Видя жена, обкръжена от четирима мъже. Един протегна ръце към нея и тя се защити с къса кама. Точно когато замахна срещу нападателя, тя погледна право към Кристиан. Насочи острието срещу мъжа, но той се стрелна да й го избие. Изсмя се грубо, удари я по ръката и камата отлетя надалеч. Жената отново извика за помощ.

Връхлитайки, Кристиан удари един от нападателите с плоската страна на меча и той падна на земята. Рицарят дръпна силно юздата на коня си. Не искаше да пролива кръв, преди да знае какво става. Блекторн се изправи на задните си крака и размаха копита. Могъщият жребец моментално обърна мъжете в бягство. Падналият скочи и последва другарите си. Скоро всички изчезнаха в гъсталака.

Кристиан скочи от седлото и изтича при свилата се на земята жена, вдигнала ръце над главата си. Когато коленичи до нея, тя простена.

— Нищо няма да ти направя — успокои я той. — Онези избягаха.

Жената тръсна глава и тясната лента придържаща булото й, за малко да падне. Увит плътно около главата, ушите и брадичката, синият воал подхождаше на бродерията на роклята й, но не беше в състояние да скрие златното великолепие на две дебели плитки. До този момент подобен цвят на косата беше съществувал само във фантазиите му.

— Не се страхувайте — повтори вече по-учтиво той. — Онези избягаха.

— Наистина ли? — пошепна с треперещ глас тя.

— Няма от какво да се боите.

Жената колебливо вдигна глава и Кристиан се запита дали пък слънцето не е променило внезапно посоката си и не е изгряло оттатък дърветата. Лицето й буквално грееше. Ала не слънцето осветяваше чертите й, а невероятната усмивка.

— Как се чувствате? — Той й подаде ръка.

— Благодарение на вас съм спасена. — Тя положи пръсти върху ръкавицата му.

Когато жената се изправи и излезе от мрака, залязващото слънце позлати косите й. Кристиан впи поглед във фино изваяното й лице и спря да диша. Очите й бяха с цвят на спокойно езеро в лятно утро, бузите — леко зачервени от студа. Устните, червени като подплатата на наметката й, приковаха вниманието му. Когато се разтвориха меко и подканващо, той сложи ръка на талията й и я привлече към себе си, преди да е осъзнал какво прави.

Очите й се разшириха. Учудването й издаде, че пред него стои момиче, което никога не е било прегръщано от мъжка ръка. Въпреки това той не устоя на поканата, която се излъчваше от нея, и се наведе да я целуне по устата.

Непознатата шумно пое въздух и се изтръгна от прегръдката му.

— Благородни господине, благодаря ви много за великодушната постъпка. За съжаление трябва да възнаградя доброто ви дело, като ви помоля за още една услуга.

— Молете ме за каквото искате. — Ръката му се плъзна под наметката и помилва гърба й. Гърдите й опъваха роклята при всяко бързо поемане на дъх. Негово или нейно? Нейно, да, нейно, защото гледката му отнемаше дъха.

— Става въпрос за сестра ми. — Гласът й потрепери, но тя издържа на погледа му. — Тя се нуждае от помощ срещу чудовището, което я открадна от леглото й, за да я хвърли в своето.

Кристиан се опита да се съсредоточи върху думите й, но вятърът, който май бе загубил ледения си полъх, духна златно русите й къдрици в сладка милувка към бузата му. Ако сестрата на тази жена беше само наполовина толкова красива, беше напълно разбираемо, че мъжете не можеха да й устоят. Всеки, зърнал такава красавица, ще поиска да я направи своя.

— Ще ми помогнете ли да я спася? — попита с надежда тя.

Кристиан не успя да отговори, защото наблизо екна смях. Когато вдигна глава, той видя брат си и младия Балдуин да слизат от конете. Гай се изсмя отново и рече:

— Каква красавица държиш в ръцете си, скъпи братко! Е, получи ли вече целувка като възнаграждение за спасяването на дамата? Или държиш тя да ти даде и нещо повече?

Кристиан пусна жената и тя се наведе да вдигне камата си от земята. Беше готов да наругае брат си, но появата на Гай му напомни да се владее. Не беше спасил това момиче от разбойниците, за да му стори зло, колкото и изкушаваща да беше представата да я отнесе в леглото си. Когато тя се наведе да си вземе вързопчето, той се учуди безкрайно: момичето носеше меч, доста по-дълъг от камата, но по-къс от неговия.

— Защо не използвахте меча срещу разбойниците? — попита изненадано той.

— Нападнаха ме внезапно — обясни тя. — Нямах време да го извадя.

— Не бива да носите оръжие, което не можете да извадите. Онези биха могли да го използват срещу вас.

Младата дама примигна.

— Отличен съвет, сър. Ще си го спомня, когато отново срещна горски разбойници.

— Как се казвате? — попита Кристиан и обърна гръб на брат си, който слушаше разговора с широка усмивка.

— Авиза де Вер. — Момичето непринудено опря острието на меча в замръзналата земя и той установи с нарастващо учудване, че оръжието е с идеалната за нея дължина. Неволно се запита кой ли ковач е изковал меч специално за жена.

— Ще позволите ли да узная името на своя спасител?

— Кристиан Лоуъл, васал на нашия господар крал Хенри. — Кристиан направи лек поклон. — Пътувам с брат си Гай и пажа си Балдуин.

— Аз съм ви задължена…

— Казахте нещо за сестра си…

— Наистина ли има сестра? — извика ликуващо Гай. — И тя ли е красива като вас, благородна Авиза? Отведете, ни при сестра си, моля ви! Сигурен съм, че тя ще прогони студа на нощта.

Макар че здрачът вече пълзеше между дърветата, Кристиан видя изчервяването на Авиза. Какво беше това — гняв или страх?

— Веднага ще ви заведа — отговори тихо тя и обясни: — Готова съм да приема всяка помощ, за да освободя сестра си от ръцете на безсъвестния лорд Уейн от Моорбърг.

— Какво означава това? — Гай изгледа сърдито Кристиан, сякаш брат му се беше наговорил с Авиза да го въвлекат в опасна авантюра.

Балдуин се ухили.

— Ще отидем ли да спасим сестрата на тази хубавица?

— Заведи конете до потока и ги остави да се напият хубаво — заповяда остро Кристиан.

— И аз ще ида с него. — Гай хвана юздите на коня си. — Ако си решил да се занимаваш с глупости, братко, не забравяй, че аз не жадувам за геройски дела.

По лицето на Авиза се изписа отчаяние. Тя проследи с мрачен поглед двамата, които отведоха конете, и промълви:

— Разбирам колебанието на брат ви, милорд. Лорд Уейн е страшен противник. Чувала съм, че много рицари напразно са се опитвали да го победят. Само най-смелите воини на Англия биха се осмелили да излязат насреща му.

Как ставаше така, че момичето намираше точно думите, които го изкушаваха да й предложи помощта си? Дълг на всеки рицар беше да освободи млада дама, попаднала под властта на мъж, пък бил той и лорд. А фактът, че похитителят не беше готов да освободи плячката си без борба, увеличаваше изкушението. Да победи в рицарски двубой човек, излязъл като победител от много битки — това щеше да му донесе слава… може би достатъчна, за да заличи петното върху семейната чест.

— Ще ми кажете ли къде безсъвестният лорд отведе сестра ви? — попита той.

Прекрасните й очи светнаха зарадвано.

— Наистина ли ще ми помогнете?

— Още не съм решил. Трябва да знаете, че съм на път към Кентърбъри. Отивам на сватба.

— На вашата сватба? — Тя се извърна бързо настрана и той предположи, че се е разочаровала от него. Мъж, който беше на път да размени брачни клетви с годеницата си, нямаше право да пожелава друга, напълно непозната жена.

— Отивам на сватбата на Филип дьо Боавер, приятел на баща ми.

Кристиан не беше в състояние да откъсне поглед от странния меч в ръцете й. Жената, имаща достатъчно кураж да носи такова оръжие, се нуждаеше от мъж, който да я предпазва от заблудата, че може да се защитава и сама. Може би в главата й нямаше ум, но той се възхищаваше на смелостта й — а красотата й будеше желанието му.

Внезапно тя вдигна меча и Кристиан инстинктивно посегна към своето оръжие.

— Зад вас! — извика предупредително тя.

Трима бандити излязоха между дърветата. Кристиан моментално извади меча си. Чу звън на желязо и с ъгълчето на окото си забеляза, че Авиза се сражава с един от разбойниците. Тази жена въртеше меча с невероятно умение! Кристиан последва примера й и нанесе силен удар. Мъжът отстъпи назад и се изсмя заплашително. Между дърветата излязоха още разбойници.

— Кристиан!

Рицарят хвърли поглед през рамо, когато Балдуин извика отново. Десетина мъже се бяха втурнали да преследват пажа му, който едновременно бягаше и се опитваше да възседне коня си. Мъжете го преследваха с извадени мечове и очевидно със зли намерения.

Кристиан се отвращаваше от самата мисъл за отстъпление, но знаеше, че трябва да постави сигурността на Авиза над своята чест. Ако допуснеше тя да загине, името на семейството му отново щеше да бъде опетнено.

Той се метна на коня си, прободе един бандит и стегна юздите на Блекторн. Конят се вдигна на задните си крака. Мъжете отскочиха назад, за да избегнат страшните копита, но не офейкаха както преди.

Когато конят отново стъпи на земята, Кристиан протегна ръка. Авиза я улови и се метна на коня с учудваща гъвкавост. Той я настани в скута си и аромат на цветя го удари право в носа. Много му се искаше да го вкуси, но сега не биваше да мисли за нещо друго, освен за спасението й.

— Дръжте се здраво!

Кристиан даде знак на Балдуин да ги следва. Гай вече препускаше пред тях.

— Да бягаме!

Той насочи коня си право срещу бандитите и се изсмя грозно, когато те се разбягаха. Когато се изравни с брат си, Кристиан хвърли поглед през рамо. Бандитите ги преследваха. Тях ли преследваха или нея? Той хвърли поглед към Авиза, която държеше меча си готов за бой. Сестра й беше събудила похотта на един барон. Възможно ли беше неговите хора да са получили нареждане да отвлекат и Авиза?

— Кои са тези мъже, Авиза? — попита строго той. — Кой е господарят им?

— Бездомни бедняци. Негодници. Бягайте в гората.

— Какво?

Покрай тях профучаха стрели и Кристиан изруга. Повечето улучваха дърветата или падаха по земята. Зад гърба му прозвуча жален вик, но когато се обърна, брат му изкрещя да продължава напред.

— Влезте в гората! — извика Авиза.

— По пътя ще им избягаме по-лесно.

— Не и от стрелите! — извика тя, когато дъждът от стрели се засили.

Кристиан я хвана по-здраво и насочи Блекторн към гората. Момичето беше право. Можеха да избягат само там, където дърветата им осигуряваха защита.

Щом навлязоха дълбоко в гъсталака, Кристиан обърна коня си в посоката, от която бяха дошли, и погледна назад, за да е сигурен, че Гай и Балдуин ги следват. Помисли си, че Авиза ще го попита защо яздят срещу нападателите, но тя мълчеше и стискаше здраво оръжието си.

Кристиан влезе с коня си в потока и даде знак на другите двама да го следват. Водата пръскаше по ботушите им. Той чу как Авиза шумно пое въздух, когато студените пръски стигнаха до лицето й. Но нямаше време за извинения.

— Следвайте потока още половин миля — изрече тихо тя. Гласът й издаваше напрежение.

Кристиан веднага си представи как сладкият й дъх милва ухото му, докато той я държи здраво и изследва прекрасното й тяло, притиснато до неговото на седлото, ала побърза да прогони тази представа.

— Защо? Какво има там?

— Ако имаме късмет, там ще намерим начин да избягаме от преследвачите.

Той кимна с надеждата, че тя познава местността по-добре от него. Като внимаваше да не влязат надълбоко, където конят можеше да загуби равновесие и двамата да полетят във водата, той последва погледа й надясно.

— Там — пошепна тя. — Вървете натам.

Кристиан разбра, че тя познава гората. Посочи му скала край брега, заливана от водата. Там щяха да излязат на сушата, без да оставят следи. Конят изкачи с мъка хлъзгавата скала и мина през храстите, с които беше обрасъл брегът. Кристиан спря.

— Това е достатъчно.

— По-добре да се скрием в онзи гъсталак. — Авиза понечи да скочи на земята.

Кристиан спря да диша. Движението й му напомни ненужно, че в скута му седи привлекателно младо момиче. Хвана я по-здраво и тя вдигна лице към него. Искаше да каже нещо, но когато той улови погледа й и го задържа, думите останаха на устните й.

Нещо в огнените сини очи изглеждаше познато. Дали я е виждал и преди?

Кристиан разбра, че е изрекъл въпроса си на глас, едва когато Авиза отговори:

— Не. Това е невъзможно.

— Трябва да…

Тя сложи пръст на устните му и сърцето едва не се пръсна в гърдите му. След това нежно докосване, едновременно невинно и възбуждащо, главата му се завъртя, сякаш бе получил удар. Нямаше смисъл да пита какво е привлякло вниманието й, защото кръвта бучеше в ушите му. Авиза бързо отдръпна пръста си, но топлината й остана на устните му.

Кристиан разтърси глава, за да може отново да разсъждава трезво. Без да изпуска Авиза от ръцете си, се смъкна несръчно на земята. Стъпи тежко на десния си крак и изохка през стиснати зъби. Прониза го остра болка. Бе постъпил глупаво — точно когато не трябваше.

— Наранихте ли се? — попита тя и той разбра, че нищо не убягваше от вниманието й. Така и трябваше да бъде. Една малка грешка и щяха да бъдат безпомощни срещу многочисления неприятел.

— Добре съм.

— Дано. Надявам се, че можете да ходите. Не се притеснявайте, няма да вървим много надалеч.

— Това означава ли, че ще излезем срещу тях тук?

— Не.

— А какво тогава?

— Елате с мен. — Тя му подаде ръка и когато той я улови, се усмихна. — Ние не сме първите, които се крият тук.

Кристиан разбра какво имаше предвид тя едва когато видя прекършените клони в края на гъсталака. Преди тях тук сигурно се е крил елен.

Куцукайки, той заобиколи скалата и раздели храстите, за да може тя да мине първа. Наблизо се чуваше пращене на клони. Гай и Балдуин също си търсеха скривалище. Може би трябваше да се радва, че брат му не жадува за героични дела.

— Чакайте тук — нареди кратко той.

Авиза присви очи и смръщи чело.

— Къде отивате? Разбойниците сигурно са наблизо. Знам, че искат да ни настигнат, за да вземат кесията ми.

— Трябва да вържа конете. Ако вдигнат шум, ще ни издадат.

— Аз ще се оправя с тях. С навехнатия глезен ще сте твърде бавен.

Той понечи да възрази, но призна, че тя има право, и се отказа. Да седи и да бездейства, докато тя се промъква през опасния гъсталак, беше позорно. Кой мъж би позволил жена да се изложи сама на опасност, докато той седи в скривалището! Понечи да я последва, но чу пращене на клони и извади меча си. Свали го едва когато Авиза се върна и коленичи до него.

— Вързах конете за едно дърво отзад — съобщи шепнешком тя и се наведе към него. Ароматът на цветя отново отклони вниманието му и той се постара да го пренебрегне. Аромат на рози, ако не се лъжеше. Идеален за тази жена, прекрасна и мека като листенцата на роза… и бодлива като царицата на цветята. — Вашите спътници също са надеждно скрити.

— Добре — отвърна тихо Кристиан и изкриви лице от болка, когато тя се мушна покрай него, за да погледне през клоните.

Авиза се наведе и когато опипа десния му глезен, той усети топлината на кожата й през кожения ботуш. Без да мисли, мушна пръст под брадичката й и повдигна главата й.

— Оставете ме да ви прегледам — пошепна тя. — Ако нараняването е тежко…

— Предпочитам целувка. Убеден съм, че тя ще ме накара да се чувствам много по-добре.

— Сега не е време за такива мисли. — Укорителният й тон не можа да предотврати огнените искри в изразителните сини очи.

— Права сте, но просто не мога да мисля за друго. — Той плъзна ръце по раменете й и обхвана лицето й.

В следващия миг прозвучаха викове. Кристиан бързо се отдръпна от Авиза. Понечи да мине покрай нея, за да погледне какво става навън, ала тя му попречи, като сложи меча си на коленете му.

— Останете, където сте, ако не искате да ви насекат на парченца — заповяда тя.

— Трябва да сме готови. Ако ни намерят тук…

— Няма да ни намерят, ако правите, каквото ви казвам — отговори тя и тонът й не търпеше възражение. — Не мърдайте, Кристиан Лоуъл, ако ви е мил животът.

3

При тази приглушено произнесена заплаха Кристиан отвори широко очи, ала не каза нито дума. Браво на него. Не беше редно да оспорва всяка от заповедите й.

Положението беше объркано като гъсталака около тях. След като проучи внимателно пътищата и горите в околността, тя реши, че би било много добре кръщелникът на кралицата да я срещне в ситуация, в която тя уж се нуждае от помощ. За да привлече крадците, беше достатъчно да спомене златото в кесията си в една от крайпътните кръчми. За съжаление не беше предвидила, че в близките гори се крият толкова много разбойници.

Запращяха клони и тя даде знак на Кристиан да не мърда. Виковете на преследвачите се чуваха все по-ясно. Авиза се обърна бързо настрана, за да види какво прави мъжът, който пътуваше с Кристиан и момчето. След подробните описания на кралицата щеше да познае, че това е Гай, даже Кристиан да не беше казал името му. Лицето му беше сиво като утринния здрач. Страхуваше ли се? Кралицата не бе казала нищо за него — само, че винаги пътува с брат си. В този момент Гай понечи да каже нещо, но Кристиан бързо вдигна ръка, за да му заповяда да замълчи.

Когато Кристиан уви Авиза и себе си с тъмната си наметка, тя се опита да се отдръпне и бе удостоена с мрачен поглед.

— Искам ръката ми с меча да е свободна — обясни тихо тя.

— По-важно е да не ни открият тук.

Авиза призна, че той беше прав. Наметката беше със същия цвят като голите клони и ги скриваше добре. Тя си спомни предупреждението на кралицата да не подценява кръщелника й. Нямаше да повтори тази грешка.

Когато разбойниците преминаха потока недалеч от скривалището им, тя затрепери от напрежение. Кристиан сложи ръка на рамото й и тя едва не извика. В тялото й пламна огън. В абатството само се шепнеше за онова, което става между мъжете и жените. Авиза знаеше за копнежите, които ги събират — или поне си мислеше, че знае. Докосването на Кристиан й показа, че е била много далеч от истината.

Но тя не беше тук, за да се учи. Тя беше тук, за да го спре да тръгне към Кентърбъри. Задачата, поставена от кралицата, беше преди всичко друго. Ако я изпълнеше, абатството щеше да се радва и занапред на благоволението на нейно величество.

Ръката му се плъзна към талията й и огънят в тялото й лумна с нова сила. Погледът й се отклони от потока и се потопи в пламтящите му очи. Намек за усмивка трептеше по хубавото му лице и тя си представи как устните му докосват нейните.

Някой изруга и Авиза отново устреми поглед към потока. Изпълнена с удовлетворение, тя проследи как разбойниците минаха покрай скривалището им.

— Понякога старите номера са най-добрите — прошепна тя.

От устните на Кристиан се отрони тиха въздишка.

— Какво има? — попита учудено тя.

— Надхитрихме група негодници. С техните номера. Това не е славно дело.

— Аз не се стремя към слава. Исках само да им попреча да ме ограбят.

— Или да ви сторят нещо още по-лошо.

Тя кимна мрачно.

— Прав сте.

След като и последният разбойник изчезна от погледа им, Кристиан се изправи и свали наметката.

— Трябва да се махнем оттук, преди преследвачите да са се сетили, че сме ги измамили. Сигурно ще се върнат. Познавате ли най-късата пътека до пътя, Авиза?

— Да, но първо… — Тя се озърна за спътниците му — Как се чувствате?

— Аз съм добре — отвърна младият Балдуин и излезе от гъсталака, — обаче Гай…

Кристиан изруга тихо. Дрехата на брат му беше напоена с кръв. Коленичи до него и попита разтревожено:

— Какво стана?

— Улучи ме стрела. В хълбока — изохка задавено Гай.

Авиза изпрати безмълвна молитва към небето. Трябваше да измисли друг план, за да препречи пътя на Кристиан.

— Къде ще намерим помощ за Гай? — попита рицарят.

— Наблизо няма село — отговори тихо тя. — Знам едно място, но трябва да яздим доста дълго.

Надяваше се да намери сечището, което бе открила преди няколко дни. След здрачаване всичко изглеждаше различно от преди.

— Заведете ни.

Авиза срещна погледа му. Той беше силен като ръцете, които я вдигнаха на коня, сякаш беше лека като перце. Без да иска, тя се възхити на мускулестите ръце и рамене, на лекотата, с която въртеше меча. Когато не отговори, сиво-сините му очи се присвиха. Задачата на кралицата щеше да бъде по-лесно изпълнима, ако лицето му не беше толкова силно и красиво. Особено своенравната брадичка беше прекрасна. Авиза се изкуши да го предупреди, че и тя може да бъде не по-малко упорита от него.

— А как е глезенът ви? Можете ли да ходите, Кристиан? — Тя се обърна към потока. — Разбойниците ще се върнат и ще бъдат много по-зли от преди.

Кристиан събра тъмните си вежди.

— Ще вървя, колкото се наложи, но не забравяйте, че имаме коне.

— Там, където отиваме, е по-просто да ги водите за юздите.

— Тогава да тръгваме. Освен ако не искате да устроим тържествено посрещане на разбойниците тук.

Сарказмът му не й убягна, но тя реши да не му обръща внимание. Погледна ухиления паж и промълви:

— Разбира се, че не искам. Брат ви има нужда от помощ.

— Ще я получи.

— Вие също имате нужда от помощ.

— Първо брат ми.

Авиза коленичи до Гай. Той се опита да се отдръпне, но тя нежно сложи ръка на рамото му и внимателно повдигна горната му дреха. От хълбока му стърчеше пречупена стрела.

Кристиан посегна към края й, но Авиза бързо сложи ръка върху неговата, за да му попречи да изтегли стрелата.

— Внимавайте! Можете да разкъсате плътта и раната да стане по-голяма.

— Вие да не сте лечителка?

— Не, но съм лекувала рани. — Авиза говореше, без да го поглежда. Трябваше да избягва въпросите, които биха могли да издадат истината за живота й в абатството. — Елате с мен и ще ви покажа.

— Да дойдем с вас? Къде?

— Там, където ще мога да ви се отплатя, че ме спасихте от разбойниците. — Тя сведе глава, ала не пропусна да отбележи блясъка в очите му. — Време е да тръгваме. Помогнете на Гай, млади Балдуин, а аз ще се заема с Кристиан.

Момчето се наведе, за да помогне на ранения да се изправи, но веднага вдигна глава.

— Вие нямате право да ни заповядвате.

— Млък, Балдуин — изсъска Кристиан. — Авиза ни предлага помощ и ние нямаме друг изход, освен да я приемем.

— Престанете да дрънкате глупости и ме освободете най-сетне от тази проклета стрела — изохка Гай.

Авиза се наведе и помогна на Кристиан да стане. Ръката му помилва бузата й и тя се улови, че потъва в дълбините на очите му. Палецът му помилва брадичката й. Без да иска тя вдигна ръка да докосне бузата му, но спря, когато устните му се разделиха. Онова, което той искаше да каже, заглъхна в шума на потока.

Авиза не изчака. Извади меча си, развърза юздите и ги подаде на Кристиан. Той не ги пое. Вместо това мушна ръка под рамото на брат си, за да помогне на Балдуин.

— Вървете — помоли едва чуто тя. — Ако ви намерят, онези няма да ви оставят време за извинения.

— Как мислите, ще ни преследват ли? — попита той също така тихо и Авиза неволно се възхити на самообладанието му. Той беше разумен мъж. Вслушваше се в думите й… защото нямаше друг избор.

— Те вярват в приказките за духове на мъртъвци, които не могат да намерят покой и обитават гората от тази страна на потока. Даже ако някой от тях притежава поне искрица смелост, няма да открият следите ни. Предпочитат да нападат пътници на открито.

— Знаете много за обичаите на разбойниците.

Авиза кимна, но не му даде възможност да я попита още нещо. Докато се плъзгаше между дърветата, остана нащрек, за да не вдига излишен шум, тя се питаше още колко лъжи може да изрече, докато той прозре истината. Знаеше, че разбойниците няма да си губят времето да ги търсят, защото скоро ще си намерят други жертви. Всичко друго беше лъжа — като твърдението й, че има нужда от помощ, за да спаси сестра си. Всяка лъжа й тежеше, но тя беше обещала на кралицата да пази кръщелника й и щеше да сдържи обещанието си.

Наведена, Авиза продължи напред, като им сочеше със знаци посоката, в която трябва да вървят. Кристиан подкрепяше брат си и на двамата им личеше, че всяка крачка е болезнена. По някое време Авиза връчи юздите на младия Балдуин. Той понечи да каже нещо, но тя вдигна пръст до устните си. Момчето кимна и продължи напред след двамата мъже.

Авиза се върна във водата. Трябваш да се увери, че разбойниците не ги преследват. Отново рискува един поглед към Кристиан, които се мъчеше да помага на брат си. Гай стенеше на всяка крачка и бандитите можеше да го чуят. Авиза започна да разбира защо кралицата е загрижена за кръщелника си. Кристиан не бягаше от битките и не беше склонен да приема заповеди от други лица. Искаше само той да заповядва.

Като чу гневни гласове пред себе си, тя клекна и запълзя към тях, без да изпуска меча от десницата си.

— Сигурно са тук някъде — изръмжа мъж, обърнат с гръб към нея. — Не може да изчезнат просто така.

— Ами ако жената е вещица… — започна друг.

— Глупости! Вещиците не са толкова красиви — възрази първият.

— Красивата вещица може да замае главата на всеки мъж.

Другарите му закимаха одобрително. Водачът им, едър мъж с изгнили зъби, даде знак и бандитите тръгнаха към пътя.

Авиза се върна безшумно до мястото, където бяха Кристиан и спътниците му. Не бяха стигнали далеч. Кристиан куцаше едва забележимо, но Гай явно беше на края на силите си.

— Къде бяхте? — попита Кристиан, спря и даде възможност на брат си да се облегне на едно дърво.

Балдуин се усмихна благодарно, отстъпи назад и започна да разтрива рамото, на което се беше облягал Гай.

— Исках да се уверя, че не ни преследват. — Авиза не виждаше причини да лъже.

— Какво? — Неверие се изписа на лицето му.

— Проследих как бандитите се отказаха да ни търсят.

Той я сграбчи за раменете и рязко я притегли към себе си.

— Как можахте да проявите такова лекомислие? Ако ви бяха видели…

— Не са я видели — изфуча брат му и в следващия момент изстена. — По-късно ще имате време да спорите. Първо ме отведете някъде, където ще мога да се отърва от проклетата стрела.

Авиза се отдалечи от Кристиан, който мрачно изгледа брат си. Дали защото го беше прекъснал, или защото се гневеше на нея?

— Доведи коня на Гай, Балдуин — заповяда тихо рицарят. — Брат ми не може да върви повече.

С много усилия тримата успяха да натоварят Гай на седлото. Авиза започна да се ядосва. Раненият не правеше нищо, само охкаше и се оплакваше, че му причиняват силни болки. Много и се искаше да го попита винаги ли мрънка така, но не искаше да разгневи Кристиан до такава степен, че да я изостави на произвола на съдбата. Нали трябваше да го накара да спаси „сестра й“ от лапите на злия лорд!

Когато тя пое юздите на другите коне, Кристиан изрече тихо:

— Авиза, не правете отново глупостта да се измъквате сама. Не искам да съжалявам, че съм ви се притекъл на помощ.

— Никой не ме видя. Нали трябваше да сме сигурни, че не вървят по следите ни.

Изражението му издаде, че е съгласен с нея. Тя отново не можа да разбере дали е гневен, защото тя има право, или защото се е изложила на опасност.

Разбра, че се е излъгала и по двете точки, когато той заяви:

— Държа всички да останем заедно, за да можем да се защитаваме.

— Под ваше ръководство?

— Да.

Авиза се опита да се пребори със своята упоритост. В абатството всички я признаваха заради уменията и качествата й на водачка. Преди да тръгне, абатисата я предупреди, че извън стените на манастира царят други нрави и тя е длъжна да се съобразява с тях. Не й беше приятно да стои на заден план и да се подчинява, но съзнаваше, че ако му възрази, само ще събуди подозренията му и той ще започне да й задава въпроси, на които тя нямаше право да отговаря.

— Съгласна ли сте, Авиза? — попита той, когато тя продължи да мълчи.

Преди да е успяла да отговори, Гай се намеси невъздържано:

— Не можете ли да обсъдите този въпрос, след като извадите стрелата?

Кристиан се извини на брат си, без да изпуска от очи Авиза. Да не би да искаше да я сплаши с втренчения си поглед? Тя беше готова да избухне в смях. С подобна тактика можеше да плаши други жени, но не и нея. И тя беше използвала същите трикове.

Една птица изкряка и излетя зад Авиза. Тя погледна момчето и то сведе виновно глава. Ако шумът, който бе вдигнал, ги е издал и бандите отново тръгнат след тях…

Кристиан сложи ръка върху нейната и тя шумно пое въздух. Горещината на пръстите му проникна през вълнения ръкав и й напомни как нежно я бе притиснал до топлите си гърди. Точно сега ли трябваше да си спомни?

— Всичко ще бъде наред — пошепна той и й даде знак да върви напред.

Авиза преглътна и започва да си пробива път сред гъстите храсти. Радваше се, че поне за малко ще е с гръб към него.

Кристиан не бе реагирал на докосването. Може би не беше усетил връзката между тях, внезапния прилив на желанието й. И тя трябваше да се държи по същия начин. Не можеше да си позволи глупости, защото щеше да разочарова кралицата.

Докато вървяха през гората, никой не говореше. Мракът правеше пътеките между дърветата почти невидими и Авиза се зарадва, когато изгря луната и ги обля с мътната си светлина. Ако се наранеше, Кристиан сигурно щеше да я остави някъде и да продължи за Кентърбъри.

Когато позна двата поставени един върху друг скални блока, тя се усмихна. При обмислянето на плана си не беше сигурна дали ще има нужда от това убежище и сега се радваше, че го е проучила основно.

— Чакайте тук — помоли тя и метна юздите на конете на един здрав клон.

— Какво да чакаме? — попита Кристиан.

Въпросът не я учуди. Досега той поставяше под въпрос всичко, което тя казваше.

— Просто почакайте. — Тя посочи дърветата, зад които беше по-светло. — Искам да съм сигурна, че на сечището не ни чака засада.

Кристиан излезе напред и извади меча си.

— Аз ще проверя.

Авиза му даде знак да свали оръжието.

— Аз познавам тази гора. Вие не я познавате. Аз ще разбера, ако нещо не е наред. Вие ще влезете направо в капана.

— А откъде мога да знам дали вие не ни водите в капана?

— Наистина ли мисиите, че съм в съюз с разбойниците?

Тя пое шумно въздух, когато ръката му се протегна и сграбчи сплетената й на тила коса. Той дръпна главата й назад и пристъпи по-близо. Плоската страна на меча се плъзна по полата й. Недоверието му се усещаше съвсем ясно.

— Не знам с кого сте в съюз, Авиза де Вер, но вие познавате тази гора твърде добре за обикновена пътничка. — Последните думи бяха произнесени през здраво стиснати зъби. — Не сте съвсем искрена с мен.

— Разбира се, че не съм! — Тя се надяваше, че не само лъжите и хвалбата придават сила на гласа й. — След всичко, което се случи, възможно е вие да сте инсценирали нападението на разбойниците, за да ме спасите и да отслабя бдителността си. Нищо чудно да сте слуга на лорд Уейн, изпратен да ми причини същото зло, което той причини на сестра ми.

Кристиан изруга и я пусна.

— Имате остър език, лейди Авиза. Внимавайте, защото някой, които не е така търпелив като мен, може да ви го отреже.

— Ще се постарая да не го забравям. — Преди той да е успял да отговори, тя продължи: — Както и да е, в момента нямате друг изход, освен да ми се доверите.

Приглушеният му смях отекна в нея като гръм, който се търкаля над хълмовете.

— Да ви се доверя? Защо, след като всичко, което ни разказахте, може да е лъжа?

В този миг Балдуин се приближи с конете. Гай чу последните думи на брат си и се изсмя тихо и злобно.

— Ти си този, който трябва да е нащрек, братко. Тази жена е равностоен противник.

— Докато не намерим смъртта си от нейната ръка…

Авиза се усмихна самоуверено.

— Разчитайте на решителността ми да запазя главата на раменете си.

Когато се запъти към сечището, Кристиан я хвана за раменете и я обърна към себе си. Авиза загуби равновесие и падна на колене. Веднага се опита да се изправи, но той я задържа с лекота в това положение. Всичките й усилия останаха напразни.

— Помнете думите ми, Авиза де Вер, ако това е истинското ви име…

— Разбира се, че е истинското!

Той плю на земята пред нея и тя го зяпна с широко отворени очи. Този студен мъж нямаше нищо общо с добрия рицар, който вярваше, че трябва да я спаси от разбойниците.

— Внимавай — повтори той. — Ако ни измамиш, това ще ти е последната лъжа в живота.

— Гай има нужда от помощ — напомни му шепнешком Балдуин.

Авиза се изтръгна от хватката на Кристиан, стана и оправи смачканите си над китките ръкави.

— Чакайте, докато ви дам знак, че сме вън от опасност. — Усмивката й беше ледена като неговата. — Но и след това трябва да внимаваме. Ония негодници не са единствените в тази гора.

Тя се приведе и се промъкна през гъстия храсталак, който ограждаше сечището. Обученият й поглед обходи всички дървета и храсти около равната полянка, през която течеше поточе. Дали беше същото, през което минаха вече?

Авиза се обърна и даде знак на мъжете да я последват. Когато те излязоха иззад дърветата, тя не се учуди, че Кристиан беше с изваден меч. Момчето до него държеше в ръката си нож.

— Сами сме — каза тя, когато стигнаха при нея. Докато Балдуин помагаше на Гай да слезе от коня, тя продължи: — Тъй като луната грее ярко, можем да запалим малък огън. Ако използваме зелени клонки, димът няма да се разпространи надалеч. Ниските пламъчета няма да издадат къде се намираме. Вероятно ще се наложи да обгорим ръбовете на раната, за да се затвори.

Кристиан нареди на пажа си да събере дърва за огъня и посвети вниманието си на брат си. Гай се бе вкопчил в гривата на коня с разкривено от болка лице. На лунната светлина кожата му изглеждаше почти бяла.

— Как си? — попита съчувствено Кристиан.

— Май пътуването ни взе неочакван обрат — отговори Гай и простена задавено.

— Ако желаеш, ще тръгнем веднага щом се погрижим за раната ти.

Гай се усмихна.

— О, няма да се откажа от шанса да узная нещо повече за прекрасната Авиза?

През това време тя се взираше упорито в земята. Въпреки стрелата в хълбока си Гай Лоуъл я гледаше похотливо. Май преди беше изтълкувала погрешно изражението му. Очевидно имаше още неща, които не разбираше. Мъжете бяха подозрителни същества. Страшно й се прииска да се върне в Сейнт Джуд.

— Ако вие го настаните удобно, докато пажът разпалва огъня, аз ще се погрижа за раната — промълви тя.

— Балдуин ще го направи. — Тонът му й даде да разбере, че е безсмислено да се опитва да спори. Ала тя не се стърпя.

— Нали ви казах, че имам опит с рани от оръжие!

— Балдуин също. — Кристиан се усмихна хладно. — Добрият паж се научава отрано да се оправя с всякакви рани. Вие по-добре се погрижете за яденето. — Той извади от чантата на седлото вързопче с храна и й го подхвърли. — Ето, тук има всичко.

— Аз разбирам повече от лечение на рани, отколкото от готвене.

— Не е нужно да готвите. Просто погледнете вътре. Хлябът и месото са готови за ядене. С раната ще се оправяме ние, мъжете.

Авиза едва преглътна напиращото на устните й проклятие. Ако знаеше, че питомката й ругае, абатисата щеше да я затвори на хляб и вода. Беше чула думите в една от гадните кръчми на път към мястото, където трябваше да се срещне с Кристиан Лоуъл. Дали всички мъже се отнасяха така с жените, или той искаше да я унижи, задето се бе осмелила да оспори нарежданията му?

Тя се обърна така рязко, че полата й се развя, и отиде до стъкнатия огън. Хвърли торбата на земята и продължи напред. Изкушението да му каже, че са я изпратили да го пази — тя него, а не той нея, — беше толкова силно! Как й се искаше да изтрие от устата му тази арогантна усмивка!

В този миг прозвуча болезнен вик и тя спря като закована. Бързо се обърна и погледна към мястото, където Балдуин се бе навел над Гай.

— Мили Боже! — пошепна тя и в следващия момент едва не изпищя, когато усети милувка по бузата си. Вдиша дълбоко, за да се успокои, и обърна лице към Кристиан. Не беше усетила, че той я е последвал.

— Не правете такова ужасено лице — помоли той с напрегната усмивка и застана между нея и огъня. — Гай крещи дори когато му вадят тресчица от пръста. Ще оцелее.

Отново прозвуча вик и по гърба й пролази студена тръпка.

— Сигурен ли сте?

Прочете истината в очите му. Кристиан не искаше тя да види какво става край огъня. Изтръгна се от него и изтича при Балдуин, който тъкмо бе извадил окървавената стрела. В хълбока на Гай зееше рана.

Балдуин се усмихна измъчено и посегна към торбичката, която висеше на колана му.

— Щом почистя раната, той ще се успокои и тогава ще я зашия.

— Ако имате слаби нерви — добави Кристиан и отново застана до нея, — седнете, преди да сте припаднали.

— Жените от семейство Де Вер никога не припадат — изсъска Авиза, макар че й се виеше свят и изпитваше леко гадене.

— Поне в това отношение сте права. Вие явно имате смелост в излишък. — Кристиан посочи потока. — Елате с мен, докато Балдуин почисти раната. Искам да измия от себе си праха от пътуването. Така ще имаме възможност да се опознаем по цивилизован начин.

— Разбира се. — Малко покорство нямаше да й навреди. Ако поставяше всяка дума на кантар, нямаше да мисли за изкусителната милувка по бузата й преди малко. Двамата прекосиха полянката. Водата блещукаше сребърна под лунната светлина. Звездите образуваха сенки в бавното течение. По дъното се движеха водни растения. Авиза погледна към отсрещния бряг. Някакво движение я стресна и тя инстинктивно посегна към меча си. Слава Богу, беше само някакво горско животно.

Кристиан коленичи и жадно започна да пие вода от шепата си.

— Ако се боите, че разбойниците ще ни преследват, двамата с Балдуин ще стоим на стража. Ще се сменяме всеки час.

— Отлична идея.

Той се изправи. По устните му блестяха водни капчици, които привлякоха погледа й. Уплашена, тя сведе поглед към връхчетата на ботушките си.

— Предложението ми важи само за тази нощ — продължи той. — Не искам никой да смущава съня на Гай. Не искам да се събудя с нож в гърдите. Ето тук. — Пръстите му докоснаха вдлъбнатинката между гърдите й и тя се отдръпна уплашено. Мъжът се изсмя тихо.

— Много сте дързък, сър.

— Вие също, мадам.

Авиза реши засега да не отговаря. Дали Кристиан беше искрено загрижен за нея и за спътниците си, или просто искаше да я извади от равновесие? Ако последното беше вярно, той бе постигнал по-голям успех, отколкото подозираше. Краткото докосване на ръката му до гърдите й, бегло като удар на сърцето, я прониза като лятна буря от главата до петите.

Стараейки се да говори спокойно, Авиза рече:

— Наистина е добра идея да поставите пост. — Съзнаваше, че трябва да е много внимателна в тази ситуация, за да не допусне разногласия помежду им — това би означавало той да продължи без нея, тя да разочарова кралицата и да изложи абатството на опасност. Може би ще намали напрежението помежду им, като се подчини на женската си роля и отвори торбата с храна.

— Извинете ме, трябва да…

Кристиан улови ръката й и й попречи да се отдалечи.

— Мисля, че заслужавам обяснение, лейди Авиза.

— Лейди? — В гласа й прозвуча уплаха. — Моля ви, не ме наричайте така.

— Но защо? Нали това е името ви?

— Защо мислите, че съм лейди?

Той посочи ножницата на меча й.

— Вашето оръжие е изработено от майстор в занаята. — Потърка пръсти в широкия й ръкав. — Този плат никога не е влизал в досег с дима и пепелта в ковачницата, затова не вярвам, че сте дъщеря на ковач. Разбира се, възможно е да сте откраднали меча, но не е много вероятно, защото умеете да си служите с него. Убеден съм, че е бил направен специално за вас. Едно толкова необикновено оръжие може да принадлежи само на дъщеря на лорд.

Авиза се ядоса на себе си. Колко неща не беше взела предвид. Отново си спомни предупреждението на кралицата да не подценява кръщелника и.

— Трябва да…

— Кажете истината или…

Очите й се разшириха от изненада.

— Или какво?

Кристиан я привлече към себе си и тя отново се озова загърната в наметката му. Гласът му прозвуча заплашително:

— Кажете ми, милейди, защо дъщерята на лорд трябва да се крие в горите.

— Сестра ми…

— Не е само това. Баща ви би трябвало да има въоръжени пазачи, които да освободят сестра ви.

— Нямаме си никого. — Авиза навлажни пресъхналите си устни. Простата история, която беше измислила, се усложняваше с всеки отговор на настойчивите му въпроси. Тя приседна на брега, обрасъл с мъх, и продължи да говори с извърнато лице, защото се страхуваше, че той ще разкрие лъжите й. Явно трябваше да му разкаже цялата история, която бяха измислили с абатисата. — Лорд Уейн нападна нашия дом и изби повечето от верните ни хора. Оцелелите потърсиха убежище при Мило де Сомвил. — Абатисата бе предложила да използват името на Де Сомвил, който се ползваше с благоволението на кралицата, а и семейството му отдавна беше в съюз със семейство Де Вер. — Аз трябва да намеря лорд Де Сомвил и да го помоля за помощ, но не съм сигурна дали ще направи тази услуга на семейството ни. Нали разбирате, това ще му навлече гнева и отмъстителността на лорд Уейн…

— Как е възможно това? Докато управляваше крал Стивън, благородниците правеха, каквото си искат, но сега на трона е крал Хенри и в страната отново царува законът.

— Лорд Уейн е убеден, че единственият закон е неговият собствен. Ще ми помогнете ли да стигна до дома на лорд Де Сомвил и да измоля помощта му за спасяването на сестра ми? Знам, че искате да присъствате на сватбата на вашия бащин приятел, но ме е страх, че сама няма да успея да спася сестра си.

— Мисля, че ще можете. — Той се усмихна и лицето му се преобрази. Коравите черти останаха, но в тона му се прокрадна мекота. — Вашите най-добри оръжия са хитростта и умът. Вероятно няма да се наложи да посегнете към меча.

Авиза примигна. Смехът му разсече магията, която гласът му незабелязано бе изтъкал около нея. Трябваше да му отговори убедително.

— Не подценявайте задачата ми. Признавам, доскоро бях достатъчно глупава да вярвам, че ще мога да се справя и сама. Ще ме подкрепите ли?

Кристиан се настани до нея и хвърли камъче във водата. Безгрижното му поведение не я заблуди. Ръката му беше в близост до ножа, краката му бяха стъпили здраво върху хлъзгавия мъх, за да скочи при първия признак на опасност.

— Преди да ви осигуря помощ, искам да зная истината — изрече той съвсем тихо. Явно думите бяха предназначени само за нейните уши.

— Добре. Ако мога…

— Защо сте на път?

Точно в този миг откъм полянката долетя предупредителен вик. Авиза реагира по инстинкт. Удари Кристиан в средата на гърдите и му отне дъха. Той изохка и се свлече на земята, но не без да я дръпне след себе си, което я накара да извика.

— Какво правите? — изсъска задъхано той.

— Стрелата… можеше да ви улучи.

Очите му се разшириха. В дървото, само на няколко сантиметра от мястото, където до преди малко беше главата му, се бе забила стрела и още трепереше.

— Виждам…

— Ако разбойниците се връщат…

— Тази стрела не е от техните лъкове.

— Откъде знаете? — Авиза го погледна втренчено. — Да не би да познавате работата на майстора на стрелите? — Тя понечи да издърпа стрелата от дървото, но ръката му й попречи. — Моля ви, пуснете ме!

Той изпълни молбата й с усмивка, но така внезапно, че тя падна по гръб. Кристиан извади меча си и тя извика уплашено. Нима ще я убие? Защо, за Бога? Нали току-що му бе спасила живота?

Той захвърли оръжието настрана и тя си отдъхна. Вдигна ръце, за да свали от себе си тежката му наметка, и когато пръстите й докоснаха твърдата му гръд, палецът му се плъзна по брадичката й. Тя понечи да се извърне, но той я хвана здраво за косата.

— Какво става? — попита уплашено тя.

— В момента почти нищо, бих казал.

— Мислех, че ще се държим цивилизовано.

— Това правим.

— Тогава защо извадихте меча? Да не би разбойниците да са наблизо?

— Не.

— Защо тогава…

— Защото щеше да ми пречи. — И другата му ръка се плъзна под нея.

— Да ви пречи? Какво искате да кажете?

Усмивката му изчезна. Устните му се плъзнаха по нейните. Шокът от смелата целувка и сладкото блаженство, което носеха устните му, я направиха неспособна да се помръдне. Задиша бързо и жадно и зачака да види какво ще се случи по-нататък. Устните му се плъзнаха по шията й. Всяко отделно докосване беше блаженство и ставаше все по-възбуждащо.

Тя вдигна ръце да го отблъсне, но усети твърдите му рамене да я притискат по-здраво върху мъха. Устата му смело изследваше устните й. Върхът на езика му се плъзна по ъгълчетата и отново я прониза желание. Искаше още такива опасни и безкрайно сладки целувки. Когато той се отдели от нея, тя го изгледа невярващо и напразно се опита да успокои дишането си.

Кристиан избухна в тих смях.

— Какъв прост и безкрайно приятен начин да ви накарам да замълчите! С какво удоволствие бих измислил още много начини да ви направя безмълвна…

— Готов ли сте? — Тя го бутна настрана и се надигна. Защо беше толкова самонадеян? Как смееше да й разваля удоволствието с шеги?

Кристиан отново се засмя.

— Това наричам аз сърдечна благодарност. Разбирате ли, Авиза, исках просто да ви покажа колко съм ви признателен.

— Надявам се, че не сте толкова глупав да мислите, че съм искала такава благодарност.

— Не съм глупав, защото вие я приехте с радост.

— Кристиан! — извика някой зад тях.

Балдуин дотича и извади стрелата от стъблото на дървото. Идването му й спести необходимостта да измисли поредната лъжа, за да скрие колко добре беше схванала истината. Целувките му я поразиха и за няколко прекрасни мига я накараха да забрави дори задължението, което беше поела пред кралицата и абатството.

— Кристиан! — извика Балдуин. — Добре ли си? Гай внезапно реши да стреля по някакъв минаващ елен, но се оказа, че едва може да се държи на крака.

— Гай? — Авиза загуби ума и дума. — Гай е пуснал тази стрела по нас?

— Иначе нямаше да я позная, нали? — усмихна се Кристиан. Лицето му излъчваше хладно спокойствие, което отново я подразни. Той взе стрелата от ръцете на пажа и обясни:

— Виждате ли знака в края на всяко перо? Той е на нашия майстор на стрели.

— Собственият ви брат е пуснал стрела срещу вас?

— Нали не сме ранени.

— Стрелата мина само на сантиметри от вас!

— Вие ме спасихте, а той не пусна втора стрела.

Авиза се изправи и се опита да почисти тревичките от роклята си.

— За втори път ви спасявам. Задължен сте ми.

— И искате да изпълня дълга си, като освободя сестра ви?

— Устните му вече не се усмихваха. Между веждите му се вдълба бръчка.

— Точно така.

Той я погледна втренчено и кимна.

— Така да бъде. Ще ви помогна, Авиза. — Той плъзна пръсти по бузата й и продължи: — Но искам да чуя съгласието ви по една важна точка.

— И каква е тя? — Авиза напразно се опитваше да извика на помощ разума си, ала усещанията, които предизвикваха милувките му, я държаха в плен — като измислената й сестра в измисления замък на измисления безсъвестен благородник.

— Ще се подчинявате на заповедите ми. Съгласна ли сте?

— Да — отговори бързо тя. Не можеше да рискува. Ако откажеше, нямаше да получи подкрепата му.

Той я щипна по бузката, сякаш беше дете.

— Разчитам, че една Де Вер не нарушава подобно обещание.

— Аз никога не нарушавам дадените обещания.

Той се усмихна, махна на пажа и отиде при брат си. Гай веднага започна да се извинява, че е пуснал стрелата. Авиза остана на мястото си. Нямаше да наруши обещанието си, нито даденото на Кристиан, нито онова пред кралицата. Да, тя щеше да закриля Кристиан Лоуъл, но сега знаеше, че и тя самата трябва да се пази, за да не се поддаде на копнежа си да падне отново в обятията му. Не беше сигурна кое от двете е по-трудно.

4

Кристиан не беше очаквал, че с такава радост ще влезе през отворената порта на господарския дом. В момента, когато пристъпи прага на Касъл Оркстед, си спомни как бе минал оттук предишния ден, без да подозира, че ще се върне само след броени часове.

Масивната къща се издигаше на повече от четиридесет стъпки над пътя. Тесните прозорци по горните етажи гледаха право към пътя като бойници за стрелците на барона. В случай, че вражеските рицари оцелеят от стрелите им и преминат външната порта, защитниците на замъка можеха да изсипват върху натрапниците горещ пясък и врящо масло. Обученият му поглед обхвана бързо защитните съоръжения и ги одобри. Нападателите не биха могли да намерят убежище и в двора, защото вътрешните порти бяха по-дебели от талията на Авиза.

Кристиан изруга полугласно. Не биваше да прави това сравнение. Малката очевидно имаше много добър слух, защото се обърна на седлото и го погледна. Направи му впечатление, че внимава да не се допира много до него. Целувките й имаха вкус на невинност, но очевидно й беше ясно, че даже монах би се изкушил, когато прекрасната жена в скута си непрекъснато се движи. Отначало беше решил да я сложи при Балдуин, но пажът не би съумял да управлява собствения си кон, да крепи несигурно люшкащия се Гай и да пази Авиза да не падне.

Когато влязоха във външния двор, ги посрещна оглушителен шум. Там се тълпяха въоръжени мъже и жени, които се закачаха с тях. Две кучета подплашиха Блекторн. Кристиан притисна Авиза до гърдите си и се насочи към вътрешната порта.

Тя се вкопчи в ръката му и той прошепна:

— Спокойно. Няма да допусна да паднете.

— Пуснете ме! — изсъска задавено така. — Много ме… стискате.

Едва сега Кристиан забеляза, че хватката му не й даваше да диша, и отпусна ръката си. Тя пое дълбоко въздух и той видя как се развълнуваха прекрасните й гърди. Трябваше само да протегне палец, за да помилва долната част на гърдата й, а после да продължи нагоре…

Тя хвана ръката му и я премести надолу, сякаш бе разбрала в каква посока се движи фантазията му.

— Оценявам високо загрижеността ви за мен, сър, но моля ви, не се опитвайте да ме пазите, като ми отнемате дъха.

— Нямах такова намерение.

— Не съм казала, че сте го направили нарочно.

Той се зарадва, че тя не гледа към него, а се старае да обхване с поглед всички подробности на външния двор — от добитъка, събран в странично дворче, до ковача в отсрещния край. Не искаше тя да види гримасата, която изкриви лицето му след отговора й. Авиза му предлагаше дългоочаквания шанс да докаже смелостта си, като спаси сестра й, но очевидно беше решена на всяка крачка да подлага на изпитание самообладанието му. Когато се обърна и погледна надясно, косата й помилва бузата му. Така му се искаше да зарови лице в уханните и коси и да й покаже, че целувките на брега на потока бяха само предвкусване за онова, което можеха да преживеят заедно.

— Внимание — каза той, когато тя отново завъртя глава и косата й го погъделичка под брадичката. При това издуха кичурчето, което беше влязло в устата му.

— Простете. — Авиза побърза да оправи косата си. Когато наведе глава, гладката и шия веднага привлече вниманието му.

— Няма нищо.

Нещо в тона явно го бе издало, защото тя хвърли съжалителен поглед през рамо. Отново му направи впечатление, че очите й имат точно цвета на бродерията по одеждата й. Устните й бяха като пресни ягоди и ухаеха на лято. Дали на слънце устата й имаше същия вкус, като през нощта?

Тя примигна два пъти и той се запита дали и тя е усетила магията, възникнала, когато погледите им се срещнаха. Не посмя да я попита. Тя му предлагаше неочаквана възможност да покаже на цяла Англия какво има в сърцето му. Не можеше да позволи на едно красиво русокосо момиче да отклони вниманието му от същественото. Стисна по-здраво юздите и си обеща да си повтаря тези думи всеки път, когато чувствата заплашват да го надвият.

Когато минаха през следващата порта и влязоха във вътрешния двор, бяха посрещнати от отвратителна миризма. Тя идваше от дървената къща, приютила се до високата, тясна главна кула. Кухнята, предположи Кристиан и се запита защо не са я построили от камък като всички други сгради.

Когато един слуга дотича да отведе конете в обора, Кристиан му даде знак да свали Авиза от седлото. Ако я плъзнеше по себе си, щеше да реагира неприлично силно.

Тромавият младеж протегна ръце, Авиза се опря на раменете му и скочи леко от седлото.

— Проклятие! — изсъска слугата, когато мечът й го удари, преди да я е свалил на плочите.

Кристиан скочи след нея и изкриви лице, когато дясното му стъпало тупна на земята. Проклетият глезен! В приказките смелите рицари никога не страдаха от изкълчен глезен. И той не биваше да се поддава на болката. Взе ръката на Авиза и куцукайки, се запъти към брат си, който слизаше от коня с помощта на Балдуин. Твърде много очи следяха всяко тяхно движение.

— През тези порти почти не влизат чужди хора — обясни тихо Авиза. — Естествено е всеки гост да предизвиква интерес, но тези ни зяпат натрапчиво.

— Сигурно никога не са виждали жена с боен меч — отвърна тихо той.

Очите й се разшириха от учудване.

— Шегувате се!

— Не.

— Не може да бъде. — Тя плъзна пръсти към дръжката на меча си и ги задържа там. Кристиан преглътна. Всяко нейно движение предизвикваше ярки спомени за докосванията й.

— Мислете каквото си искате, Авиза, но дамите не носят меч. Те предоставят на мъжете си да ги защитават. — Той се усмихна студено и добави: — Те си имат свои… женски занимания.

— Сигурна съм, че когато е отишла в Светите земи, кралицата е била въоръжена.

— Вероятно да, но никой не я е видял.

Авиза смръщи чело. Кристиан имаше право. Елинор беше участвала в рицарския поход като кралица на Франция, а не като съпруга на Хенри.

Той посегна към нея и затвори наметката й отпред.

— Достатъчно погледи привлякохте върху себе си.

Авиза преглътна резкия отговор. Кристиан помогна на брат си да прекоси сенчестия двор, отдавна напуснат от зимното слънце. Гай изпусна лъка си на плочите и гневно заповяда на Балдуин да го вдигне.

— Бързо! — извика Кристиан. — Имам нужда да пийна нещо, за да изплакна гърлото си.

— Тогава не ме чакай.

Той й хвърли мрачен поглед. Брат му избухна в тих смях.

— Казах „бързо“ на вас, Авиза.

По дяволите… Този човек я докарваше до отчаяние. Думите му бяха ненужно предупреждение, че тя трябва да стои близо до него, за да може да го защитава.

Тя последва мъжете, оглеждайки се на всички страни. Беше й мъчително да гледа как Кристиан се мъчи да ходи нормално с навехнатия си крак. Господарският дом беше построен от същия камък като абатството и като него обграден с външна стена, но това беше единствената прилика. Освен групата малки постройки, каквито имаше и в абатството, замъкът притежаваше още вътрешна стена и стройна главна кула, по-висока от църквата в Сейнт Джуд. Тесни сводести прозорци бяха разпределени равномерно по зидовете. Три стъпала водеха към двойни врати, по-дебели от дланта й.

Тъмната кула бе осветена от трепкащи лампи в нишите на стената. Когато две жени с пълни табли прекосиха пътя им, Авиза спря. Погледна наляво и видя мрачен коридор, който вероятно водеше към кухнята. От тази посока идваха възбудени гласове. Отблизо се чуваше гугукане на гълъби, които явно предпочитаха да се изложат на риск да ги уловят и да ги поднесат на лорда за вечеря, отколкото да останат на вечерния студ.

Къде бе изчезнал Кристиан с брат си и с пажа си? Авиза се озърна в мрака. Точно пред себе си видя стълба, която водеше нагоре, и две врати наляво и надясно. Главната кула беше толкова голяма, че можеше да търси с часове, без да ги намери.

Авиза стисна ръце в юмруци. Кралицата й беше възложила задача, а тя я бе забравила, загрижена за съдбата на два гълъба. Изтощението и бе попречило да се съсредоточи върху онова, което трябваше да направи. Миналата нощ не можа да заспи, защото Кристиан се намираше само на половин метър от нея. Отново и отново си припомняше възбуждащите усещания, предизвикани от целувките му. Опитваше се да извика в паметта си клетвите, положени в абатството, и трепереше. Дали заради няколко целувки ще я изгонят от манастира? Тя беше сестра от орден, но кралицата й бе заповядала да направи всичко, за да спре Кристиан, и тя беше длъжна да изпълни кралската заповед. Целувките бяха помогнали да подпечатат споразумението си. Той ще й помогне да спаси „сестра си“ и няма да отиде в Кентърбъри.

Обаче целувките я вълнуваха. Той сигурно ще се опита да я целуне отново и тогава тя трябва да запази самообладание. Не знаеше как ще се справи, но никога досега не се беше проваляла в изпълнението на поставена задача. И сега няма да се провали.

Когато чу отдясно хленченето на Гай, Авиза извика ликуващо. Никога не беше помисляла, че ще му бъде благодарна за неспособността да понася болка. Втурна се в тази посока и трябваше да мине през толкова тесен коридор, че лактите й докосваха стените. Най-сетне настигна спътниците си. Веднага й направи впечатление, че Кристиан още повече щади крака си.

— Мога ли да помогна? — попита бързо тя.

— Мисля, че нямаме нужда — отсече Кристиан.

— Разбира се, че можете — почти извика брат му и избута грубо Балдуин. При това движение стрелите му нападаха от колчана и се разпиляха по пода. — Елате тук, Авиза.

— Балдуин — намеси се спокойно Кристиан, — ти помагай на Гай, а аз ще помагам на Авиза.

— Да й помагаш? — Гай я огледа презрително. — Кога се е наранила? — Тихият му смях отекна в ниския коридор. — Не е хубаво да се отнасяш така грубо с прекрасната Авиза. Ако забравиш рицарските добродетели, никога няма да успееш да изтласкаш Де Трейси от мястото му на предпочитан рицар на краля.

— Нищо ми няма — отговори твърдо Авиза, но Гай не престана да се смее. Тогава тя се обърна към Кристиан и каза: — Мога да заместя Балдуин. Той се грижеше самоотвержено за брат ви и сигурно е изтощен.

— Момчето трябва да работи. — Кристиан улови ръката й и й попречи да излезе напред, когато Балдуин, който бе събрал стрелите в колчана, отново подхвана Гай. — Всеки паж е длъжен да работи до пълно изтощение. Нали затова е паж.

— Балдуин е още дете!

— Оставете на мен да преценя колко да го натоварвам. — Той я потегли за ръката. — Да вървим.

— Сигурно ви е приятно да командвате хората около себе си?

— Да, когато съм сигурен, че мога да преценя по-добре от тях.

Авиза отново си пожела кралицата да беше натоварила някой друг със задачата да пази живота на Кристиан Лоуъл. От друга страна, тя не би искала тази невъзможна задача да се стовари върху плещите на някоя от сестрите. Тя ще удържи на дадената дума и ще се върне в манастира с увереността, че му е осигурила благоволението на кралицата.

В далечината стана по-светло и се чуха гласове. Авиза влезе в залата подръка с Кристиан и се огледа смаяно. Във външните стени бяха иззидани няколко камини, една голяма маса стоеше в средата. Въздухът тежеше от дима, защото всички прозорци бяха затворени с дъски. Таванът беше от дебели греди. Други миризми, много по-неприятни от дима, изпълниха дробовете й. Очевидно се издигаха от рогозките, които покриваха пода.

— Всемогъщи Боже — изохка тя, като видя как един мъж се облекчи до стената. Нищо чудно, че залата миришеше по-лошо от клозет.

— Казахте ли нещо? — попита Кристиан.

— Не, нищо. — Не можеше да обсъжда с него тези примитивни навици. Тонът му издаваше, че не намира нищо необичайно в обстановката. Той я погледна и тя отмести поглед, надявайки се, че не се е изчервила. Кристиан се запъти към масите, поставени в близост до централната камина. Всички пейки бяха заети, с изключение на една, където седеше стар мъж с парче хляб пред себе си. Той си мърмореше нещо неразбираемо, но когато минаха покрай него, ги измери с остър поглед. Може би не беше наред с главата или времето бе разпиляло мислите му като трохите по масата.

Чу ядна ругатня и видя как лицето на Гай пребледня още повече, после се оцвети в тъмночервено. Погледът му бе устремен към стареца.

Авиза тъкмо искаше да попита какво се е случило, когато някой извика:

— Внимание!

Авиза отскочи настрана. В залата влязоха слуги, натоварени с ядене, и тръгнаха от маса на маса. Най-добре облечените отидоха при масата, поставена върху подиум малко настрани от другите. Явно тя беше запазена за лорда, семейството и предпочитаните му васали. Две пейки обграждаха единствения стол, който се издигаше в средата. На този стол сядаше господарят на замъка. Нито съпругата, нито наследникът му се осмеляваха да го заемат. Абатисата й бе напомнила за тези обичаи, толкова различни от техните в манастира.

Защо тогава не ми казаха, че жената не бива да носи меч? Може би абатисата предполагаше, че Авиза знае това, но единственият спомен за краткото време, което беше прекарала в замъка на родителите си, бяха усмивката на майка й и гласът на баща й.

— Нашият домакин се казва Джаспър де Лайл — пошепна в ухото й Кристиан. — Той е човек без фантазия и не би трябвало да го дразним.

— Ще се покажа откъм най-добрата си страна — обеща тя.

— Говорех на брат си. — Той й хвърли развеселен поглед. — Радвам се, че вземате присърце това предупреждение.

Авиза и този път преглътна напиращия на устните й отговор. Ако бе казала нещо, сигурно щяха да чуят думите и, защото в залата настъпи тишина. Лорд Лайл се бе надигнал. Известно време в залата се чуваше само скърцането на пейките, докато хората от домакинството му също ставаха.

Никой не казваше нито дума, докато лордът, плешив мъж на възрастта на баща й, вървеше към тях. Закръгленото тяло, още повече подчертано от яркочервената, загатваща за богатство и власт наметка, приличаше на бъчва. Усмивката на лицето му не изглеждаше истинска. Освен това не поздрави Кристиан с обичайното за воините удряне на ръкавиците.

— Търсим подслон. — Изражението на Кристиан издаваше напрежение.

— Всички са добре дошли в Касъл Оркстед, Лоуъл — отвърна лордът. Очевидно това бяха думите, с които посрещаше всички пътници — толкова изтъркано прозвучаха. — Всички. — Обърна се към Авиза и лицето му се разведри. — Това важи и за вашата очарователна спътница.

Тя запази спокойствие, макар да не беше свикнала да я преценяват като кобила на пазар. Искаше й се да отговори със същия преценяващ поглед, но беше нервна, защото всички в залата я зяпаха. Спомни си с какво любопитство сестрите посрещаха всеки новодошъл в манастира и това й помогна да запази външно спокойствие.

Ръката на Кристиан се плъзна по талията й и кожата й пламна под докосването му. Тя се опита да приглуши радостното очакване, което я прониза, но тялото отказа да й се подчинява.

Тъй като тази борба изискваше цялата й концентрация, когато Кристиан я поведе към лорда, тя се спъна и леко се олюля. Хората в залата си зашепнаха и тя се изправи като свещ. Въпреки че никой тук не знаеше истината, в Касъл Оркстед тя представляваше своя манастир и кралицата. Нямаше право да ги позори.

Нито пък Кристиан. Не потисна тази мисъл, защото нямаше право да я забравя. Ако поведението й хвърли лоша светлина върху него, може би ще откаже да й помогне.

Когато я представяше, в гласа на Кристиан нямаше и следа от смущение:

— Лорд Лайл, това е лейди Авиза…

— Безкрайно сме ви благодарни за гостоприемството — каза тя, преди Кристиан да е произнесъл остатъка от името й. Едва сега и стана ясно, че е трябвало да се представи под друго име. Той не я свърза със семейството й, но лорд Лайл сигурно щеше да го направи. Тогава набързо сглобената й история щеше да рухне като стена под напора на обсадна машина.

— Заповядайте, присъединете се към нас на тази късна вечеря — покани ги лорд Лайл с усмивка, която беше предназначена за нея.

— Гай е ранен — възрази меко Авиза. — Превръзката му трябва да бъде сменена.

Беше й неприятно да използва раната на Гай като претекст да избяга от десетките любопитни погледи, но спешно се нуждаеше от местенце, където да възстанови самочувствието си.

— Ранен? — Усмивката на барона угасна, ръката му посегна към камата на колана. — Къде? От кого?

Тя понечи да отговори, но Кристиан й заповяда да мълчи.

— Не на ваша земя, лорд Лайл — обясни кратко и сдържано. — Случи се на един ден път оттук, но ни е нужен подслон.

— Всеки човек на краля е добре дошъл в дома ми, а доколкото знам, кралят е приел васалната ви клетва.

— Да.

Учудването на Авиза растеше. Гласът на Кристиан звучеше студено. Нищо по лицето му не издаде защо думите на лорд Лайл го гневят. Надеждата й отговорът на барона да разкрие истината не се осъществи. Лорд Лайл се обърна към слугите си и рязко им заповяда да отведат Гай в някоя свободна стая и да се погрижат за раната му.

Балдуин въздъхна облекчено. Ала веднага след това се почувства виновен и Авиза го потупа окуражително по ръката. Момчето извърна глава. Дали се срамуваше от радостта си, че няма да се занимава повече с Гай? Нещо не беше наред.

— Той иска да покаже, че смелостта му не е пострадала от тази тежка задача — обясни Кристиан и проследи с поглед брат си, който се отдалечаваше, подкрепян от двама едри мъже.

— Разбира се, че не е пострадала. Той щеше да помага на Гай, докато е необходимо. — Авиза се отдалечи малко от него. — И аз също.

— Вашата смелост никога не е била поставяна под въпрос, Авиза.

— Само неговата, така ли?

Авиза започваше да се ядосва. Момчето бе успяло да запази самообладание, докато бродеха из горите. Вчера извади стрелата от хълбока на Гай и през целия ден понасяше мълчаливо безкрайните му ругатни. Братът на Кристиан явно търсеше отдушник за болките си и Балдуин беше приемлива жертва.

— Тук няма да говорим за това.

Авиза разбираше сдържаността му. Когато Гай най-сетне стигна до другия край на залата, тя забърза след него. На половината път се обърна и видя, че Кристиан я следва. Поиска да го попита дали няма доверие на никого, освен на себе си и дали се чувства длъжен да се грижи и за най-дребните неща по време на пътуването им, но реши да премълчи.

— Не е нужно да идвате и вие, Кристиан. — Странно, зад Кристиан вървеше и лорд Лайл. Каква странна процесия през залата. — Мисля, че имате нужда от ободрителна напитка и разговор с нашия домакин.

— Глупости. Аз съм отговорен за Гай. Сигурно е и гладен.

— Първо трябва да почистим раната му.

— Вече не мога да понасям несръчните пръсти на Балдуин — извика Гай откъм вратата. След стон, който отекна в цялата зала, той притвори очи и се обърна към брат си: — Няма ли да ми позволиш да се насладя на нежна женска ръка, Кристиан?

— В този момент не искам да се карам с Гай, Авиза — пошепна в ухото й Кристиан.

— Вървете и седнете при лорд Лайл. Аз ще се погрижа за Гай.

— Би трябвало…

— Разкажете му за нападението. Разбойниците не признават границите между именията. Може би и неговите арендатори са застрашени.

Кристиан много искаше да й възрази, но се овладя и кимна с видима неохота.

— Ще дойда колкото може по-скоро.

— Много добре. Разкажете на домакина какво преживяхме, пийнете нещо топло и елате да ни донесете вечерята.

— Много обичате да заповядвате, Авиза.

— Само когато знам, че така е най-добре.

На устните му заигра усмивка.

— Вашата заповед е втората най-добра идея, която чувам днес.

— А коя беше първата?

Пръстите му помилваха бузата й. Огънят, който се бе разгорял миналата вечер на брега на потока, отново пламна в очите му.

— Не питайте, след като не искате да ви отговоря.

Кажи го! Авиза преглътна шумно и мълчаливо се обърна, за да последва Гай и Балдуин. Никой никога не беше успял да я уплаши, нито с меч, нито с друго оръжие, но жадните му очи събудиха в тялото й неизпитани досега чувства.

Едно от тях беше страх.

5

— Достатъчно ли е това? — попита едрият слуга на лорд Лайл, след като отвори тежката врата.

Авиза надникна вътре и кимна. За разлика от предишното помещение, в което ги бяха въвели, тук подът беше изметен. Стаята беше по-малка, но по-удобна. Някой бе запалил огън, единственият прозорец, издълбан в дебелия зид, беше затворен с дъски. Досега не бе сигурна дали гостоприемството на лорд Лайл е искрено — той не бе посрещнал двамата братя Лоуъл така, както тя очакваше. Леденият поздрав на барона беше необясним. От слугите му нямаше да научи нищо — клетвата им изискваше да пазят тайните на господаря си, — затова трябваше да чака, докато се появи Кристиан.

Тя преглътна раздразнението си и огледа обстойно помещението. Обзавеждането се състоеше от празна ракла и просто легло без завеси. Имаше още две врати. Миризмата, която се носеше от първата, издаваше, че там има клозет. След онова, което беше видяла в залата, тя се учуди на този лукс.

Другата врата водеше в още по-малка стая. В един ъгъл беше сложен сламеник. В съседната ниша имаше молитвен стол и Авиза неволно се запита дали пък не са им дали покоите на домашния свещеник.

Вече беше готова да помоли мъжете да ги отведат другаде, когато Гай отново простена жално. Докато изкачваха стълбите, той не правеше нищо друго, освен да стене и да се оплаква.

Авиза се ядоса и едва успя да запази самообладанието си. Страхуваше ли се? От Кристиан със сигурност не. Единствената опасност беше да не разкрие истината за нея.

Авиза отстъпи настрана. С много усилия двамата мъже успяха да довлекат Гай в стаята. Ако не беше изтощена до смърт от дългите часове на седлото, тя щеше да се разсмее на комичната гледка. Двамата едва успяха да се напъхат в тясната стаичка със свити между раменете глави. Гай беше в толкова отвратително настроение, че тя нямаше да се учуди, ако двамата мъже го бяха захвърлили на пода и си бяха излезли.

— Много ви благодаря! — обърна се тя сърдечно към двамата помощници. — Хайде, Балдуин, помогни на Гай да се съблече.

Момчето остави лъка и колчана със стрелите до камината, усмихна й се и се зае да обслужи брата на господаря си. Тя не можа да разтълкува усмивката му, но се надяваше, че пажът споделя радостта й от дългоочаквания подслон. Място, където могат да седят спокойно, без нещо да се движи под тях.

Когато Гай започна да се оплаква, че веднага след влизането в залата е трябвало да им предложат ядене и ейл, Авиза прати Балдуин да донесе вода и да я сложи на огъня да се топли. Провери матрака на леглото и усети скърцане на прясна слама.

— Тук не е спал никой, значи няма да ви нападнат въшки.

Тя свали наметката от раменете си, затвори капака на раклата и метна дрехата отгоре. После свали меча и го опря до камината. Не беше свикнала да го носи по цял ден и се зарадва, че се е отървала от тежестта му.

Гай я гледаше мрачно.

— Защо сте в толкова добро настроение?

Тя вдигна една от кофите, донесени от Балдуин и една слугиня.

— Можете да бъдете сигурен, че невинаги съм в добро настроение. Радвам се, че днес няма да нощуваме под звездите.

— Освен това тук няма кой да ни смущава. — Той закуцука към нея и тя се запита дали пък стоновете му не целят единствено да събудят съчувствието й.

— Вие и Кристиан сигурно си мечтаете да останете сами — продължи Гай.

— Всъщност желанието ми е да поговоря с вас.

— С мен? — Гай свали въображаема шапка и направи тържествен поклон. — Чувствам се почетен.

— Защо старецът ви извади от равновесие?

Безгрижната му усмивка веднага изчезна. Когато мълчанието се проточи, Авиза продължи:

— Видях как се развълнувахте, като го видяхте да седи сам на масата. Защо?

— Непременно ли трябва да пъхате очарователното си носле в неща, които не ви засягат?

— Не съм любопитна. Питам само защото не искам нищо да попречи на Кристиан и на вас да ми помогнете в спасяването на сестра ми.

Гай посегна под дрехата си, извади пръстен и го вдигна високо. Стъклена перла, обкована със сребро, с три преминаващи една в друга сини спирали.

— Какво е това? — пошепна Авиза, възхитена от играта на цветовете, когато Гай наклони пръстена, за да улови сиянието на огъня.

— Най-обикновен пръстен. Спечелих го от стареца, преди да ви срещнем.

— Защо тогава се ядосахте, като го видяхте, щом сте спечелили пръстена в честна игра?

Гай вдигна рамене, подхвърли бижуто във въздуха и го улови.

— Учудих се, като го видях да седи в залата. Нямах представа, че принадлежи към домакинството на лорд Лайл.

— Той седеше съвсем сам. Може би и той като нас е потърсил подслон при лорда.

— Сигурно. — Гай сложи пръстена в шепата й. — Вземете го. Синьото отива на очите ви. И без това е много малък за мен.

— Не мога да приема такъв подарък.

— Нали приехте нашата помощ за спасяването на сестра ви от лапите на лорд Моорбърг. Това е просто една дреболия нищо повече. — Гай затвори шепата й около пръстена — Вземете го.

Авиза усети треперенето на ръката му и смръщи чело. Инстинктът и подсказваше, че пръстенът е свързан с нещо.

— Аз… — заговори нерешително тя, но не успя да продължи.

— Водата е готова — извика Балдуин от камината и Авиза въздъхна облекчено.

— Много бързо — промърмори недоволно Гай.

— На печката в кухнята вреше голям котел. Взех една кофа от него и я донесох.

Авиза посочи леглото.

— Легнете, Гай.

Той се засмя и настроението му отново се подобри.

— Винаги изпълнявам с удоволствие това нареждане. Заповядвайте ми, прекрасна Авиза, а аз ще изпълнявам.

— Само легнете, нищо повече.

Авиза чу задавен звук зад гърба си и се обърна. Смееше ли се Балдуин? Момчето беше навело глава и нападалата коса скриваше лицето му. То свали от колана си кожена торбичка и й я подаде. Авиза я взе и попита:

— Какво има вътре?

— Игла и конец. И лен за превръзки — отвърна Балдуин.

— Добре си подготвен.

— Това влиза в задълженията на всеки паж. — Момчето скочи на крака. Авиза го дари с усмивка и то й отговори с гордо кимане. Приличаше на младо куче, което много иска да се хареса и е щастливо, когато направи нещо както трябва.

Когато се обърна към леглото, усмивката й угасна. Гай беше притиснал слугинята, която бе донесла водата, мачкаше гърдите й и й шепнеше нещо в ухото. Момичето се изкиска.

Авиза хвана ръката на слугинята и я издърпа да стане.

— Изчезвай! — заповяда остро тя, сякаш имаше пред себе си ученичка, обещала, че ще се упражнява, но не изпълнила обещанието си.

Усмивката на момичето угасна.

— Милейди, ако съм заела вашето място, аз…

— Изчезвай!

Момичето избяга навън.

Вашето място? Авиза нямаше никакво желание да бъде опипвана така, особено пък от Гай. Той беше красив момък и приличаше на брат си, но в очите му светеше нещо хитро и студено, което не й харесваше. Непрекъснато преценяваше хората, които го заобикаляха, за да наложи волята си възможно най-бързо и лесно.

Тя пусна пръстена на леглото до него.

— Подарете го на момичето, ако ви даде това, на което се надявате.

— Това и направих.

— Тогава е един пропилян подарък.

Той посегна към лявата й ръка и енергично сложи пръстена на средния й пръст.

— Ще видим.

Авиза се опита да свали пръстена, но не можа. Пръстът и се зачерви и се поду.

— Е? — попита доволно Гай и вдигна връхната си дреха, която му стигаше до коленете. Носеше чорапи до коленете, хванати с панделка, закрепена за горния край на бричовете. — Трябва да развържете чорапите ми.

Той хвана ръката й и я мушна под одеждата си. Авиза се изтръгна, преди да е успял да я сложи върху чатала си. Гай се усмихна многозначително и тя му обърна гръб. Стисна ръка в юмрук и изруга наум. Ама че недодялан нахалник!

— Смятах ви за по-голям. — Авиза забеляза с учудване, че гласът й звучи напълно спокойно.

— По-голям? — Безгрижната усмивка отстъпи място на гневна червенина. — Та вие изобщо не ме докоснахте.

— Един възрастен мъж знае, че по време на Коледните пости трябва да сдържа плътските си желания.

Авиза се наведе над крака му, за да прикрие доволната си усмивка. Може да не знаеше какво точно става между мъжете и жените, но не беше глупачка. Докато пътуваше с Кристиан и спътниците му, трябваше да прилага наученото от всички уроци. Затова продължи със същия спокоен тон:

— Не е нужно да сваляте бричовете си. През дупката, оставена от стрелата, ще прегледам безпрепятствено раната ви.

— Значи има дупка? — Гай се намръщи сърдито. — Балдуин трябва да я зашие.

— Да, вероятно няма да ви е приятно да се появите пред семейството на лорд Лайл със скъсани бричове.

— Това е още една сериозна причина.

Авиза го погледна в лицето и бързо отмести поглед. Въпреки старанието й да запази спокойствие нахалната му усмивка я изваждаше от равновесие. Спомни си как се усмихваше Кристиан, преди да я целуне. Не, това не беше същата усмивка. В очите на Кристиан светеше огънят на страстта, докато очите на брат му бяха пълни с пресметливост.

— Заповядайте, милейди — обади се Балдуин. — Мокър парцал, за да отстраните по-лесно превръзката.

— Много ти благодаря — прошепна тя и се запита дали момчето знае, че му благодари не само за парчето плат, което й подаде.

Когато погледът му се плъзна към Гай и той стисна устни, Авиза разбра, че Балдуин беше наясно с двусмислието на думите му. Беше готова да му каже, че ще се справи и сама, но се отказа. Една-единствена необмислена дума и двамата братя щяха да откажат да отидат с нея в дома на лорд Сомвил.

— Не бъдете груба с мен, прекрасна Авиза — промърмори Гай, когато тя се наведе над раната му.

— Нямам намерение да ви причинявам допълнителни болки.

— Въпреки това сте причина за една болка дълбоко в мен.

Без да обръща внимание на думите му, Авиза сложи торбичката на сламеника до него и се съсредоточи в свалянето на хваналата коричка превръзка. Навлажни внимателно краищата, които бяха залепнали за кожата, а когато започна да ги отлепва, Гай изръмжа някакво проклятие и извика:

— Да не искате да ми смъкнете кожата?

— Изобщо не съм докоснала кожата ви.

— Тогава по-добре го направете, вместо да се ровите в раната ми.

Авиза отново се постара да не обръща внимание на преувеличенията му. Даде знак на Балдуин да вдигне крака на Гай, за да развие превръзката. В това време той я сграбчи за ръката и тя извика изненадано.

— Бихте могли да направите тази работа малко по-забавна, красива Авиза — прошепна той и палецът му помилва дланта й.

— Отлично предложение.

Очите му се разшириха от изненада.

— Наистина ли?

— Наистина. Защо да не поиграем? — Имитирайки тона на слугинята в кръчмата, в която бяха направили почивка, тя понижи глас до задъхан шепот. — Искате ли да поиграем, Гай?

— Ако и вие участвате, прекрасна Авиза.

— Но разбира се.

— Каква е играта?

— Започва с това, че вие трябва да мълчите колкото е възможно по-дълго — усмихна се, като се надяваше да го прави предизвикателно. — Забавеното удоволствие е двойно по-прекрасно.

— Защо изобщо трябва да си отказвам удоволствие с вас, хубава Авиза? — Той посегна към нея, но падна на лакти. — Внимавай, хлапако!

Балдуин се направи, че не го е чул, и продължи да навива превръзката.

Авиза предположи, че пажът е свикнал да слуша ругатните на Гай. Надяваше се само рицарят да не е забелязал искриците в очите на момчето. Отново навлажни превръзката и леко я подръпна.

Гай изкрещя.

Авиза се помоли за търпение — не за Гай, а за себе си. Трябваше да намери начин да свали превръзката, без да се стига до крясъци. Вдигна десния си крак на леглото и посегна към края на роклята си. Гай моментално промени позата си и тя разбра, че иска да види по-добре какво има под роклята й. Това я накара да спре.

Обърна му гръб и си повдигна полата, за да измъкне камата, закрепена на десния й крак. Не я усещаше така удобно в ръката си, както меча, макар че дръжката беше изработена и украсена от същия майстор. Може би причината беше в различната тежест на оръжията. Размахването на меча изискваше напрежение в цялото тяло, докато с ножа беше заета само ръката й — това я караше да се чувства недостатъчно защитена, особено срещу силен противник.

Тя приглади роклята си и даде знак на Балдуин да й направи място. После внимателно разряза превръзката.

— Какви изненади се крият още под полага ви? — поинтересува се Гай.

— Нали обещахте да мълчите!

Тя остави камата на леглото до торбичката, махна разрязаната превръзка и едва не извика.

Необгорената част около раната беше зачервена. Стрелата буквално бе разкъсала кожата на парченца. Балдуин безмълвно й посочи втора, по-малка рана от острие на стрела. Всичко това не я учуди. Най-странното беше, че раната зееше отворена.

— Не си зашил краищата — отбеляза тихо тя.

— Не. — Балдуин хвърли старата превръзка в огъня.

— Защо? Имаш достатъчно конци за още много рани.

— Дано вече нямаме нужда от конци — рече Кристиан. Той стоеше толкова близо до нея, че когато се обърна, тя за малко не изби от ръцете му таблата с храна. Стресната, тя отстъпи назад и се удари в пажа, който побърза да й направи място.

— О, ти ли си, братко? — изграчи Гай и се надигна на лакти. — Какво правиш тук точно сега?

— Исках да видя как си и да донеса вечеря. — Кристиан връчи таблата на Гай и даде знак на Авиза да се приближи отново до леглото. — Кажете какво става, Авиза.

Тонът, с който й говореше, никак не й хареса — сякаш нямаше повече опит от младия Балдуин. Въпреки това се зарадва на появата му. В присъствието на Кристиан Гай със сигурност щеше да си държи езика зад зъбите. Или може би не?

Сърцето й се удряше в ребрата като затворник, който иска да го освободят от килията. Ала когато видя как Кристиан плъзна поглед по лицето й и навлажни устни, вече не беше толкова сигурна каква е причината за вълнението й. Пръстите й затрепериха. Едва се удържа да не вдигне ръце и да помилва широката му гръд.

Ти принадлежиш на Сейнт Джудс Аби. Никога не го забравяй. Никога. Може би щеше да устои на изкушението на тези силни ръце и изкусителната уста, ако постоянно си повтаря тези думи.

— Гай е… — започна Балдуин.

— Попитах Авиза — прекъсна го меко Кристиан. — Е? Защо изведнъж онемяхте?

Гневна, защото той изглеждаше недостъпен за усещанията, които я заливаха и гонеха всяка разумна мисъл, Авиза сложи ръце на гърдите му и го бутна настрана. Успя само защото той се стараеше да щади десния си крак.

— Ще оцелее — промърмори тя и изгледа мрачно двамата братя. — Ще оцелее, ако се научи да се подчинява на мъдростта на онези, които знаят повече от него.

Гай понечи да протестира, но тя отиде до кофата с вода пред камината, коленичи и изми ръцете си от кръвта. Едва когато свърши, забеляза, че няма с какво да се избърше. Надигна се и изтри ръце в полата. Абатисата често й се караше за този навик, но сега не беше тук. Тя и само тя трябваше да се разправя с двама своенравни и проклети мъже.

Когато понечи да се изправи, една ръка я улови за рамото. Ръката на Кристиан. Той сигурно имаше намерение да й помогне, но постъпката му оказа противоположното въздействие. Коленете й омекнаха и тя се олюля. Той побърза да я подкрепи, като я хвана през кръста.

— Май не трябваше да превързвате Гай. — Топлият му дъх погали косата й. — Гледката на кръвта не ви понася, нали?

— Не е вярно. — Авиза се опита да се отдръпне, но той не я пусна. Може би не беше достатъчно настойчива. Преди малко бе успяла да се освободи от Гай с един от най-простите трикове, на които я беше научила Нарико.

— Вчера на полянката едва не припаднахте, а сега едва се държите на краката си. Като новородено конче. Вече няма да преглеждате раната му.

— Нищо ми няма. Моля, пуснете ме.

— Не мога да ви оставя до камината, защото ще паднете в огъня. — Той я отведе до раклата и я сложи да седне.

Докато Балдуин превързваше раната и Гай мърмореше недоволно, Авиза седеше на раклата със затворени очи. Струваше й много усилия да си възвърне контрола над предателското си тяло. Мисълта за докосването на Кристиан беше достатъчна да я разтрепери отново.

— Как е брат ми?

Внезапният въпрос я изплаши. Съвсем ненужно, каза си. Естествено беше Кристиан да е загрижен за брат си. Само защото тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за докосването му, за усмивката и очите му, това не означаваше, че и с него става същото. Заповядвайки си да говори спокойно, тя рече:

— Ако се съди по раната, бих казала, че стрелата го е улучила, когато се е обърнал.

— Значи го е улучила отстрани, а не отпред?

— Да. Добре стана, че избягахме.

Устата му се стегна, сякаш искаше да задържи със сила думите, които напираха на устата му.

— Бих предпочел да употребите друга дума, не бягаме — процеди през здраво стиснати зъби.

— Не е грешка, когато човек се оттегля пред числено превъзхождащ неприятел.

— Но не е и правилно.

Тя кимна.

— Тук съм съгласна с вас. Но признайте, че да умреш от ненужен героизъм не е признак на смелост.

— Трябва ли да призная? — Той опря ръка върху раклата и се наведе към нея.

Нямаше да позволи на необузданата му мъжественост да я смути отново. Тя вирна брадичка и безстрашно срещна погледа му.

— Да, освен ако не искате да ви нарекат глупак.

— С вас това със сигурност не се е случвало, Авиза.

— Поне не си спомням.

Той се разсмя и чертите на лицето му се отпуснаха.

— Ще го приема като предупреждение.

— Много умно.

— Вие също би трябвало да се проявите като умно момиче — каза той и я улови под брадичката. — Спомнете си, че се съгласихте да приемете водачеството ми в съвместното ни начинание. Само така ще стигнем при Сомвил и ще освободим сестра ви.

— Ако сте решили да ме заплашвате, само си губите времето.

— Сигурно си мислите, че можете да ме надвиете с този малък меч?

Тя се изкуши да му каже, че е сигурна в това, но то не се вписваше в ролята на безпомощна млада дама, зависима от рицарската му помощ. Макар че думите бяха горчиви, тя не се побоя да ги изрече:

— Никога няма да забравя какво обещах, за да спася сестра си.

— Как се казва тя?

— Мавиза. — Това беше името на сестрата от Сейнт Джудс Аби, която бяха избрали да играе ролята на отвлечената.

— Авиза и Мавиза? Защо толкова близки имена?

Вече й беше отвратително да лъже.

— И двете имена са от името на прабаба ни — обясни спокойно. — За нас е привилегия да носим името на една толкова уважавана дама. Лорд Уейн се мъчи да разруши доброто ни име. Чух го да заявява, че ще направи всичко, за да опозори семейството ни. И го доказа, като уби верни хора на баща ми и отвлече едно невинно момиче.

Кристиан нежно помилва бузата й.

— Той ще си плати за злото, което ви е сторил, Авиза, обещавам ви. Вярвате ми, нали?

— Вярвам, че имах голям късмет да срещна тъкмо вас.

Тя обхвана китката му. Вместо да дръпне ръката му, както възнамеряваше, пръстите й се плъзнаха по тънките косъмчета. Изгуби се в жадния му поглед и задиша в същия ритъм като него.

— Това ви принадлежи — пошепна едва чуто той.

— Това? — Дали имаше предвид ръката си, очите си или дъха си? Той й беше необходим, защото май беше забравила как да диша сама. Кристиан й подаде камата.

— Тази кама не е на никого от нас. Затова реших, че е ваша. Като виждам как сте въоръжена, вече ми е ясно защо, за разлика от другите членове на семейството, сте успели да се изплъзнете от убиеца.

Проклятието, което дойде от другия край на стаята, сложи край на магията. Кристиан я пусна и закуцука към леглото. Авиза се изправи и прибра камата в ножницата й. После притисна ръка към лудо биещото си сърце и проследи мълчаливо как Кристиан разпитва Балдуин какво е положението на Гай. Балдуин му показа как се мъчи да превърже отворената рана.

— Той е ужасно непохватен — оплака се Гай. — Предпочитам нежните докосвания на Авиза. — Щракна с пръсти и заповяда: — Елате тук, скъпа Авиза, и ме излекувайте със сладките си милувки.

— Ще трябва да се задоволиш с Балдуин. — Кристиан протегна ръка. — Да вървим, Авиза, и да оставим момчето да изпълни задачата си.

— Къде ще отидем? — попита изненадано тя. — Не забравяйте, че трябва да щадите глезена си. Защо не седнете до камината, а аз…

— Обещахте да се подчинявате на заповедите ми.

С надеждата, че само веднъж ще съжали за даденото обещание, тя сложи дясната си ръка върху лакътя му. Той веднага обхвана пръстите й с другата си ръка. В случай на нужда лесно би се освободила с едно от движенията, на които я беше научила Нарико, но знаеше, че подобен трик може да се приложи само веднъж. По-добре да се подчини и да си запази номерата за по-късно.

— Благодаря — пошепна до ухото й Кристиан.

— За какво?

— За признанието, че имате нужда от мен.

Авиза нямаше представа какво да отговори и реши да си замълчи. Докато двамата вървяха към вратата, тя видя болезненото напрежение, изписано на лицето му, и изпита дълбоко съчувствие.

— Само си губиш времето, братко — извика подире им Гай. — Прекрасната Авиза ми заяви, че мъжете трябва да следват повелята на църквата и в дните преди Коледа да се въздържат от… как го каза тя… да, от плътските си желания.

Гърбът й се скова. Кристиан стисна устни. Защо не отговори на брат си, както заслужаваше? Каквото и да е искал да каже, то си остана у него. Само безмълвно я изведе през вратата.

6

Светлината на малкото факли, които горяха в коридора, трепкаше по гредите на тавана, които бяха само на педя над главата на Кристиан. В сенките пред тях нещо се раздвижи и Авиза посегна към колана си. По дяволите! Мечът й бе останал в стаята.

— Не се бой. — Кристиан се засмя нежно, когато едно голямо куче се надигна, разтърси глава и се отдалечи. — Няма смисъл да се боиш от всяка сянка, Авиза. Паниката е съюзница на противника.

— Чувала съм. — Авиза не каза нищо повече. Кристиан отвори някаква врата. Какво би могла да каже? Че той повтаря дума по дума първия й урок в абатството?

Помещението зад вратата беше почти същото като онова, в което бяха оставили Гай и Балдуин. Огънят в камината явно беше запален наскоро, защото въздухът беше студен. Авиза знаеше, че би трябвало да изчака той да заговори пръв, но не издържа:

— Седнете и си свалете ботуша — помоли тя. — Трябва да прегледам глезена ви.

— Нищо ми няма.

— Защо куцате тогава?

Той се усмихна обезоръжаващо.

— О, Авиза, вие имате прекалено много ум за една жена.

— Надявам се, че тази обида е замислена като комплимент.

— Приемете я като факт. — Той се отпусна предпазливо на стола пред камината и свали ботуша си.

Авиза протегна ръка, за да опипа подутината на глезена, но той улови лявата й ръка и я вдигна към очите си.

— Откъде имате този пръстен?

— Брат ви настоя да го нося. — Тя се опита отново да го извади, но пръстенът сякаш се беше сраснал с ръката й.

— Брат ми е много великодушен.

Думите бяха произнесени толкова остро, че тя рязко вдигна глава и погледна в напрегнатото му лице.

— Може би, но аз не съм толкова великодушна.

— Радвам се да го чуя.

Авиза избягна погледа му. Сега не беше време за объркани чувства. Опипа внимателно подутия му глезен и се изплаши. Не беше предполагала, че е толкова лошо. Досега не беше забелязала нищо, освен леко накуцване и от време на време стискане на устните.

— Предполагам, че ще оживея. — Кристиан се засмя, но в смеха му прозвуча болка.

— Не би трябвало да стоите прав.

— Много добре знаете, че през по-голямата част от деня седях.

Да, вярно. Денят беше къс, но напредваше много бавно и тя беше готова да се закълне, че слънцето е останало на небето по-дълго от всеки друг ден. Всяко движение на коня я притискаше към мощните му гърди. Бедрата му, обхванали гърба на коня, се движеха зад нея в ритъм, който предизвикваше в сърцето й странни чувства и усещания. Когато трябваше да прекосят един поток и тя се вкопчи в ръцете му, те й се сториха непоколебими като дърветата, които обграждаха потока. В паметта й бяха останали и миризмите на зимния ден, в които се примесваше неговият топъл аромат на мускус. Особено когато я загърна с наметката си, за да я предпази от вятъра…

Тя стана и отиде до леглото, като внимаваше да е с гръб към него. Извади камата си и разряза грубия плат на сламеника. Изряза няколко дълга ивици и ги натъкми като превръзка. Когато ги занесе при Кристиан, той не зададе нито един въпрос, дори не коментира действията й — знак, че го измъчваха силни болки.

Авиза коленичи и сложи петата му върху коляното си. Както й беше показвала сестра Хелвига, която се занимаваше с лекарствата и превръзките, внимателно уви парчетата плат около глезена му — достатъчно стегнато, за да ги държи здраво, и достатъчно хлабаво, за да не спира потока на кръвта.

Той протегна ръка и развърза лентата, която стягаше косата й. Къдриците й нападаха върху раменете и закриха крака му. Авиза недоволно ги издуха назад.

— Защо направихте това? — попита остро.

— Защото такива прекрасни коси не бива да остават скрити.

Тя прихвана няколко кичура и ги метна през рамо.

— По-добре мислете за глезена си, а не за косата ми.

— По-добре да мисля за друго, за да забравя болката.

— А, така ли? — Авиза вдигна глава и веднага разбра, че е направила грешка. Той моментално улови брадичката й между палеца и показалеца си.

— Вашето докосване облекчава болката. — Той вдигна другата й ръка и притисна устни към дланта.

По ръката й сякаш пробяга мълния и тя потрепери. Кристиан не пусна пръстите й.

— Ръката ви издава, че сте работили по-тежко, отколкото е обичайно за дамите — продължи замислено той, милвайки пръстите й.

— Не мога да споря за нещо, от което не разбирам.

Той се засмя тихо.

— На всичко имате отговор.

Авиза предпочете да премълчи. Отдалечи се от него и продължи да оправя превръзката. Когато свърши, внимателно постави крака му на пода и се изправи.

— Е, как се чувствате сега? — попита загрижено.

Кристиан раздвижи пръсти и се надигна. Стъпи предпазливо на крака си, направи една крачка, после още една.

— Много по-добре. Има ли нещо, което да не можете да правите, Авиза?

— Много неща. — Тя го изчака да обуе ботуша си и заговори за онова, което я интересуваше: — Не разбирам защо лорд Лайл ни прие с видима неохота. Би трябвало да се чувства почетен.

— Да, би трябвало. — Кристиан застана пред камината и разбърка жаравата с пръчка, преди да хвърли още няколко цепеници в огъня. Дали се опитваше да скрие лицето си от нея?

— Не каза ли, че кралят е благосклонен към вас? — Тя знаеше, че Кристиан се ползва с благоволението на кралицата. В цялата страна и дори в манастира обаче се знаеше, че владетелската двойка често има сериозни различия в мненията.

Изведнъж я осени страшна мисъл и тя се разтрепери. Добре, че Кристиан беше с гръб към нея. Дали тази липса на брачно съгласие беше причината кралица Елинор да основе Сейнт Джудс Аби? Там, под защитата на сестрите от ордена, тя можеше да намери убежище в случай, че съвместният й живот с Хенри стане непоносим. Каква ужасна мисъл! И недостойна при това. Коя беше тя, та се осмеляваше да съди кралската двойка? Това означаваше липса на лоялност. Дано никога не се наложи манастирът да избира между краля и кралицата.

Гласът на Кристиан я изтръгна от мрачните мисли.

— Вярно е, че наскоро положих васална клетва пред краля в Байо и той ме прие с благосклонност. Имаше обаче и хора, които не криеха презрението си.

— Защо? Би трябвало всички да са ви посрещнали с добре дошъл.

— Защото баща ми е бил прогонен от краля.

— Какво? — Авиза преглътна мъчително.

— През 1147 година баща ми взел участие в похода на краля срещу Стивън, който незаконно претендирал за английския трон. Повечето войни, които пристигнали в Англия с Хенри, били само наемници, баща ми обаче се биел за убежденията си. Според него Нормандският дук, както се наричал тогава Хенри, бил законният наследник на английската корона. На бойното поле обаче баща ми изоставил Хенри и кралят трябвало да се признае за победен.

Авиза загуби ума и дума. Не можеше да си представи, че Кристиан би се уплашил да влезе в битка. Ако не се боеше за нея, щеше да излезе съвсем сам срещу разбойниците в гората и да се бие с тях до победа.

— Хенри нямал друг изход, освен да се предаде на милостта на Стивън — продължи безизразно Кристиан. — Стигнало се дотам, че Стивън поел разходите му за връщане на континента. — Той удари с юмрук по перваза на камината. — Ако баща ми не беше избягал страхливо от бойното поле, на Англия щяха да бъдат спестени лошите години при Стивън и Хенри щеше да заеме трона още през 1147 г., а не едва след седем години.

— Но кралят е имал доверие в баща ви!

— Да. Колко глупаво от негова страна.

— Хенри със сигурност е имал причина да се довери на баща ви.

Кристиан се изсмя безрадостно.

— Да, разбира се. Никога не се е случвало един Лоуъл да изостави своя господар. Баща ми е първият, поставил собствения си живот над претенциите на Хенри за трона.

— Защо е решил така?

— Не пожела да ми каже.

— Въпреки това кралят е приел вашата васална клетва.

— Радвам се, че крал Хенри не вини сина за грешките на бащата.

— Но другите го правят.

Както се очакваше, Кристиан не отговори.

Авиза скри ръце зад гърба си, за да си спести всеки жест на утеха — в сегашното си състояние Кристиан със сигурност щеше да я отблъсне.

— Вярвате ли, че баща ви е страхливец?

— Смятат го за такъв. Само това е важно.

— Наистина ли?

Той я погледна и също скри ръце зад гърба си. Позата подчерта силния гръден кош под наметката.

— Да.

Тя познаваше този тон. Беше го чувала твърде често през последните дни. Той нямаше да се откаже и да промени темата, все едно какво ще изрече или ще направи тя. Затова изобщо не се опита. Въздъхна тихо и зададе следващия въпрос:

— Какво искахте да ме попитате, без да чуе брат ви?

— Защо не пожелахте лорд Лайл да чуе семейното ви име?

Тя беше подготвена за този въпрос.

— Не искам да ме свързват със семейството ми. Ако лорд Уейн от Моорбърг чуе, че съм оцеляла и се опитвам да освободя сестра си, със сигурност ще тръгне да ме преследва.

— Защо тогава казахте името си на мен?

— Много скоро разбрах, че съм направила грешка.

Кристиан приседна отново на стола и я привлече към себе си.

— Нямах представа, че правите грешка.

— Значи и вие правите грешка. Моите са безброй. Без грешки не можеш да научиш нищо. — Тя спря, навлажни с език внезапно пресъхналите си устни и попита: — Вие няма да издадете името ми, нали?

Той не отговори. Погледът му беше устремен към устата й. Затаила дъх, Авиза не се възпротиви, когато пръстите му се плъзнаха по устните й — точно по влажната следа от езика. Когато той посегна към ръката й, тя не знаеше какво я очаква и се учуди безкрайно, когато потърка с показалец нейния, после го поднесе към устните си. Езикът му навлажни върха на пръста й и тя простена тихо.

— Вашето семейно име няма да излезе през устните ми — обеща той, без да пуска ръката й.

— Благодаря. — Думите трепереха като пръста й в ръката му.

— Имате ли още тайни, които трябва да пазя?

Авиза преглътна. Как се бе издала?

— Какво имате предвид?

— Заклех се, че няма да издам името ви. — Той обърна ръката й с дланта нагоре и плъзна показалец по фините линии. — Знам, че криете и други тайни. Таен копнеж в сърцето по някой смел рицар, служещ на баща ви, или тайна среща с красив паж…

Авиза издърпа ръката си и се изправи. Смяташе, че постъпва така, както се очаква от една дама в нейното положение.

— Как смеете!

Кристиан се усмихна.

— Смея, защото ни предстои да извървим дълъг път заедно и вие не можете да си позволите глупава, детинска любов към някой непознат да отклони вниманието ви.

— Нищо няма да ме отклони. — Авиза присви очи и изписа на лицето си възможно най-ледена усмивка. — Да не би да ме обвинявате в нещо, за което самият вие се чувствате виновен? Сигурно сте забелязали в залата някое хубавко момиче, готово за бегло приключение.

— Веднага разбрахте какво имам предвид.

— Наистина ли? — Авиза съжали за отговора си, още преди да е произнесла последната дума.

Усмивката му стана още по-широка.

— Много сте проницателна. — Той повдигна един кичур от рамото й. — И много красива. Толкова красива, че всички мъже в залата ви проследиха с поглед.

— Преувеличавате.

— Да, но не много. Нашият домакин изпрати слугата за вино, но това не го възпря да гледа след вас.

— Спестете си комплиментите за жена, която държи на тях.

— Виждам, че сте откровена. — Той стана и учтиво й подаде ръка.

Авиза положи треперещите си пръсти върху лакътя му. Той й помогна да стане, но не пусна ръката й. Двамата стояха толкова близо един до друг, че тя не виждаше стаята зад широките му рамене. Стомахът й изведнъж се обади и тя притисна ръка върху роклята си. Лицето й се обля в червенина. Кристиан се усмихна развеселено.

— Веднага ще вечеряме — обеща той. — И аз умирам от глад.

— Толкова съм гладна, че съм готова да изям дори коня ви. — Напрежението между двамата се разсея и това я зарадва. Добре, че имаше чувство за хумор. — Ако сме си казали всичко, да вървим.

Кристиан протегна ръка и й препречи пътя. Сложи другата си ръка на талията й и я привлече към себе си. Плъзна пръсти по гърба й и я притисна до гърдите си. Трепереща от желание да го докосне, тя вдигна ръка и помилва бузата му, грапава от наболата брада и изпръхнала от вятъра. Огънят му се пренесе върху нея и тя се отдръпна уплашено.

Той хвана ръката й и я притисна върху бузата си. Пръстите й се устремиха към абаносово черната, копринено гладка коса. Кристиан се наведе и нежно докосна устните й със своите. Леката милувка я разтрепери и унищожи съпротивата й.

Кристиан простена и я привлече към себе си. Устата му завладя нейната, за да даде и получи наслада. Когато и той зарови пръсти в гъстите й къдрици, устата й се отвори и езикът му смело проникна навътре, за да изследва сладките й тайни.

Авиза бавно плъзна ръце по раменете му. Искаше да усети всеки отделен корав мускул, докато езикът му танцуваше изкусително в устата й.

Когато той започна да целува лицето й, за да усети вкуса на кожата й, дишането й се ускори до непоносимост. Тя отметна глава назад и му позволи да целуне шията й. Потъркването на наболата брада я подлудяваше. Помилва силния му гръб и се разтопи под пламенните му целувки. Навсякъде, където я докосваше, кожата й се будеше за живот. Когато устните им повторно се сляха, от гърлото на Кристиан се изтръгна дрезгав смях. Езикът му отново я завладя. Тя потрепери под страстната атака и тихата й въздишка заглъхна в устата му.

Когато Кристиан се отдръпна, Авиза се вкопчи в раменете му, за да не падне. Трябваше да стисне здраво омекналите си колене, за да не поддадат. Трябваше веднага да сложи край на целувките, иначе…

— Трябва да видя как се е справил Балдуин и да проверя превръзката — прошепна задъхано.

— Добре. — Гласът му трепереше — дали й се надсмиваше или беше изпълнен с копнеж? Тя не виждаше лицето му и не можеше да разбере. — Простете ми — добави той и Авиза стреснато вдигна глава.

— За какво?

— Че ви целунах. Гай каза, че в дните преди Коледа се упражнявате във въздържание. — Кристиан се ухили и добави: — Но няма да кажа, че съжалявам, задето ви подлъгах. Вие сте невероятно изкусителна.

— Вече ви казах да си спестите безвкусните комплименти за жени, които имат нужда от тях.

— Много добре. Тогава ще ви кажа истината. Попитахте ме дали не съм открил в залата някое момиче, готово за бегло приключение. — Очите му потъмняха, гласът потръпна издайнически. — Да, наистина видях една млада дама, която закопнях да отведа в леглото си. Но не искам само бегло приключение. Искам да трае достатъчно дълго, за да можем вие и аз да се насладим на всеки миг от общия ни екстаз.

— Не бива да говорите такива неща. — Отново беше на път да загуби контрол над себе си. Трябваше незабавно да се овладее.

— Нали искахте да бъда искрен — напомни й той.

— Е, не чак толкова.

— Има ли някой, на когото принадлежи сърцето ви?

„Да, абатството!“ — искаше да извика тя.

— Обещана съм на един човек.

— Ще се опитам да мисля за него, когато пак ме изкушите с прелестите си. — Той улови ръката й и я поднесе към устните си. — Ако промените решението си за годежа, ще ви чакам, Авиза, колкото и дълго да се колебаете. Никога не го забравяйте.

7

Крясъците на Гай стреснаха Кристиан. И друг път беше чувал проклятията му, но тази сутрин брат му явно имаше сериозни основания да ругае.

— Не викай така — прошепна той и седна на пода. Утринният здрач изпълваше стаята. Скоро щеше да просветлее. Огънят в камината беше догорял и вътре беше студено. — Ще събудиш другите.

Гай преметна крака през ръба на леглото и се наведе към брат си.

— Сигурно имаш предвид нашата прекрасна Авиза?

— И нея, и момчето. — По дяволите! Не искаше да говори за Авиза, преди да се отърси от съня. Тя населяваше сънищата му през цялата нощ, винаги се появяваше и бързо изчезваше, невероятно желана. Както владееше и будните му часове.

— Нали искаше да тръгнем рано?

— Няма смисъл да тръгваме преди разсъмване, пътят не се вижда.

— А и не сме сигурни дали не ни дебнат изненади.

Кристиан удостои брат си с мрачен поглед и стана. Стъпи върху десния си крак и потръпна, но болката беше по-слаба от предишния ден. Ставите му сърдито запротестираха срещу нощта, прекарана върху студените каменни плочи. Цяла нощ се бе въртял ту на едната, ту на другата страна, не знаейки кое е по-приятно — дали да измръзне наполовина, или да бъде изпечен наполовина, в зависимост от това, коя страна обръщаше към огъня. Нощта щеше да е по-поносима, ако не бяха сънищата.

Той отиде до кофата с вода и счупи тънката ледена корица. Студената вода щеше да го освободи от сънищата. Избръсна се набързо. Поряза се и си каза, че трябва да наточи ножа си, преди да тръгнат на път.

Брат му закуцука към тоалетната и Кристиан побърза да го подкрепи. Балдуин също се събуди и се надигна, чешейки брадичката си, все още гладка като на момиче. Когато Кристиан мина покрай него, момчето промърмори нещо неразбрано. Кристиан откачи наметката си от куката и се загърна. Когато посегна към меча си, се сети нещо и погледна към тясната врата, водеща в помещението, където Авиза продължаваше да спи.

Отначало тя отказа да използва, малката стая и леглото в нея, като заяви, че цял ден не е правила нищо, само е била носена като чувал с брашно. Че тя щяла да спи на пода, а Кристиан трябвало да легне в леглото и да си почине. Тази невероятна жена спореше с него буквално за всичко! Сигурно много добре знаеше, че един рицар никога не би допуснал дамата да търпи неудобства, докато той се разполага в меко легло, фактът, че тя често имаше право, увеличаваше ожесточението му.

Кристиан направи крачка към вратата, толкова ниска, че даже Балдуин трябваше да свежда глава. Представи си каква картина ще се разкрие пред очите му и простена задавено. Да, гневеше се на Авиза, но дори гневът не беше в състояние да попречи на фантазията му да си я представя в леглото. Златните й къдрици разпилени по възглавниците, лекото движение на гърдите й, завивката около изкусителните й бедра… Невероятните очи скрити под дългите ресници, полуотворени, подканващи устни. Така силно желаеше да я прегърне и да й покаже, че в това мразовито зимно утро могат да се занимават с много по-приятни неща.

— Какво търсиш? — Балдуин седна и потърка очи.

Кристиан разтърси глава, за да прогони от съзнанието си прекрасната картина. Дали някой ден ще вземе Авиза в обятията си и ще я научи на любовното изкуство?

— Приготви се за път, момче. И внимавай да не забравиш нещо.

Балдуин го погледна изненадано. Единственото, което бяха извадили от багажа, беше торбичката с превръзки. Кристиан отиде до вратичката и я отвори. Надникна в помещението, в което вече проникваше тънка ивица утринна светлина. Стаичката беше ужасно студена. И празна! Викът замръзна на устните му.

— Мислиш ли, че лейди Авиза е тръгнала без нас? — попита Балдуин, който го беше последвал.

— Не. — Авиза де Вер беше загадъчна жена, но той не се съмняваше, че основната й цел е да стигне до дома на Де Сомвил.

— Може би търси нещо за ядене. — Гай се поглади по корема и отиде при тях. — Защо да не последваме примера й? С пълен стомах се мисли по-добре.

Кристиан не се помръдна.

— Изключено.

— Аз пък мисля, че съм прав. Стомахът и умът ми са в тясна връзка.

— Изключено е да се е измъкнала незабелязано.

Брат му се изсмя и посочи прозореца.

— Да не мислиш, че красивата Авиза е скочила оттук?

Балдуин изтича до тесния прозорец и отвори капаците.

Гай се изсмя отново. Пажът сви рамене и лицето му почервеня.

Кристиан за пореден път премълча, колкото и да искаше да напомни на Гай, че Балдуин не е негов паж. Само даде знак на момчето да затвори прозореца.

— Съберете багажа — заповяда той, грабна меча си и излезе, без да обръща внимание на болката в глезена. Гай закуцука след него. Още преди да стигнат до стълбата в края на коридора, Балдуин ги догони.

— Може да е отлетяла — предположи Гай. — Разказват се истории…

— Не говори глупости.

— Щом си убеден, че е невъзможно да е минала покрай теб, без да те събуди, трябва да има друго обяснение. — Гай избухна в смях.

Кристиан не отговори. Каквото и да кажеше, Гай щеше да продължи с подигравките си.

Отговорът беше ясен: Авиза се е измъкнала незабелязано. Няколко пъти се беше стряскал от различни шумове, но тя сигурно е минала безшумно като призрак.

В залата беше оживено и шумно. Много гласове, говорещи едновременно. Предполагайки, че домакинът закусва, Кристиан влезе в залата и изведнъж спря. От рязкото движение го заболя глезенът и той изкриви лице.

Точно пред тях седеше старецът, когото предната вечер бяха видели да яде сам. Пак дъвчеше парче сух хляб, може би същото като вчера, и ги гледаше пронизващо с воднистите си очи.

— Изглежда точно като старика, когото видяхме вечерта, преди да срещнем лейди Авиза — пошепна Балдуин.

— Прав си — промърмори Кристиан.

— Защо си блъскаш главата с някакъв си дъртак, след като нашата благородна Авиза очевидно има нов кавалер? — изсъска разярено Гай и посочи масата на подиума.

Авиза седеше до лорд Лайл. По лицето й блестяха капчици пот. Пиеше от бокала си толкова жадно, сякаш беше бягала по продължение на крепостната стена. Няколко кичурчета бяха залепнали по лицето й, макар че строго сплетената коса беше опъната назад. Когато се засмя на някаква забележка на Де Лайл, баронът се наведе към нея и отново напълни чашата и.

Смехът й би трябвало да привлече множество любопитни погледи, но слугите явно не смееха да поглеждат към високата маса.

— Де Лайл явно е дресирал добре хората си. Всички се правят, че не забелязват как баронът се забавлява — изкиска се Гай. — Съмнявам се, че ще успее да опитоми нашата благородна Авиза, но явно му е забавно с нея.

Кристиан изръмжа нещо неразбрано. Прекоси помещението с бързи крачки и се качи на подиума. Ръката му беше върху дръжката на меча. Щом погледът му се срещна с очите на Авиза, беше готов да го извади от ножницата.

Тя примигна бързо и проговори овладяно:

— Добро утро, Кристиан.

Невъзмутимостта й го улучи като удар в лицето. Лудостта го напусна. Ръката му освободи дръжката на меча. Де Лайл се ухили.

— Лоуъл, лейди Авиза ми разказа как смело сте я защитили, когато ви нападнали разбойници. Как сте надхитрили негодниците, като сте се скрили в гъсталака — наистина забавна история! Нямах представа, че сте толкова умен.

— Дамата хвали не когото трябва. Идеята да се скрием в гъсталака беше нейна. — Тонът му беше по-строг, отколкото му се искаше.

Де Лайл се усмихна на Авиза.

— Трябваше да се сетя… толкова пленителна дама.

Авиза отговори на усмивката на домакина и хвърли бърз поглед към Кристиан, който седна до нея. Брат му се настани от другата страна на барона. Кристиан беше мрачен като ниско надвисналото над замъка сиво небе. Той махна на Балдуин да се приближи и му даде някакви нареждания. Момчето прекоси залата и излезе през високата сводеста врата. Авиза се накани да заговори, но Кристиан само леко поклати глава и зададе някакъв въпрос на лорд Лайл.

Проклет нахалник! Дори не бе помолил за разрешение да закуси, ами направо си отряза парче месо от таблата пред нея. Тя се отдръпна назад, за да избегне капещото месо и стоманеното острие. Абатисата я беше подготвила, че извън манастирските стени хората се хранят от една паница, но Кристиан трябваше поне да й каже, че ще си служи с ножа под носа й.

— Имотът на Де Сомвил? — Домакинът почеса белега на бузата си. — Ще стигнете за седем дни, а може и за шест, ако времето е хубаво. Хубаво като вас — добави той и намигна на Авиза.

— Звучи добре — кимна Кристиан. — Ако всичко мине гладко, ще мога скоро да продължа прекъснатото си пътуване.

Все още мрачен, той си отряза ново парче месо и задъвка.

— Ако желаете да наточите оръжието си, можете да използвате моята оръжейна — предложи любезният домакин.

Кристиан избута таблата с месото настрана от Авиза, сложи лактите си точно пред нея и заговори:

— Първо ми кажете дали знаете нещо, което би могло да попречи на пътуването ни. — Широките му рамене застанаха между нея и масата.

— Чух, че при завръщането на Бекет в Кентърбъри му устроили въодушевено посрещане — отговори лорд Де Лайл и лицето му внезапно помрачил. — Следовниците на краля би трябвало да избягват този град.

— Ние не отиваме в Кентърбъри, а на запад. Имам работа там.

— Работа, която засяга вас и красивата Авиза? — Домакинът отново се усмихна на гостенката си.

— Разкажете ми какво се чува за Кентърбъри — настоя Кристиан.

Лорд Лайл отново стана сериозен. Авиза изслуша внимателно разказа, донесен от един пратеник, пристигнал по най-бързия начин от Кентърбъри, Архиепископът отново заел мястото си в катедралата.

— Посрещнали го със звън на камбани. — Гневът на лорда растеше с всяка дума. — Даже с музика на орган. Достойно посрещане, няма какво да се каже.

— Това можеше да се очаква — промълви Авиза.

Кристиан извърна глава и я изгледа неодобрително. Тя не му обърна внимание.

— Духовните братя на архиепископа от години се молят за сигурното му завръщане.

— Не и игуменът на местния манастир. — Лорд Лайл я погледна, после отмести поглед, сякаш тя бе престанала да съществува.

— Игумен Одо — продължи Авиза, която не понасяше да я пренебрегват по такъв начин, — трябва да бъде утвърден на тази длъжност от архиепископа. Сигурно се радва, че Томас Бекет вече е тук и ще узакони мястото му.

— Англия скоро ще трябва да решава между архиепископа и краля — изрече тежко баронът, сякаш тя не бе казала нищо.

— Това е глупаво. Никой… — Авиза извика тихо, повече от изненада, отколкото от болка. Кристиан я блъсна още веднъж и се наведе към домакина си.

Ако се отдръпна още малко назад, ще падна от пейката, каза си гневно тя. Каквото и да бе разсърдило Кристиан — вероятно повече неща, не само новината от Кентърбъри, — то беше негов проблем, не неин. Тя нямаше да му позволи да я прави за смях пред очите на хората. Сложи ръка на рамото му, като внимаваше дългият ръкав да я скрие, и го блъсна. Никакъв резултат. Все едно беше блъснала стената на замъка.

— Зле ли ви е, милейди?

— Наистина не ми е добре. — Авиза изгледа унищожително Кристиан.

— Търпение, Авиза — проговори благо той. — Има ли мост над реката, по който да минем?

— Имаше — отговори Де Лайл.

— Какво се случи?

Домакинът разказа многословно историята на моста, построен от римляните преди повече от хиляда години. Кристиан се приближи още към него и Авиза едва се задържа на пейката. Вкопчи се в дебелото дърво и затрепери от гняв.

Кристиан се опитваше да я унижи. Когато лакътят му закачи един нож и го събори, тя се мушна под ръката му и изчезна под масата, зарадвана, че ще сложи край на недостойната игра.

Посегна към ножа и спря насред движението, защото точно в този миг лорд Де Лайл каза:

— Иска ми се и моята жена да е така услужлива, Лоуъл. Моите уважения.

Кристиан се засмя одобрително и Авиза се изкуши да забие ножа в ботуша му. Вместо това го премести по-надалеч и го последва.

В залата се възцари тишина. Всички я зяпаха. Беше й ясно какво си мислят. Дамите не носят меч. Дамите не пълзят под масата. Да вървят по дяволите! Тя беше дама от Сейнт Джудс Аби и ограниченията за другите жени не важаха за нея. Щом не им харесваше, щом Кристиан не я одобряваше, това си беше тяхна работа.

Не. И нейна. В главата й отново прозвуча гласът на абатисата, която я бе предупредила да не привлича върху себе си ненужно внимание. Беше й много трудно да лъже Кристиан, но още по-трудно й беше да играе ролята на слабоумна дамичка, изцяло зависима от мъжа си.

— Лейди Авиза? — повика я лорд Лайл. — Добре ли сте?

Преди да е успяла да отговори, Кристиан се надигна и с мрачно изражение опря ръце върху плота на масата.

— Какви глупости вършите?

Авиза преглътна думите, които напираха на езика й. Досега бе седяла до домакина и беше получила куп полезна информация за по-нататъшното им пътуване, когато се появи Кристиан и я изтласка настрана като ревниво, жадно за внимание дете.

Затова му отговори с най-любезния си тон:

— О, исках само да ви услужа, като вдигна ножа ви. Защото вие очаквате да ви служа, нали?

— Авиза…

— Ето ви ножа! — Тя замахна и заби ножа в предния ръб на масата. В залата се надигнаха учудени викове, но никой не каза нито дума, когато Авиза се запъти към най-близката сводеста врата.

Кристиан чу злобен смях и се обърна към брат си, в чийто скут седеше слугиня и го целуваше по бузите. Няма ли най-после да се захване с нещо друго, вместо да мисли само за следващото любовно приключение, запита се ядно Кристиан и сам се учуди на злобата си.

За да може той да мисли за нея… за Авиза. Кристиан изруга наум и си заповяда да се държи прилично. Само мъж без ум в главата си би пожелал да си легне с такава жена. Когато я целуваше, я усещаше мека и нежна, но през останалото време беше бодлива като трънлив храст. Отсега нататък ще мисли само за спасяването на сестра й. Щом постигне целта си, ще каже сбогом и на двете.

Когато Балдуин дотича и попита дали да последва Авиза, Кристиан му даде знак да мълчи. Не искаше пажът му да се изправи пред Авиза, когато тя беше в лошо настроение.

— Направи, каквото ти възложих — нареди строго той.

Балдуин кимна и си потърси местенце, откъдето можеше да държи под око стареца, който сякаш следеше всяко тяхно движение. Може би ще открие причината за странното му поведение.

Де Лайл изглеждаше слисан.

— Тази жена е същинска дива котка! Май още не сте я укротили напълно, Лоуъл.

— Прекрасната Авиза — обясни Гай, който се бе сбогувал със своята слугиня с приятелско плясване по дупето, — е склонна да върши необичайни неща, и то в необичайно време. Докато пътувахме насам…

Кристиан не изкача да чуе следващите думи на брат си. Бутна настрана таблата с месото и се изправи. Без да обръща внимание на режещата болка в глезена, изтръгна ножа си от дебелото дърво. Когато Балдуин понечи да го последва, той му махна енергично да остане на мястото си.

— Ей сега ще се върна — обеща той, повече за да успокои момчето, отколкото, за да се извини пред домакина си.

— Внимавайте, защото дамата може да забие камата в корема ви. — Лорд Лайл се засмя весело и се обърна към Гай, за да чуе историята му.

Кристиан тръгна да търси Авиза. Хората в залата го изпратиха с тихи смехове и това още повече влоши настроението му. Никога ли няма да спечели битката, която водеха от първата си среща? Кипеше от гняв. Обикновено се осланяше на първото си впечатление, но с Авиза се беше излъгал. Нападната от разбойниците, тя изглеждаше толкова крехка, изцяло зависеща от помощта му. Ала когато му заповяда да влезе с коня си в гората, започна истинското премерване на силите.

Беше време да сложи край. Да я накара да признае, че има нужда от него.

Прекоси коридора, без да обръща внимание на хората, които се разпръскваха на всички страни, за да не ги блъсне. Толкова бързаше да я настигне, че едва не подмина отворения прозорец, където тя говореше с една слугиня.

— Една дума, Авиза — произнесе студено той.

Тя се обърна, а слугинята се сви страхливо и побърза да изчезне.

— И за какво ще говорим? За недодяланото ви поведение или за обидните ви забележки? А може би идвате да се извините, че се опитахте да ме бутнете от пейката — по причини, които и досега си остават загадка?

— Вие се държахте невъзможно. Показахте липса на уважение към домакина.

— Аз? — За миг Авиза загуби ума и дума.

Кристиан се възползва от този миг на слабост и продължи:

— Вие злоупотребихте с поканата му да седнете на неговата маса, като се включихте в разговора ни, сякаш сте мъж.

— Бъдете уверен — лорд Лайл знае много добре, че съм жена, и се отнасяше към мен като към дама. — Тя пристъпи към него и заби пръст в гърдите му. — Вие бяхте този, който забрави добрите маниери.

Кристиан задържа ръката й. Тя не се опита да се отдръпне. Погледът й беше леден. Той съзнаваше, че може да счупи пръста й с едно-единствено движение, тя също го знаеше. И в същото време знаеше, че той никога не би причинил зло на жена, потърсила закрилата му.

— Как се измъкнахте от стаята, Авиза? — попита той, вместо да отговори на обвинението й. Защото съзнаваше, че в него има истина.

— На пръсти — отговори тя с лека усмивка. — Съвсем безшумно.

— Нищо не съм чул.

— Знам. Когато си принуден да спиш с много хора, се научаваш да се измъкваш, без да ги будиш, дори когато подът е посипан със слама. Ако искате, ще ви покажа триковете, които владея.

Кристиан знаеше, че тя има предвид само това, което казва, но при мисълта, че би могъл да получава уроци от нея в помещение, където никой няма да им пречи, тялото му се напрегна. Надяваше се, че тонът няма да издаде мислите му, когато каза:

— Къде отидохте?

— В задния двор. Да се упражнявам.

— Да се упражнявате? — Той посегна покрай нея и остави камата си върху перваза на прозореца. Привлече я към себе си и тя направи крачка към него. Защо всяка нейна дума го възбуждаше?

— Бях скована от дългата езда и трябваше да разхлабя мускулите си, преди да тръгнем отново на път.

Миризмата на студения ден беше още в косата й и сякаш го подкани да разплете плитката и да зарови лице в буйните къдрици. Ръцете му трепереха от желание да милват гъвкавото й тяло и да го притискат силно. Той реагираше на близостта й с всяка фибра на своето същество. Трябваше веднага да увеличи разстоянието помежду им, защото скоро нямаше да е в състояние да устоява на изкушението.

Пусна я рязко и тя отстъпи крачка назад. Може би и нейните мисли течаха в същата посока? Ако да, значи умееше да се прикрива.

— Ако ми дадете ножа си, Кристиан, ще го занеса на оръжейника и ще го помоля да го наточи. — На устните й играеше лека усмивка. — Очевидно сте на мнение, че съм извършила нещо, което е засегнало честта ви. Макар да не съм съгласна с вас, ви предлагам да свърша нещо вместо вас като един вид изкупване на вината.

— Балдуин също може да отнесе ножа в оръжейната. — Няма да я пусне да му избяга толкова бързо.

— Ще ги помоля да проверят и моя меч.

Спокойните думи го заляха като кофа ледена вода.

— Докато яздите с нас, няма защо да се тревожите дали мечът ви е остър.

— Преди да хвърлите ножа си на пода, задавахте въпроси за пътуването ни. Ако продължите разговора с домакина и ми позволите да отида в оръжейната, ще можем да тръгнем много скоро. Не е ли разумно?

— Да. — Разсъжденията й бяха напълно логични. Отново го обзе ожесточение. Тя беше напълно права.

— Просто признайте, че идеята ми е добра. Какво лошо има в това? Защо ви е толкова неприятно?

— Нямах представа, че гласът ми звучи… неприятно.

— Очевидно смятате, че не съм в състояние да мисля с главата си. — Тя се намръщи. В следващия миг очите й се разшириха от изненада. — Възможно ли е жените от вашия кръг да са толкова неспособни?

— Напротив. Бих казал, че са дори много способни.

— Но знаят къде им е мястото и никога не биха ви предложили да отидат вместо вас в оръжейната, нали?

Кристиан се засмя и се изненада от себе си. Авиза очевидно знаеше, че когато показва това изражение на смаяна невинност, гневът му веднага отлита.

— Не мога да кажа със сигурност, Авиза, защото никоя жена…

Тя вдигна пръст.

— Никога? Нито веднъж?

— Нито веднъж не ми е предложила да отиде в оръжейната вместо мен. — Сега вече Кристиан се смееше от сърце. — Е, след като ме подтикнахте към това признание, сега сигурно ще ме помолите да ви дам ножа си, за да изпълните намерението си.

— Точно така.

Той приглади косите й назад и се възхити на нежната розовина на бузите й. Очите й светеха. Пръстът му се плъзна по енергичната брадичка и той попита полугласно:

— А какво ще бъде следващото, в което ще поискате да ме убедите, Авиза?

— Да не се отказвате от намерението си да спасите сестра ми.

— Този въпрос вече е решен. Успяхте да получите съгласието ми. — Ръката му обхвана рамото й. — Дали аз ще успея да ви накарам да направите нещо за мен, след като вие не искате да ме молите за нищо повече? — Привлече я към себе си и пошепна в ухото й: — За нас?

Авиза сложи ръка върху гърдите му, на мястото, където биеше сърцето, и му предложи устните си. Той не се поколеба нито за миг да приеме предложението. Притисна я силно до себе си и се наслади на сладостта на устните й. Тя простена задавено и отговори на прегръдката. Той сведе глава и зацелува солената кожа на шията й. Остатъци от потта, която бе проляла по време на утринните си тренировки. Вкусът беше дяволски възбуждащ. Представи си я гладка и влажна под себе си, как се отваря за него, и се разтрепери.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му и движението разпали още повече желанието му. Авиза сключи ръце на тила му, но допирът до голата кожа явно я уплаши, защото бързо се отдръпна. Дишаше тежко и Кристиан много искаше да узнае дали пламъкът, който го изгаряше, гори и в нейното тяло.

— Не се страхувай — пошепна в ухото й той.

— Не се страхувам — отговори тя с пресекващ глас.

Кристиан се усмихна. Бе очаквал да чуе точно този отговор.

— А би трябвало.

— Защо?

— Защото чувствата между нас са по-опасни от порой.

Авиза отново обхвана с две ръце тила му.

— Значи трябва да бъдем предпазливи.

— Ти никога не си предпазлива. — Кристиан помилва с език ъгълчетата на устата й и устните й се разделиха със сладка въздишка. Докосването й до голата му кожа го влудяваше. Макар да не беше копринено меко, както се очакваше от истинска дама, а доста грапаво.

— Както виждам, вече сте се сдобрили.

Смехът на Гай ги раздели, Авиза се дръпна назад и Кристиан не се опита да я задържи. Лицето й беше зачервено, но главата й остана високо вдигната. Брат му отново се засмя. Дали беше смутена или гневна — както той беше бесен, че ги прекъснаха? А може би червенината по бузите й беше плод на страстта, която ги свързваше?

— Де Лайл е любопитен какво те е задържало, братко. — Гай вдигна вежди и се облегна на жената до себе си. Дали беше същата слугиня, с която се беше забавлявал преди малко в залата?

— Откога позволяваш да те използват като шпионин? — попита ледено Кристиан.

— Откакто Де Лайл изгуби облога си с мен и ми е длъжник.

— Какъв облог? — попита Авиза.

Кристиан хвърли предупредителен поглед към брат си, но Гай или не го забеляза, или нарочно го пренебрегна. Беше изцяло зает да зяпа безсрамно Авиза. Тя представляваше великолепна гледка — косата обрамчваше лицето й, бузите й горяха от целувките му.

— Че вие, благородна Авиза, вече сте простили на брат ми. Както изглежда, точно така е станало. — Той пусна слугинята и помилва бузата на Авиза. Палецът му остана върху кожата й по-дълго, отколкото изискваше приличието.

— Махай се оттук — заповяда Кристиан, хвана брат си за раменете и го издърпа по-далече от Авиза. — Върви да си прибереш печалбата.

— Докато ти прибираш своята, нали? Как успя да прогониш лошото настроение на прекрасната Авиза?

— Стига, Гай! Върви!

— Ако искате да ми се накарате, благородна Авиза, нямам нищо против — изрече провлечено Гай и се запъти обратно към залата, като даде знак на слугинята да го следва. Тя се подчини и му позволи да я прегърне.

— Жалък негодник! — изсъска Авиза и в следващия миг очите й се разшириха от ужас. — Не биваше да наричам брат ви така, Кристиан. Моля да ми простите.

— Не е нужно да се извинявате. Той се държа просташки. — Кристиан взе ножа от перваза на прозореца и го пъхна в канията на колана си. — Защо сега ме молите за прошка, а преди не го направихте?

— Защото не съм извършила нищо лошо.

Кристиан се засмя и поклати глава.

— Вие можете да доведете човек до отчаяние.

— Оставяте домакина ни да чака. Би трябвало…

— Да ви взема в обятията си.

— Не. Да научите колкото се може повече за пътя, който ни предстои да изминем. Аз отивам в ковачницата. Вярвам, че няма да им отнеме много време да наточат две остриета.

— Тя протегна ръка към ножа му.

Като видя нещо червено, той хвана ръката й и издърпа ръкава. Платът обърса червената ивица малко над китката и тя потрепери. Кръвта по дългата резка едва беше засъхнала.

— Какво сте направили?

— Бях невнимателна. — Авиза скри раната с ръкава си. — Нищо страшно.

— Как се порязахте?

— Вече ви казах — бях невнимателна в онова, което правех.

— Тази рана е на не повече от час. Кажете на Балдуин да се погрижи за нея. Никога не бях виждал дама да се е порязвала на това място. Какво правехте, когато не внимавахте?

Авиза взе ножа му и го пъхна в колана си.

— Не можем да стоим тук цял ден, Кристиан, докато вие задавате все същите въпроси, а аз ви давам все същите отговори. Не е ли по-добре да тръгнем по-скоро, за да спасим сестра ми?

— Колко пъти трябва да ви повтарям? Никога не съм срещал жена, която да довежда мъжа до отчаяние като вас.

— Защото не си държа езика зад зъбите?

— По много причини.

Авиза издърпа ръката си и той не се възпротиви. Ако я беше задържал, можеше да навреди на раната й.

Очакваше Авиза да каже още нещо, но тя се обърна и забърза по тесния коридор. Когато изчезна по стълбата към вътрешния двор, той се опита да разтълкува загадъчните й забележки. Скоро му стана ясно, че не може да си обясни защо тя можеше да бъде безгрижна като дете, а в следващия момент да стане рафинирана магьосница.

Не намираше обяснение… още не.

8

Авиза слезе с окрилени стъпки във вътрешния двор. Да отиде в ковачницата на замъка беше удоволствие за нея — не на последно място и защото будеше спомени за безбройните часове, които беше прекарала в оръжейната на абатството. Винаги се беше отнасяла с огромно уважение към прецизната работа на оръжейниците. И тукашният ковач, изцяло съсредоточен върху работата си, дори не вдигна очи, когато тя го помоли да наточи две остриета при него. Стоеше насред помещението, заобиколен от миризма на огън и пламтящ метал, от шумно тракане и звънтеж на инструменти. Той й кимна и тя се залови за работа, без да се бави. След малко ножът на Кристиан беше толкова остър, че не смееше да го докосне.

Веднъж вече се бе порязала. Когато по време на упражненията с меч в един скрит ъгъл чу стъпки, концентрацията й се разколеба, улучи един камък, мечът отхвръкна и я поряза.

Авиза затвори очи, опря глава в студената стена и въздъхна. Раната й беше незначителна в сравнение с новината за посрещането на архиепископа в Кентърбъри. То можеше да е сигнал, че партията шах между краля и Томас Бекет беше към края си.

По някакъв начин трябваше да убеди Кристиан да остане известно време в имението на лорд Сомвил, след като я заведе при човека, от когото се очакваше да спаси нея и сестра й. Или… на лицето й изгря усмивка. Щеше да използва обиколни пътища.

В този миг някой изпищя и тя посегна към меча си. Дете? Бе изпищяло дете. Стисна по-здраво ножа на Кристиан и излезе навън.

Дребно тъмнокосо момиченце на около три годинки лежеше на земята.

— Кой ти причини болка? — попита Авиза, коленичи до детето и се запита какво търсеше малката в пустия вътрешен двор.

Детето й протегна ръчичката си.

— Боли, боли!

— Кой?

— Боли, боли!

Нямаше представа какво трябва да направи, но не можеше да го остави така.

В абатството работеше с по-големи момичета. За малките деца се грижеха други сестри.

— Какво се случи? — попита тя.

По бузките на момиченцето течаха сълзи.

— Боли. Виж.

Авиза се колебаеше. Дали да утеши детето, както правеше с ученичките си? Да го потупа по ръката и да му каже, че следващия път трябва да внимава повече.

Детето изплака отново и устреми поглед към Авиза. Не, не към нея, а зад нея.

Авиза се учуди безкрайно, когато Кристиан се наведе и вдигна малкото момиче на ръце. В прегръдката му то изглеждаше съвсем дребничко. Каза му нещо, което Авиза не разбра, и момиченцето спря да плаче. По лицето му все още се стичаха сълзи, но хълцането заглъхна.

— Къде те заболя? — попита Кристиан.

Детето вдигна дясната си ръка и я завъртя така, че Авиза можа да види светлочервената ивица по дланта. Само ожулено. Вероятно се е подхлъзнало по камъните, разбра тя.

— Много ли боли? — попита Кристиан. Малката кимна. Той вдигна ръчичката й към устните си и шумно целуна ожуленото място. Момиченцето се закиска доволно. — Сега добре ли е? — попита той.

Детето кимна, Кристиан го сложи отново на земята и нежно го тупна по дупето. Детето му махна и затича към главната кула.

Кристиан сложи ръка на рамото на Авиза.

— Малката рана на момиченцето ви разстрои много. Защо?

Тя беше готова да каже истината, изкушена от топлината на пръстите му, но не посмя. Бързо отстъпи назад и отговори неясно:

— Напомни ми за някого.

Лицето му се помрачи от едва прикриван гняв и тя се запита дали пак не се е издала с няколко прости думи. С ръка върху дръжката на меча, загърнат в развяваща се наметка, той приличаше на ангел на отмъщението. Или някой от помощниците на дявола, тъй като не можеше да си представи, че ако го ударят по едната страна, ще си подаде и другата. Той беше воин. Мъж, решен да докаже със смъртта си, че има сърце на вълк. Със сигурност нямаше да се примири, ако го направят на глупак.

Стана й ясно, че се е загрижила безпричинно, когато Кристиан каза:

— Виждам, че ви измъчват и други болки, не само съдбата на сестра ви. Сигурно семейството ви е дало и други жертви.

— Да. — Думата имаше вкус на вкиснато мляко. Преди вратите на абатството да се затворят за нея, никога не беше лъгала. Сега лъжеше всеки ден. Лъжеше Кристиан. Какво отвратително занимание.

На челото му се очертаха напрегнати бръчки. Гласът му прозвуча сериозно.

— Сигурно много неща ви напомнят за загубата.

— Опитвам се да не мисля за това. Концентрирам се върху онова, което трябва да направя. — Поне това не беше лъжа, макар че той трябваше да разбере думите й погрешно. Кристиан наистина го направи и тя отново започна да се разкъсва от чувство за вина.

— Съмнявам се, че други жени имат вашата смелост.

— Значи смелостта е много важна за вас?

— За мен и за всеки, който се е заклел да служи на краля. — Кристиан изкриви уста. — За човек, в чиито вени тече кръвта на Лоуъл, е двойно по-важно да покаже, че родът ни все още ражда истински бойци.

— Баща ви…

— Сега не говорете за него, Авиза.

В тона му имаше толкова омраза, че предупреждението я разтрепери. Погледна бързо наоколо и се убеди, че в двора има малко хора, освен това никой не е достатъчно близо, за да чуе разговора им. Но той явно не се притесняваше от това. До днес Авиза никога не беше помисляла, че би могла да се срамува от семейството си. Почти не помнеше родителите си. Нейното семейство бяха жените в абатството. Всяка от тях беше майсторка в своята област. Тяхното съвършенство носеше на абатството гордост и чест, макар че гордостта се смяташе за грях.

— Какво смешно има? — попита строго Кристиан.

— Смешно ли?

— Усмихнахте се. Защо смятате, че позорът на семейството ми е смешен?

— Разбира се, че не смятам така! — По дяволите, защо не можеше да бъде искрена!

— Отскоро сме заедно, но вече знаете много за баща ми. — Той обхвана брадичката й и я повдигна. — А какво знаете за мен?

— Мисля, че вече знам доста неща.

— Но?

Тя отстъпи назад и му подаде камата. Той я прибра в ножницата и тя попита:

— Извадихте ли меча си срещу мен или срещу лорд Де Лайл, когато скочихте през масата одеве в залата?

Кристиан нямаше никакво намерение да отговори на този въпрос. Не искаше да му напомнят, че като видя как Авиза омайва Де Лайл, ослепя от ярост. Затова посочи другия край на двора и рече:

— Не бива да губим повече време.

— Не е губене на време да узная какво е било намерението ви.

Той обхвана раменете й и усети как тя се скова.

— Авиза — прошепна той и я привлече към себе си, — аз се заклех да ви помогна да спасите сестра си. С радост ще дам живота си, за да я отнема от врага на вашето семейство, но моите мисли са си само мои.

— Трябва да знам дали мога да разчитам, че във вълнението си няма да извършите някоя лудост.

— Не се притеснявайте за това.

Кристиан стисна зъби, защото с всеки удар на сърцето в тялото му се разливаше огорчение. Откъде знаеше тя, че точно тези думи го улучват в душата?

Тя сложи две ръце на гърдите му и го отблъсна. Когато той не я пусна, в очите й светна гняв. Реакцията й трябваше да го стресне, но той не й позволи да го предизвика.

— Ако сте готова — изрече хладно, — мисля, че е крайно време да тръгваме.

— Виждам, че бързате да докажете смелостта си. — Очите й станаха още по-големи. — Съжалявам, Кристиан, не исках да кажа това.

— Така ли? Ако искате да знаете истината, аз бързам да се оправя с една жена, която не знае как да благодари за оказаната й помощ. — Той я пусна и й обърна гръб. — Да вървим.

Кристиан направи няколко крачки, наострил уши, за да чуе зад себе си тихите й стъпки. Като чу лекото шумолене на роклята й и потракването на меча в ножницата, се усмихна студено. Без да се оглежда, отиде до обора, като внимаваше да щади навехнатия си глезен. Твърде малко хора от прислугата на Де Лайл се мотаеха из двора, но всички изглеждаха толкова задълбочени в работата си, та веднага му стана ясно, че наблюдават него и Авиза.

— Кристиан?

Той не отговори. Ако се обърне към нея, се излагаше на опасност да се изгуби в сините очи, изпълнени с мекота, която много рядко светеше в зениците им. Вятърът увиваше дрехата й около прелъстителната фигура. Само тази гледка беше достатъчна да го постави в позицията на слабия. Затова най-добре да не я поглежда.

— Кристиан — извика тихо тя и забърза след него, — наистина съжалявам за онова, което казах. Бях вън от себе си.

— Ако толкова лесно излизате вън от себе си, значи бих бил глупак да ви се доверя.

— О… — Тихият й глас пресекна. Тя го изпревари, за да застане на пътя му, но той я заобиколи. Отново извика името му, но той продължи напред.

— Нямаме време за приказки. Освен това нямам време да ви търся, когато се отдалечите, за да предприемете кой знае какво.

— Казах ви, че отивам в ковачницата.

Знаейки какво рискува, той спря и я погледна. Вятърът беше разпилял косите й и немирни кичури падаха по лицето. Те подчертаваха невероятните й форми и пръстите отново го засърбяха да ги изследва.

Кристиан скри ръце зад гърба си, за да устои на изкушението, и заговори:

— Имам предвид изчезването ви от стаята, където нощувахме. Не казахте на никого къде отивате.

— Сигурно се ядосвате, защото минах покрай вас, без да ви събудя.

— Да.

— О… — пошепна отново тя и той разбра, че я е уплашил.

— Авиза, ако искате да спасите сестра си, трябва винаги да знам къде сте и какво правите.

— Това означава ли, че аз също трябва да знам къде се намира всеки от вас тримата?

— Не мога да дам обещание от името на Гай.

— Може би е по-добре да не знаем какво прави той, когато остава сам.

Кристиан се засмя тихо и й предложи ръката си. Не можеше да й се сърди. Тя го вбесяваше, предизвикваше го, но беше изключително умна… а когато нямаше друг избор, се подчиняваше на волята му.

Балдуин се приближи към тях с конете. Гай ги чакаше до коня си, преметнал колчан през рамо, задълбочен в разговор с две жени, които си оспорваха благосклонността му. И двете бяха нови. Явно бе приключил със слугинята от сутринта. Внезапно Кристиан му завидя. Брат му умееше да общува с жените. Ако и той притежаваше същото умение, щеше да му е по-лесно да се оправя с Авиза.

Макар че имаше съмнения и в това отношение. Тя не беше като глупаво усмихващите се слугини, стремящи се да завоюват вниманието на някой мъж. Сигурно щеше да пусне мъж в леглото си само срещу ясни условия. Много му се искаше да разбере какви са те.

— Три коня? — учуди се Авиза.

— Уговорих се с Де Лайл да ви даде един от своите — отговори Кристиан, облекчен, че въпросът й е дал нова насока на мислите му. Условията, при които тя щеше да го пусне в леглото си, сигурно щяха да му отнемат мъжествеността. — Сивият е за вас.

— Много благодаря.

Радостта, която го прониза от тези сърдечни думи, беше толкова голяма, че го уплаши. Преди да осъзнае какво прави, той я помилва по бузата и веднага се дръпна.

— Балдуин, помогни на Авиза да възседне коня си.

— С удоволствие. — Момчето явно гореше от нетърпение да тръгнат на път.

— Ей сега ще се върна. Трябва само да се сбогувам с нашия домакин.

Кристиан се отправи към Де Лайл, който бързаше към тях през вътрешния двор. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и се приближи до барона. В близост до Авиза всичките му телесни функции излизаха от равновесие. Чувствата, които иначе владееше с лекота, се изплъзваха от контрола му.

— Много сме ви благодарни за подслона и храната, де Лайл — заговори любезно той. — Времето изглежда благоприятно и се надявам да стигнем до целта след няколко дни. Ако късметът е с нас, остатъкът от пътуването ни ще премине така спокойно, както се чувствахме във вашия дом.

— С нея? — Де Лайл избухна в смях. — Лейди Авиза е от жените, с които човек никога не може да бъде спокоен.

— Прав сте, но аз мога да се оправям с нея.

— Тогава сте по-добър от мен. — Де Лайл изведнъж стана сериозен и каза: — Отново и отново чуваме за нападения над мирни пътници.

— Не се боим от бандитите.

— Аз не говоря за обикновени бандити. — Лордът понижи глас. — Говоря за онези, дето твърдят, че следват старите обичаи.

— Саксонците…

— Нямам предвид английските обичаи, които са царували тук, преди дук Уйлям да поиска трона на острова след битката при Хейстингс. Говоря за хората, живели тук дълго преди римляните да завладеят Англия. Между тях има много, които жадуват да видят Бекет мъртъв.

Вятърът отвя качулката от главата на Кристиан и той се вгледа по-внимателно в лицето на лорда.

— Значи говорите за верните на краля. Аз също съм от тях.

— Не, говоря за други. Те искат норманите да се махнат от Англия. За тях дори саксонците са чужденци.

— Значи за старите келти…

— Да.

Кристиан се засмя тихо.

— За малко да повярвам в думите ви.

— Не се шегувам. Вече има изчезнали пътници. Намерени са трупове, насечени на парчета.

— Диви горски животни — рече Авиза зад него.

— Горските животни нямат ножове, милейди. — Де Лайл се почувства неловко. — Но това не е тема за вашите ушенца.

— Нали и аз ще мина по пътищата, за които казвате, че са опасни. — Ръката й посегна към меча.

Кристиан извъртя очи. Защо Авиза не го дочака на коня, както я беше помолил? Както всеки мъж, баронът се чувстваше неловко да обсъжда подобни въпроси с дама.

— Това е разговор между мен и Де Лайл, Авиза.

— Какво ви кара да мислите, че тук наблизо почитат култ, остатък от старата вяра, милорд? — попита тя, без да обръща внимание на Кристиан.

— Всеки, опитал се да разследва случая, е заплашван. — Де Лайл хвърли мрачен поглед към Кристиан.

Авиза или не го видя, или реши да го пренебрегне.

— Това не е Уелс, където местните князе властват над страната си, като се позовават на древните обичаи. Какво направихте, за да им противодействате?

— Лоуъл, кажете на дамата къде й е мястото — изръмжа баронът.

— Има ли заловени и разпитани? — продължи упорито Авиза.

— Лоуъл, няма ли най-после да кажете на дамата къде й е мястото!

Кристиан хвана Авиза за ръка и я отдалечи от Де Лайл, чието лице бе станало по-червено от наметката му.

— Много съм ви благодарен за предупреждението и за гостоприемството.

— Бъдете бдителен — извика му лордът.

— Ще разберем по-добре каква опасност ни заплашва, ако ни кажете нещо повече. — Авиза не се отказваше толкова лесно.

— Лоуъл…

Кристиан дръпна Авиза, но тя не се помръдна. Дали пък да не я метне на рамо и да я отнесе до сивия кон? Обаче рискуваше проклетият й меч да го улучи точно в мястото, където никой мъж не иска да бъде улучен.

Отново дръпна ръката й този път тя се подчини. Двамата се запътиха към Гай и Балдуин, които ги чакаха с нетърпение.

Кристиан буквално хвърли Авиза на седлото. Когато ръката му докосна гърдите й, не можа да задържи стона си.

— Добре ли сте? — попита загрижено тя.

— Разбира се, че съм добре! — Проклета жена! Опитваше се да го омагьоса с красотата си, но той никога вече нямаше да попадне под магията й. — Останете на седлото, докато ви разреша да слезете!

След тази заповед чу кискане — не от Авиза, която го изгледа унищожително, а от младите жени, които уж работеха нещо около кладенеца.

Кристиан възседна Блекторн и дръпна юздите. Да вървят по дяволите всички! Да вървят по дяволите смеещите се глупачки! И преди всичко да върви по дяволите Авиза, която го унижи пред хората на Де Лайл и пред самия лорд. Даде знак на брат си и препусна към портата.

Мрачното изражение на Гай загатваше, че мислите му вървят в същата посока. Заради баща си двамата бяха изтърпели много обиди. Когато кралят прие васалната клетва на Кристиан, нещата започнаха да се подобряват. А сега Авиза с глупавото си държание унищожаваше надеждите им.

Няма да допусна това да се случи повторно, закле се Кристиан.

9

Кристиан беше гневен. Сърдеше й се. Откакто бяха напуснали Касъл Оркстед, не преставаше да се гневи. Авиза многократно се опита да започне разговор, но едносричните му отговори не я окуражаваха да продължи.

Балдуин яздеше до нея със загрижено лице. Избухванията на Гай не го безпокояха, но тихият гняв на Кристиан явно го притесняваше.

Нея също.

С удоволствие би се извинила. Вече знаеше, че не е трябвало да задава толкова въпроси, но приказките на лорд Де Лайл за староверците я бяха обезпокоили. След като напуснаха замъка, тя се опитваше да се извини, но мълчанието на Кристиан я спираше.

По залез-слънце вятърът се усили. Беше толкова студен сякаш идваше от Северно море. Конете сведоха глави, Авиза се уви в наметката си. Облаците над главите им се сгъстяваха. Явно наближаваше буря.

Отляво се чу шум. Авиза посегна към меча си и го пусна едва когато през пътя притичаха два заека.

Кристиан я погледна безмълвно и тя се засрами от начина, по който беше реагирала на тази дреболия. Гай се приближи към нея.

— Постепенно ми става ясно как Моорбърг е успял да завземе дома на семейството ви.

— Защо казвате това?

— Защото преди малко бяхте готова да извадите меч в наша защита. Една жена! — Той се усмихна коварно. — Ако мъжете в дома на баща ви са допускали жените им да се месят в неща, които излизат извън домакинските им задължения, значи не са обръщали особено внимание на собствената си бойна сила.

Авиза стисна юздите по-здраво и се постара да отговори с неутрален тон.

— Какво общо има едното с другото?

— Светът на жената се състои от дома, семейството и съпруга.

— Да, чувала съм тези думи, макар да не ми е ясно защо това трябва да се отнася за всички жени — Авиза се усмихна принудено. — Поне за мен то не се отнася.

— По този въпрос сме на едно мнение — намеси се Кристиан със същия студен тон, с който говореше, откакто бяха напуснали Оркстед. — Но аз съм любопитен да узная как сте убедили оръжейника на баща си да ви изкове такова хубаво оръжие.

Авиза започваше да се ядосва. Кристиан не биваше да се меси в този разговор. Беше й по-лесно да спори с Гай, защото той реагираше емоционално, не рационално.

— Направи го по желание на баща ми — истината беше освежаваща като прохладен вятър в края на горещ летен ден. — Бях щастлива, че ми позволиха да изучавам рицарското бойно изкуство.

— Значи понякога се подчинявате на мъжката воля?

— Когато искането е разумно.

Той стисна устни и Авиза съжали за дръзкия си отговор. Ако продължаваше да го дразни, напрежението помежду им нямаше да се уталожи скоро.

— Надявам се, че предложението ми да нощуваме в онази къща е разумно.

— Кристиан, аз не съм…

— Млък, Авиза! — Той вдигна ръка. — Следвайте ме бавно.

Докато той се приближаваше към къщата, Авиза се възхищаваше на предпазливостта му. Пред постройката се издигаше висок каменен зид. Вероятно там живееха селяни, които си почиваха от усилната жътва. Ала докато не знаеха истината, трябваше да са нащрек.

Дългата, тясна къща беше в по-добро състояние от съседните сгради. Гредите бяха замазани с глина и покрити със слама, на няколко места стърчаха голи колове.

Замръзналата земя на двора образуваше причудливи шарки, по които се виждаха скорошни следи от каруца. Авиза прецени, че не е отишла твърде далеч. Денят беше къс и се скъси още повече от ранното изчезване на слънцето зад надигналите се облаци. По пътя бяха срещнали един-единствен човек. Селото, през което бяха минали, изглеждаше пусто. Студът задържаше хората до огнището. Оборите бяха празни. Животните бяха прибрани по къщите, за да топлят хората с телата си.

От сламения покрив се издигаха тънки струйки дим. Значи вътре гореше огън. През недобре затворените капаци проникваше светлина.

— Ако бяхме продължили към Кентърбъри, сега щяхме да седим край огъня на Де Боавер — изръмжа Гай и приближи коня си до Кристиан. Вече валеше сняг и около тях се въртяха снежинки.

Кристиан огледа внимателно двора. Радваше се, че Авиза е изпълнила заповедта му… този единствен път.

— И аз си мислех за това.

Брат му изобрази силно треперене.

— Тогава мисли и за спътниците си, които си нямат една красива Авиза да ги топли.

Преди Кристиан да е успял да отговори, Авиза избухна в смях. Звънкият й глас отекна в двора. Тя сложи ръце на седлото и погледна Гай с предизвикателна усмивка. Кристиан се запита дали да не предупреди брат си да бъде внимателен, защото остроумията й бяха по-хапливи от вятъра. Ако го направеше, щеше де разсърди и двамата. Дано брат му междувременно е разбрал, че не може да се мери с Авиза в словесните сблъсъци.

— Една красива Авиза? — повтори подигравателно тя. Напъха парчето плат, което скриваше лицето и, под качулката, и продължи: — А аз си мислех, че съм единствена.

Гай зяпна от учудване. После заекна смутено:

— Аз… аз не исках да кажа…

— Така ли?

— Никога не бих изрекъл думи, които да съдържат нещо друго, освен висока оценка за вас, благородна Авиза. — Брат му си възвърна самообладанието по-бързо, отколкото Кристиан беше очаквал. Може би Гай най-сетне е пораснал? — запита се той, но надеждите му се изпариха, когато брат му продължи: — Исках само да намекна, че притежавате сладка топлина.

— Напълно ми е ясно какво искахте да намекнете. — Тя скочи от коня с грацията, която отличаваше всичките й движения. — Ако търсите топлина, попитайте селянина, който идва да ни посрещне, дали няма да ви даде крава или коза.

Гай промърмори нещо неразбрано.

— Скрийте лицето си, Авиза — заповяда Кристиан с дрезгав шепот.

— Какво?

— Без възражения!

Авиза се подчини моментално и Кристиан едва скри учудването си. Тя прикри лицето си с парчето плат, а другата ръка сложи върху дръжката на меча. Това означаваше, че не се е подчинила, а е готова за битка. Навсякъде ли подушваше опасност? Дано само не реагира прибързано и не разкрие намеренията си пред противника.

Намерението на Кристиан беше да помоли за постеля. Ако селянинът видеше, че пътуват с жена, щеше да поиска много по-висока цена за гостоприемството си. Макар че беше чест да подслониш под покрива си човек на краля, можеше да се очаква, че наближаващата сурова зима е направила селянина доста алчен.

Излезлият да ги посрещне изглеждаше отруден и гладен. Косата му беше наситено кестенява, ала лицето изглеждаше като изсъхнало от безбройните часове под слънцето и дъжда. Ръцете му бяха набити с мръсотия, дрехите му миришеха на обор. Ала походката му издаваше гордост — явно ниската му къща беше за него по-скъпа от господарския дом на благородник.

— Добре дошли, милорд — поздрави мъжът и се поклони.

— Аз не съм лорд. Името ми е Кристиан Лоуъл, от свитата на Негово величество Хенри Късата мантия. Пътувам с трима спътници.

Мъжът изглежда се успокои.

— Добре дошли, сър. Нашият покрив е и ваш, колкото време благоволите да останете.

— Благодаря ви за гостоприемството. — Кристиан извади изпод наметката си кесия и я раздруса, за да чуе мъжът звънтенето на двете златни монети вътре. Подаде я на селянина и той я взе с усмивка.

— Можете да подслоните конете си отзад. Докато се оправяте с тях, аз ще поръчам да ви приготвят вечеря.

— Благодаря…

— Ралф. — Селянинът се поклони и хукна обратно към къщата.

Кристиан се обърна към спътниците си и им даде знак да отведат конете. Недоволно ръмжащият Гай се запъти към ъгъла на къщата, Балдуин го последва. Авиза пристъпи към него, но той протегна ръка и я спря.

— Какво пак сгреших? — попита ядосано тя, не без острота.

— Не вие, а аз.

Тя откри лицето си и Кристиан изпита чувството, че слънцето отново е изгряло, за да разпръсне бурята. Очите й бяха засенчени, но въпреки мрака той виждаше изразителните й устни и меката кожа на бузата, по която се виеше къдрица.

— Не знаех, че и вие правите грешки — промълви тя. — Какво ми казвахте досега? Аз знам, че знам кое е най-доброто.

— Винаги ли трябва да ми отговаряте със собствените ми думи?

Авиза се забави с отговора. Вятърът фучеше през двора и заледените снежинки се удряха в лицето му. Бавенето й го учуди — обикновено тя имаше винаги готов отговор.

— Що се отнася до „винаги“, не съм сигурна — отвърна най-сетне тя, — защото нашето общо време ще бъде много по-кратко.

Сега беше негов ред да загуби ума и дума. Той бе изрекъл баналната си забележка просто на шега. Когато Авиза посегна към ръката му в кожена ръкавица и я вдигна, той се помоли тя да не трепери като останалата част от тялото му. Как искаше тя да го докосва. Навсякъде. Без плат и кожа между двама им. Искаше да я разголи, да отвори роклята й, да разкрие постепенно раменете, гърдите и корема й. И бедрата, които вчера се притискаха към неговите на гърба на коня.

— Авиза… — Искаше да й каже толкова неща, но още по-силно копнееше да чуе как тя повтаря името му в екстаз, докато той е част от нея. Отново беше на път да попадне под магията й. И какво от това? Той не искаше да избяга. Искаше нея.

Тя обърна дланта му нагоре. Положи ръка върху нея му, сложи нещо в шепата и затвори пръстите му.

Преди да е разбрал какво става, тя рече тихо:

— Моля ви, върнете този пръстен на брат си. Не искам да съм му задължена повече, отколкото и без това му дължа — нали и той ще помогне за спасяването на сестра ми.

— А какво ще дадете на мен, Авиза? — Кристиан прибра пръстена в кесията, която висеше на колана му. — Имате ли чувството, че сте задължена и на мен?

— Не. — Тя се усмихна и сърцето му заудря като конски копита в галоп. — По-скоро вие сте ми задължен, защото ви спасих от заблудената стрела на брат ви.

Той улови лицето й между двете си ръце и я привлече под защитата на топлата си наметка. Вятърът се засилваше с всяка минута.

— Гай няма да се примири толкова лесно. Ще продължи да ви тормози. Той не признава отказ.

— Това ми е ясно.

Той повдигна лицето й към своето.

— Брат ми и аз се различаваме в много отношения, но сигурно вече знаете, че сме единни в копнежа си по вас.

— Аз имам дълг към семейството си, Кристиан. Не бива да мисля за нищо друго.

Кристиан я целуна по бузата. Кожата й беше хладна, но изкусителна. Не можа да устои. Помилва ухото й с устни и въздъхна. После потопи език в ушната мида. Авиза също въздъхна и се облегна на гърдите му.

— За какво мислиш? — пошепна той.

Тя се отдръпна, дишайки тежко като след дълго бягане.

— Не е честно.

— Защо?

— Студено е. Не може ли да говорим в къщата?

Той взе ръцете й и го сложи на гърдите си.

— Можем да обсъдим всичко… когато искаш, Авиза.

— Не се опитвайте да ме объркате с красиви слова.

— Опитвам се да те ухажвам с красиви думи.

— И Гай прави така.

Той пусна ръцете й. Отговорът беше като удар в лицето. Дали пък не приличаше на брат си много повече, отколкото искаше да признае? Брат му използваше красиви думи, за да отведе жените в леглото си. Сега и той правеше същото с Авиза. Дали тя вярваше, че и той действа безразборно като брат си?

— Простете, Авиза — пошепна той. — Вие се поставихте под моя закрила. Не биваше да говоря така.

— Трябва да бъдете искрен с мен.

— Понякога искреността е опасна.

Сериозният му тон я разсмя. Не можеше да се сдържи. Кристиан беше горд мъж и смирението не му отиваше. Тя се притисна смело до него и предложи:

— Хайде да влезем и да продължим разговора си на топло.

Той я загърна отново в наметката си и двамата се запътиха към къщата.

— Вие сте… целеустремена личност.

— В това отношение приличам на брат ви.

Буйният му смях заглуши воя на вятъра. Авиза облегна глава на рамото му и се наслади на бученето, което идваше отвътре и отвън. Той се смееше открито и истински, без товара на позора, без лошото наследство от баща си.

Влязоха в малкото дворче пред входната врата. Вятърът беше толкова силен, че снежинките лудо танцуваха наоколо. Авиза беше готова да влезе в къщата, но трябваше да му зададе още един въпрос, докато бяха насаме.

— Как нарекохте краля?

— Късата мантия. Никога ли не сте чували този прякор?

— Не.

— В страната го знаят под това име, защото предпочита късите мантии. Странно, че никога не сте чували прякора му.

Силен порив на вятъра я предпази от необходимостта да отговори. Бурята изрева като смъртно ранено животно и тя вдигна наметката пред лицето си.

Не беше само вятърът. В рева на бурята се примесваше вълчи вой. Кристиан посегна към меча си, взе ръката й и я помоли да го следва. Тя с радост тръгна след него. Суровата нощ беше само за вълците.

Къщата бе оскъдно обзаведена. Обитателите й се бяха събрали около кръглото огнище в средата. Авиза видя парцалива завеса в задния край и разбра, че там има още едно помещение. Ниските греди почти се допираха до главата на Кристиан, когато мина през вратата. На пода се виждаха купчина кожи и два сламеника, също покрити с кожа. Едно-единствено тъкано одеяло, грижливо сгънато, заемаше почетното място върху скрина — единствената мебел в стаята, като се изключи масата.

От едната страна на огъня седяха четирима мъже, от другата се бяха наредили жените и децата. Възрастта и ръстът на мъжете издадоха, че са братя. Въздухът беше натежал от дима и тя се запита защо не излиза през сламения покрив.

— Къде се загубихте — извика Гай и им даде знак да се приближат до огъня.

Авиза свали качулката си и разкопча наметката. В къщата не беше много топло, но поне не духаше.

Всички погледи се устремиха към нея. Жените присвиха очи и веднага затърсиха някакъв недостатък, мъжете я зяпаха открито и с нарастващо одобрение. Един си облиза устните и се усмихна. Когато Кристиан застана между нея и похотливите погледи на мъжете, тя изпита благодарност. Той сложи ръка на рамото й и представи официално селянина:

— Авиза, това е нашият домакин Ралф.

— Благодаря ви, че ни посрещнахте с добре дошли в дома си. — Авиза дари едрия мъж с топла усмивка и той й отговори със същата въпреки бдителните погледи на жените.

— За нас е чест да подслоним в дома си толкова красива дама — рече селянинът. — Ако желаете…

— Лейди Авиза — подсказа му тихо Кристиан.

Усмивката на мъжа стана несигурна.

— Вашият комплимент е чест за мен, както и гостоприемството ви. Но не се обиждайте, моля, че във вечер като тази ценя по-високо последното.

Селянинът я погледна втренчено и избухна в смях. Това беше като сигнал и другите да го последват. Техният смях прозвуча принудено, но даде на Авиза време да седне до Гай.

Кристиан се настани до нея и жените побързаха да поднесат яденето. Оказа се по-добро, отколкото очакваха. Ръжен хляб, сирене и канче ейл. Авиза се нахрани добре, благодарна, че хлябът не беше от букови жълъди. Очевидно жътвата е била добра… като по нивите на Сейнт Джудс Аби.

Мъжете почтително запитаха Кристиан какви новини е чул от столицата. Жените говореха само с децата. Тук никой не се интересуваше от завръщането на архиепископа и Авиза предположи, че тези неща не влияят върху живота на хората извън Кентърбъри.

Много повече я интересуваше как Гай се опитва да омае една от жените, която изглеждаше по-млада от всички други. Тя бе поразена от вниманието му и му отговаряше така тихо, че Авиза не можа да чуе нищо. Един от мъжете, може би бащата на момичето, следеше сцената с видимо одобрение. Когато девойчето не даваше отговор на едва прикритите намеци на Гай, бащата го смушкваше в ребрата.

Авиза сведе поглед към дъската за хранене, която споделяше с Кристиан. Знаеше, че бащите използват дъщерите си, за да си осигурят благоволението на високопоставени господа, и това й беше неприятно. Още по-неприятно беше да стане свидетелка на такава сделка.

Кристиан помилва ръката й и тя му се усмихна тъжно. Едва сега забеляза, че той не изпуска брат си от очи. Той беше наследник на титлата и като бъдещ лорд беше длъжен да предпазва брат си от глупави обещания, която биха могли да натоварят семейството с досадни задължения.

Авиза тъкмо се бе нахранила, когато домакинът каза:

— Ако пътувате на запад, трябва да сте много внимателни. От пътя все по-често изчезват хора.

— Лорд Де Лайл ни каза, че тук живеят привърженици на старата вяра — отвърна Кристиан с добре изиграно равнодушие.

Селянинът се изплю презрително в огъня.

— Лорд де Лайл се крие зад дебелите стени на замъка си, а разбойниците върлуват из горите и по реката.

Авиза беше готова да зададе въпрос, но стисна устни. Не искаше отново да постави Кристиан в неудобно положение. Всички други жени мълчаха.

— Разбойници? — Кристиан посегна към парче хляб. — Наистина ли смятате, че са обикновени разбойници?

Авиза зачака напрегнато отговора на Ралф. Кристиан беше задал точно въпроса, който я интересуваше.

Ралф погледна другите мъже около масата и сякаш размени с тях тайно послание.

— Ние нямаме работа с тях. Засега ни оставят на мира.

— Вие сте умен човек.

Отговорът на Кристиан явно зарадва мъжете, защото му предложиха още бира. Разговорът се проточи и Авиза започна да се прозява. Жените станаха и отведоха децата зад завесата. После наредиха кожите по пода и насядаха в кръг. Докато децата заспят, те се занимаваха с шиене. Една предеше и Авиза й завидя за сръчността. Побърза да отвърне поглед, защото монотонното въртене и бръмченето на чекръка я приспиваха.

Въпреки старанията си да остане будна тя задряма. Като я забеляза, Кристиан веднага стана и й подаде ръка. Помогна й да се изправи и заяви:

— Лейди Авиза е уморена. Ще ви бъде много благодарна, ако ни покажете къде ще нощуваме.

Домакинът скочи и важно-важно ги поведе към „вратата“, зад която спяха децата. Дървените му обувки тропаха оглушително по плочите, но никое от децата не се помръдна.

Селянинът дръпна завесата и с поклон ги покани да влязат. Авиза кимна благодарно и влезе в малко помещение, където миришеше на плесен. Бурята май си беше отишла, защото върху глинения под танцуваше лунна светлина. Газената лампа едва осветяваше стаичката. За огнище нямаше място, но влагата и студът бяха за предпочитане пред дима.

Когато домакинът се оттегли, Кристиан раздруса дървеното легло, покрито със слама. То изскърца и се залюля, но издържа.

— Мисля, че няма да паднете, Авиза. Ние ще се разположим на пода.

Балдуин разпростря наметката си върху сеното и се поклони пред Авиза. Явно се правеше на кавалер. Гай обаче беше на друго мнение.

— Да спя на пода? Мислиш ли, че ще ми е удобно? Ще си потърся друго място за спане.

— Ще спиш тук — нареди спокойно Кристиан.

Гай вирна брадичка.

— Аз съм възрастен човек и ще спя, където си искам.

— Не. Ще спиш тук. Момичето още не е достигнало подходящата възраст.

— Възрастта му е прекрасна.

Кристиан изпухтя презрително.

— Селските момичета се отървават рано от девствеността си. Прав ли съм, Авиза?

Като видя съзаклятническото му намигване, тя побърза да го подкрепи:

— Сигурно вече е прекарала немалко часове в сеното с някое яко селянче.

— Не си заслужава да я преследваш. — Кристиан тупна брат си по рамото. — Почакай още малко. Може би Де Сомвил има хубавички дъщери.

— Да, но той ще настоява за женитба. — Гай се нацупи като дете.

— Откъде знаете, че и тукашното момиче не преследва тази цел? — Авиза безмълвно помоли момичето за прошка за онова, което щеше да каже. Беше й неприятно да говори лошо за малката, приклещена между алчността на баща си и похотта на Гай. — Тя сигурно е щастлива, че братът на един рицар е благоволил да я забележи. Кой знае? Може би иска да ви натрапи чуждо дете.

— Но тя се държеше като невинно ангелче — възрази Гай.

— Била е някога ангелче — подхвърли Кристиан.

Гай изруга, отиде до леглото и се отпусна тежко върху сламата.

Авиза му обърна гръб, за да скрие усмивката си. Беше готова да изкаже съчувствието си на Кристиан. Брат му се нуждаеше от повече надзор, отколкото пажът му. Сякаш бе произнесла високо името му, Балдуин се обади откъм входа:

— Аз ще спя от другата страна на завесата. Вътре няма достатъчно място за всички ни.

— Има, разбира се — възрази Кристиан. — Не позволявай на историите за разбойници да те извадят от равновесие, момче.

Балдуин се изчерви и въпреки оскъдното осветление всички го видяха.

— Предпочитам да стоя на стража, сър. Кой знае дали и някой друг няма да потърси убежище тук през нощта.

Кристиан го удари по рамото с искрено одобрение.

— Не забравяй, че утре ни чака дълъг път.

— Знам.

Когато Гай стана и се запъти към изхода, Кристиан го изгледа мрачно.

— Махни се от пътя ми, братко — заповяда Гай, — ако не искаш да се облекча пред благородната Авиза. — И се поклони подигравателно в нейната посока.

Кристиан кимна.

— Побързай.

— Казах ти, че ще оставя момичето на мира.

— И другите жени в къщата. — Кристиан го улови за рамото и го задържа. — Не искам да се защитавам срещу вилите на селяните, защото си се опитал да прелъстиш някоя от жените им.

Гай блъсна ръката му.

— И аз не искам. Желанието ми е да намеря местенце, където няма да спя сам. — Изгледа сърдито брат си и изчезна зад завесата.

10

— Предполагам, че сте нощували и по-комфортно, Авиза — каза Кристиан и удари по стената. Когато се разнесе кух звук, той вдигна вежди. — От другата страна сигурно е добитъкът.

— Достатъчно ми е. — Авиза изведнъж пожела да му разкаже за зимните нощи, които беше прекарала навън по време на обучението си. — Балдуин е забравил наметката си. — Тя вдигна тежката дреха от леглото и я отнесе зад завесата.

Момчето лежеше на прага свито като кученце. Приглушеното му похъркване не беше в състояние да надвика гласовете зад него. Авиза го зави грижливо и се засмя тихо. Обясни причината на Кристиан и той се усмихна.

— Момчето ще стане добър воин. — И без всякакъв преход добави: — Днес се проявихте добре, Авиза. Много добре.

— В какво?

— Държахте се, както подобава на жена.

Тя беше сигурна, че думите му са замислени като комплимент.

— Винаги се държа така. Не бих могла другояче. Аз съм жена и се държа като жена.

— Знаете, че това не е вярно.

Кристиан хвърли наметката си на земята и тя падна като птица с прекършени крила. Без да си направи труд да опъне тежкия вълнен плат, той се изтегна отгоре й. Авиза приседна на леглото и затрепка изкусително с мигли.

— Нима предпочитате да ви се обеся на врата, както правят жените с вашия брат?

— Жената има и други възможности да наложи желанията си.

— Като си играе на безпомощна. — Авиза смръщи носле.

— Като знае съвсем точно кога да прилага женската си изтънченост. — Кристиан се намести по-удобно и се опря на лакти. — По дяволите, какъв неравен под!

— Ако предпочитате леглото, ще ви го отстъпя. Аз не се притеснявам да спя на пода. Моята наметка е по-дебела от вашата.

— Ще ви е нужна за защита от гадинки.

Авиза се засмя и се наведе от леглото.

— Затова ли ми го предложихте? Защото не искате да делите?

Той обхвана с една ръка раменете й и я задържа в това положение.

— Не съм казал, че не искам да споделя леглото ви.

Тя се изгуби в пламенния му поглед. В очите му светеше обещание за страст, вече предусетена в целувките му. Трябваше само да му позволи да я притисне до себе си и… Авиза побърза да се отдръпне. Тя бе изпратена да пази живота му, а не да спи с него. Беше сестра от абатството Сейнт Джуд. Клетвата й пред кралицата и манастира стоеше на първо място пред всичко друго.

— Аз пък не съм казала, че искам някой да сподели леглото ми.

Кристиан се надигна.

— Ако сте в лошо настроение, по-добре да спим. — Запъти се към завесата и когато я вдигна, проговори заплашително: — Само да ме събудите, ще ви удуша, кълна се.

— Май вие сте в лошо настроение. — Авиза се изсмя и той пусна завесата. — Бих могла даже да кажа, че сте в още по-лошо настроение от обикновено. Не си го изкарвайте на мен, ако е виновен Гай.

— Той не е единственият, който ме ядосва. Ако не ви бях срещнал, щях да прекарам предколедните дни с добри приятели, които обичат богати трапези и удобни легла.

С надеждата той да не забележи, че тя блъфира, Авиза посочи високомерно завесата.

— Ами вървете тогава! Щом не можете да понесете няколко нощи на пода, сигурно няма да понесете и истинска битка със сериозен противник като Уейн от Моорбърг. Винаги ли хленчите като бебе?

— Учудвам се защо баща ви не е научил дъщерите си да си държат езика зад зъбите. Сигурно вие сте вбесили Моорбърг с остротите си и затова е нападнал семейството ви.

Авиза стана и отиде при него. Вдигна ръка, сякаш искаше да го удари, и той улови китката й. Пръстите му се впиха в кожата й и тя потръпна. Хитростта й го бе ядосала повече от очакваното.

— Пуснете ме! — заповяда остро.

— За да ме ударите? — Кристиан се засмя без капчица чувство за хумор. — Не вярвам да ме смятате за чак толкова глупав.

— Никога не съм казвала, че ви смятам за глупав. Сега казвам, че сте арогантен, нетърпелив и гневен, защото не можете да ме командвате като другите.

— Вие дадохте съгласието си да се подчинявате.

— Това и ще направя.

— Кога? Оспорвате всяка моя заповед.

— Само глупачка би изпълнявала всичките ви заповеди.

Кристиан я изгледа унищожително и Авиза разбра как се чувства морякът, когато гледа към бурното море. Необузданият му гняв можеше да бъде опасен, но възможното откритие беше толкова изкусително, че всяка опасност редом с него избледняваше.

Тя трябваше да каже нещо. Нещо, което той очакваше. Нещо, което да го ядоса толкова, че да я пусне, а тя да се направи на зарадвана.

— Нима предпочитате жените да нямат капчица ум в главата си, Кристиан? — пошепна тя съвсем тихо, защото не искаше той да усети треперенето на устните й, които се стремяха към целувките му.

— Не.

— Защо тогава желаете да бъда глупачка? Защо? — Тя се опита да отстъпи крачка назад, но той я притисна до гърдите си.

— Защото искам да узная какво се крие зад острите ви думи, целящи да ме унищожат като мъж.

— Това не е целта ми!

— А какво?

Тя се отдръпна и този път той я пусна. Авиза се изкуши отново да падне в прегръдката му, но се вкопчи в жалките остатъци от самообладанието си. Отиде до прозореца и застана там с гръб към него, опитвайки се да отпусне лицето си. Трябваше да измисли поредната история. Поредната лъжа. Дори само мисълта за това беше ужасяваща.

— Не искам да ме харесвате — проговори едва чуто тя.

— Не се безпокойте.

Авиза се обърна рязко и макар че разумът й заповядваше да сложи край на разговора, попита сърдито:

— Значи не ме харесвате?

— Какво у вас би могло да ми хареса, Авиза? — Кристиан застана пред нея и започна да изброява на пръсти: — Първо, упорита сте като магаре, второ, не показвате благодарност за това, което правя за вас…

— Не е вярно! Показвам благодарност.

— Трето — продължи Кристиан, сякаш тя не бе казала нищо, — непрекъснато намирате възможности да ме опозорите. — Вдигна три пръста, за да заглуши протеста й. — Вашето поведение в залата на Оркстед Касъл е най-добрият пример. И четвърто, предизвиквате най-лоши чувства у всеки, когото срещнем.

— Какво означава това? — Авиза съзнаваше, че трябва да сложи край на тази караница, да излезе и да го остави сам. Трябва, но уверението му, че не я харесва, я бе пронизало като копие.

— Нали видяхте онези отвън. — Кристиан посочи към завесата. — Сега сигурно се карат с жените си, защото не можаха да скрият желанието си към вас.

Авиза удари с ръка по стената и по пода се посипа прах.

— Не можете да ме обвинявате, че външността ми е такава. Аз нямам вина за това.

— Можехте да си останете с наметката, докато се оттеглим.

— По време на ядене?

— Да.

— Това е абсурдно. Сега остава да кажете, че съм виновна за времето, за ранното залязване на слънцето и за караниците между краля и архиепископа!

Кристиан сграбчи раменете й. Тя се опита да се отдръпне, но той я притегли към себе си. Ръцете му се плъзнаха бавно към лактите й. Тялото му завладя разума й. Нещо вътре в нея й заповяда да овладее гнева си и да се поддаде. Пръстите й затрепериха от желание да помилват коравите му мускули. От устните, които копнееха за неговите, се изтръгна тиха въздишка.

Кристиан обгърна талията й и се наведе към нея. Тя зачака целувката му с нарастващо нетърпение, макар че се мразеше за това. Но той не я целуна. Лицето му спря толкова близо, че когато заговори, устните му докосваха нейните.

— Никога не бих те обвинил за лошото време навън, Авиза. — Пръстите му разплетоха плитката на гърба й. Топлият му глас продължи: — Но ти си виновна за бурята, която бушува в мен, за огъня, който ме е обхванал. Когато те видя, когато те докосвам, когато заравям лице в окъпаната ти от слънце коса… — Взе в ръка един голям кичур и го поднесе към носа си.

— Това е ваш проблем, не мой. — Авиза задърпа косата си. Нямаше да му позволи да я сломи. — Вие сте длъжен да се владеете.

— Значи не е твой проблем, така ли? — Устните му започнаха да милват шията и.

— Кристиан…

Той я притисна до стената и завладя устните й. Езикът му се пребори с нейния и мощно нахлу в устата й. Тя трябваше да му избяга, трябваше да му каже да престане, трябваше…

Авиза отговори на целувката и плъзна ръце по гърба му. Всеки опънат мускул реагира на докосването й. И тя можеше да му достави удоволствие както той на нея. Чувството за власт я замая и възбуди. Кристиан обхвана внимателно лявата й гърда и това предизвика буря от чувства. Шепнейки името му, тя загуби контрол над тялото си. Разтърсвана от силни тръпки, се притисна до него и го помоли да не спира.

Престани! Ти идваш от Сейнт Джудс Аби. Ти си тук, за да го пазиш. Нямаш право да се влюбиш в него.

Любов? Откъде дойде тази мисъл? Нали само преди минута й беше казал, че не я харесва? Как можеше да мисли за любов?

— Отвори очи — пошепна той.

Да, трябваше да отвори очи и да види ситуацията такава, каквато е. Тя имаше задача и трябваше да я изпълни. Грешка би било да обвърже живота си с неговия. Не биваше да позволи на копнежа да я победи, защото можеше да се разколебае и да му разкрие истината. А истината беше, че го е манипулирала и го е накарала да повярва в лъжите й.

— Моля те, отвори очи. — Дъхът му миришеше на ейл и носеше топлина, която тя пожела да задържи и да съхрани в сърцето си.

Авиза отвори очи и веднага се запита дали пък не е направила най-голямата грешка, като е изпълнила тази проста заповед. Онова, което той бе запалил у нея, пламтеше в очите й. Палецът му се плъзна по гърдата й и заигра със зърното.

Авиза простена. По гърба й пробяга тръпка и в слабините й лумна пожар. Тя облегна глава на стената, докато той целуваше раменете й. Когато вдигна ръка, за да помилва и дясната й гърда, той мушна крак между нейните. И целенасочено го придвижи към мястото, откъдето идваше треперенето. Тя се вкопчи в раменете му. Дали и той усещаше същото треперене? Дали можеше да сложи край на сладкото мъчение, което пулсираше в нея?

Кристиан отстъпи назад и тя се олюля. Отвори широко очи и го погледна невярващо.

— Значи желанието не е ваш проблем, милейди? — попита почти сурово той.

— Нахално магаре! — Авиза се обгърна с две ръце, за да се пребори с желанието да го докосне. Как би могла да го желае, след като той съвсем честно й беше казал, че не я харесва? Защо я бе тласнал към трескавите висоти на страстта, само за да я подиграе след това?

— Това означава ли, че сте променили отношението си към желанието, което бушува като буря между нас? — На устните, които я бяха целували така горещо, играеше студена усмивка.

— Замълчете!

— Както желаете — Той се поклони леко. — Спете спокойно, милейди.

Завесата прошумоля. Влезе Гай, промърмори нещо неразбрано, хвърли наметката си на пода и се отпусна тежко върху нея. Без да престава да мърмори, свали ботушите си и си легна.

— Лека нощ, братко — рече Кристиан. — Спи спокойно.

— Де да можех — изръмжа Гай.

Авиза се обърна на другата страна, преди мъжете да открият, че този път е на страната на Гай. Кристиан се изтегна върху наметката си, сложи ръце под главата си и затвори очи. Преди тя или Гай да са казали нещо, вече бе заспал.

Авиза се опита да се разположи удобно върху сламеника. Проклет да е Кристиан! Сигурно знаеше, че тя няма да заспи, защото тялото и се разкъсва от копнеж по него. Защо беше такава глупачка? Защо се остави на целувките и ласките му? Стигна дотам, че забрави клетвата, дадена пред кралицата и абатството. Трябваше да избягва прегръдките му. Дано намери достатъчно сили да му устои.

Дали на света има такова самообладание, запита се унило тя. Не можа да се удържи, надигна се и хвърли поглед към Кристиан.

Той спеше като бебе.

Авиза изруга полугласно и се отпусна на сламеника. Уви се в наметката си и се запита защо се е надявала той да е буден. За да си поговорят още малко? Нямаше какво да му каже. Освен да му разкрие, че въпреки клетвата, положена в манастира, въпреки обещанието, дадено пред кралица Елинор, въпреки всичките си лъжи, в момента не искаше нищо друго, освен да спи в прегръдката му.

11

Авиза отпусна меча и изтри потта от лицето си с левия ръкав. Гневното изражение показа колко й пречи вторият ръкав, който висеше почти до петите й и я караше да мечтае за практичната одежда, която носеше в манастира. Нищо чудно, че не беше обичайно жените да носят меч. Дори само мисълта, че би могла да се бие с някого, облечена в рокля с такива абсурдни ръкави, беше достатъчна да обезсърчи и най-смелата жена.

Как се бе стигнало дотам, че през малкото години от основаването си абатството беше тръгнало по път, който толкова много се отклоняваше от света извън стените на манастира? Докато в обителта властваше здравият човешки разум, то хората, които срещаше по пътя си, бяха всичко друго, само не и разумни.

Беше смятала, че Кристиан е един от малкото разумни хора — до предишната вечер. Дали очебийното му поведение беше причината кралица Елинор да й възложи тази трудна задача? Само тя ли беше способна да направи така, че той да не попада в трудно положение?

Вбесена, Авиза заби меча в купчина сено. Този негодник! Този син на негодник! Много добре знаеше какво прави, като се опитваше да я прелъсти. Правеше всичко с определено намерение, а тя, глупачката, се хващаше на номерата му. Отново заби меча в сеното, извади го и изтърси сламките. Жалък негодник!

Авиза потрепери. Който идваше от манастир, нямаше право да проклина човешките души. Ала никой в манастира не познаваше Кристиан Лоуъл, това арогантно, егоистично магаре!

Тя се завъртя рязко и удари с меча пречупен от вятъра клон. Той се счупи и треските се разхвърчаха на всички страни. После се посипаха по коравата земя.

Авиза спря и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Не биваше да се поддава на гнева. Само спокойното премисляне трябваше да води меча й. Един от първите й уроци беше да сдържа емоциите си. Сега тя учеше момиченцата на същото и по два пъти на ден им разказваше как воините на саксонския крал Харолд повярвали, че са спечелили битката, и норманите ги избили до един.

Авиза вдигна отново меча с надеждата, че физическите упражнения ще окажат благотворно въздействие върху душевното й състояние. Ако обаче остане още малко, Кристиан сигурно ще забележи, че пак се е измъкнала, докато той си спи, и…

Сън? Тя не беше затворила очи, докато той…

— Спокойно — заповяда си с надеждата звукът на собствения й глас да разсее напрежението, което й пречеше да се концентрира докрай.

Ще потренирам още малко и ще се прибера вътре, преди Кристиан да е забелязал отсъствието ми, обеща си тя. В Касъл Оркстед бе приел обяснението й без много въпроси, но дали днес ще повярва в лъжите й…

Авиза наведе меча и съсредоточи вниманието си върху въображаем неприятел. Описа полукръг, за да блокира нападението. Мечът й се вдигна като огледално отражение на невидимото неприятелско оръжие. Тя отстъпи крачка назад, блокира удара на врага и на свой ред заби острието в дясното му рамо.

— Къде сте научили това? — пошепна тих глас, идващ откъм стената.

Авиза се беше надявала, че никой няма да смущава тренировката й. Навън едва се зазоряваше. Обърна се и видя момиче, което изглеждаше по-малко от пажа на Кристиан. Махна му заповеднически и то излезе от мрака. Тъмните му коси висяха на мазни кичури, дрехата му беше цялата в петна. Ала в очите му светеше любопитство.

— Една приятелка ме научи — отговори с усмивка Авиза и се учуди на непринудеността си. Прогони от главата си всички мисли за Кристиан и опря острието на меча в земята. — Тренирам, за да запазя формата си.

— Вие сте дама, а дамите не се бият. Това е работа на рицарите. — Момичето се приближи предпазливо и плахо огледа меча.

— Ако наблизо няма рицар, жената, все едно високопоставена или селянка, трябва да може да защити себе си и дома си.

— А аз бих ли могла да се науча?

Усмивката на Авиза стана още по-широка. Момичето не се примиряваше с мястото, отредено му от селския произход и женския пол. Някои от жените в манастира не бяха от благородни семейства, но бяха също толкова умни и сръчни като онези, чиито родове се ползваха с благоволението на краля.

— Разбира се, че можеш — отговори Авиза и прибра меча в ножницата. — Но са необходими много часове упорит труд, докато овладееш основните движения.

— Ще ме научите ли?

— Аз трябва да продължа пътуването си. Ако наистина искаш да овладееш това благородно изкуство, иди в абатството Сейнт Джуд, разкажи за разговора си с мен и кажи, че искаш да учиш. — И тъй като не биваше да разкрива истината докрай, Авиза добави бързо: — Портиерката на абатството ще те отведе там, където ще ти дават уроци.

— Далече ли е?

Авиза посочи изгряващото слънце.

— Ако вървиш две седмици все в тази посока, ще стигнеш до целта. По пътя ще влизаш в църквите и в манастирите и ще питаш как да стигнеш до абатството.

— Никога не съм ходила по-далече от кръстопътя.

— Ти сама трябва да решиш дали ще тръгнеш на този далечен път. — Авиза подаде ръка и момичето я стисна почтително. — Първо трябва да се научиш да обмисляш действията си. От всички страни. Едва тогава можеш да предприемеш нещо. Ако наистина искаш да промениш живота си, помисли кой е най-добрият начин да го сториш. Дали да се присъединиш към група пътници, които да те пазят от разбойници и измамни ханджии. Какво трябва да направиш, за да не умреш от глад по пътя.

— Май е опасно. — Момичето я слушаше с широко отворени очи.

— Наистина е опасно. — Авиза се усмихна уверено. — Аз обаче ти обещавам, че ако преодолееш опасностите, ще бъдеш богато възнаградена. Рискът си струва.

— Ами животът?

Авиза помилва мръсната ръка на момичето.

— Аз не те съветвам да излагаш живота си на опасност. Съветвам те да потърсиш начин да постигнеш онова, за което мечтае сърцето ти. Ако разбереш това, ще се отвориш за всичко, на което ще те научат учителите.

— Наистина ли ще се науча да въртя меча?

— Ще научиш много нови неща. Боравенето с меча е само едно от тях. — Авиза пусна ръката на момичето и улови дръжката на меча. — Първо трябва да отидеш в абатството. Когато стигнеш там, кажи на сестрата, която стои на портата, моето име. Тя знае къде да те изпрати. А когато се изправиш пред първата си учителка, кажи й, че си твърдо решена да се учиш. Да научиш прилежно всеки урок.

— Всеки урок? Искате да кажете, че ще има и други? — Момичето говореше съвсем тихо и постоянно се оглеждаше, сякаш се страхуваше да не ги подслушват. — Вие можете ли да четете и пишете?

— Да, мога.

— Даже нашият свещеник не умее да пише. Казва, че можел да чете, но само се прави. Знам го, защото казва все едни и същи думи от Библията.

Авиза избухна в смях.

— Как ли ще се учуди, като се върнеш и започнеш да му четеш от Библията! Но те предупреждавам: пази се от прибързани решения. Ако решиш да поемеш по този път, не можеш да се върнеш. Ще посветиш живота си на учението и ще изпълняваш желанията на учителите си. Освен това трябва да обмислиш пътуването си ден по ден. За да стигнеш до целта.

— Ще го направя. — Момичето се хвърли към нея и я прегърна. — Благодаря, милейди.

— Няма нищо.

— Фейри. — Момичето изпъна рамене. — Аз съм Фейри де Бомон, дъщеря на Орвис де Бомон.

Авиза се усмихна одобрително. Значи малката си имаше гордост.

— Браво на теб, Фейри де Бомон. Защо носиш благородническо име, а живееш в къща на селяни?

— Аз съм сираче. Тези хора ми предложиха подслон. Дължа им живота си.

— Но копнееше за повече…

— Да. — Момичето помилва ножницата на меча.

— Ако решиш да отидеш в Сейнт Джудс Аби и да се учиш, желая ти всичко хубаво.

— Да, ще отида. Ще попитам коя е най-добрата учителка и ще уча, докато стана като нея. — Момичето явно искаше да каже още нещо, но в този момент някой от къщата го повика и то хукна натам.

— Това не би ме учудило.

— Какво не би ви учудило? — попита Кристиан зад нея.

Авиза погледна през рамо и видя, че той е извел конете от обора и е вързал за седлата торбите с провизии. Гай и Балдуин не се виждаха никъде.

— Че днес ще тръгнем по-рано от обикновено — отговори тя с най-хубавата си усмивка. По време на разговора с малката Фейри се беше върнала мислено в манастира, където най-голямата й грижа беше как ще се справи със следващия урок на Нарико. Появата на Кристиан й припомни, че животът не е толкова лесен.

Той вървеше, без да куца, но Авиза знаеше, че ще минат няколко дни, докато глезенът престане да го боли. Искаше й се да може да му каже, че не се интересува от болките му. Миналата нощ той категорично се бе отвърнал от нея.

— Какво общо има ранното тръгване със Сейнт Джудс Аби? — попита той.

— Нищо. — Авиза се наведе да провери седлото на сивия кон и се опита да се овладее. Трябваше да се сети, че той е чул разговора им отдалече.

— Чух, че говорехте за абатството с момичето, което ей сега изтича през двора.

— Малката ми призна, че би искала да отиде в някой манастир, и аз й разказах за Сейнт Джудс Аби. Моето семейство подпомага манастира още от основаването му.

Слава Богу, поне този път беше казала истината. Кристиан обаче се намръщи.

— Манастирският живот не е за човек, който има поне малко разум в главата си.

— Точно обратното. Манастирският живот е добър за душата.

— Моля ви, Авиза, не ме разбирайте зле. Аз се възхищавам на хората, решили да заменят земните радости и мъки с живот на безкрайна монотонност и набожни стремления, но самият аз не съм призван да водя такъв живот.

Авиза не можа да му отговори, защото на двора се появиха Балдуин и Гай, който шумно се оплакваше от самотната си постеля. Когато се метнаха на конете и пожелаха сбогом на селското семейство, Авиза се обърна на изток, към слънцето, което правеше небето наситено синьо. Оттатък хоризонта беше Сейнт Джудс Аби. Щом кралят се върне в Англия и сключи мир с опърничавия архиепископ, аз ще се върна в манастира, където ми е мястото, каза си тя. Там ще овладее нови умения и ще преподава наученото на любознателни момичета. Там е мястото, където може да служи на кралицата и да не се изкушава да забрави клетвите си заради милувките на Кристиан.

Възможно ли беше той да й направи голяма услуга, като й показа колко е лесно да станеш жертва на собствените си желания? Вместо да се ядосва, защото я е предизвикал, а след това я е оставил сама, тя трябваше да му бъде благодарна, защото вече знаеше колко лесно може да предаде всичко, което обичаше. Обичаше истински! Да, тя обичаше манастира истински. А любовта й към Кристиан не беше истинска. Как би могла да обича мъж, който се отнася с нея по такъв начин?

Тя си повтаряше тези думи, докато напускаха двора, за да се отправят на запад. Ако си ги казва достатъчно често, сигурно с времето ще повярва в тях.

 

 

— Колко път ни остава? — попита Гай и се наведе, за да избегне клоните, увиснали над пътя. Лъкът му се закачи в един от тях, шибна го по главата и той изруга ядно.

— Как не му омръзна да задава все един и същи въпрос? — Авиза се радваше, че лицето й е скрито под качулката и никой не може да види какви гримаси прави. С всяка стъпка на коня болката в краката й се засилваше. През последните години не беше яздила много и през тези две седмици трябваше да плаща за това с болки в най-различни части на тялото.

— Очевидно не.

Отговорът на Кристиан я накара да се усмихне. Многократно се бе изкушавала да го попита защо е взел брат си на това пътуване. Гай нямаше никакъв интерес към сватбата в Кентърбъри, предпочиташе да прекара Коледните празници в дома на семейство Лоуъл. Ала баща им беше заявил, че също ще присъства на сватбата, и синът нямаше друг изход, освен да се подчини на волята му.

Авиза се зарадва — вече можеше да се усмихва, когато Кристиан казваше нещо. През първата седмица, след като напуснаха дома на Ралф и потеглиха на запад, тя говореше с него само когато не можеше да го избегне. Трябваше да положи много усилия, за да избира дълги, заобикалящи пътища, без да събуди подозрение, че ненужно удължава пътуването. Когато в страната се разпространи вестта, че архиепископ Томас смята да отиде в Лондон, за да посети по-младия от него крал, тя бе повярвала, че задачата й да държи Кристиан далече от Кентърбъри приближава към своя край. Следващите новини обаче й показаха, че е преценила погрешно.

На архиепископа бе отказано да влезе в Лондон. Кралят не пожела да се срещне с Томас Бекет в абатството Сейнт Олбани, разположено недалеч от двора му. Отказаха да приемат дори пратеника на архиепископа. Въпреки това Бекет се опитал да се обърне с петиция към младия крал Хенри, който наскоро шумно изразил недоволството си, че коронацията му била извършена без Кентърбърийския архиепископ. Така между някогашните приятели се забил нов клин.

Където и да спираха, хората говореха само за това. Носеха се разни слухове. Повечето си задаваха въпроса дали архиепископът ще се осмели да отлъчи краля, или кралят ще отстрани от пътя си досадния Бекет. Думите на кралицата, изречени в Сейнт Джудс Аби, намираха отзвук около огнищата в крайпътните странноприемници и в укрепените господарски домове.

Несигурността, която се усещаше навсякъде из страната, накара Авиза да осъзнае колко незначителна е караницата й с Кристиан. Тя предполагаше, че и той е усетил същото, защото отново бе започнал да говори с нея, макар и хладно, сдържано, предпазливо, както се говори с чужд човек. След нощта в селската къща той не се приближаваше до нея. Когато възсядаше коня си, винаги и помагаше Балдуин.

— Колко още ни остава? — попита за пореден път Гай, когато се изравни с тях.

Авиза се намръщи и стегна юздите. Пътят беше тесен за три коня и Гай го знаеше. Дали ревнуваше, защото Кристиан отново говореше с нея? Тя прогони тази мисъл. Гай не държеше специално на вниманието на брат си. Той искаше всички да му обръщат внимание. Да откликват тутакси на това, което прави, казва или иска.

— Авиза? — попита Кристиан с учудващо търпение.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна уклончиво тя. — Не съм минавала често по този път.

— Все пак по-често от нас — възрази Гай. Хленченето му ставаше досадно.

— Ако се опасявате, че сме се заблудили, мога да ви уверя, че не е така.

Гай й хвърли поглед през рамо между перата на стрелите.

— Понякога се съмнявам, че знаете пътя.

— А вие знаете ли пътя обратно към къщи? — попита със сладко гласче тя.

Балдуин се изкиска, но бързо млъкна. Авиза се усмихна на момчето, внимавайки Гай, чието лице се бе обляло в нездрава червенина, да не я види.

Никой не биваше да забележи, че тя е избрала обиколния път, защото Гай се е похвалил с издръжливостта на коня си. Теренът, по който се движеха, беше хълмист и щеше да му даде възможност да се докаже. Тя нямаше представа накъде води пътят, знаеше само, че се движат на северозапад — и се отдалечават от Кентърбъри. Предполагаше, че имотът на лорд Де Сомвил е само на ден път от тях, но трябваше да внимава да не стигнат там твърде рано.

Авиза огледа внимателно откритото поле, сред което се издигаха три групи дървета. Облачетата по небето бяха като отражение на белите петънца по близко разположените хълмове. Вероятно овце, пасящи на общинска мера.

Слънцето вече се спускаше към хълмовете. Докато беше в манастира, тя приемаше късите зимни дни като истинска благословия и се наслаждаваше на часовете около огъня, когато си разказваха приказки и легенди и учеха нови песни. Кога ли ще се върне отново зад сигурните манастирски стени?

— Изглеждате замислена — отбеляза Кристиан.

Авиза го видя да язди до себе си и се учуди. Балдуин беше отпратил напред, за да настигне Гай, който се бе отдалечил твърде много, момчето явно мръзнеше, защото бе свило глава между раменете си.

— Представях си буен огън. — Авиза винаги се радваше, когато можеше да говори искрено с него. — Да се прибереш от студения ден в дома си и да седнеш пред огъня с хората, които обичаш… това е прекрасно.

— Да, особено в предколедните дни.

Авиза кимна, но главата й беше скрита под качулката и Кристиан не я видя.

— Празничните обичаи са много подходящи за времето на късите дни и студените нощи.

— Хубаво е, когато спомените вдъхват утеха.

— Да. С нетърпение очаквам да седна отново пред домашния огън.

— Това прозвуча много уверено.

Авиза си спомни каква история бе измислила и се намръщи. Девойката, чийто дом е бил нападнат от коварен враг, надали можеше да се надява, че един ден ще седи отново до огъня с домашните си.

— Трябва да се надявам — отбеляза тихо тя. — Ако допусна да ме обземат съмнения, съм изгубена. Не съм ли права?

— И аз бих искал да вярвам така. — Той доближи коня си до нейния.

В храсталака, обграждащ пътя, нещо прошумоля. Авиза стегна юздите и наостри уши, за да чуе дали шумът ще се повтори. Ръката й се плъзна към меча. На полето, където бяха наредени копи пшеница, някой се раздвижи. В този миг Кристиан сложи ръка върху нейната и огънят му в миг премина през дебелата кожа. Уплашена от сладкото парене, тя побърза да издърпа пръстите си.

— Какво има, Авиза?

Не мога да си заповядам да не тръпна от докосванията ти, искаше да му каже тя, но сега не беше време за обяснения.

— Шт! — изсъска тя и понижи глас до шепот. — Наблюдават ни.

Кристиан мина от другата й страна и й препречи гледката. Засенчи очите си с ръка и обходи с поглед широкото поле. С изчезването на дневната светлина от гората проникваха сенки.

— Не виждам нищо.

— Някой се движи около житните снопове.

— Не виждам никого.

— Това не значи, че там няма никой.

Той я погледна с лек укор.

— Авиза, когато вятърът шуми между сноповете пшеница, това не е причина да се притесняваме. Знам, че имате всички основания да се страхувате, но ние се заклехме да ви закриляме.

Аз също съм се заклела да те пазя, Кристиан Лоуъл. Авиза преглътна тези думи. Знаеше, че ако ги хвърли в лицето му, ще изпита мигновено удовлетворение, но това би означавало да наруши дадената пред кралицата клетва. Недопустимо.

— Не се страхувам — рече тя с цялото спокойствие, което можа да събере. — Загрижена съм, защото някой ни наблюдава.

В този миг откъм полето се чуе блеене и Кристиан се засмя тихо.

— Ето го вашия някой. Заблудената овца търси стадото си.

Авиза видя мръсно бялата глава на овца, която ги зяпаше с глупаво любопитство. Когато животното отново се наведе да пасе, тя каза:

— Аз видях човек, не овца.

— Аз пък виждам само овца.

— Не мислите ли, че тя е тръгнала към нас, за да избегне човека, който е бил на полето? — попита със смръщено чело Авиза.

— Ако там наистина е имало човек, вече го няма.

Авиза кимна неохотно.

— Е, добре. Да продължаваме.

— Ние се оглеждаме на всички посоки. — Кристиан се усмихна уверено. — С нас сте добре защитена.

— Всички заедно сме защитени.

— Да. — Кристиан протегна ръка и извади меча й от ножницата. — И искам да остане така.

— Кристиан! Върнете ми меча.

— Казах, че аз ще ви закрилям. — Той пъхна меча й в кожената примка на седлото си. — Да продължим напред. — Заби колене в хълбоците на коня си и препусна.

Авиза не се поколеба нито миг. Посегна под полата си и измъкна острата кама. Стисна я здраво и плесна с юздите по гърба на коня. Сивият жребец препусна като вятър след Кристиан.

Когато тя се приближи, той се обърна. Усмихна се и заби шпори в слабините на коня си. Жребецът изцвили и ускори ход. Наметката на рицаря се развя след него и се удари в дърветата от двете страни на пътя.

Авиза се усмихна. Бе разбрала, че може да се мери с него. Зад тях Балдуин и Гай се развикаха, но тя съсредоточи цялото си внимание върху наметката на Кристиан и дърветата. Извика на коня си и той ускори ход. Тя беше лек товар, сивият беше силен и упорит. Разстоянието между двата коня бързо се скъсяваше. Авиза се приведе към шията на коня си и щом се изравни с Кристиан, забрави всички болки.

— Няма да ви върна меча, Авиза — извика той и се засмя тържествуващо.

— Не е нужно. Сама ще си го взема.

— Не ставайте глупава.

— Никога не съм била глупава. — Тя се усмихна предизвикателно.

Той протегна ръка, за да й попречи да посегне и да измъкне оръжието си. Отдалечи се и се изсмя тържествуващо. Тя искаше да му каже, че състезанието още не е свършило, но реши, че не е нужно да го предупреждава — нали и той не я бе предупредил! Отново се наведе над шията на коня и премина покрай него като вихър.

— Какво правите, Авиза? — извика подире й той.

— Ще ви дам урок — изрече тя толкова тихо, че той не можа да я чуе.

Конят напредваше упорито. Авиза държеше главата си съвсем ниско — само на сантиметри от гривата на коня. Един поглед назад й показа, че Кристиан изостава все повече.

Сега трябваше да внимава. Ако се разбърза, можеше да има наранявания. Разстоянието между муцуната на нейния кон и опашката на неговия трябваше да бъде преценено много внимателно. Тя преброи до десет, дръпна рязко юздите и застана точно на пътя на Кристиан. Той извика стреснато. Конят му се вдигна на задните крака. Авиза вдигна камата си.

— Да не сте си загубили ума? — извика вбесено той.

Авиза метна камата и тя улучи наметката му, след което се заби в дървото зад него. Той се обърна и зяпна слисано треперещото оръжие. Авиза нададе боен вик, скочи от коня, изтича при него и измъкна меча си от седлото му. В момента, когато го стисна, ръката му падна върху китката й.

— Кристиан! — прозвуча уплашен вик зад тях. — Помощ!

— Балдуин! — изохка Авиза.

Пажът, въоръжен само с нож, стоеше срещу двама мъже, които го надвишаваха с цяла глава. Гай се разкрещя и размаха меча си на всички страни. Не улучи никого, защото нападателите се намираха извън обсега му. Единият разбойник размахваше старинна бойна брадва.

Авиза моментално издърпа камата си от дървото. Веднага щом наметката му се освободи, Кристиан обърна коня си под рискован ъгъл и препусна към брат си и пажа.

Авиза направи само една крачка след него. В следващия миг иззад дърветата излязоха още мъже и тя се обърна срещу тях. Отново заби камата в стъблото на дървото и вдигна меча си. Залязващата слънчева светлина затанцува по шлифованото острие. Зад нея имаше храсти и дървета, което означаваше, че никой не може да изненада в гръб. Ако станеше нужда, ножът щеше да й е подръка.

Един брадат мъж се ухили коварно и се запъти към нея. Едър тип, облечен в проста туника, издута от огромния му корем. Авиза не го изпускаше от поглед. Кожената лента на шията му беше украсена със стъклени перли. Две бяха прозрачни, едната беше с някаква специална шарка. Подобно на другите трима мъже, и той носеше щит, обшит с кожа.

От посоката, в която бе препуснал Кристиан, се чуха викове, но Авиза не отклони вниманието си. Мечът й остана между нея и брадатия. Той изрече нещо на непознат език — нито нормански, нито английски. Начинът, по който дебелите устни под рунтавия мустак се разтегнаха в ехидна усмивка, издаде значението на думите му.

Готова за атаката, Авиза балансираше леко на двете си стъпала. Проигра в ума си основните уроци, които беше научила, без да отмества поглед от очите на врага. Беше й все едно какво оръжие крие зад щита си. Можеше да използва всичко, за да я убие, ако я свареше неподготвена.

Мъжът се стрелна напред и докосна острието на меча й с дълъг нож. Повтори същите думи и приятелите му се изсмяха презрително.

Авиза не се помръдна.

Той удари отново меча й, този път по-силно.

Авиза не се помръдна.

Усмивката му изчезна. Отново размаха ножа срещу меча й.

Авиза парира удара със завъртане на меча и ножът излетя от ръката на разбойника.

Мъжът вдигна щита си и изруга гневно. Този път на нормански, защото искаше тя да го разбере.

— Нямам никакво намерение да се срещна със сатаната още днес — уведоми го любезно тя. — Нито пък ще превия коляно пред неговите изчадия.

Мъжът се изплю пред краката й.

— Мръсница!

— Не говори така за майка си. — Авиза замахна с меча. Дългата му брада падна. Остана само едносантиметрова брадичка. Мъжът посегна към брадата си и я зяпна с отворена уста. Другарите му замърмориха недоволно.

В следващия миг някой сграбчи ръката й и я избута настрана. Авиза замахна с меча, но забеляза, че Кристиан е застанал между нея и разбойниците и спря навреме.

— Стой тук! — заповяда той и вдигна меча си, облян в кръв. Левият му ръкав беше разкъсан и от дупката течеше кръв. По дрехата му също имаше пръски кръв. Авиза се уплаши. Дано не беше неговата собствена.

Мъжете отстъпиха назад. Вдигнаха щитовете си, за да се опазят, и продължиха да отстъпват.

— Мога сама… — започна Авиза.

— Стой на място! Балдуин, погрижи се тя да не мърда.

— Кристиан, аз мога… — опита отново Авиза.

— Остани при Балдуин! — Той я погледна само за секунда.

Тя кимна. Беше разбрала, че той е загрижен за сигурността на момчето.

— Гай, към мен! — изрева Кристиан и се хвърли след брадатия, който бягаше по пътя. Едно копие се заби в дървото само на няколко сантиметра от главата на Балдуин. Пажът извика и се наведе.

Авиза издърпа ножа си от стъблото на дървото, пъхна меча в ножницата и завлече момчето в храсталака. Тръните издраха дрехите и кожата й, но това не я спря. Балдуин беше още дете, без никакъв опит в бой. За момента само щеше да им пречи.

Една стрела изсвистя над главите им. Последва я втора. Ако това беше Гай, щеше да ги изпотрепе с несръчността си.

— Ранен ли си? — попита бързо тя.

Балдуин поклати глава.

— Добре. Остани тук. — Авиза мина покрай него.

— Не бива да отивате там!

Авиза чу глух удар от юмрук върху плът и потръпна. Погледна през храстите и видя как един мъж се олюля и рухна на земята. Разбойниците се разкрещяха и се нахвърлиха върху другия, който беше още на крака. Смях, жесток и отровен от перверзно удоволствие, се завъртя между сенките. Разбойниците обкръжиха рицаря.

— Кристиан! — изкрещя Авиза.

Беше готова да излезе от храстите, но Балдуин хвана ръката й. Тя се освободи с рязко движение, което беше упражнявала с Нарико толкова често, че бе станало част от нея. Момчето я зяпна слисано.

— Не бива да отивате там! — извика Балдуин.

— Той има нужда от помощ.

— Той каза да останете с мен. Заповяда ми да не ви пускам никъде.

— Той има нужда от помощ!

Авиза го сграбчи за яката и го раздруса с такава сила, че клоните под него запращяха.

— Сега не е време да се инатиш като Кристиан. Нима ще го оставиш да умре, за да кажеш, че си изпълнил заповедта му? Каква полза, ако изречеш тези думи на гроба му?

Балдуин пошепна нещо, но Авиза не го чу. Заповяда му да не мърда от мястото си и излезе от храсталака. Не знаеше дали пажът ще я послуша, но сега нямаше време да си блъска главата с този проблем.

Мракът бързо се сгъстяваше. Тя напрегна взор и огледа двете страни на пътя. Конете бяха изчезнали. Нищо чудно — те бяха великолепна плячка за бандитите. Авиза потрепери. Ако не се бе опитала да даде урок на Кристиан, задето е отнел меча й, щеше да бъде по-добре подготвена и да посрещне нападателите, както заслужават.

Отляво някой се раздвижи. Човешка фигура излезе на пътя и тръгна срещу нея. Авиза извади меча си и той прозвънна. Звук, който винаги отприщваше у нея прилив на сили.

— Кой е там? — извика тя.

— Тихо, Авиза!

Веднага позна вечно хленчещия глас.

— Гай! — Изтича при него, подкрепи го и го отведе в храстите.

Той падна на колене. Между пръстите, които притискаше към главата си, течеше кръв. Лъкът му беше изчезнал, колчанът беше съвсем празен.

Дали е улучил някого със стрелите си, запита се неволно Авиза.

— Къде е Кристиан? — попита строго тя.

Балдуин се подаде между храстите.

— Бие се.

— И вие го оставихте сам? — Авиза го изгледа унищожително. — Къде?

Гай посочи пътя. Авиза напрегна взор и видя двама мъже, които се опитваха да завлекат някого в гората. Той се отбраняваше отчаяно.

Разбойниците искаха да отвлекат Кристиан! Разумът й поиска да узнае защо, но сега не беше време за въпроси, на които нямаше отговор. В следващия миг вече тичаше към тях. Чу зад себе си шумни стъпки и гласа на Балдуин, който извика, че ще й помогне.

Когато стигна до мястото, разбойниците вече не се виждаха. По нападалата шума бе покапала прясна кръв. Авиза размени поглед с Балдуин, който държеше меча на Гай. Момчето кимна и изчезна в мрака на гората.

— Внимавай — прошепна тя. — Сигурно не са стигнали далеч.

— Авиза! Отдясно!

Предупреждението на Балдуин дойде тъкмо навреме. Авиза се завъртя с вдигнат меч и умело отби оръжието на разбойника. То отлетя настрани, а мъжът я погледна с разширени от смайване очи. Преди да е замахнала за следващия удар, той побягна.

Отново иззвънтя стомана. Авиза видя между дърветата Балдуин, коленичил пред едър мъж. По лицето му течеше кръв. Разбойникът си играеше с него. Бодеше го и му се подиграваше.

Авиза се промъкна безшумно зад мъж и с върха на меча одраска кожата зад ухото му.

— Хвърли оръжието — заповяда твърдо. Мечът падна в шумата и Балдуин побърза да го вземе.

— Къде е Кристиан Лоуъл? — попита Авиза.

Разбойникът вдигна рамене. Авиза отново одраска ухото му.

— Казвай къде е, защото ще ти отрежа ухото.

— Там. — Мъжът посочи зад Балдуин.

Без да сваля меча, тя каза:

— Провери дали не ни е излъгал.

Пажът изтри кръвта от лицето си и скочи. Изтича до мястото и извика:

— Тук е, милейди! В безсъзнание е, но е жив.

— Имаш късмет, негоднико. — Авиза го блъсна в гърба. — Махай се оттук!

Когато мъжът избяга, Авиза изтича при коленичилия Балдуин. Момчето се олюля и тя му заповяда да седне и да се облегне на близкото дърво. Той се възпротиви, но тя му връчи меча и му заповяда да стои на пост. Съмняваше се, че ще види нещо, защото по лицето му все още течеше кръв, но нали беше оцелял…

Авиза се обърна към Кристиан, който лежеше по лице в сухата шума. Мечът му и чантите с провизии лежаха до него. Разбойниците го бяха удряли в гръб. Авиза стисна здраво зъби и напрегна всичките си сили, за да го обърне по гръб. Главата му се отпусна безсилно настрана, но с изключение на рязката в лявото рамо не се виждаха други рани.

Авиза се приближи до ухото му.

— Събудете се, Кристиан.

Той простена, но очите му останаха затворени. Тя попипа внимателно бузата му. Той простена отново.

Зад дърветата проехтяха викове. Разбойниците се връщаха. Гай нямаше да се справи сам с тях.

Авиза удари енергично бузата на Кристиан. Когато очите му останаха затворени, тя го удари втори път. Той се стресна и сграбчи китката й.

— Какво правите, по дяволите?

— Гай! — извика тя. — Разбойниците!

Кристиан я бутна настрана и се изправи на крака. Тя му подаде меча и отиде да помогне на Балдуин. Подкрепи го и двамата излязоха на пътя. Там нямаше никой.

Разбойниците бяха изчезнали.

Гай също го нямаше.

12

Авиза отиде при Балдуин и сложи топла кърпа върху подутината на челото му. Момчето я погледна с несигурна усмивка.

Тя потопи чисто парче плат в котлето над огнището. Бе отрязала ръкавите на роклята, защото само и се пречкаха, и бе открила идеален материал за превръзки. Докато го режеше на парчета, някой донесе вода и запали огън в ямата в другия край на помещението.

Селяните, които обитаваха схлупената къща срещу обора, им помогнаха с готовност. Предложиха на Кристиан, Авиза и Балдуин да се скрият в обора, защото не се вижда от пътя, а единственият му прозорец разкрива гледка към цялото поле отзад. Донесоха им сламеници и одеяла и им дадоха предостатъчно ядене. Сигурно се надяваха, че Кристиан ще им помогне да прогонят разбойниците от гората. Вече им беше омръзнало да им крадат добитъка и да ги заплашват.

Тази битка щеше да почака. Първо Авиза трябваше да излекува Кристиан и Балдуин. Кристиан настоя тя да почисти раните на момчето, докато той разпита най-възрастния мъж в къщата. Тъкмо той успя да убеди Кристиан, че е по-добре да изчака със спасяването на Гай, докато се зазори.

— Разбойниците обичат нощта — обясни мъдро селянинът. — Те изпълняват демоничните си дела в мрак. Боят се от светлината и денем не смеят да ходят надалеч. Утре рано сутринта ще се промъкнете в леговището им и ще освободите сър Гай.

Авиза се съмняваше, че тези увещания ще спрат Кристиан, но тогава селянинът добави, че бандитите рядко убивали заложниците си и предпочитали да искат срещу освобождаването им храна и дрехи.

— Е, понякога убиват — трябваше да признае селянинът и погледна с неудобство Авиза. — Убиват девици, защото според тяхната вяра невинната им кръв укротява злите духове. Но явно не това е било намерението им, след като не са отвлекли дамата. — Лицето му се зачерви, но той въпреки това попита: — Брат ви… имал ли е нещо с жена?

Авиза не чу отговора на Кристиан, защото бързо отведе Балдуин в съседната стая. Ако беше останала, сигурно щеше да се разсмее. Гай Лоуъл девствен? Не и с предпочитанията му към жените — към всички жени, които се изпречваха на пътя му.

— Какво смешно има? — попита Балдуин, изтегнат върху тънкия сламеник. — Усмихвате се, сякаш някой е казал смешка.

— Усмихвам се, защото кръвотечението спря. — Още една лъжа. Вече беше престанала да ги брои. Но защо да притеснява момчето?

— Ще ми остане ли белег?

Не беше сигурна дали той се притеснява, или се надява.

— Още е рано да се каже.

— Искам… — Балдуин простена и попипа превръзката на главата си. — Искам да ви благодаря, милейди. Вие спасихте живота ми.

— Ти би направил същото за мен.

— Разбира се! Вие сте дама. Мой дълг е да дам живота си, за да ви опазя.

Авиза нежно помилва ръката му.

— Оценявам високо готовността ти, но се надявам да не се наложи.

— Когато отидем да освободим сър Гай…

— Първо трябва да си починеш. После ще мислим за Гай.

— Нямаше да се наложи, ако онези негодници не го бяха заловили. — Балдуин се опита да стане.

Авиза го натисна да легне отново.

— Днес не можем да го освободим. Ти ще спиш, а ние с Кристиан ще измислим как да го върнем при нас.

— Толкова се радвам, че желаете да ни помогнете. — Момчето стисна ръката й. — Сър Кристиан не иска да въртите меча в битка, но аз видях как се биете. Вие сте изключителна, милейди.

— Ти също се би добре, Балдуин.

Усмивката му я озари. В следващия миг отново го прониза болка и той изкриви лице.

— Почини си — заповяда строго тя. — Утрото ще дойде бързо.

Авиза остана до постелята му, докато момчето заспа. Лицето му остана разкривено от болка и в съня и тя реши да попита селянката дали има подръка сушена мащерка. Можеше да я залее с гореща вода и да приготви на Балдуин лек срещу главоболие. Тя се изправи, събра окървавените превръзки и посегна към чистия плат. Трябваше да приготви достатъчно превръзки и за Кристиан. Проклетите разбойници му бяха нанесли и силен удар по главата.

Авиза прескочи високия праг и влезе в съседното помещение. В сравнение със стаичката, в която спеше Балдуин, то беше просторно. Безброй стъпки бяха изгладили глинения под.

Кристиан стоеше до прозореца, опрял лакти на стената. Гримасата му беше като на Балдуин. Авиза изпита отчаяно желание да го утеши, но не знаеше какво да каже. Тя бе допуснала грешка. Претърпя провал пред кралицата, като допусна Гай да бъде пленен, а Кристиан и Балдуин да получат сериозни рани. И всичко това само защото се ядоса и поиска да отмъсти на Кристиан. Да му покаже, че е достойна да бъде една от дамите на Сейнт Джудс Аби.

— Може ли сега да ви превържа главата? — попита тихо тя.

— Това ще почака. — Кристиан се обърна към нея. Лицето му вече имаше цвят. — Как е Балдуин?

— Спи.

— Ще оздравее ли?

— Да, и ще бъде по-умен след първата си битка.

Кристиан плъзна длан по наболата си брада. Типично за Авиза — да помисли първо за бойните умения на момчето. Всяка друга жена би примряла от страх, а тя се хвърли да се бие с разбойниците, макар да имаха числено превъзходство.

Трябваше да й благодари, че е била готова да рискува живота си. Тя бе спасила всички, а най-учудващ беше фактът, че явно не считаше постижението си за нещо необикновено.

— Балдуин е млад — рече Кристиан. — Не беше добре подготвен за онова, което ни сполетя.

Авиза пусна кървавите превръзки на пода до огнището.

— Никой не е перфектен в първата си битка.

Кристиан се наведе и хвърли мръсните парчета плат в огъня. После отиде отново до прозореца и се загледа навън.

— Съжалявам, Кристиан — проговори задавено Авиза.

— Вие направихте, каквото можахте. — Той се засмя горчиво. — Бихте се по-добре от всички нас взети заедно. Никога няма да забравя ужасената физиономия на разбойника, когато му отрязахте брадата. Вие сте майсторка на меча, Авиза. Ако Гай беше поне наполовина толкова сръчен, сега нямаше да е в ръцете на бандитите.

— Това можеше да се случи с всеки от нас.

— Трябваше да се случи с мен! — Кристиан удари с юмрук по стената. Парченца кал се разхвърчаха навсякъде, но той не им обърна внимание.

— Защо търсите вината у себе си? Потърсете я у мен и Балдуин. Ние оставихме Гай сам, макар да беше ранен, за да гоним разбойниците.

— За да ме спасите. — Кристиан изруга тихо. — Наложи се вие да ме спасявате — мен, рицаря на крал Хенри. Една жена и едно дете да ме спасяват!

— Затова ли сте толкова развълнуван? Защото си мислите, че сте пропилели чудесен шанс да покажете смелостта си и кралят да ви удостои с благоволението си? Искате да заприличате на онзи… как се казваше — Де Трейси?

— Какви са тези глупости?

— Значи се оплаквате, че сте жив? Това ви натъжава повече от съдбата на брат ви, така ли?

— Говорите смешни неща.

— Защо? Говоря истината.

Кристиан седна пред огъня и заговори заплашително:

— Щом се зазори, ще помоля стария селянин да събере съседите си и да ни помогне да прогоним бандитите.

— И това е всичко? — Авиза коленичи и сложи остатъците от ръкавите си на един камък. После внимателно почисти и превърза бучащата му глава.

— А вие какво очаквате? Или вече имате в главата си смел план за освобождаването на Гай?

— Не. Само предложение. — Тя стегна превръзката и взе нова. Посегна към ръкава му и го издърпа нагоре. — Първо трябва да донеса вода.

— Защо? Само това ми липсва — да полеете раната ми с ледена вода и да се почувствам още по-зле!

— Как да проверя дълбока ли е раната, като цялото място е в засъхнала кръв?

— Просто го превържете. Това е достатъчно.

Авиза се изправи и сложи ръце на кръста си. Кристиан преглътна тежко и впи поглед в закръгленостите, които изпъкваха под роклята й. Преди няколко дни, когато я притисна до себе си, хълбоците й се притиснаха към него с неизречено предложение, в отговор на желанието, което той едва удържаше.

— Аз ще се погрижа за ръката ви — изрече ледено тя. — Аз ще реша какво трябва или не трябва да се направи. Много ще се радвам, ако оцените онова, което върша за вас.

Кристиан въздъхна. Утре ще има нужда от нейната помощ и сигурно няма да я получи, ако я ядоса. Очите й вече светеха като жаравата в огнището.

— Разбира се, че съм ви признателен за грижите — проговори той примирително. — Но наистина не е нужно.

— Аз решавам какво е нужно. Учили са ме, че трябва да почистя раната, преди да я превържа, и не виждам защо да не приложа онова, което съм научила в аб… — Лицето й пребледня. — Онова, което съм научила от нашия домашен лекар. — Тя изтича в съседната стая с развети поли и Кристиан се захласна по стройните й крака.

Какво я бе развълнувало толкова? Тази жена направо го подлудяваше. Нямаше друга като нея. Той беше неин длъжник, защото бе спасила неговия живот и този на Балдуин, и нямаше представа как да й се издължи. Между рицарите тези неща се разбираха от само себе си, но тя не беше рицар.

Той понечи да стане, но точно тогава тя влезе с ведрото и му даде знак да остане на мястото си. Остави съда на пода и намокри чисто парче плат с вода. После опря ръката му върху крака си — така раната му беше точно пред очите и. Без да бърза, тя почисти засъхналата кръв и махна плата.

— Има ли нещо, което да не можете? — попита той, трогнат от нежните й движения.

Авиза го погледна. В очите й нямаше гняв, само учудване.

— Много неща.

— Всичко, до което се докоснете, става добре.

— Мога да ви уверя, че това е илюзия. — На устните й заигра усмивка.

Кристиан отново закопня да я притисне до себе си и да завърши онова, което беше започнал преди две седмици. Тогава се опита да й покаже, че й тя като него е податлива на желанието. Косата й блестеше в сиянието на огъня като чисто злато и милваше бузата му, докато тя почистваше раната. Всеки отблясък от огъня осветяваше лицето й и подчертаваше прелестната закръгленост на бузата и упорито вирнатата брадичка. Тъй като ръката му балансираше върху коляното й, той трябваше само да разпери пръсти и да я бутне на пода.

Не. По-добре да гледа в друга посока. Тя беше дъщеря на лорд и той й дължеше живота си и живота на своя паж. Честта му повеляваше да я закриля, дори от самия себе си.

— Готово — каза тя. — Можете ли да движите ръката си или превръзката е много стегната?

Дали пък да не й отговори честно? Превръзката не беше по-стегната от мускулите на тялото му. Но отново потисна желанието си.

— Идеална е.

— Това ме радва.

— Благодаря, Авиза. — Кристиан едва изрече тези думи. През цялото време си представяше как тя лежи под него и той прониква в нея.

— Няма нищо. — Сякаш усетила мислите му, тя потрепери и мекото й тяло го докосна. За Бога, тя беше радост за окото и пиршество за всички останали сетива!

Кристиан стана и се отдалечи от нея. Ала не можеше да се удържи да не я гледа. Забеляза необичайната й несигурност и вдигна вежди.

— Искам да кажа, че съжалявам — заговори съкрушено тя. — Ако не се бях опитала да си върна меча, нямаше да допуснем разбойниците да се приближат и да ни изненадат.

— Вие ги забелязахте, но аз не пожелах да ви повярвам.

— Може би не съм видяла точно разбойниците.

— Знам, че искате да се почувствам по-добре, но не е нужно да го правите.

Много по-добре щях да се чувствам, ако лежеше до мен.

Дали изражението му се бе променило и издаваше мислите му? Или мислите им си приличаха? Той не беше сигурен в предположенията си, защото тя избягваше погледа му. Каза, че трябва да види как е Балдуин, той кимна и тя му пожела лека нощ.

Нима може да е лека, когато тя няма да е до него?

Шумът беше съвсем тих. В друга нощ Авиза не би го чула, но днес нервите й бяха напрегнати. Събитията от деня се явяваха в сънищата й разкривени и изгубили формата си, като помещение, отразяващо се в полиран щит.

Тя отвори очи и впи поглед в мрака. Балдуин тихо похъркваше до нея. Превръзката очертаваше тъмна ивица върху светлата му кожа. Браво на момчето. Поне то бе избягало от действителността в съня.

Скърцане.

Откъде идваше?

Авиза се измъкна изпод кожите и извади камата си. Стаичката беше твърде тясна, за да използва меча.

Скръц.

Шумът дойде отвън и се придвижи от задната стена към предната. Тя нахлупи качулката, за да скрие косата си от лунната светлина, и наостри уши. Внимателни, тихи стъпки. Човек. Някой се промъкваше покрай къщата.

Авиза се приведе, доколкото можеше, и излезе от стаичката в голямото помещение. Прозорецът беше затворен с дъски, но студът проникваше през процепите. Като видя очертанията на Кристиан, който лежеше с гръб към нея до огъня, тя прехапа устни. Не можеше да го събуди, за да й помогне. Не само че беше ранен, ами и щеше да настоява тя да си остане вътре, а той да пази навън.

Или пък ще я погледне както преди, докато тя превързваше ръката му. Струваше й много сили да се откъсне от него. Не беше сигурна дали още веднъж ще успее да избяга от огъня в очите му и от парещото желание в пръстите му.

Не мисли за това! Не забравяй задачата, която те доведе в това място. Длъжна си да пазиш Кристиан и спътниците му.

С Гай бе претърпяла провал. Не можеше да допусне втори.

Авиза намери опипом вратата и посегна към резето. Дъските бяха разкривени и тя не успя да го вдигне. Опита отново, ала пръстите й се плъзнаха и пак не успя. Само си причини болка. Спря и се ослуша.

Скръц.

Шумът се приближи към вратата. Авиза остави камата си на пода и отново опита да вдигне резето. Напрегна всичките си сили, но то не поддаде.

Скръц.

Шумът се отдалечи. Какво беше това?

Тя направи пореден опит и този път резето леко се повдигна. Приклекна и опита отново. Този път вратата се отвори с протяжно скърцане.

Авиза стисна здраво камата си и излезе в нощния студ. Нещо се стрелна от тъмнината към нея. Някой я стисна с такава сила, че камата отлетя от ръката й. Нападателят я бутна обратно в къщата и тя се спъна във високия праг. Когато се опита да стане, раменете й се оказаха притиснати към пода. Тя се опита да се промуши под нападателя и заби нокти в ръцете му. Той извика задавено, сграбчи китките й и ги вдигна над главата. Тя го изрита, но краката й се увиха в полата.

— Всемогъщи боже! — достигна до ухото й дрезгав шепот. — Стига толкова!

— Кристиан?

— А кой друг? — Той се премести и легна до нея, без да изпуска ръцете й.

Тя задърпа дрехата му и се опита да му избяга, ала нещо се стрелна към ъгъла и тя спря насред движението.

— Какво беше това?

— Кое?

— Нещо се изтъркаля по пода.

Кристиан погледна в посоката на шума и се засмя.

— Сигурно е била мишка. Дръжте се за мен. Аз ще ви пазя от страшните хищници.

— Пуснете ме! — Тя се извъртя, но силните му крака я държаха в плен. — Може да е била мишка, но аз чух някой да се движи пред обора.

Усмивката му беше дяволска, а светлината подчертаваше красотата на лицето му.

— Знам. Затова излязох навън. Исках да видя кой е и уплаших един от селяните, който тъкмо бе издоил кравите. За да се пази от разбойниците, той носеше обкована с желязо тояга и я влачеше по земята заедно с кофите с мляко.

— Как излязохте от къщата преди мен? Нали спяхте… ей там. — Авиза погледна към огъня и едва сега разбра, че одеве е видяла само купчина кожи.

— Не позволявайте на нощта да ви мами, Авиза.

Тя се помоли мракът да скрие червенината, която обля лицето й.

— Престанете винаги да сте нащрек. — Палците му милваха вътрешната страна на китките й. — Научете се да мислите като жена. — И отново я привлече до себе си.

Авиза го гледаше като омагьосана. Много пъти го беше виждала отблизо, през студените нощи беше спала до него, грижеше се за раните му, двамата се смееха и се караха. Бяха споделили всяко чувство, всяка реакция, всяка страст… освен една.

— Оставете ме да стана, Кристиан!

— Не сте в положение да заповядвате. Крайно време е да се вразумите. Молите ме да ви помогна, а после вършите глупост след глупост. Рискувате на своя глава всеки божи ден. Може би трябва да ви оставя да се оправяте сама, за да докажете колко сте дебелоглава. Но ако го направя и ви убият, ще се опозоря, защото съм допуснал дамата, която закрилям, да загине.

Усмивката му беше по-заплашителна от думите. Веждите се сключиха над сивите очи, които предвещаваха буря.

— Така че си спестете заповедите за други.

— За други, които разбират смисъла им? — Авиза се опита да се освободи. — Вие сте глупак, и то тираничен глупак.

Той приближи лице до нейното. Дрезгавият му шепот беше пълен с желание.

— А ти си най-прекрасната жена, която някога съм виждал.

Авиза пое дъх в същия миг, когато устата му завладя нейната. Когато твърдото му тяло я притисна към пода, я обзе желание, срещу което нямаше сили да се бори. Ръцете й се плъзнаха по гърба му. Всяко негово докосване, всяка милувка на топлия му дъх изискваха тя да се поддаде на желанието. Когато краката му я притиснаха, тя се надигна срещу него, за да го усети целия. Празнотата в нея пак се появи и поиска да бъде изпълнена от него. Трябваше просто да му се отдаде.

Ти принадлежиш на манастира. Ти си една от сестрите там. Не е правилно да си тук, с него. Гласът в главата й беше упорит.

— Не, Кристиан — пошепна тя.

— Не? — Неверие изпълваше гласа му.

— Не. — Тя се изплъзна изпод него и изведнъж й стана студено. Ако отново легне в обятията му, нощта ще заври и закипи. Не. Нейното място не беше в прегръдката му, а до него. За да го защитава, както се бе заклела пред кралица Елинор.

— Авиза…

— Лека нощ. — Толкова й беше трудно да произнесе тези две прости думи.

— Не си отивай.

— Трябва. — Тя стана и се оттегли заднешком. — Трябва. — Ако си повтаря тази дума достатъчно често, може би ще се примири.

Кристиан протегна ръка и помилва бузата й. После безмълвно се запъти към кожите край огнището. Легна, зави се презглава и й обърна гръб.

Никога не се беше чувствала толкова сама. Дори увереността, че е взела правилното решение, не беше утеха. Тази нощ правилното решение й изглеждаше абсолютно погрешно.

13

Кристиан облече ризницата си. Брънките й звънтяха при всяко движение.

Авиза следеше мълчаливо как той извади от торбата на гърба на коня железните ръкавици и ги сложи на перваза на прозореца. Преди да избягат с конете, глупавите разбойници бяха изхвърлили торбата. В бойното си облекло Кристиан Лоуъл беше олицетворение на смел и страшен кралски рицар. Дали се надяваше да сплаши разбойниците само с появата си в пълно бойно снаряжение?

Авиза провери внимателно железния шлем. Оказа се не толкова тежък, колкото очакваше. Неволно й се натрапи въпросът защо ковачът в абатството не бе изработил плетени ризници и за сестрите. Представата я накара да се усмихне. До посещението на кралица Елинор нито една от сестрите не беше помисляла, че може да напусне манастира.

— Благодаря — каза Кристиан и пое шлема. Сложи го на главата си, вдигна ръката й към устните си и нежно целуна пръстите.

Авиза потрепери. Така й се искаше да привлече главата му към лицето си и да го целуне по устата. Веднага пусна ръката му, съзнавайки, че младият Балдуин ги гледа. Момчето стоеше до господаря си, готово да изпълни всяка негова заповед.

Кристиан нагласи шлема и изчака Балдуин да го загърне с тъмната наметка. Нагласи я на раменете си и я закопча отпред. Вдигна качулката и пое меча си от ръцете на Балдуин. Запаса го и посегна към ръкавиците.

— Пожелайте ми късмет — помоли с усмивка той.

— На вас? — Авиза скочи. — Защо не на всички ни?

— Вие оставате тук. Балдуин ще се погрижи да не ви се случи нищо лошо.

— Идвам с вас.

— Оставате тук.

Защо е толкова неразумен?

— Кристиан, вие имате нужда от всяко допълнително острие. Ще си имате работа с поне половин дузина бандити. А и кой знае още колко техни съучастници дебнат в горите наоколо? Наистина ли вярвате, че ще ги победите сам?

— Оценявам високо предложението — той я помилва по косата, — но не желая помощта ви.

— Защото съм жена, или защото почти… — Авиза погледна към Балдуин, който не криеше разочарованието си, че не му е разрешено да придружи господаря си.

— И двете, Авиза. Би трябвало да го знаете. Вие сте дама. Дългът на рицаря изисква…

— Той не означава нищо, когато човек е мъртъв.

— Дългът означава всичко, Авиза. Вие разбирате много добре какво представлява Гай, но мен изобщо не ме разбирате.

— Знам само, че не искам да загинете.

— И аз желая същото. — Усмивка смекчи строгата линия на устата му. — Ако обаче остана жив, а вие сте ранена или ви се случи нещо още по-лошо, за мен това ще е по-страшно от смърт.

— Защото си мислите, че честта ви ще е опетнена?

— Защото бих могъл да ви загубя, Авиза.

Устата му се впи в нейната с дива жажда. Той я прегърна и я притисна до себе си с такава сила, че тя едва си поемаше дъх. Целувката му беше пълна с обещания. Тя си бе обещала да се откаже от целувките, които я преследваха и в сънищата й и не я оставяха да си почине. Но не можеше. Когато той вдигна глава, в очите му пламтеше огън, който запали и нея.

— Не ме карай да избирам между теб и брат си — проговори задавено той.

— Никога не бих направила такова нещо!

— Точно това правиш. Не искам да застраша теб, за да спася него, но съм длъжен да го спася.

Авиза пое дълбоко въздух и го изпусна шумно. Аргументите бяха безсмислени. Само да можеше да му каже истината…

— Ако разбера, че имам нужда от помощ — продължи той, — ще повикам селяните. Те са готови да прогонят бандитите от земите си. Вече го доказаха, като ми дадоха кон.

— Селяните не умеят да си служат с меч.

— Вилите и косите също са полезни оръжия.

— Искам да ти помогна.

Той се наведе към нея и пошепна:

— Знам, но ще ми помогнеш най-добре, като останеш при Балдуин. Боя се, че още не се е възстановил от удара по главата и няма да може да се защитава.

— Да, но…

— Закълни се, че няма да изпускаш момчето от очи.

Авиза кимна неохотно.

— Обещавам.

— Много добре. — Кристиан нахлузи ръкавиците, отвори вратата и на излизане извика: — Балдуин, и да внимаваш за лейди Авиза. Не забравяй, че животът на дамата струва повече от нашия.

— Няма да забравя.

Аз пък ще бдя и над двама ви. Авиза отвори вратата и надникна навън, без да се бои от ледения вятър. Проследи го с поглед как прекосява тесния двор към чакащия кон. Олицетворение на страшен рицар, готов да въздаде справедливост. Слънчевите лъчи се отразяваха в плетената ризница и Авиза забеляза тъмно петно, което вероятно беше кръв. Кога ли се е сражавал?

Кристиан възседна коня, обърна го и излезе от двора. Преди да стигне до кръстопътя, вдигна ръка за поздрав и се насочи наляво.

— Върни се жив и здрав — помоли тихо тя.

Затвори вратата и се облегна на рамката. Балдуин примигна няколко пъти и по бузите му потекоха сълзи. Той подсмръкна тихо и побърза да ги изтрие.

Авиза изпъна рамене и отиде при своя меч, облегнат на стената. Когато го препаса на кръста си, нещо блестящо привлече погледа й. Наведе се и вдигна пръстена, който й бе натрапил Гай. Сигурно беше изпаднал от джоба на Кристиан, когато я притискаше към пода и й заповядваше да се предаде. Авиза извади ножа си изпод полата, вдигна пръстена и го сложи в канията. Върхът на ножа се заби в средата на пръстена. Така нямаше опасност да изпадне. Веднага щом освободим Гай, ще му върна пръстена, обеща си тя.

Обърна се и видя, че Балдуин я наблюдава.

— Готови ли сме да потеглим? — Смехът й прозвуча тъжно. — Разбира се, че сме готови. Бандитите не ни оставиха почти нищо.

— Вие трябва да останете тук, милейди.

— Това е абсурдно. Няма да стоим тук и да чакаме, докато Кристиан върви към възможната си смърт.

— Но вие обещахте…

— Съгласих се да не те изпускам от очи. — Авиза се усмихна хладно. — Не съм казала, че няма да последвам Кристиан.

— Но той вярва…

— Балдуин, нима искаш да седиш тук, докато той се бие сам с дузина бандити?

— Не, но аз обещах да бдя над вас.

— Тогава ще бдиш над мен, докато помагаме на Кристиан да освободи Гай.

Авиза се уви в наметката си и я закопча. После провери дали дясната й ръка може да се движи свободно.

Балдуин не се поколеба. Смъкна кървавата превръзка от главата си и я хвърли в огъня. Грабна наметката си и последва Авиза. Настигна я в двора.

— Сигурен ли си, че можеш да ходиш? — попита тя.

— Получих удар по главата. Ръцете и краката ми са здрави. Мога да вървя. — Той й отвори портата към пътя. — Мога и да се бия. Онзи, който ме удари, ще си плати скъпо и прескъпо.

— Надявам се да го срещнеш в бой. — Авиза вървеше уверено напред. По едно време хвърли поглед към малкия селски двор. Ще изпълни задачата, поставена от кралицата. А после…

Не беше сигурна какво ще направи после. Планът й да се върне в Сейнт Джудс Аби беше лесно изпълним, но предизвикателството на Кристиан да заложи всичко на една карта и да познае екстаза в прегръдките му… Не, сега не биваше да мисли за нищо друго, освен да го опази жив и здрав. Всичко останало, дори поривите на сърцето й, можеше да почака.

 

 

Точно пред Авиза и Балдуин долетя шум от битка. Ядни викове и звънтене на стомана. След като напразно бяха търсили Кристиан повече от половин ден, двамата бяха уморени и гладни. Авиза вече бе загубила надежда да го намери, защото скоро щеше да се стъмни. Тя махна на Балдуин да спре и се помоли момчето да види жеста й въпреки сивата светлина и падащите снежинки. После извади меча си и влезе в гората. Ниските храсти бяха бодливи и опасни, но тя вървеше през тях, без да ги забелязва.

Изведнъж храсталакът свърши и Авиза се озова на празна полянка, осеяна със следи от току-що приключила битка. Навсякъде бяха разхвърляни окървавени тепа и оръжия. Но къде бяха изчезнали участниците в битката? Само до преди няколко секунди шумът се чуваше чак до пътя.

Авиза отиде до другия край на полянката, все по следите на бандитите, които бяха избягали като плъхове. Явно между тях имаше много ранени, защото сухата шума беше напоена с кръв. Ранените не могат да се движат бързо като здравите, прецени веднага тя. Ако тръгнеше след тях, можеше да ги настигне, преди да се скрият в леговището си.

Разбойниците явно си бяха спестили победното ликуване за по-късно. Възпрепятствани от раните си, вероятно не бяха отвели Кристиан със себе си, а го бяха скрили някъде наблизо и бяха оставили най-силния и най-бързия да го охранява. Значи трябваше да намери скривалището.

— Къде отивате, милейди? — попита разтревожено Балдуин.

Никъде, искаше да отговори тя, но вместо това каза:

— Няма да се отдалечавам.

— И аз — кимна Балдуин. Гласът му трепереше. Не от страх, а от гняв, че не се е бил редом с господаря си.

Балдуин започна да обикаля мъртвите и да ги оглежда. Един бе паднал с лице в земята и момчето се опита да го обърне.

— Какво правиш? — попита Авиза.

— Сър Кристиан ме е научил, че рицарите и оръженосците им не оставят умиращи неприятели на бойното поле. Дългът изисква бързо да освободим врага от мъките. — Момчето изохка и обърна падналия по гръб.

Авиза кимна, учудена от милосърдието на Кристиан. Това беше друга страна на чувството му за чест и дълг. Докато обхождаше с поглед края на гората, търсейки къде би могло да бъде скривалището, тя чу как момчето извика нещо. Гласът му пресекна от вълнение.

Авиза изтича при него и видя, че изпод един мъртвец стърчи дръжка на меч. Веднага го позна. Мечът принадлежеше на Кристиан.

— Света майко Божия! — извика пажът и се наведе да го вдигне. — Сър Кристиан никога не би оставил оръжието си доброволно.

— Ако негодниците го бяха забелязали, сигурно щяха да го вземат със себе си.

Момчето неволно се ухили.

— Сигурно се е бил здравата с тях и те не са мислили за нищо друго, освен как да го вземат в плен. — Когато осъзна какво е казал, Балдуин замлъкна уплашено.

Авиза огледа още веднъж полянката, обзета от ужас. Видя четирима мъртви. Кристиан не беше между тях. Къде ли са го отвлекли?

— Ти имаш остри очи, Балдуин — пошепна тя и сложи ръка на рамото на момчето, което се готвеше да обърне поредния убит. — Опитай се да откриеш накъде са тръгнали бандитите.

В очите му проблесна гордост. Той скочи и бързо обиколи полянката в търсене на нещо, което Авиза не беше забелязала.

В това време Авиза коленичи до мъртвия и го огледа, без да се докосва до него или до меча. По дяволите! Кръвта по смъртоносните рани беше засъхнала. Този човек бе умрял преди няколко часа. Как така? Та нали само преди минути беше чула тук шум от битка? Какво се беше случило на тази полянка?

Направи й впечатление, че мъртвият носи на шията си кожена връв със стъклени топчета. Някои бяха прозрачни, други имаха във вътрешността си цветни спирали. Същата връв като на бандитите, които ги бяха нападнали вчера. И като… тя извади пръстена на Гай със стъклената перла и замръзна на мястото си. Ако разбойниците все още бяха наблизо — а тя подозираше, че е така, защото нямаше друго обяснение за шумовете, привлекли нея и Балдуин към това място, — тя не искаше да намерят пръстена у нея. Не знаеше какво общо имат двете неща, но не вярваше в случайността. Между пръстена и огърлиците на разбойниците съществуваше връзка.

— Лейди Авиза! — В гласа на Балдуин звънна паника.

Авиза скочи и извади меча си. Някой бе опрял нож в гърлото на пажа. Мъж, облечен като разбойник, стоеше зад него. Тя се извърна леко настрана и наметката й скри меча на Кристиан.

— Вие ли сте лейди Авиза? — попита мъжът.

— Да. — Тя напрегна цялата сила на волята си и гласът й прозвуча равнодушно, каквото беше и лицето й. — А вие сте…?

— Човек, който носи послание за вас.

— Слушам ви.

— Ще ме чуете по-добре, ако не държите меч в ръка.

Авиза нямаше друг изход, освен да прибере меча в ножницата.

— Още по-добре ще ви чуя, ако освободите момчето — отвърна тя и вирна брадичка.

Когато разбойникът — едър, костелив тип на възраст колкото баща й — блъсна момчето настрана, тя видя съвсем ясно, че и той носи на шията си връв със стъклени перли. Той пъхна ножа си в колана, придърпа тъмната си дреха и се усмихна. Зъбите му бяха неравни и жълти като косата му.

— Спестихте ми усилията да ви търся, милейди. — Мъжът се поклони иронично.

— Вие ли вдигнахте шума, който ни показа пътя насам?

Очите му се присвиха.

— Умна сте, милейди.

— Къде са Кристиан Лоуъл и брат му?

— В наша власт.

— Къде са?

— Там, където ще останат, докато се съгласите да платите откуп.

— Живи ли са? — попита задавено Балдуин.

— Каква полза да ги убият сега? — отвърна Авиза, преди разбойникът да е отворил уста. Въпреки че той се възпротиви, тя издърпа момчето зад себе си. — Тогава ще имат двама мъртви и никакви пари. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и срещна спокойно погледа на разбойника. Надяваше се, че не е умен като баща й. — Каква цена искате за свободата им?

— Цената, която ще определите, когато дойдете да ги откупите.

— Кога и къде ще стане това?

— Недалеч оттук, все на юг, се намира малко село. През него тече поток. Следвайте го една миля на запад и ще видите полянка с едно-единствено дърво точно в средата. Чакайте там, докато дойде някой.

— Много добре. Кога?

— Когато слънцето докосне западните възвишения.

Авиза поклати глава. Когато сенките са се настанили между дърветата и не се вижда почти нищо, тя и Балдуин ще са в много неизгодна позиция. Трябва да убеди разбойника да приеме техните условия. Но как?

„Жената има и други възможности да наложи волята си“ — чу тя гласа на Кристиан в главата си. „Като се преструва на безпомощна?“ — бе попитала тя. „Като прилага специфични женски хитрости.“

Не беше очаквала, че ще проумее значението на думите му при такива ужасни обстоятелства. Досега беше разчитала на уменията, придобити в абатството. Може би е била твърде зависима от тях.

Авиза сведе поглед и затрепка с ресници, за да може да следи реакцията на разбойника.

— Нали не очаквате от мен да вляза в гората след падането на мрака? — Тя издаде звук, който трябваше да звучи като задавено хълцане. — В тези гори бродят призраци…

— Наистина ли вярвате в бабините измишльотини?

— А вие не вярвате ли? — изплака тя и скри лице в ръцете си. Разбира се, продължи да наблюдава разбойника през разперените си пръсти. — Не смейте да искате това от мен! В никакъв случай няма да вляза в гората след залез-слънце!

— В здрача…

Авиза протестира възмутено.

— Тогава е още по-ужасно. Духовете още не са се върнали в гробовете си. — Авиза поклати глава. Дано вече се е стъмнило достатъчно, за да не може разбойникът да забележи преструвките ми, помоли се тя.

— Лейди Авиза? — промърмори смаяно Балдуин. Никога не я беше виждал толкова безпомощна.

— О, миличък Балдуин, какво щях да правя без теб? — Тя го притисна до себе си и скри лицето му в дрехата си. През цялото време внимаваше да не се движи много и да прикрива меча на Кристиан.

Момчето се обърка съвсем.

— Милейди?

— Направи се, че ме утешаваш — изсъска в ухото му тя. — Ти си моят верен спътник и помощник.

Балдуин мълча дълго и Авиза се уплаши, че не я е разбрал. Може би беше твърде млад и твърде уплашен, за да разбере какво смята да прави тя. Ала когато Балдуин най-сетне отвори уста, тя въздъхна облекчено.

— Вие знаете, че съм готов да умра за вас, милейди.

— Не е нужно — ухили се разбойникът. — Трябва само да следвате указанията, които ви дадох.

Авиза бутна Балдуин настрана и падна на колене. Роклята й покри дръжката на меча. Тя вдигна умолително ръце към разбойника и изплака жално:

— Ще ги изпълня, но само ако слънцето е прогонило призраците от гората. Умолявам ви, благородни господине, нека да се срещнем по светло.

— Това не зависи от мен.

— Тогава ви заклевам: върнете се и попитайте господаря си! — Тя отново скри лице в ръцете си и се опита да накара раменете си да затреперят. Изхълца няколко пъти с надеждата да го заблуди и продължи: — Не мога да вляза в гората, когато мракът е освободил скитащите духове на самоубийците и…

— Момчето?

— Той е ранен.

— Не виждам рани.

— Някой от вашите го улучи в главата. Не чувате ли, че говори с натежал език като пиян? — Авиза отново надникна между пръстите си, за да види как реагира разбойникът. — Искам да освободя Кристиан Лоуъл. Наистина искам, но не мога. Ако вляза в гората, призраците ще ме отвлекат.

— Милейди…

— Моля ви! — извика тя.

Мъжът изръмжа гневно и Авиза се обнадежди, че му е омръзнало да слуша глупостите й и ще се съгласи. Той промърмори нещо и тя вдигна глава.

— Почакайте ме тук. Ще дойда пак.

— Благодаря ви, благородни господине.

Искаше й се да се хвърли в краката му, но не биваше да преувеличава. Какво ли правеше една истинска дама в подобна ситуация? Ох, май повечето дами не изпадаха в такива ситуации…

Авиза почака, докато мъжът изчезна между дърветата, и се надигна бавно. Може би той се е скрил някъде и дебне да види реакцията й. Затова изохка няколко пъти и оплака злощастната си съдба, довела я на тази полянка. Оплака участта на Кристиан и високо заяви, че в никакъв случай не би влязла навътре в гората след здрачаване. Спря едва когато Балдуин й оказа със знаци, че разбойникът се е отдалечил.

Обърна се към момчето и се усмихна.

— Ти се държа много добре, Балдуин.

— Може би онзи няма да дойде повече…

— Ще дойде.

Авиза посегна към меча на Кристиан. Стъпи върху рамото на мъртвеца и с мъка издърпа оръжието изпод тялото му. Кръвта, събрала се на локвичка под него, потече по острието и закапа по земята. Авиза коленичи и избърса оръжието със суха шума. Когато стана и вдигна меча, се учуди безкрайно — макар и по-дълъг от нейния, той беше толкова добре балансиран, че можеше да го върти без усилие.

Балдуин беше устремил поглед към меча на Кристиан. С почти благоговейно движение той извади своето оръжие и докосна острието.

— Кълна се, че няма да се предам на смъртта, докато не освободя братовчедите си — изрече с достойнство, подобаващо на много по-възрастен от него.

— Аз ще ти помогна да изпълниш клетвата си.

Авиза затъкна меча в колана си и уви дръжката с кожени върви, за да я закрепи добре. Над полянката повя леден вятър. Дали изведнъж бе станало студено, или ледът беше в сърцето й?

Мина час, след него още един, а те продължаваха да чакат. Авиза не смееше да се отдалечи от полянката, защото всяко нейно действие можеше да даде повод на разбойниците да убият Кристиан. Слънцето бавно изчезваше зад далечните възвишения. Над полянката се носеше миризмата на смъртта.

Как мразеше бездействието! Защо бе оставила разбойника да тръгне сам? Ако се беше разплакала по-силно, ако беше получила истеричен пристъп, сигурно щеше да смекчи сърцето му и той щеше да я вземе със себе си. Това беше начин да види как са Кристиан и брат му. Може би дори да извоюва освобождаването им. А сега не можеше да направи нищо, освен да се взира в мрака и да се надява, че разбойникът ще се покаже от сенките на дърветата.

— Мене ли търсите, милейди?

Стресната от подигравателните думи, Авиза се обърна. Най-сетне се бе завърнал. И то не сам, а с двама придружители. Тя потисна инстинкта да посегне към меча си. Нали трябваше да я смятат за нещастна, безпомощна жена.

— Радвам се, че се върнахте! — извика тя, надявайки се, че реакцията й изглежда истинска. Скръсти ръце под гърдите си — така двата меча щяха да са й под ръка.

— Нашият водач е добросърдечен, милейди, и се съгласи с предложената от вас среща. — Мъжът направи подигравателен поклон. Усмивката му беше ледена като вятъра. — Но ще трябва да изпълните условията му.

— Кажете ги и ще видим.

— Той не желае да преговаря с жена.

— Момчето не може да поеме тази задача. Раната на главата му е тежка. — Тя погледна многозначително пажа и Балдуин сведе глава. Дали за да потвърди лъжата й, или за да скрие разочарованието си?

— Това е и нашето мнение. Затова ви предлагам посредник, милейди. — Разбойникът отметна глава назад и смехът му отекна в короните на дърветата.

— Посредник? — Сърцето подскачаше в гърдите й. Дали пък не бяха решили да освободят Кристиан? Не й беше ясно какво означава това, но в сърцето й покълна надежда. — Кой е той?

— Вижте сама. — Мъжът посочи зад нея. — Върнете се на пътя. Той ви чака там.

— А после?

— После ще имате човек, който да преговаря с Пит.

— С кого?

Разбойникът се намръщи. Явно бе осъзнал, че не е трябвало да споменава това име. Погледна другарите си и ръцете му затрепериха. Дали се бе уплашил за живота си? Толкова ли строг беше главатарят им?

— Вървете на пътя и ще видите кой е посредникът — излая той. — После тръгнете на изток, прекосете реката и чакайте по-нататъшни нареждания в кръчмата до брода.

Авиза кимна. Беше безсмислено да настоява за повече. Страхът на разбойника беше очевиден. Балдуин се опита да каже нещо, но погледът й го спря.

Авиза направи крачка назад и хвана ръката на пажа. Подръпна я леко и той разбра: нагоди крачките си към нейните и двамата се отдалечиха заднешком. Разбойникът не се помръдваше. Усмивката бе изчезнала окончателно от лицето му.

— Вярвате ли в думите му? — попита тихичко Балдуин, когато се отдалечиха достатъчно.

— Няма причини да ни лъже.

— Но той е разбойник, милейди!

— Разбойник, който иска да получи богат откуп. Заедно с другарите си, разбира се.

— Защо не поиска да ни каже какви са условията?

— Защото се надява, че като видим Кристиан, ще се зарадваме и ще изпълним всичките му искания.

Балдуин оглеждаше внимателно околността.

— А как ще съберем пари за откупа?

— Едно след друго. — Авиза се усмихна и сложи ръка на рамото му. — Първо да намерим посредника, който ни обещаха.

Балдуин кимна. Дали и в моите очи свети надежда като в неговите? — запита се Авиза. И той ли си представяше, че ще намерят Кристиан жив и здрав на пътя?

Когато излязоха на пътя, Авиза се огледа. На няколко крачки от тях седеше мъж, скрил лице в ръцете си. Преди да е направила и една крачка, Балдуин хукна към него.

— Гай! — извика зарадван пажът. — Милейди, това е сър Гай!

Авиза с мъка преглътна разочарованието си и се запъти към Гай. Не беше изключено разбойниците да ги наблюдават и да чакат тя да падне в заложения капан. Едва когато се озоват на сигурно място и вече не ги заплашва опасност от подслушване, ще престане да играе ролята на плашливата дамичка.

Когато тя се приближи, Гай се изправи бавно. Изглеждаше ужасно. Нападаните по челото му коси бяха залепнали върху дълга порезна рана. Един от ръкавите му беше отрязан. По лицето му имаше сини петна, в едното ъгълче на устата се виждаше кръв.

Авиза свали наметката си и му я подаде. Гай буквално я изтръгна от ръцете й и се загърна с дебелата вълнена дреха. Балдуин недоволно поклати глава.

— Искате ли моята наметка, милейди? Няма да позволя да мръзнете.

— Какво те е грижа за нея? — Гай вдигна качулката на главата си. — По-добре се погрижи за мен. Не виждаш ли каква цицина на главата ми направиха онези проклети негодници!

— Въпреки това ви пуснаха — заяви Авиза, докато оглеждаше храсталаците зад него. — Защо?

— Откъде мога да знам какви мисли се въртят в главите на негодниците? — отговори с тракащи зъби Гай.

— Лошо ли сте ранен?

Гай се ухили, улови ръката й и я вдигна към бузата си. Притисна дланта и към леденостудената си кожа, а с другата ръка я привлече към себе си.

— Защо не ме целунете, за да изчезне болката, благородна Авиза?

— Нищо не може да поправи положението ви.

— Знам няколко нещица, които биха могли да ме оправят. — Когато Авиза се опита да се освободи, той стегна хватката си. Плъзна ръка по гърба й и зарови пръсти в разпуснатата й коса. Когато устата му завладя нейната, Авиза се стресна. Извърна се настрана и поклати глава. Не искаше да я целува Гай, а Кристиан. Искаше Кристиан да бъде свободен.

Гай посегна отново към нея и тя реагира инстинктивно. Сграбчи китката му и изви ръката назад. Той изкрещя и тя разхлаби хватката.

— Къде сте научили това? — изсъска Гай, а Балдуин пристъпи по-близо, зяпнал изненадано.

— Защо задавате въпроси? — изстреля в отговор тя. — Единственото, което има значение сега, е да освободим Кристиан. Казаха ми, че трябва да преминем някакъв брод и да влезем в кръчмата на другия бряг, където да чакаме по-нататъшни указания. Там ще ни кажат как можем да откупим Кристиан. Знаете ли какво искат разбойниците?

Гай вдигна рамене, но избегна погледа й. Какво криеше? Щом стигнем в кръчмата, ще го разпитам, реши Авиза. А после ще спасим Кристиан, Тя се бе заклела в живота и честта си да го пази.

 

 

Кръчмата с нисък таван беше препълнена. Паяци и други твари, които живееха по гредите, сипеха мръсотия по каменния под и клатещите се маси. Камината в задната стена не беше запалена. Димящите газени лампи и миризмата на развалено месо и кучешки нечистотии бяха задушаващи.

Кръчмарката, жена с гъста посивяла коса и повехнало, но все още красиво лице, въведе Авиза и Гай в стаичката за специални гости, която обаче не беше в по-добро състояние. Показа им дървеното легло, застлано със слама, и прозореца с изкривени от вятъра греди и зачака да чуе мнението им.

— Достатъчно е, благодаря — проговори тихо Авиза.

Гай отвори уста за подигравателна забележка, но тя го изгледа мрачно и той млъкна. По краткия път до кръчмата се оплакваше непрекъснато. Искал си коня. Той бил син на барон и не можел да върви пеша. Било му студено. Умирал от жажда. Защо да не изпратят Балдуин да им намери коне? Авиза се направи, че не е чула забележката му колко приятно ще си прекарат времето в отсъствие на Балдуин, и не прие идеята му да изпратят момчето само в кръчмата. По лицето на пажа личеше, че страда и от раната си, и от страха за Кристиан.

— Лейди Авиза е много учтива — рече Гай, върна се в кръчмата и извика да им донесат ейл.

— Лейди? — Кръчмарката се опули изненадано. — При нас никога не е влизала лейди. За нас е чест, милейди. Кажете ми какво желаете и ще се погрижа да ви го намеря.

Авиза свали ръкавиците си и ги хвърли на сламеника.

— Очакваме вест. Ще ви бъда много благодарна, ако незабавно изпратите човека, който я носи, в стаята ни. Изпраща го Пит.

— Пит ли? — Кръчмарката се стресна. — О, милейди, вие не би трябвало да имате нищо общо с такъв тип.

— Права сте, но нямам избор. — Авиза нямаше никакво намерение да й разказва за случилото се.

— Пит и другарите му не са обикновени горски разбойници, милейди.

— Знам това. Всички носят на врата си нанизи със стъклени перли. Знаете ли какво означават? — Авиза си припомни сребърния пръстен, който й бе дал Гай, и потръпна. Приликата беше очебийна.

— Перлите сигурно имат някакво значение, но никой не го знае. Бандитите са изчадия на ада, които искат да върнат страната ни към мрачните времена.

— Да, знам. Предупредиха ни да се пазим. — Авиза хвърли поглед към вратата и видя, че Балдуин и Гай разговарят оживено. Пажът се мръщеше и тя разбра, че Гай му се кара. — За съжаление сме принудени да преговаряме с тях. Пит е обещал да се свърже с нас.

— Щом е обещал, ще дойде.

— Доколкото разбирам, нападенията му не са рядкост?

— Крал Хенри Стари е отвъд канала, а за крал Хенри Млади се говори, че властта му не стига много далеч. — Кръчмарката понижи глас. — След като архиепископ Томас се върна в Англия, високопоставените духовници вече нямат време да се занимават със светските неща. Сега трябва да решават дали са с краля или с архиепископа.

— Вероятно това означава, че трябва да преговаряме с Пит и бандата му без подкрепата на местния конетабъл?

Жената се изсмя дрезгаво.

— Конетабълът не смее да се изпречва на пътя на Пит. Последният ни конетабъл се похвали, че ще унищожи бандата, но го намериха нарязан на парчета и парчетата бяха разхвърляни в църквата.

Стомахът на Авиза се сгърчи от болка и тя преглътна мъчително.

— Значи ще преговаряме сами с разбойниците…

— О, милейди, трябва да разберете, че никой не преговаря с Пит. Той поставя условията, а другата страна плаща.

— И какво иска обикновено?

— Онова, което най-малко очаквате — отговори с треперещ глас кръчмарката. — Нещо, което жертвата не е готова да даде. Ако искате да видите приятеля си жив, милейди, направете, каквото ви каже. Една грешка и всички ще умрете… или ще се молите да ви убият.

14

— Явно трябва да чакаме Пит да благоволи да се появи, но това не означава, че трябва да седим бездейни.

Гай изпи канчето си до дъно и го тресна на масата.

— И какво според вас трябва да направим?

Авиза погледна покрай Балдуин, който седеше до нея на пейката. Вероятно вестта за отвличането на Кристиан се бе разпространила в цялата околност.

През последния час в кръчмата бяха влезли поне двайсетина мъже. Всеки от тях носеше коса или вила — „оръжията“, които според Кристиан можеха да свършат добра работа. Всеки се покланяше пред нея и се заклеваше да помогне за освобождаването на рицаря. Никой не поиска възнаграждение за участието си в битката. Тя нямаше какво да им предложи. Надяваше се, че възможността да премахнат бандата, върлуваща по тези места, е достатъчна награда.

Мъжете бяха наобиколили бъчвата в другия край на помещението. След като бирата развърза езиците и укрепи смелостта им, те се надпреварваха да се хвалят как ще отмъстят на Пит и бандитите за нападенията над дворовете и животните им.

Гай вдигна глава и се ухили.

— Бих могъл да направя няколко предложения, прекрасна Авиза, но само ако благоволите да ме последвате в задната стаичка.

— Явно ударът по главата ви е бил по-силен, отколкото изглежда.

— Все пак съм достатъчно свеж, за да…

— Всички разбраха, че ударът по главата ви е навредил повече, отколкото осъзнавате.

Балдуин се извърна и Авиза чу задавения му смях. Гай сигурно също го бе чул, защото стана и се запъти, олюлявайки се, към бъчвата, за да напълни отново канчето си.

Въпреки това Гай беше прав. И тя не искаше да седят тук и да чакат.

С проклятие, от което абатисата би изгубила ума и дума, Авиза прихвана полите си и се качи на пейката, а после на масата. Извади меча си и почука по стената.

— Чуйте ме всички! — извика с все сила.

— О, милейди, не бива…

— Тихо, Балдуин! — Авиза се наведе и с усмивка сложи ръка на рамото на момчето. То не отговори на усмивката й и тя разбра, че няма да види грейналото му лице, преди да намерят Кристиан. — Мирувай, моля те!

Двамата мъже отляво разговаряха оживено и изобщо не й обърнаха внимание. Тя цапна единия по главата с тъпата страна на меча и в кръчмата веднага се възцари тишина.

— Какво правите, Авиза? — изохка Гай и закуцука към нея.

— Млъквайте, Гай! — Авиза опря острието на меча в дебелия плот на масата и огледа двайсетината мъже, които я бяха заобиколили. Когато им даде знак да насядат на пода, Гай беше единственият, който не се подчини. Едва когато останалите го сбутаха, и той седна между тях. Много добре! Може би най-сетне ще проумее, че трябва да върви с всички, каза си Авиза.

Внимателният й поглед обходи лицата на мъжете. Никой не изглеждаше да има опит в битка. Бяха облечени като арендатори, свикнали земевладелецът да ги защитава от натрапници. Но в момента те бяха единствените, на които можеше да разчита. Гай нямаше да й помогне много, а Балдуин все още страдаше от раните си, въпреки че щеше да се постарае да докаже противното.

Обзе я страх. Гърлото й се стегна и тя преглътна мъчително. Точно сега не биваше да показва слабост. Тя се бе заклела да пази живота на Кристиан Лоуъл и щеше да го направи, каквото и да й струва това.

Погледна в изпълненото с очакване лице на Балдуин и за малко да се разплаче. Не искаше момчето да загине, преди изобщо да е живяло. Знаеше, че той няма да остане на заден план, и нямаше намерение да иска това от него. И той като нея бе положил клетва и я приемаше сериозно. За да я изпълни, беше готов да плати дори с живота си.

Авиза си пожела да можеше да каже същото и за Гай. Той не беше страхливец, но не умееше да се бие. Ако го помолеше, сигурно щеше да остане в кръчмата. Ала не можеше да го направи. Пит очакваше Гай да изтъргува освобождаването на Кристиан.

— Аз съм лейди Авиза — започна тя, когато мъжете се размърдаха неспокойно. — Вие дойдохте и ми предложихте помощта си, за да унищожим негодниците, които нападат домовете ви. Те ни нападнаха на пътя и сега се надяват да им платим откуп за Кристиан Лоуъл, верен рицар на краля. Ако обединим силите си, ще намерим начин да спрем тази паплач, която краде собствеността ви и заплашва семействата ви и всички пътници.

Думите й предизвикаха ликуване.

— Мога да ви обещая славата на голяма битка — продължи тя, като ги оглеждаше внимателно. — Мога да ви обещая, че семействата и добитъкът ви ще бъдат сигурни у дома и на полето. Мога да ви обещая, че бандата ще съжалява за решението си да избере тъкмо вашата област.

Мъжете замърмориха одобрително.

— Явно всички сме на едно мнение — извика Авиза. — Ще освободим сър Кристиан, а бандитите ще изпитат силата на гнева ни.

Балдуин скочи и възбудено размаха ръце.

— Отмъщението е наше! Да отмъстим!

Той удари меча си в оръжието на Гай и звънът на стомана отекна оглушително в ниските греди.

Авиза замахна и заби острието на меча си в една дебела греда.

— Бъдете готови. На разсъмване ще потеглим.

Отново прозвучаха ликуващи викове. Мъжете искаха да чуят точно това. Че им предстои да действат и че бандитите ще си платят за злото, което са им сторили.

Когато Гай поръча по още една бира за всички, преди да си потърсят място за спане, Авиза прибра меча си в ножницата. Хвалбите продължаваха с нова сила и тя се усмихна загрижено. Всеки се кълнеше, че именно той ще убие Пит. Колко ли ще остане от смелостта им, когато се стигне до битка. Колко от тях ще се завърнат по домовете си… Не, не биваше да мисли по този начин. Най-важната й задача беше да освободи Кристиан, преди бандитите да го убият.

След като посъветва Балдуин да си почине, Авиза излезе от кръчмата и отиде в стаичката си. Кръчмарката бе намерила отнякъде тъкана завивка и я бе разпростряла върху прясната слама. Лампата беше почистена, в камината гореше буен огън. Лунната светлина падаше върху листата, с които беше посипан подът, и върху меча на Кристиан, облегнат на леглото. Авиза нямаше представа колко е часът. Стаичката беше толкова уютна, след като огънят бе прогонил студа и влагата. Зимата идваше, но тя имаше чувството, че най-големият студ е вътре в нея.

— Как ще платя за всичко това? — запита се гласно тя и се отпусна на тапицираната пейка пред малката маса. Вдигна полата си и огледа камата, привързана към крака й. Оръжието беше красиво и добре изработено и кръчмарката сигурно ще го приеме вместо пари.

— Сър Кристиан ще се погрижи за плащането на сметките — обади се Балдуин, който беше влязъл с натоварена табла в ръце. От една чаша върху таблата се издигаше ароматна пара.

— Защо си тук, Балдуин? Мислех, че отдавна спиш.

— Кръчмарката приготви специално за вас ябълково вино с подправки. Реших да ви го донеса лично.

— Като възнаграждение за речта ми преди малко, нали? — попита с усмивка Авиза.

— Вие запалихте в сърцата им огъня на справедливия гняв.

— Балдуин остави таблата на масата.

— Надявам се да гори достатъчно дълго и да не се разбягат, щом се появят разбойниците. Ние тримата не сме достойни противници на бандата.

Лицето на момчето се издължи от разочарование.

— Но, милейди, вие не бива да се срещате с главния бандит. Ако ми позволите да предложа…

— Ако си решил да ме разубеждаваш да взема участие в освобождаването на Кристиан, спести си усилията. Ще вървя с всички. Изходът зависи от мен. — И кралицата разчита на мен. Трябва да изпълня клетвата си.

— Сър Кристиан ви поръча да разчитате на нас. — Момчето закърши ръце. — Вие сте дама. Не е редно да преговаряте с бандити.

— Никой не знае това по-добре от мен — въздъхна Авиза, — но няма кой друг да свърши тази работа.

— Нека да отиде сър Гай. Разбойниците го освободиха, за да преговаря за освобождаването на сър Кристиан.

— О, Балдуин — въздъхна отново Авиза, — нима не ти е ясно, че Пит и хората му са освободили Гай само защото са разбрали, че не е годен за нищо и че ще се съгласи с всичките им условия?

Момчето сведе поглед към пода и кимна мрачно.

— Права сте, милейди, но Пит ще преговаря само със сър Гай.

— Обаче ние ще направим нещо неочаквано. Бандитите не знаят каква ще е следващата ни стъпка. Ще ги изненадаме.

— Но вие сте дама! Не е редно да идвате с нас и да рискувате живота си.

— Стига вече! Не искам да чуя нито дума повече. — Може би ще успееш да ме убедиш да се вслушам в гласа на разума, но точно сега не мога. — Ако не си съгласен аз да водя битката…

— О, милейди, разбира се, че съм съгласен! Аз съм с вас. Ще ви следвам, защото обещах на сър Кристиан да не ви изпускам от очи.

— Благодаря ти, Балдуин. — Тя помилва ръката му. — А сега върви да спиш. И аз ще си легна, но първо трябва да се подготвя за срещата с Пит.

Момчето пое ръцете й и ги целуна.

— Знам, че ще намерите правилните думи. Днес вече го доказахте, милейди.

— Лека нощ, Балдуин.

— Лека нощ, милейди. — Гласът на момчето потрепери.

Когато Балдуин си отиде, усмивката й угасна. Да. Трябваше да намери правилните думи. Грешните можеха да струват живота на Кристиан.

 

 

— Време е вече.

Кристиан вдигна глава и се прозя. Беше останал буден през цялата нощ, защото нямаше доверие на разбойниците. Те бяха подлеци и като нищо можеха да го убият, преди да се събуди и да им се опълчи.

При тази мисъл беше готов да се изсмее. Вчера не можа да се справи с тях. Те се изсипаха от дърветата като ято диви пчели и го заобиколиха от всички страни. Той се отбраняваше дълго и уби няколко души, но накрая численото превъзходство победи и го взеха в плен. Началната му надежда да измисли начин за бягство заедно с Гай угасна, когато разбра, че брат му е бил освободен.

Нещо не се връзваше, но действията на разбойниците по начало не бяха разумни. Претърсиха го, разровиха багажа му и го вързаха за едно дърво, както си беше с ризницата. Полянката, където седеше, беше гола. Наблизо нямаше дори колиба, нищо. По брега на потока, който течеше през полянката, бяха натрупани хранителни припаси и боклуци. Между дърветата се мяркаха хора и бързо изчезваха. Всички бяха облечени в мръсни дрипи, но на шиите им висяха гердани с поне едно стъклено мънисто. Почти никой не поглеждаше в неговата посока. Точно обратното — сякаш се страхуваха да срещнат погледа му.

С изключение на един мускулест мъж, който вървеше право към него. Може би е бил ковач или секач. Ръцете му бяха дълги и жилести. Светлата му коса падаше по раменете, долната част на лицето беше закрита от гъста брада. Изпод рунтавите вежди гледаха почти безцветни очи.

Когато клекна пред Кристиан и се усмихна, той разкри почти беззъба уста.

— Дано да ви е поне малко удобно, Лоуъл. Май ще ни гостувате по-дълго, отколкото е желателно.

— Вие ли сте човекът, когото наричат Пит?

— Да, аз съм. — Мъжът се изсмя и минаващите през полянката извърнаха глави към тях. По лицата им личеше страх. Повечето се извърнаха бързо. С какво ли този човек ги държеше толкова здраво?

— Имаме проблем — продължи Пит. — Нямаме с кого да уговорим откупа за вас.

— Нали освободихте брат ми, за да уреди въпроса. Той…

— Той приема заповеди от някаква женска. — Пит се изсмя отново. — Надявам се, че нейните съвети ще са по-добри от тези, които съветниците на баща ви са му давали, когато се е сражавал на страната на Анри Анжу.

Кристиан, който се беше изчервил от глупавото поведение на брат си, пребледня.

— Баща ми ли? Вие познавате баща ми? — В гласа му звънна неверие.

— Всеки познава Робърт Лоуъл. Страхливеца. — Отново прозвуча грозен смях. — Аз бях много щастлив, когато той реши да не се застъпва за крал Стивън.

Кристиан положи много усилия, за да се пребори с червената мъгла на гнева. Често беше чувал зли думи като тези и се беше научил, че жъне само подигравки и не печели нищо, когато загуби самообладание. Кралят бе приел клетвата му за вярност и това беше знак, че според Хенри семейната чест на Лоуъл може да бъде възстановена.

Когато Кристиан не реагира на презрителните му думи, Пит продължи:

— Ако вашият баща бе подкрепил Хенри с меча си, сега вместо този измамник наш крал щеше да бъде синът на Стивън.

— Да не сте били следовник на Стивън?

Пит разпери ръце.

— Как мислите, защо се крием в горите? Защото отказахме да положим клетва за вярност пред човека, който открадна трона и короняса сина си, за да попречи на народа да го прогони отново отвъд Ламанша.

Кристиан седна по-удобно и се опита да разхлаби малко въжетата, за да не се врязват болезнено в плътта му. Много искаше да попита дали Пит знае нещо повече за сражението, при което баща му е изоставил краля — поне така го обвиняваха. Не, по-добре да замълчи. Ще разпита Пит, когато го вземе в плен.

— Значи сте отказали клетва за вярност на крал Хенри? — попита той. — И се прекланяте пред някакво езическо божество.

— Не.

— Не изповядвате ли култа на старите обитатели на тези земи?

Лицето на Пит посивя.

— Не. Хората по тези места не са староверци. Старата вяра е разпространена на запад, в уелските планини.

— Ние пък чухме, че и тук има привърженици на култа.

— Ние нямаме нищо общо с тях. Ние сме честни мъже. Самозваният крал е виновен, че отказахме да спазваме закона.

Този разбойник е или страхотен артист, или наистина се страхува от староверците, помисли си Кристиан. Това беше интересен факт, но не му помагаше да си изясни нещата.

— Къде ще е срещата с брат ми?

— Недалеч от мястото, където ви хванахме. Дано брат ви е по-умен, отколкото изглежда. Ако не донесе откупа… — Той красноречиво прокара пръст по гърлото си.

— Какъв откуп искате за сина на един обезчестен лорд? — попита Кристиан, без да обърне внимание на този жест. Негодникът няма да го убие, докато вярва, че има шанс да получи, каквото иска.

— Ще ви кажа едва когато седнем да преговаряме за освобождаването ви. Ако брат ви има поне малко ум в главата си, ще се съгласи с нашите искания.

— Гай знае какво да прави.

— О, така ли? Моят човек, който го наблюдава, твърди, че слушал някакво хубаво момиче.

Кристиан стисна зъби, но лицето му не се измени. Проклятие! Гай трябваше да измисли план за освобождаването му, а не как да завладее поредната жена.

Пит опря лакти на коленете си. Ако си мислеше, че ще смути Кристиан с този небрежен жест, само си губеше времето. Пръстите му потръпваха, погледът му се стрелкаше насам-натам, сякаш очакваше нападение. Но от кого? Нима в тези гори имаше съперници?

— Както чух, малката разиграла цяло представление — продължи Пит с усмивка, която не скри опасенията в очите му.

— Брат ми умее да общува с жените. Сигурно я е накарал да прави това, което се иска от нея.

— Брат ви? — Пит поклати глава и мазните руси кичури нападаха по лицето му. — Не говоря за глупавия ви брат. В историята, която ми разказаха, главен герой е жената. — Изсмя се и обясни: — Направила е силно впечатление на селяците с призива си да грабнат оръжията. Качила се на масата, размахала меча си и призовала местните да я последват, за да ни победят.

Разбойникът буквално цвилеше от смях. Удари се по коляното и изфуча:

— Тъпа женска! Да не би да си въобразява, че ще я послушат? Мъжете са харесали жълтата и коса и светещите сини очи, нищо повече. Слабините им са се разтреперили, това е!

Кристиан едва успя да удържи изненадания си вик. Пит говореше за Авиза. Значи брат му й отстъпваше правото си да води преговорите за откупа? За първи път в сърцето му пламна надежда, че има шанс да оживее.

Не. Той не искаше Авиза да води преговори с Пит. Не искаше Пит да се възползва от добрината й. С невинния си опит да го освободи Авиза се излагаше на смъртна опасност.

— Наистина ли е било така? — попита Кристиан с добре изиграно равнодушие. Пит не биваше да заподозре, че Авиза е твърде мека за такива преговори.

Пит заби пръст в гърдите му. Ако ръцете ми не бяха вързани, щях да счупя този нахален пръст, помисли си с безсилен гняв рицарят. Разбойникът явно го усети, защото се усмихна надменно.

— Вашият брат има по-малко ум в главата си от дете — отсече Пит. — Защо отстъпва пред молбите на една жена, която се страхува от призраци?

— Какво? — Ако оставеше разбойника да говори, може би ще узнае нещо, което ще му помогне да избяга преди срещата. Това ще е най-добрият начин да не изложи Авиза на опасност. — За какви призраци говорите?

— Когато моят човек й казал, че трябва да влезе в гората след залез-слънце, тя се разхленчила като малко дете. Неосветените гробове щели да се отворят и да изхвърлят трупове, които ще тръгнат да бродят из горите. — Пит отметна глава и избухна в смях. — Женската вярва в бабини деветини. Явно не знае, че хората, потърсили убежище в гората преди нас, са измислили тази приказка.

Кристиан се опита да си представи как Авиза плаче от страх, но не успя. Надяваше се никога да не я види да плаче.

— Какво искате — жена — рече той с предишното равнодушие.

— Надявам се, че има поне малко ум в главата си и носи откупа.

— Не ми се вярва. Жените не са умни. Мислят само за любов и как да примамят някой мъж в леглото си, а после той да им даде името си. По-глупав от жената е само мъжът, който си въобразява, че може да преговаря с нея.

Кристиан се подготви за удара, който неизбежно щеше да последва. В следващия миг юмрукът на Пит запрати главата му към дървото. От ъгълчето на устата му потече кръв. Докато проверяваше с език дали някой зъб не се е разклатил, бандитът стана и се отдалечи. Пит бе дошъл да се наслади на безпомощността му, но и да се пребори с гнева и несигурността си.

— Бъдете нащрек, млади Лоуъл.

Кристиан се извърна наляво и простена. Прониза го болка, погледът му се замъгли. Някой избърса кръвта, която се стичаше по брадичката му, и той пошепна:

— Благодаря.

— Ако се ядоса, Пит ще ви убие.

Кристиан примигва изненадано. Пред него седеше възрастен мъж в дълга сива дреха. Движенията му обаче издаваха, че е много по-млад, отколкото го правеха бръчките, вдълбали се в лицето му.

Познато лице. Кристиан беше сигурен, че вече го е виждал някъде. Но къде? Мислите му бяха несигурни като зрението. Опита се да се съсредоточи, но не успя да преодолее болката. После изведнъж го позна.

— Видях ви в Касъл Оркстед — прошепна той.

— Точно така. И малко преди това.

— Преди това?

— Когато се скарах на брат ви, че не проявява достатъчно уважение към един старец.

Кристиан изруга тихо.

— Вие сте старецът, когото той обиди.

— Да.

— Не ви вярвам. Как стана така, че се намирате толкова далеч от мястото, където ви видях за първи път?

Мъжът направи широк жест с ръка.

— Защото това е моят дом.

— Не сте ли от хората на Пит?

— Аз сам съм си господар. В момента Пит служи на моите цели.

— И какви са те?

Старецът се изкиска тайнствено.

— Това не ви засяга. Вашата единствена грижа би трябвало да е как да преживеете утрешния ден. Нима очаквате, че Пит ще ви освободи, както пусна брат ви да си отиде, след като му омръзна да се занимава с младия глупак?

— Той освободи Гай, за да събере откуп за мен.

Старецът поклати глава и Кристиан се опита да разгадае изражението на лицето му, но отново го заболя глава. Тогава непознатият сложи ръка на рамото му и рече:

— Пит щеше да убие брат ви, но точно тогава вие паднахте в капана му. Сега е ядосан, защото му е ясно, че брат ви е неспособен да събере искания откуп.

Кристиан поиска да възрази, но не можеше да оспори истината. Гай със сигурност искаше да му помогне — но предпочиташе собствените си удоволствия.

— Ако ме освободите, ще ви възнаградя богато — прошепна той.

— Каква полза от богато възнаграждение, като Пит ще ме убие? Ако си мислите, че можете да избягате от гората на Пит, горчиво се лъжете. Той ще убие и вас, и спътниците ви, преди да е изгряло слънцето. Пит мрази всички, които са помогнали на Хенри Късото наметало да заеме трона.

— Тогава не би трябвало да мрази никого с моята кръв. — Кристиан не се опита да прикрие горчивината си. Главата го болеше непоносимо.

— Баща ви се е сражавал смело и се е доказал в много битки срещу Стивън. Пит не може да го забрави.

— Не е забравил и страхливостта на баща ми.

— Ако ме послушате, млади Лоуъл, ще мога да изплатя един стар дълг към семейството ви. Дълг, който е много по-отдавнашен от възкачването на крал Хенри на трона.

— Имате дълг към моето семейство? Отдавнашен дълг… — Кристиан се слиса. — Какво говорите?

— Вие знаете истината, млади Лоуъл. Тя е във вас. Пулсира в тялото ви с всеки удар на сърцето ви. Не се съмнявайте в онова, за което знаете, че е истината.

Кристиан стисна ръце в юмруци и изохка.

— Кажете каквото знаете.

— Клетва, дадена в сърцето, не може да бъде нарушена.

— За баща ми ли говорите?

— Клетва, дадена в сърцето, не може да бъде нарушена.

Кристиан изруга ядно.

— Не говорете със загадки. Кажете ми истината!

— Казвам истината. Клетва, дадена в сърцето, не може да бъде нарушена — старецът се изправи. — И казвам истината, когато ви съветвам да приемете думите ми като предупреждение, млади Лоуъл. Почакайте, докато дамата плати на Пит, каквото иска за вас.

— Брат ми ще преговаря с Пит, не Авиза. Пит не желае да преговаря с жена. Сам ми го каза.

— Той би приел откупа от всяка ръка.

— Какво иска? Злато ли? Или още коне? — Дали да каже на стареца, че няма нито едно от двете?

— Иска нещо, което вие имате, а той не. — Усмивката на стареца стана несигурна. — Въобразява си, че му е дадена голяма, прастара сила да свали Хенри от трона.

— Сила? — Кристиан плю отвратено. — Той отрече да е свързан с култа, почитан в тази гора — според твърденията на местните.

— Той е дошъл тук, защото търси нещо, което ще му помогне да изпълни желанията си. А най-голямото му желание е отново да прати Хенри на континента… както е било преди много години.

При спомена за позора, преживян от краля, Кристиан сведе очи. Съперникът на Хенри се бе погрижил за завръщането му на континента. Ако лорд Лоуъл бе доказал смелостта си, вместо да изостави своя крал, това нямаше да се случи. А сега синът му беше вързан за това дърво и чакаше една жена да рискува живота си, за да го спаси — и то не за първи път.

— Не искам да въвлека Авиза в тази позорна ситуация — изсъска той и в следващия миг си пожела да не бе изрекъл тези думи. Може би Авиза беше права. Може би той наистина хленчеше като пеленаче.

— Това не решавате вие, млади Лоуъл — отсече старецът. — Ако искате да спасите живота й, оставете се на течението на събитията.

Кристиан го погледна втренчено с надеждата погледът му да се проясни.

— Значи ли това, че не бива да правя нищо… че трябва само да чакам, докато Гай донесе откупа?

— Докато лейди Авиза донесе откупа. — Старецът се наведе към него и пошепна съзаклятнически: — Оставете всичко в нейните ръце. Оставете я да плати откупа за вас, защото това е единственият начин да я опазите жива, докато напуснете горското царство на Пит.

15

— Къде са те? Сигурни ли сте, че това е правилното място?

Вместо да отговори на нетърпеливия въпрос на Гай, Авиза му хвърли мрачен поглед. Той стоеше до Балдуин и откакто бяха излезли от кръчмата, не преставаше да мърмори. Или не забелязваше погледите, които си разменяха мъжете, тръгнали с тях, или не го беше грижа, че оплакванията му засилват страховете им преди срещата с бандитите. Каквото и да беше, Авиза много искаше да му каже, че трябва да си държи езика зад зъбите.

Храстите изшумоляха и мъжете зад нея шумно поеха дъх. Авиза вирна брадичка и стисна по-здраво юздите на коня, който беше заела от съседа на кръчмарката. Представата да си тръгне оттук без Кристиан беше непоносима, но тя съзнаваше, че може би ще се наложи да отстъпи и да се надява на втори шанс за освобождаването му.

Между дърветата се появиха няколко мъже. Тъмнокафявите им дрехи се сливаха със зимната гора. Всеки носеше меч или нож. Дръжките бяха украсени със стъклени мъниста и Авиза едва устоя на изкушението да провери дали пръстенът е на мястото си. С облекчение установи, че разбойниците не носеха лъкове — после обаче се сети, че стрелците може би се криеха в сенките.

Къде беше Кристиан? Тя очакваше да го доведат на срещата. Стисна юздите с такава сила, че ремъците се врязаха в дланите й. Бързо разхлаби хватката си. Трябваше да е подготвена за всевъзможни изненади от страна на бандитите.

Мъжете образуваха полукръг пред нея и съюзниците й, без да говорят. Само Гай изруга тихо и Авиза едва не му изкрещя да млъкне. Знаеше, че е по-добре да не му обръща внимание, защото отново щеше да започне да се оплаква и да твърди, че единственият кон е за него. Съюзът, създаден с толкова усилия в кръчмата, не биваше да се разколебае.

Един от разбойниците излезе напред. Носеше плетена ризница и Авиза се запита от кого ли я е откраднал. При мисълта, че може да е на Кристиан, в сърцето й пламна гняв. Успокои се едва когато забеляза ръжда и счупени брънки. Когато я видя за последен път, ризницата на Кристиан беше в добро здраве.

Негодникът се ухили нагло и тясното му лице се набръчка още повече.

— Вие дойдохте, сър Гай, и…

— Аз ще преговарям за освобождаването на Кристиан Лоуъл — изрече спокойно Авиза и излезе с коня си напред. Спря така, че да е извън обсега на меча му, и продължи: — Можете да ме наричате лейди Авиза.

Мъжът погледна покрай нея.

— Сър Гай, ако искате да видите брат си жив…

Авиза дръпна юздите, конят й се вдигна на задните крака и направи няколко крачки в кръг. Мъжът, който бе говорил, се отдръпна, другите бандити отскочиха стреснато. Когато конят отново стъпи на земята, Авиза изрече твърдо:

— Ще преговаряте с мен.

Пламнал от гняв и унижение, мъжът с ризницата направи две крачки напред. Спътниците му се изкискаха, сякаш се бяха изправили срещу нея, а не се бяха отдръпнали като страхливи песове.

— Лейди Авиза ли казахте? — попита разбойникът.

— Да. — Ако си мислеше, че ще я ядоса с пренебрежителния си тон, тя щеше да му покаже, че си е направил сметката без кръчмаря. — Вие ли сте Пит?

— Не. Той ви очаква на друго място.

— Тогава ни заведете при него.

— Пеша.

Авиза се усмихна хладно.

— Ще вървим с вас, но аз няма да оставя коня си, защото другарите ви ще го откраднат, както откраднаха и другите ни коне.

Мъжът кимна и изкриви лице.

Авиза скочи от седлото и даде знак на Гай и Балдуин да се присъединят към нея. Очакваното мърморене от страна на Гай този път не се чу.

— Пит заповяда да хвърлите оръжията си. — Изражението му й подсказа, че това е само първото искане на главатаря.

— Аз ще оставя меча си на седлото, а другите ще изпълнят нареждането, ако се закълнете, че ще стигнем при Пит живи и здрави, а после ще ни осигурите добра свита, докато напуснем областта. Включително и на Кристиан Лоуъл.

Авиза откопча колана с меча и го окачи на торбата, завързана от едната страна на седлото. Ако разбойниците знаеха какъв е планът й, щяха да я убият още сега.

— Заповедта гласи: никакви оръжия.

— Разбирам. — Авиза вирна брадичка. — Ще чакаме тук, докато отидете при Пит и му предадете моето искане.

Мъжът не се помръдна.

— Той няма да промени условията, милейди.

— Тогава предайте на главатаря си съжаленията ми, че днес няма да преговаряме за освобождаването на Кристиан Лоуъл. — С тези думи тя му обърна гръб. — Тръгваме си!

— Лейди Авиза, не можете да… — извика зад нея Балдуин.

— Не можем да си тръгнем, без да ни обещаят сигурна свита, докато излезем от тези гори — завърши изречението тя. Подаде ръка на Гай, за да й помогне да възседне коня, и изрече твърдо: — Тръгваме си.

— Смятате ли, че постъпвате разумно?

Авиза се обърна, за да попита Балдуин защо възразява толкова упорито, но когато видя крачещия насреща й мъж, дъхът й спря и тя загуби дар слово. Моментално грабна меча си, защото бе забелязала какви погледи си размениха бандитите. Развеселени, зарадвани. Кой беше този човек?

Едър тип с плетена ризница. Ръкавите му стигаха само до лактите, но долният край почти покриваше коленете. Нанизът на шията му беше от перли, подобни на онези, които носеха другите бандити. Очите му бяха безцветни като косата и гъстата брада. Без да се спре, мъжът извади иззад гърба си меч. Авиза стисна зъби и изчака приближаването му, без да се помръдне. Знаеше, че ако вдигне меч срещу него, той ще я прониже, преди да е успяла да замахне.

— Аз съм лейди Авиза — заговори тя. — Тук съм, за да преговарям с Пит за освобождаването на Кристиан Лоуъл. Моля, предайте посланието ми на Пит или му съобщете, че си тръгваме. Нека той реши дали да дойдем отново утре или по друго време.

— Всички решения се вземат от него. — Мъжът се изсмя и посочи дърветата зад гърба си. — Ако дойдете с мен, милейди…

— Ще чакам Пит тук… него и обещанието му за сигурни придружители.

— Няма нужда да чакате. — Мъжът продължи да се усмихва и Авиза неволно стисна ръце в юмруци. Той се забавляваше с нея! Би била глупачка, ако не постави тези изисквания. Но и той би бил глупак, ако я подцени.

— Сър — проговори хладно тя, — не само справедливо, а и умно е шансовете да са разпределени между двете страни. Ако Пит се страхува — тя пренебрегна ужасените викове на неговите и нейните хора и продължи безстрашно, — ако Пит се страхува да дойде при нас и да поздрави една дама, както подобава, тогава е справедливо да си задам въпроса на какво е способен човек, който не спазва най-простите правила на приличието.

Усмивката му остана непроменена.

— Пит от гората е на вашите услуги, милейди. И да знаете, че не се боя от мъже, които се крият зад женските поли. — Той се поклони и когато се изправи, принудената му усмивка изчезна. — Къде е откупът, който трябваше да донесете? Или сте ми довели прости селяни с безполезни коси и вили, които да замените срещу Лоуъл?

— Още не сме уговорили откупа.

— Въпреки това трябваше да донесете злато или кожи.

— Наистина ли ме мислите за глупачка? — Дано не заподозре, че блъфирам, помоли се Авиза и продължи: — Аз съм тук, за да преговаряме за откупа. Точно както поискахте от мен.

— Няма да има преговори. Аз знам какво искам и вие трябва да ми го донесете.

Авиза го удостои с най-ледената си усмивка.

— Ще уговорим всички условия за освобождаването на Кристиан Лоуъл веднага щом се уверя, че той е още жив.

— Жив е.

— Искам да го видя с очите си.

— Не ми ли вярвате, милейди?

— Това са първите думи, изречени от вашата уста, с които се съгласявам. Къде е той?

— Жив е. Не е нужно да знаете повече, милейди.

— Простете, че не приемам думата на един човек извън закона. Защо ви е страх да ми го покажете?

— Не ме е страх, милейди. По-скоро вие трябва да се страхувате. — Мъжът размаха ръце към дърветата. — Нека лейди Авиза види за какво трябва да плати.

Двама мъже изведоха Кристиан иззад дърветата и го извлякоха в средата на полянката. Все още носеше ризницата си. Беше вързан, в устата му бе пъхнат парцал, лицето му беше разкрасено с червено петно и синкава подутина. Авиза стисна дръжката на меча си. Как й се искаше да забие острието в гърлото на Пит! Докато слушаше как Гай ругае, а Балдуин шепне молитва, тя не се помръдваше. Трябваше да се съсредоточи върху мъжа, който стоеше само на метър от нея.

— Ето, видяхте го. — Пит се ухили. — Сега си искам откупа.

— Какво искате?

— Един пръстен.

Авиза чу зад себе си учудено мърморене, но той бе казал точно това, което тя очакваше, откакто беше видяла, че стъклената перла на сребърния пръстен много прилича на онези, които висяха по шиите им.

— Пръстен ли? — попита тя с добре изиграно учудване. — И всичко това за един пръстен?

— За един много особен пръстен. — Пит посегна към мънистата на шията си. — Прилича на тези. Ние знаем, че е у вас. Гай Лоуъл го е откраднал. Ние го претърсихме, но не го намерихме. Не беше и у брат му. Оставате вие и момчето. С кого да започнем?

Когато разбойниците зареваха одобрително, Кристиан изруга и задърпа въжетата си. Не можеше да предотврати онова, което щеше да последва. Най-страшните му кошмари избледняха пред реалността. Всяка дума, всяко движение на Авиза дразнеха Пит. Тя явно не го осъзнаваше, защото продължаваше да стои с ръце върху меча, чийто връх беше забит в земята между краката и.

— Никого няма да претърсвате — отговори твърдо тя. — Днес няма да има откуп.

Балдуин се хвърли напред, за да хване ръката й, но тя го отблъсна.

— Аз водя преговорите. — В гласа й звъннаха металически нотки.

Пажът я погледна невярващо, после се обърна умолително към Кристиан.

— Моля ви, сър, кажете й да внимава. Да не излага своя и вашия живот на опасност.

— Да — изимитира го Пит. — Кажете й.

Разбойниците издърпаха мръсния парцал от устата на Кристиан и го захвърлиха в храстите. Сухите му устни копнееха за чаша студена вода… или за топлината на меките й устни. Той изруга отново, този път заради неканените мисли. Не биваше да се залъгва със спомена за горещите й целувки. Но как да не я желае, когато тя стоеше пред негодника толкова горда и непоколебима? Как успяваше да запази самообладание пред Пит? Ако брат му беше проявил дори половината от нейната смелост, сега нямаше да преговарят с бандити. Като държеше коня зад себе си, за да не я нападнат в гръб, тя стоеше в непринудена поза и пазеше равновесие. Ако тя беше мъж, Кристиан щеше да се изпълни с надежда. Сега обаче можеше само да се надява, че Пит няма да поиска и пръстена, и нея.

Авиза отново даде знак на Балдуин да се отдръпне и при това хвърли многозначителен поглед към продълговатия вързоп зад седлото. Дали въпреки твърденията си не беше донесла нещо, което би могла да използва за откуп? Какво можеше да е скрито в този дълъг, тесен вързоп?

— Моля те, Авиза, трябва да се оттеглиш — проговори с мъка той.

— Не съм изминала този дълъг път, за да си тръгна без теб — отговори спокойно тя.

— Трябваше да се сетя, че не си толкова разумна, за да се държиш настрана.

— Благородни думи, особено като се има предвид, че сме дошли да преговаряме за откупа ти.

— Вече ви казах, милейди — намеси се рязко Пит. — Няма да има преговори. Или ще дадете онова, което ви поисках, или вашият рицар ще загуби главата си.

— Аз казах, че съм разумна, но трябва да поискам същото и от вас. — Гласът на Авиза прозвуча така, сякаш се пазареше за цената на яйцата на пазара.

Кристиан беше силно впечатлен от спокойствието й пред меча на разбойника. После забеляза лекото треперене на пръстите и. Движението беше толкова слабо, че щеше да му убегне, ако не я наблюдаваше внимателно с надеждата да сложи край на словесния сблъсък, без да застраши Авиза.

— Е, добре, милейди, аз ще бъда напълно разумен. — Пит се поклони подигравателно и ръката й стисна меча още по-здраво.

Кристиан много искаше да й извика да не прави глупости, но си замълча, защото Пит се изправи и пръстите й се отпуснаха. Какво беше намислила тя? Дано само историята не свърши със смъртта на всички тях. Не можеше да си представи по-позорен край от този да стои с вързани ръце и да чака една жена да изтъргува освобождаването му.

— Какво е вашето искане, Пит? — попита Авиза.

— Искам пръстена. Стъклена перла със сини жилки, обкована в сребро. Вече знаете.

Авиза посочи с меча към Кристиан.

— Искате скъпоценен накит срещу мъж, който не беше в състояние да защити спътниците си? Пит, вие май ме смятате за толкова глупава, колкото сте и вие.

Когато разбойникът отново изръмжа, Кристиан й даде знак да замълчи. Тя обаче го изгледа мрачно и размаха меча в неговата посока, без да престава да се подиграва с неговата смелост и с ума на Пит.

Когато мечът почти докосна ръката му, Кристиан потрепери. Защо беше толкова безумна! Глупачка! Тя… В следващия миг разбра и дъхът му спря. Докато се разправяше с Пит, тя бе прерязала въжетата му. Той раздвижи предпазливо китките си и дръпна въжетата. В последния миг успя да хване част от едното, преди да се е свлякло на земята и да е издало, че Авиза го е освободила пред очите на цялата банда.

— Ако не искате да платите откупа за Лоуъл, ще заповядам на хората си да ви претърсят още сега, милейди — изрече заплашително Пит.

Авиза се изсмя пренебрежително и отново опря меча на земята между краката си.

— Каква чест би било да претърсите жена, дошла при вас с най-добри намерения да плати искания откуп!

— Забравяте, че аз съм човек извън закона.

Пит даде някаква заповед и разбойниците направиха крачка към нея.

Кристиан светкавично измъкна изтръпналите си ръце от въжетата. Колкото и да беше скован, заби юмрук в лицето на мъжа до себе си. Болката в кокалчетата беше непоносима, но разбойникът падна. Вторият му пазач понечи да се нахвърли върху него, но Кристиан му подложи крак. Черепът на мъжа се удари в близкото дърво, той се свлече на колене и загуби съзнание.

— Кристиан! — извика Авиза.

Той се обърна към нея, молейки се да не е чул предсмъртния й вик. Тя обаче извади от вързопа на седлото си меча му и му го хвърли. За Бога! Тя бе донесла меча му чак тук под носа на Пит!

Кристиан улови дръжката и моментално насочи острието към третия разбойник, който се нахвърли върху него. Мъжът изкрещя от болка и падна. Кристиан се извъртя светкавично и мечът отсече дебелия клон, който след миг щеше да строши черепа му. Изрита счупения клон и заби острието в тялото на разбойника, който тъкмо посягаше към него.

На полянката започна битка. Брат му беше обкръжен от селяни, които нападаха разбойниците с коси и вили. Хората на Пит се разбягаха и селяните се втурнаха да ги преследват. Кристиан изтича при Балдуин, нападнат от двама разбойници. Уби единия и вдигна меча си срещу другия, който побягна, но бе спрян от селяните. Хората на Пит падаха един след друг. Никой не биваше да се измъкне.

— Аз… добре съм — изпъшка Балдуин.

— Вземи коня и го отведи на пътя, преди разбойниците да са го откраднали. Вече ни взеха достатъчно.

— А лейди Авиза?

— Аз ще се погрижа за нея. Върви!

Докато си пробиваше път между биещите се, Кристиан непрекъснато отваряше и затваряше лявата си ръка, за да й върне чувствителността. Пит беше опитен в битка и нямаше да избяга като страхливците, които бързаха да намерят убежище в гората.

Изведнъж пред него не остана никой. Кристиан вдигна меча си и веднага го свали. Пред очите му се разкри невероятна гледка. Авиза и Пит обикаляха един срещу друг с мечове в ръце. Тя не се нуждаеше от помощ — нито от неговата, нито от чиято и да било друга. Размахваше меча и отбиваше атаките на противника с лекота, каквато твърде малко мъже биха проявили в такъв момент. Пит съзнаваше, че губи, но явно не беше склонен да се предаде срещу жена и не се отказваше от битката.

Авиза замахна и острието се заби в рамото на Пит през изпокъсаните брънки на ризницата. По земята пръсна кръв. Ударът беше толкова силен, че Пит се олюля и падна на колене. Авиза насочи острието към гърлото му, а когато той се опита да го избегне, опря върха на меча под брадичката му. Острието проникна през плетената ризница и я раздели на две. Пит се опита да се отдръпне, но тя не му даваше да мръдне.

Разбойникът изръмжа гневно, а тя се усмихна и рече:

— Преговорите приключиха, Пит от гората.

— Така ли мислите? — Разбойникът се изсмя грозно. Един от хората му изскочи напред с извадена кама.

Знаейки, че няма да стигне до нея навреме, за да я спаси от ножа, Кристиан изкрещя:

— Бягайте, Авиза! Вземете меча си! Оставете Пит! Спасете живота си!

Тя изобщо не го чу. Не реагира и на Пит, който се изсмя триумфално и злобно. Наведе се назад, когато мъжът замахна с ножа срещу нея, а после се нахвърли върху него с вдигнати юмруци. Тази жена бе полудяла! Ръцете й блокираха движението му, когато той замахна отново, и го удариха така силно, че той изстена от болка. Авиза сграбчи десницата му и я изви назад. В същото време го дръпна рязко към себе си и го преметна през хълбок, така че той описа дъга и се строполи на земята зад нея. Чу се хрущене на кости, преди Авиза да пусне извадената му от рамото ръка.

Мъжът зяпаше ужасено и не смееше дори да диша. Пит лежеше до него и очевидно беше готов да потъне в земята от срам и унижение.

Пит и разбойникът, победен от Авиза, веднага бяха обкръжени от селяни, които ликуваха и описваха в подробности предстоящата публична екзекуция. Разбойниците молеха да ги пощадят, но селяните им отговаряха, че ще получат толкова съчувствие, колкото те са проявили към измъчените хора от околността и семействата им.

Един от селяните почтително подаде меча на Авиза и се поклони дълбоко.

— От все сърце сме ви благодарни, милейди. Вие направихте всичко, което обещахте, че и повече.

Авиза стисна оръжието си и проследи с безизразно лице как селяните отведоха разбойниците. Когато Кристиан направи крачка към нея, тя се обърна рязко с вдигнат меч. Леденият пламък в очите й го стъписа. Подобни чувства, изписани на едно толкова красиво лице, бяха страшна гледка.

— Победихме — рече меко той.

Авиза веднага се отпусна. Дивата маска отстъпи място на нежните, добре познати черти. Тя сведе меча и от острието закапа кръв. Гърдите й се вълнуваха, но главата й беше гордо изправена. Заби меча в сухата шума и каза съвсем тихо:

— Вие сте откупен, Кристиан Лоуъл.

— Къде сте се научили да се биете така? Не ми казвайте, че знаете тези хватки от баща си. Никога не бях виждал подобни движения. Какво премълчавате?

— Приемам благодарността ви. — Авиза понечи да му обърне гръб, но той не й позволи. Сграбчи ръката й, но веднага я пусна, защото тя потръпна болезнено.

— Простете ми, Авиза. Знам, че първо трябваше да ви благодаря, но признайте, че бойните ви умения са невероятни.

— Не и за мен. Упражнявах се дълго и търпеливо, докато ги овладея.

— Кой ви научи да обезоръжавате противника с такава лекота?

— По този въпрос нямам какво да кажа. — Беше готова отново да му обърне гръб, но спря. — Вие… добре ли сте?

— Благодарение на вас съм жив. — Кристиан разтърси лявата си ръка и бдително огледа полянката. Бяха останали само няколко селяни, които обсъждаха битката и викаха един през друг. — Ставите ми са сковани от въжетата.

Авиза прибра меча си в ножницата и улови ръката му. Обърна я и плъзна палец по дланта му. Когато стигна до китката, заби пръсти в кожата му и той извика тихо.

— Да, боли ви, но няма трайни увреждания — рече облекчено тя.

— Понякога сте дяволски студенокръвна, Авиза. — Кристиан издърпа ръката си, прегърна я и я привлече към себе си. — Но когато сте в обятията ми, горите като огън.

Без да й даде възможност да отговори, той завладя устните й. Бързото й дишане се ускори още повече. Езикът му усети пулса в устата й. Устните й бяха сладки и жадни, каквито ги помнеше, и целувката продължи безкрайно. Тя се притисна до него и се разтрепери като лист, когато езикът му се плъзна по шията й и помилва крайчето на ухото.

Забравил разбойниците и преживените несгоди, Кристиан я притисна към близкото дърво. Обхвана внимателно гърдите й и въздишките й удвоиха блаженството му. Авиза впи пръсти в гърба му и това го оживи и замая едновременно. Как копнееше да изпие цялата й още неизпробвана страст! Когато чу лек стон от болка, я пусна неохотно и се обърна към брат си, който куцукаше към тях през полянката.

Авиза облегна глава на гърдите му и пошепна задавено.

— Как ме беше страх, че никога повече няма да чуя туптенето на сърцето ти…

— Било те е страх? След всичко, което видях, съм готов да се закълна, че не знаеш що е страх.

Тя вдигна глава към него и се усмихна.

— Един от първите ми уроци беше, че хората вярват на очите си. Ако видят на лицето ти страх, нападат. Решителният израз обаче събужда в сърцето на противника съмнения в победата.

— А кой беше учителят ти?

— Милейди! — извика в този миг някой.

Авиза последва повика, преди Кристиан да е настоял да получи отговор на въпроса си. Какво криеше тя? Много скоро щеше да го открие.

16

Като чу гласове, Авиза посегна към меча си. Ала като позна гласа на Гай, веднага се отпусна. Той стоеше до един храст и чистеше тръните от одеждата си — и както винаги хленчеше и се оплакваше.

Но не Гай я беше повикал, а един от доброволните й помощници.

— Оттук, милейди — повтори настойчиво дребният мъж.

Отново беше завалял сняг. Авиза нахлупи качулката на главата си и влезе в гъсталака. Слънцето вече наближаваше хоризонта. Краткият зимен ден беше към края си. С всяка минута ставаше по-студено. Вятърът се усилваше. Сякаш разбойниците ги бяха проклели, за да ги прогонят от гората.

Ако знаеше, че Кристиан ще види как извива ръката на нападателя, за да не я прониже с ножа, щеше да… щеше да постъпи по същия начин. Трябваше да остане жива, за да изпълни задачата си, но не беше забравила предупреждението на кралица Елинор.

Трябва да го задържиш далече от Кентърбъри, но внимавай да не научи нищо за Сейнт Джудс Аби. Абатството ще загуби стойността си за мен, ако някой узнае какви са били истинските ми намерения при основаването му. Никой не бива да знае, че обучавам млади жени, за да ми служат в трудни времена.

Кристиан няма да престане да ми задава въпроси, каза си Авиза. Значи тя трябваше да намери начин да му отговори, без да разкрие истината за абатството. Какви лъжи още да измисли?

Когато някой простена наблизо, тя забрави моментално предупрежденията на кралицата, и любопитството на Кристиан.

— Балдуин! — Авиза коленичи до безжизненото тяло. Прясна кръв течеше от лявата му страна и образуваше локвичка под него.

Като чу гласа й, пажът отвори очи.

— Милейди… — И понечи да стане.

— Не мърдай. — Тя сложи ръце на раменете му и го притисна към земята. После бързо свали наметката си и го зави. Вятърът я прониза, но тя не го усети.

— Сър… — Балдуин трепереше от болки.

— Кристиан и Гай са живи и здрави — благодарение на теб.

Той отвори уста да каже нещо, но само простена.

— Трябва да прегледам раната ти. Знаеш, че ще те боли, но трябва да видя как да те превържа.

Момчето кимна и направи гримаса. Когато посегна към кървавото петно на дрехата си, Авиза задържа ръката му и каза на мъжа да свали торбичката от окървавения колан на Балдуин. Когато той изпълни нареждането, тя попита:

— Как се казваш?

— Норман, син на Норман, син на Етелберт, син на…

— Норман — прекъсна го тя, преди изброяването на дедите да е продължило до Адам и Ева. — Наблизо има поток. Потърси някакъв съд и ми донеси вода.

Мъжът показа широките си, отрудени ръце и обеща:

— Ще побързам.

— Моля те!

Авиза сложи ръка върху челото на момчето. Не беше трескаво, но трябваше да минат няколко часа, преди да е сигурна, че опасността от треска е преодоляна.

— Как те раниха? — попита тя. — Видях те да отвеждаш коня.

— Оставих коня… — Балдуин изкриви лице, но продължи смело: — Оставих коня при сър Гай и се върнах, за да се бия редом със сър Кристиан. Но не стигнах далеч.

— Направил си най-доброто. — Тя запази усмивката на лицето си, но вътрешно кипеше от гняв: представата, че Гай се е скрил с коня, докато момчето е тръгнало да се бие, я влудяваше.

— Пит? — попита момчето.

— Хванаха го.

На синкавите устни изгря усмивка.

— Знаех си, че щом освободите сър Кристиан, той ще накара негодника да си плати за злодеянията.

— Прав си. — Не виждаше причини да го разубеждава. — Да ти разкажа ли?

— Да! — пошепна той и отново простена от болка.

Тя се наведе над него и започна да описва битката надълго и нашироко, защото съзнаваше, че трябва да го държи буден. Беше загубил много кръв и ако припаднеше, не се знаеше дали ще се събуди.

Кристиан се появи едва след като Авиза бе зашила раната и я бе превързала с ивици от ризата на Норман. Тя вдигна глава и видя на лицето му отчаяние и гняв.

— Как е Гай? — попита тихо тя.

— Охка и се оплаква, но иначе е добре. Само няколко нови драскотини. Балдуин е сериозно ранен.

— Защо? Изпратих го с коня.

Авиза прибра конеца и иглата в торбичката и я окачи на колана си.

— Оставил коня на брат ти и се върнал, за да се бие редом с теб.

— Казах му да остане с коня, а той… — Кристиан поклати глава и въздъхна. — Не. Не му казах да остане там. Мислех, че има достатъчно ум в главата си, за да не се върне в битката.

— Той е Лоуъл.

— Какво искаш да кажеш?

Въпросът прозвуча едва ли не грубо и тя отстъпи крачка назад. Ала веднага спря. Не бе позволила на Пит да я уплаши, нямаше да се стресне и от Кристиан.

— Искам да кажа, че за него смелостта в битка е по-важна от живота. Той е също като теб, Кристиан. И по нищо не прилича на брат ти. Ако искаш да излееш гнева си върху някого, иди при Гай, който се е скрил в храсталака.

С тези думи тя се отдалечи, макар че Кристиан няколко пъти извика след нея. Мъжете я проследиха с учудени погледи, но тя не забави крачка нито за миг. Да си мислят, каквото искат.

 

 

Авиза спря коня си във вътрешния двор на замъка. Когато тя изтърси снега от наметката си и потръпна от болка, в погледа на Кристиан блесна загриженост. Той придържаше с една ръка Балдуин, легнал напреки на седлото. Кристиан го беше увил с наметката си и тя не можеше да види дали момчето е в съзнание.

Кристиан извика група мъже, които работеха по стената на близката кула. Светлите камъни показваха къде се пристрояват нови кули и дълго триетажно крило. По стените се разхождаха стрелци. Единият обор беше пълен с коне. Наблизо мучаха крави.

Двама мъже дотичаха при тях и единият попита:

— Болно ли е момчето? Не искаме болни сред нас.

— Ранено е — отговори остро Авиза. — Нападнаха ни разбойници. Имате ли лечител?

— Марта познава всички билки.

— Къде да намеря тази Марта?

Мъжът посочи наляво.

— Складовете са зад кухнята.

— Кой е господарят на замъка? — попита Кристиан и направи крачка напред.

— Лорд Де Сомвил — отговори работникът.

Авиза едва не извика. Бързо преброи до десет и изпусна дъха си. Достатъчно дълго беше разхождала Кристиан и спътниците му из горите. Беше крайно време да пристигне помощ от манастира и да потвърди историята за сестра й, похитена от безсъвестен лорд. Задачата й обаче се затрудняваше, защото Кристиан сигурно щеше да настоява да продължи прекъснатото си пътуване, щом се увереше, че баронът ще й даде убежище. Трябваше да намери начин да го накара да остане.

Имаше един много прост начин. Да го пусне в леглото си. Побиха я тръпки, които нямаха нищо общо със студения вятър. Представи си как той се усмихва и се навежда над нея, как устните им се срещат… Мисълта да усети голата му кожа я замая и тя цялата се разтрепери.

Ти принадлежиш на Сейнт Джудс Аби. Ти си сестра от манастирската общност. Не е правилно да си с него.

Но дори този безмилостен глас не можеше да потуши копнежа в гърдите й. Преди да е успяла да се удържи, тя протегна ръце към него.

Помилва пръстите му и Кристиан я погледна въпросително. Сигурно я смяташе за луда, че търси близостта му в тази снежна буря в един чужд замък, но добре познатото желание смекчи строгите черти на лицето му.

— Много се радвам, че най-сетне стигнахме до целта — каза тя, облекчена, че поне веднъж може да каже истината. — Ако вдигнеш Балдуин от коня, ще го внесем в замъка и ще се погрижим за раните му.

Лицето му отново се затвори и тя понечи да се извини, че е отклонила вниманието му от грижите за пажа. Не каза нищо, когато Кристиан даде знак на мъжете и един излезе напред, за да му помогне.

Кристиан разпростря мантията си на земята. Двамата с работника вдигнаха Балдуин от коня, докато Гай гледаше отстрана с жално изражение.

— Кои сте вие? — попита другият мъж, който все още стоеше пред нея.

— Аз съм лейди Авиза де Вер — отговори тя, предполагайки, че титлата ще го накара да изпълнява нарежданията й. — Моля, съобщете на лорд Де Сомвил за пристигането ни.

Предположението й се потвърди. Мъжът се поклони учтиво.

— Веднага, милейди.

С помощта на другите работници Балдуин бе внесен в главното крило и настанен в стая с хубаво легло. Таблата беше украсена с резбовани фигури, завесите бяха избродирани с лози и цветя. Лицето на момчето беше бледо като чистите чаршафи под него.

— Затворете прозореца — нареди Авиза на един от мъжете и когато посочи с лявата си ръка, остра болка прониза рамото й. Все пак тя успя да я потисне и се обърна към другия работник: — Кажете да запалят огън. Намерете Марта и нека да донесе билки и гореща вода.

— И чисти парчета плат — добави Кристиан, когато мъжът хукна към вратата.

Авиза се обърна към него и му се усмихна окуражително. Знаеше, че той умира от страх за момчето. Не успя да се удържи и отново помилва ръката му.

Той я грабна в прегръдката си така бързо, че тя се стресна. Целувката му беше дълбока и жадна, сякаш искаше да открие скритите в тялото й извори на сила и да ги изпие. Когато я пусна, тя се хвана безсилно за таблата на леглото. Кристиан я гледаше невярващо. Дали пък не беше ранен, та самообладанието изведнъж го бе напуснало? Или само защото беше загрижен за ранения си паж?

Толкова дълго се беше сдържал да не я докосва. Можеше ли тя да обуздае собственото си желание за близост с него, след като той не беше издържал? Отново я побиха тръпки. Едновременно на копнеж и страх.

Ръмженето на Гай, който, без да го забележат, беше приседнал на пейката до вратата, изтръгна Авиза от магията. Не можеше винаги да разчита, че някой ще им попречи. Трябваше сама да се спре. Поне докато намери друг начин да повлияе на Кристиан, за да стои далече от Кентърбъри. Да си играе с чувствата му — това не беше правилният път да го убеди.

— Моля те, Кристиан — заговори тя, опитвайки се гласът й да звучи делово, — иди и поговори с нашия домакин, докато аз се занимавам с раните на Балдуин. Кажи му, че си ме довел в дома му. Знам, че ще те посрещне с добре дошъл.

Като видя как лицето му се втвърди, Авиза си пожела да не беше казвала последните думи. Сигурно ги беше схванал като намек, че синовете на лорд Лоуъл не са добре дошли в дома Сомвил. Баронът бе приел да се включи в играта, за да угоди на кралицата, но Авиза се съмняваше, че той е посветен в истинската причина. Трябваше да бъде много предпазлива. Ако събуди недоволството на Кристиан, той ще тръгне на път веднага щом Балдуин се оправи.

— Лорд Де Сомвил очаква да го потърся и да го помоля да ми съдейства за освобождаването на сестра ми — обясни глухо тя. — Помоли го да ми помогне.

— Защо ни третирате като пажове, които са длъжни да ви прислужват? — попита Гай и простена жално. Авиза се обърна към него, той притисна ръка към корема си и се сгърчи, сякаш страдаше от силни болки. — Балдуин не е единственият, който има нужда от помощ.

Авиза преглътна напиращите на езика й остри думи. Отдавна й беше омръзнало да слуша оплакванията на Гай, но се сдържаше. Ако беше внимавал малко повече, нямаше да се набута в трънливия храсталак и да се издере до кръв. Нито веднъж не беше попитал как е момчето. Говореше само за себе си.

— Да вървим — каза Кристиан и посочи вратата на брат си. На прага се обърна за миг и рече топло: — Благодаря, Авиза.

— Ще ми благодариш, когато Балдуин се оправи.

Той се върна и я хвана под брадичката. Този път целувката беше мека и нежна, не отчаяна като предишната, но желанието, което я обзе, беше същото. Тя притисна ръка към гърдите му и в очите му отново блеснаха сребърни пламъчета.

— Авиза, аз съм ти много задължен. Ти направи онова, което брат ми не посмя. Ти спаси живота на всички ни.

— Имах късмет.

Кристиан поклати глава.

— Не беше късмет, а добра подготовка. Ако Пит беше разбрал, че нямаш онова, което иска…

— Но то е у мен. — Авиза извади камата изпод полата си и му показа пръстена. — Той искаше това.

— Чух го да говори за пръстен, но не знаех, че е този.

— Пит и хората му носеха на шиите си същите перли.

Кристиан посегна към пръстена.

— Наистина ли вярва, че това е щяло да му даде сили да прогони краля от Англия? Нали така каза? Значи е по-луд, отколкото си мислех.

— А може би не е. — Авиза се взираше замислено в камъка. — Съществуват стари ритуали, които се изпълняват в мрак…

— Не ми казвай, че си суеверна — прекъсна я със смях той.

— Не съм суеверна. Но по света има много хора, които вярват в тези неща и са готови да рискуват всичко, за да получат, каквото искат.

Кристиан прибра пръстена в торбичката на колана си.

— Ще отида да поздравя Де Сомвил и да помоля за гостоприемството му. По-късно ще поговорим отново, Авиза. — Обхвана с два пръста брадичката й и добави: — Ще поговорим и за това, защо беше толкова добре подготвена за битката с Пит и бандата му.

Авиза кимна. Можеше само да се надява, че дотогава ще е измислила достоверно обяснение.

 

 

Както изискваше обичаят, Кристиан остави меча си пред залата. На лицето му грееше усмивка. Дали Авиза би се разделила доброволно с оръжието си? То беше част от нея като искрящите очи и меката коса, която копнееше да усети върху голата си кожа. Всичко в него реагира на представата как тя затваря очи и диша в неговия ритъм, докато той се движи дълбоко в нея.

— Оттук, сър.

Кристиан прогони изкусителната картина и последва слугата, който трябваше да го отведе при Де Сомвил. Беше чакал в приемната повече от час, ала забавянето не беше толкова непоносимо като очакването на мига, когато отново ще прегърне Авиза. Да я прегърне истински, не само за една бърза целувка, а да изследва всяка гънка на тялото й, всички примамливи закръглености, изпъкващи под дрехата й. Колко още щеше да издържи, преди да превърне фантазиите си в реалност? Тя беше дъщеря на барон. Жена, на която той бе предложил закрила и подкрепа. По ирония на съдбата тя беше напълно в състояние да се защитава сама от разбойниците. Най-голямото предизвикателство пред него беше да я предпазва от самата нея.

Кристиан вървеше по коридора след слугата и не обърна внимание на момчето, което мина покрай тях, забързано в другата посока. Мисълта му беше при Де Сомвил. Как ли щеше да го посрещне?

Кажи му, че пътуваш с мен, и той ще те посрещне с добре дошъл. Авиза бе произнесла думите с непринудеността на човек, който е уверен, че ще го приемат навсякъде. Знаеше ли колко е щастлива?

Не щастлива, а подготвена. Това бяха собствените му думи и сега беше абсолютно сигурен в тях. От вечерта, когато Авиза ги отведе на полянката, след като се скриха в гъсталака, той знаеше, че тази жена крие нещо. Откъде са се взели смайващите й бойни умения? По какъв начин ги е овладяла? И къде?

Когато влезе в стаята на Де Сомвил, Кристиан си каза, че отговорите на тези въпроси трябва да почакат. Баронът, който четеше някакъв документ, се надигна и бързо нави пергамента. Връчи го на писаря и се обърна към госта си.

Де Сомвил беше огромен мъж и надвишаваше Кристиан с половин глава. Дългата горна дреха от светлозелен вълнен плат му стигаше до петите. Къдравата кестенява коса беше увенчана с малка шапка. Златната брошка, с която бе захваната наметката му, беше със син камък, носещ печата на семейството. Де Сомвил притежаваше имения и в Англия, и от другата страна на Ламанша. Зелената дреха беше разтворена отпред и Кристиан видя ниски ботуши, а над тях плътни чорапи.

Слугата отиде при него и му пошепна нещо в ухото. Де Сомвил вдигна вежди, кимна, махна на слугата да се оттегли и пристъпи към госта си.

— Вие сте Кристиан Лоуъл — проговори той с изискана учтивост. — Син на Робърт Лоуъл.

— Да — отговори твърдо Кристиан. — Моля да подслоните мен и спътниците ми и да лекувате ранения ми паж.

— Ние не отблъскваме никого. — Отговорът прозвуча неохотно.

— Радвам се да го чуя — отговори гласът, който във фантазиите на Кристиан винаги звучеше задъхано от страст.

Той се обърна и видя Авиза да стои на прага. Дрехата й беше осеяна с кървави петна. Тя влезе и непринудено се представи:

— Милорд, аз съм Авиза де Вер.

— Вие? — Лордът я огледа изненадано. — Ранена ли сте, милейди?

— Кръвта не е от мен. Нападнаха ни, докато прекосявахме гората.

— Веднага донесете пейка за милейди — нареди строго баронът.

— Аз съм съвсем добре, но пажът на Кристиан бе ранен и се нуждае от грижи.

— Но разбира се. Всички сте добре дошли под моя покрив. — Лордът хвърли бърз поглед към Кристиан, но не каза нищо повече. Не беше и нужно. Изражението му беше заплашително. Колкото по-скоро двамата Лоуъл се махнат от дома му, толкова по-добре.

17

Авиза разтърка челото си. Не беше в състояние да скрие треперенето на пръстите си. Болката започна, когато хвърли на земята разбойника с ножа, и се засилваше с всяка минута. Започваше от лявата страна на тила и се разпространяваше в рамото. Даже звукът на собствения й глас отекваше болезнено в главата й. Въпреки това се насили и пошепна на Балдуин да си почива.

Духна лампата в стаичката, където спеше момчето, и отиде в съседното помещение. Зад средната стая имаше още една, обзаведена с хубаво и скъпо легло. Гай веднага си го бе присвоил.

В средната стая имаше маса и две ракли, Кристиан не се връщаше и тя седеше на пейката опряла лакти на масата, стиснала чело между дланите си. Сега беше подходящ момент да размисли. Когато Кристиан беше наблизо, мислите й постоянно се отклоняваха към него. Трябваше да реши проблема, който се бе явил изненадващо в замъка на лорд Де Сомвил.

От привидно нападнатия й бащин дом не бе дошъл никой, за да помоли за помощ. Може би е станало недоразумение? Тя си спомни, че абатисата я бе помолила да не стига до дома на лорд Де Сомвил, преди да са минали четиринайсет дни от срещата с Кристиан. Тя бе спазила съвестно този срок и се яви тук едва в седмицата преди Коледа. Тя беше тук, но никой от манастира не бе пристигнал в крепостта. Трябваше да измисли нещо, за да попречи на Кристиан да продължи пътуването си към Кентърбъри.

Сякаш го бе повикала с мислите си, Кристиан влезе с табла в ръце. На таблата бяха поставени няколко бокала и прашна бутилка. Той я остави на масата и започна да разтрива подутата си китка.

— Още ли те боли? — попита тя и мушна ръце под полата си, за да скрие треперенето им.

— Ще се оправя. Как е Балдуин?

— Спи. Раната е дълбока. Изгубил е много кръв.

— А брат ми?

Лицето й се затвори.

— Получи същото приспивателно, защото се оплакваше от болки. Последната му рана явно е от трън.

— Тежко обвинение.

— Ако мислиш, че се лъжа, иди и виж сам.

— Сигурно не се лъжеш, Авиза. Ти си права във всичко. — Кристиан въздъхна. — Прощавай. Това беше най-лошата седмица в живота ми.

— И за мен не беше удоволствие.

— Никакво ли?

Авиза прехапа устни, за да не му даде отговора, който очакваше. Разбира се, че се беше наслаждавала на прегръдките и целувките му, променливи като настроенията му. Той беше пълен с противоречия, лесно избухваше, но беше мек по природа. Постоянно загрижен за Балдуин, но в същото време настояваше момчето да изпълнява съвестно поставените му задачи. Белязан от позора върху семейното име и семейната чест, той бе принуден да приема обиди от хората, които би трябвало да му бъдат съюзници.

Когато Авиза не отговори, Кристиан тръгна към стаичката на Балдуин.

— Ще оживее ли?

— Ако раната не се замърси. Скоро ще сменя превръзката и тогава ще мога да кажа повече. На неговата възраст раните зарастват бързо. — Тя стана и се запъти към него с протегната ръка. Ала като видя как треперят пръстите й, бързо я отдръпна. — Балдуин вече никога няма да направи грешката да свали ръката си пред лицето на противника.

— Още не е участвал в битка и няма шанс срещу опитен противник. Не биваше да го окуражаваш.

— Не съм го направила. Той имаше заповед да ме охранява. Заповед, изречена от теб.

— Трябваше да му заповядаш да стои отзад.

— И какво от това? Щеше да се промъкне след нас.

Кристиан се обърна рязко към нея.

— Той е още почти дете. Можеше да го убият.

— Да, но остана жив. И се би смело. С риск отново да предизвикам гнева ти, ще ти напомня, че във вените му тече кръвта на Лоуъл.

— Не съм го забравил. И никога няма да забравя, че днес бе пролята наша кръв.

— Точно така. Никога не го забравяй.

Думите й явно го изненадаха, защото й хвърли замислен поглед, преди да се върне до масата с бутилката. Авиза влезе в съседната стая, за да види как е Балдуин и да го завие. Той промърмори нещо насън и тя се усмихна. Всеки звук, излязъл от устата му, беше знак, че е жив.

Когато се върна в средната стая, Кристиан наливаше кехлибарено вино в две чаши. Вдигна едната и й я предложи. Тя отпи голяма глътка и потръпна. Виното стопли устата й, но не беше в състояние да разтопи ледената стена около сърцето й. Бързо остави бокала на масата.

— Пий, Авиза — подкани я Кристиан и отново й подаде бокала. — Подправеният „Бастард“ действа много успокоително.

Тя познаваше испанското вино, любимо на английските аристократи.

— Наистина имам нужда от нещо успокоително.

— Какво те тревожи? — Той се усмихна криво и добави: — Като изключим раните на Балдуин и случилото се през последните дни.

— Това не е ли достатъчно?

Той поклати глава.

— Не и за теб, Авиза. Гай ми разказа как са те гледали всички, когато си размахала меча си в кръчмата.

— Брат ти обича да преувеличава.

— Този път не. Ти си убедила селяните да те следват въпреки смъртната опасност.

— Нямах никакво намерение да ги поведа към смъртта. — Авиза остави бокала. Тъпата болка в главата й се засилваше. — Ако наистина съм успяла да ги убедя, че не бива да се оставят Пит да ги мъчи, много се радвам.

— Ти беше силна като дъб, докато стигнахме до дома на Де Сомвил. Оттогава се държиш като престъпница преди последния съд. Надничаш във всеки ъгъл и се стряскаш при всеки шум.

— Нищо ми няма. — Тя посегна към бутилката и отново напълни чашата си. Отпи голяма глътка, но спря, защото изведнъж забеляза, че виното увеличава треперенето на ръцете й. Ако бяха треперили така, когато се изправи срещу Пит и бандата му, нямаше да може да се справи с нито един от разбойниците.

— Не ме лъжи, Авиза. — Кристиан взе чашата от ръцете й и я остави на масата. Улови пръстите й и продължи шепнешком: — Ти трепериш, сякаш си станала едно листенце от силния дъб. Какво те безпокои — сега, когато би трябвало да се радваш, че сме стигнали живи и здрави до дома на лорд Де Сомвил?

— Трябва да погледна в очите онова, което още бих могла да загубя — отвърна също шепнешком тя.

— Аз се заклех да ти помогна да спасиш сестра си и ще сдържа обещанието си. — Той вдигна ръката й към устните си.

Езикът му помилва кожата й и по тялото й пробяга гореща тръпка. Стисна ръката му до болка, готова да заплаче. Изпълнена от страх, че могъщата страст, която се надигаше в нея като прииждаща река, ще я отвлече. Въпреки това се притисна до него, изпълнена с желание да усети милувката му.

Нежната му усмивка изразяваше копнеж, който се разрасна до неудържим порив. Знаейки, че това е лудост, тя копнееше за целувките му — жарки, пламтящи, даряващи удоволствие, което беше повече от сън. Дъхът й пареше в гърлото му, докато сърцето й биеше така шумно, че и двамата го чуваха.

— Авиза… — Дишането му беше накъсано като нейното. — Ако не трябваше да бдиш над Балдуин, щях да поискам да излекуваш мен.

— Раните ти…

— Докосването ти ще ги излекува. Днес ще се грижим за Балдуин, но щом опасността отмине, и аз ще имам нужда от грижите ти. — Той я целуна нежно по устните и я пусна.

След като Кристиан се скри в съседната стая, Авиза посегна към чашата. Пръстите й трепереха толкова силно, че разля малко вино. През последните дни тя бе победила опасен противник, като беше използвала овладените в манастира бойни изкуства. Но как да победи желанието да се слее с Кристиан, което беше в противоречие с клетвите, дадени в манастира? Никой не я беше научил на това изкуство. Не можеше да води повече тази битка. Искаше да се отдаде на страстта в прегръдките му.

Ти принадлежиш на Сейнт Джудс Аби. Ти си сестра от ордена. Не е редно да си с него.

О, я млъкни! — изфуча тя на гласа, който не преставаше да я призовава към здрав разум. Как да го заглуши поне за една нощ!

 

 

Балдуин изпи билковата отвара и върна чашата на Авиза.

— Омръзна ми да спя — прошепна той и направи гримаса.

— Сънят е най-доброто лекарство. — Тя го зави до брадичката й хвърли отгоре му още една кожа. — Скоро ще празнуваме Коледа.

Момчето промърмори нещо неразбираемо.

Авиза изнесе чашата от стаичката, зарадвана, че рамото вече не я боли. Наведе се да изплакне съдчето в кофата, оставена до закования с греди прозорец и въздъхна. От пристигането им в дома на лорд Де Сомвил бяха минали два дена. Балдуин бързо укрепваше, но надеждите й да получи помощ от Сейнт Джудс Аби бързо намаляваха. Когато украсиха голямата зала със зелени клонки, тя не можа да се зарадва на настъпващите празници като другите обитатели на замъка.

Приближиха стъпки и спряха пред вратата. Тя вдигна глава и видя голяма сянка. Сърцето й заби развълнувано — докато установи, че сянката е на Гай. Той беше сам, а това беше причина за тревога. Понеже той вече не можеше да се излежава по цял ден и да се преструва на тежко ранен, тя бе предположила, че е тръгнал да преследва хубавите слугинчета и да упражнява любовните си изкуства.

Изправи се и проговори студено:

— Ако търсите Кристиан, той не е тук.

— Знам. Видях го да говори с Де Сомвил в залата. — Гай се усмихна многозначително. — Мисля, че нашият домакин е променил мнението си. Вече го смята за достоен да пребивава в дома му.

— Ако желаете да си починете, аз ще изляза. — Авиза направи знак с глава към полуотворената врата на стаята му.

— Не е нужно. — Той протегна ръка. — Можете да дойдете с мен.

Тя го дари с унищожителен поглед. За съжаление той остана без въздействие. Гай се усмихваше все така многозначително.

— Прекрасна Авиза, не е нужно да отричате истината.

— И каква истина отричам според вас?

— Че не принадлежите на брат ми.

— О, тук сте прав. — Авиза не преставаше да се чуди, че животът и в манастира я е предпазил от безнадеждното съществуване на толкова много жени. Ако не я бяха отвели в манастира, щеше да е собственост на баща си, а после да премине в ръцете на съпруга си и да му принадлежи като куче или кон. Каква ужасна представа. Да, тя искаше да остане с Кристиан, но като равен на него човек.

Гай се опря с две ръце на масата и заяви:

— Това звучи много приятно от вашата уста, красива Авиза.

Тя се опита да се отдалечи от миришещата му на ейл уста, но той вдигна ръка и я спря. За да мине покрай него, трябваше да приложи сила.

— Трябва да видя как е Балдуин — проговори предупредително тя.

— Нали преди малко бяхте при него. — Той се наведе към нея и я притисна до стената. Рамката на прозореца се вряза в гърба й и тя се опита да го отблъсне.

— Пуснете ме!

— Защо? — попита с усмивка Гай. — Нали трябва да ви дам възможност да опознаете превъзходните ми способности.

— Не е нужно. Чух някои неща и те са ми достатъчни.

Той се изпъчи гордо.

— Сигурно много жени са ви казали, че би било глупаво да се откажете от блаженството, което можем да преживеем заедно.

Авиза неволно се запита как е могла да нарече Кристиан арогантен. Брат му го надминаваше по всички линии.

— Отказът се отразява благотворно на душата — изстреля тя в отговор.

— Затова ли не сте в леглото на Кристиан?

— Не съм казала, че не желая вниманието на брат ви.

— Да, разбирам, че го желаете. — Той плъзна ръка по тила й и когато тя извърна глава, улови брадичката й и я обърна към себе си. — Не ви ли е ясно, че му отказвате нещо, което желае повече от вас?

Авиза спря да се отбранява.

— Какво искате да кажете?

— Кристиан иска да се прослави като велик воин. Как би могъл да го постигне, като вие постоянно му спасявате живота?

Авиза вирна брадичка.

— Нямаше да се наложи да му спасявам живота, ако вие бяхте способен да се биете редом с него.

— Нали си има Балдуин? Хлапето го следва сляпо във всяка битка. Аз не му трябвам. — Пръстът му помилва ухото й. — Вие също не му трябвате, прекрасна Авиза. Той гори от желание да изтрие петното, което ни лепна нашият скъп баща, изоставяйки Хенри в най-черния му час. Нима не разбирате? Винаги когато се притичвате на помощ на Кристиан, това е знак, че той се е провалил. Като баща ни.

Авиза го гледаше втренчено. Много искаше да му възрази, но не можеше. Знаеше за големите надежди на Кристиан, но не преставаше да доказва смелостта си и да не допуска той да прояви своята. В деня, когато се срещнаха, тя надхитри разбойниците. После пак тя го освободи от пленничеството при Пит. Ако не го бе направила, това можеше да му струва живота. Тя се бе заклела да го защитава и правеше всичко необходимо, без да подозира, че с това унищожава надеждите му да възстанови опетнената семейна чест.

Когато Гай се ухили победоносно, тя изсъска:

— Двуличен негодник! Лицемер! Говорите лъжи, в които има частица истина, за да накарате другите да ви повярват.

— Ще ви кажа всичко, което искате да чуете, но трябва да дойдете с мен. — Той хвана дясната й ръка и я повлече към спалнята си.

— Пуснете ме!

— При мен ще намерите сладко облекчение, прекрасна Авиза.

— Пуснете ме!

Той продължи да я тегли.

Реакцията й дойде автоматично. Сграбчи левия му ръкав и заби юмрук между краката му. Той изстена и се сгърчи от болка, но не я пусна.

Авиза посегна под лявата му ръка и се наведе. Преметна го през гърба си и го хвърли върху каменния под. Гай изстена отново и замлъкна.

Тя се обърна рязко и излезе навън. Трепереше по-силно, отколкото след битката с Пит. Най-добре да слезе в килера и да вземе нови билки за Балдуин. Само така ще се успокои. Но не тромавият опит на Гай да я прелъсти бе разтърсил самообладанието й, а твърдението му, че тя е причината Кристиан постоянно да доказва смелостта си.

 

 

Някой извика името й и Авиза спря. Обходи с поглед голямата зала, украсена със зелени клонки, и видя лорд Де Сомвил да й маха оживено. Авиза привдигна полата си и забърза към него. Колкото повече се отдалечи от покоите си, толкова по-добре. Дано Гай се осъзнае скоро и да потърси късмета си другаде.

Изведнъж някой я сграбчи. Тя бе готова да вдигне ръце и да се отбранява, когато осъзна, че я прегръщат две жени. Две жени, които я наричаха „сестро“.

По-голямата, с половин глава по-ниска от Авиза, пошепна в ухото й:

— Съжалявам за закъснението. Имаше силна буря, която ни забави с дни.

Авиза отстъпи крачка назад и огледа с усмивка двете си сестри. Косата на сестра Мавиза беше само малко по-тъмна от нейната и остра като четка. Тя беше с кръгло лице и ръце, цялото й тяло изглеждаше закръглено, но впечатлението беше измамно. Тя се движеше светкавично като невестулка и никой не можеше да се мери с нея в битка.

Като видя сестра Ермангардин, Авиза се стресна. Тъмнокосото момиче не беше по-голямо от Балдуин. Имаше невинно лице, което й подхождаше, защото не мечтаеше за суетния свят навън като другите момичета на нейната възраст в манастира. Защо абатисата бе изпратила и нея?

Тя помоли сестрите да седнат на една маса, от която можеха да виждат цялата зала, и отиде да благодари на лорд Де Сомвил, че й съобщи за пристигането им. Направи се, че не забелязва любопитството на барона, който нямаше представа какво е довело в замъка му двете момичета, попитали за Авиза. Явно кралицата го е уведомила само за нейното пристигане.

Когато Авиза се върна при гостенките си, сестра Мавиза тъкмо предупреждаваше младото момиче да си държи устата затворена.

— Постарай се да овладееш избухванията си — заключи тя и се усмихна на Авиза. — Скъпа сестро, много ни липсваше в манастира. Бяхме много разтревожени от отсъствието ти, докато узнахме защо е основана нашата обител.

— Вече всички ли знаят?

— Абатисата ни разказа малко след като ти замина. — Сестра Мавиза се засмя с мелодичния си глас. — Сестрите говореха какво ли не и достопочтената майка реши, че е най-добре да ни каже истината.

— Толкова сме горди — намеси се сестра Ермангардин.

— Гордостта е грях — сряза я Мавиза. — Не забравяй на какво са те учили, сес… Ермангардин. — Тя се изчерви и поясни: — Не бива да забравяме, че извън стените на манастира трябва да се обръщаме една към друга като светските дами.

Авиза кимна. Наистина не биваше да забравят това предупреждение. Една-единствена непредпазлива дума и истината, която тя толкова се бе старала да крие, щеше да излезе наяве.

— Радвам се, че сте тук.

— Безкрайно се учудих, когато абатисата ме прати да дойда при теб и да се представя за твоя сестра. Добре, че косите ни си приличат. Абатисата предпочиташе да изпрати сестра Малори, но косата й е тъмна като на моята млада спътница. — Мавиза се засмя и посегна към парче хляб, останало на масата. Разчупи го на две и подаде едната половина на Ермангардин.

Момичето се наведе към нея и попита тихо:

— Къде е клозетът? Ако хапна нещо, ще се пръсна.

Авиза й обясни откъде да мине и когато малката се отдалечи тичешком, попита Мавиза:

— Защо абатисата е изпратила Ермангардин с теб?

— И аз се учудвам. Вече няколко пъти съм я питала, но тя или избягва отговора, или казва истината, като твърди, че абатисата й е казала да изпълнява ролята на моя прислужница.

— Да, това звучи правдоподобно. Редно е да имаш прислужница.

— Освен това присъствието й придава достоверност на историята за бягството ми от враговете на семейството ни.

— Разкажи ми тази история. Ще се постарая да я запомня, за да не правя грешки, когато ме питат.

Мавиза разказа набързо как избягала от дома на Уейн от Моорбърг. Изчакала да започне празненството по случай предстоящата сватба, предрешила се като селянка и се измъкнала през задната врата. Обяснението, че баронът иска да се ожени за дъщерята на своя враг, звучеше правдоподобно — женитбата би му дала право да претендира законно за земите, които си е присвоил.

— А как си избягала от стражите, поставени от барона пред стаята ти? — попита Авиза, когато Ермангардин се върна и посегна към хляба.

— Аз… Господи, забравих!

Момичето заговори с пълна уста:

— Сложила си сънотворно във виното им. Получила си го от една слугиня, която ти съчувствала за тежката ти участ.

Мавиза се засмя и прегърна младата сестра.

— Май абатисата те е изпратила, за да помниш всички подробности. Сега обаче да чуем Авиза. Какво се случи, след като напусна абатството?

Авиза им разказа за преживяванията си, като пропусна много съществени подробности. Важното беше, че е успяла да предпази Кристиан от отиването в Кентърбъри.

Премълча за опита на Пит да замени пленника срещу пръстена, премълча и че се е сражавала заради Кристиан. И най-вече премълча, че гори от желание да се люби с него. Дали не посмя да им признае истината, защото се боеше, че ще я укоряват за слабостта — или защото се опасяваше, че ще я издадат?

— Ти се възхищаваш на сър Кристиан — отбеляза Мавиза и сложи ръце на масата. — Издава го усмивката ти, когато казваш името му.

— Той заслужава възхищение.

— Хубаво е, че е повярвал на измислената ти история. — Мавиза понижи глас. — Положението в Кентърбъри става все по-напрегнато.

— Какво се е случило?

— Архиепископът влязъл в катедралата, но хората говорят, че искал да отлъчи от църквата всички вярващи, които са на страната на краля. Даже се носят слухове, че има намерение да отлъчи самия крал.

Авиза изрече кратка молитва. Ако тези слухове, все едно верни или не, стигнеха до ушите на краля от другата страна на Ламанша, Хенри сигурно щеше да развихри буйния си темперамент и щеше да стори нещо, което да разцепи Англия. Тогава нищо нямаше да спре Кристиан да свърже съдбата си със съдбата на краля.

— Това той ли е? — попита Мавиза.

Авиза се обърна стреснато. Кристиан бе влязъл в залата от отсрещния край, и макар че беше много далеч от нея, тя виждаше лицето му така ясно, сякаш беше в обятията му. Той беше станал част от самата нея. Постоянно беше в мислите й — и наяве, и насън.

Дали бе усетил погледа й? Сигурно, защото се обърна и се запъти право към нея.

— Той ли е това? — попита Мавиза и стисна ръката й.

— Да.

— Не ми каза, че е толкова… толкова… — Тя се закиска, сякаш беше на възрастта на Ермангардин.

Авиза кимна. Кристиан беше толкова… толкова прекрасен. Силен, красив, смел, нахален, смущаващ… той беше всичко. И беше заел трайно място в сърцето й — тя го осъзна почти болезнено, докато той идваше към нея с лека стъпка по неравния каменен под. Кога бе подкопал решението й да се посвети изцяло на задачата си? В момента на първата им среща? При първата целувка? Когато я предизвика да се състезава с него, като й взе меча? Можеше да е всеки един от тези моменти… или някой съвсем друг. Какво значение имаше това сега?

— Той идва към нас! — Ермангардин беше в паника.

— Дишай дълбоко. — Авиза искаше да предупреди двете сестри да внимават какво говорят, но закъсня — Кристиан вече можеше да ги чува. Затова само направи предупредителен жест.

— Както чух, получила си прекрасна новина, Авиза — заговори той с широка усмивка. Никога не го беше виждала да се усмихва така.

— Най-прекрасната. — Тя стана и даде знак на Мавиза да последва примера й. — Моята сестра и прислужницата й.

— Милейди… — Когато Кристиан се наведе над ръката на изчервената Мавиза, Ермангардин се изкиска, но бързо затисна устата си с ръка.

— Скъпа сестро — рече с усмивка Авиза, — позволи ми да ти представя сър Кристиан Лоуъл, рицар в служба на крал Хенри.

— За мен е чест да се запозная с вас — пошепна задавено Мавиза, покашля се и продължи с по-нормален тон:

— Авиза ми разказа, че сте обещали да й помогнете при спасяването ми. Семейството ми ще ви е вечно задължено, сър Кристиан.

— Аз съм ви задължен. — Той се поклони отново и добави: — Моля да ме извините, но трябва да кажа нещо важно на сестра ви.

Мавиза го погледна изненадано, но кимна.

— Разбира се, сър. Аз ще отида да благодаря на лорд Де Сомвил за гостоприемството. Толкова се зарадвах, като видях сестра си, че забравих превилата на учтивостта. Моля ви, върнете се скоро при нас, за да си разкажем какво сме преживели.

Кристиан й подаде ръка. Авиза сложи пръсти върху лакътя му, удостои сестрите с окуражителна усмивка и се отдалечи. По пътя го попита какво има, но той не отговори. Вместо това я поведе по стълбата към общите им покои. Влезе в средното помещение и затвори вратата. После затвори и вратата към стаичката на Балдуин.

— Сигурно си много щастлива, Авиза — заговори той, но изражението му беше от мрачно по-мрачно. — Говорих с Де Сомвил и той ме увери, че ти и сестра ти сте добре дошли в дома му и можете да останете колкото си искате.

— А ти?

— Докато Балдуин не оздравее, аз няма да отида никъде.

Авиза въздъхна облекчено.

— Следователно ти ще останеш при Де Сомвил, докато изясниш плановете си за бъдещето — заключи той все така мрачно.

— Плановете ми за бъдещето?

Той смръщи чело.

— Не можеш да се върнеш в дома на баща си, докато лорд Уейн от Моорбърг владее насилствено земите ви. Така той само би постигнал онова, на което се надява от самото начало.

— Изглеждаш сигурен в думите си.

— Ти се биеш много добре, Авиза, но не можеш да се справиш с цяла армия воини.

Тя се изсмя презрително, дори изпухтя, макар да беше дама.

— Наистина ли имаш толкова лошо мнение за мен? Наистина ли смяташ, че бих направила нещо толкова абсурдно?

— Не, мила. Имам високо мнение за теб и за способностите ти. А сега ми кажи какво се случи.

— Лорд Де Сомвил ме повика и изведнъж видях сестра си…

— Не долу, Авиза, а тук. — Кристиан посочи пода под прозореца. — Точно тук намерих брат си да лежи в безсъзнание. Когато най-сетне го свестих, каза твоето име.

— Трябвало е да повикаш някоя от слугините. За жена е по-лесно да го свести.

Кристиан приседна на края на масата.

— Особено за теб.

— Ако си мислиш, че съм го замаяла, лъжеш се.

— Не мисля. — Той се усмихна и преплете пръсти с нейните. — Убеден съм, че не си извършила нищо, за да го окуражиш, но те моля да се отнасяш по-кротко с него. Особено ако прояви глупостта да направи нов опит за сближаване.

— Нали няма нищо счупено?

Кристиан се засмя тихо.

— Не, но само защото ти си внимавала да му дадеш един малък урок. — Привлече я към себе си и помоли: — Авиза, обещай, че ще се отнасяш меко с брат ми.

— Ако ме остави на мира.

— Ще му кажа. Надявам се, че е научил урока си. — Пръстите му се плъзнаха по гърба й. — Аз обаче не съм.

Авиза притисна ръце към гърдите му и пошепна:

— Това ме радва. — Впи устни в неговите и моментално забрави Гай. Забрави и всички лъжи, които беше изрекла. Остана само една мисъл и тя не се изгуби в блаженството на целувките му. Ще направи всичко, та този мъж да остане жив.

Всичко.

18

— Посрещни! — Авиза замахна с меча паралелно на земята и улучи острието на Ермангардин. — Мечът не е кама. Гледай на дължината му като на продължение на ръката си, Ермангардин. Мечът е просто една ръка, която не се прегъва.

Момичето кимна и вдигна оръжието си. Нагоди се към движенията на Авиза и двете сякаш затанцуваха изкусно под ритъма на стоманения звън. Обикаляха в кръг, без да се изпускат от очи, докато от мечовете им изскачаха искри.

За първи път от деня, когато Мавиза и Ермангардин пристигнаха в замъка на лорд Сомвил, Авиза не изпитваше страх, че някой ще я следи, докато тренира. Всички в замъка спяха. До Коледа имаше още два дни, но празненствата вече бяха започнали. Предишната вечер бирата се беше ляла без мяра. Когато двете с Ермангардин минаха през залата, за да излязат навън, поне двайсет души спяха на местата, където ги беше съборило пиянството.

Днес бяха избрали да се упражняват в двора зад оръжейната, където звънтенето на стомана не беше необичайно. По изгрев-слънце дворът беше абсолютно пуст.

— Добре, много добре… — Когато момичето допусна пролука в отбраната, Авиза не атакува. По-късно щеше да му покаже кога и как се е разкрило.

Ермангардин се бе съгласила с готовност да продължи упражненията си с Авиза, а тя се радваше, че отново има партньорка, макар че качествата й не бяха предизвикателство за нея. Когато отпусна меча си и даде знак на Ермангардин да стори същото, тя видя как момичето бързо изтри капчиците пот по челото си. Утрото беше много студено и водата във ведрата пред обора бе замръзнала, но тренировката беше много напрегната.

— По-добра ли бях днес? — попита умолително Ермангардин.

Авиза се усмихна окуражително и я подръпна за дългата до коленете селска роба — послушниците, които носеха дълги до земята одежди, свикваха трудно с подобни дрехи. Едва когато се научеха да въртят меча, можеха да тренират като Авиза в женски дрехи. Крайната цел беше и с рокля да бъдат така подвижни, както с късите ризи и панталоните със стегнати краища — макар че Авиза често се питаше дали изобщо е възможно да се биеш с дългите до пода ръкави, които в момента бяха на мода.

— Научила си много, Ермангардин. — Тя подаде на момичето роклята, която беше свалило за тренировката. — Сигурно скоро ще започнеш да ме побеждаваш.

— Никога. — Послушницата нахлузи роклята през главата си и я плъзна по напълно плоското си тяло. — Никога няма да стана толкова добра като теб, Авиза.

— О, разбира се, че ще станеш. Всяка учителка мечтае ученичките й да я надминат. Вярвам, че ти ще си първата, която ще го направи.

Ермангардин се обърна, за да може Авиза да стегне роклята й на гърба, и отговори:

— За мен е истинска благословия, че ти си ми учителка. Моля се един ден да стана добра като теб.

— Имаш нужда от още много тренировки.

— Ох, тези тренировки… — Ермангардин разтърка ръцете си. — Всяка частица от тялото ме боли.

Авиза се засмя тихо.

— Това никога не се променя.

Момичето също се засмя, но в следващия миг извика:

— Внимание!

Авиза, която бе забелязала с ъгълчето на окото си нечие движение, светкавично вдигна меча и парира насочения към нея удар. Отскочи назад и изгледа невярващо мъжа, който я бе нападнал.

— Кристиан! Ти да не си полудял? — В гласа й звънна ужас.

— Възможно е. — Рицарят отново вдигна меча си и започна да нанася безразборни удари. Когато Авиза парира всичките, той се засмя безрадостно. — Наблюдавах те в битка с други противници, Авиза. Мисля, че е време да открия кой от двама ни е по-добър.

— Искаш да се биеш с мен?

— Защо не? — Той държеше меча между тях, докато описа кръг около нея и я принуди да се обърне. — Аз мога да те бия.

— Не бъди толкова сигурен. — Авиза стисна зъби, готова за борба.

— Ще видим кой е по-добър в битка с меч.

— Или коя е по-добра.

— Казах, каквото казах. — Той продължи да описва кръг около нея.

— Какво чакаш?

Кристиан се усмихна хладно.

— Аз съм рицар на крал Хенри, Авиза, и съм се заклел да се отнасям учтиво към дамите. — Свали меча и обяви: — Ти започваш.

— Ще съжаляваш.

— Съмнявам се.

Тя прецени колко дълги бяха крачките му и доколко здраво държи меча. Беше го виждала да се бие и знаеше, че е добър. Но дали беше по-добър от нея?

Замахна и нанесе първия удар. Той осуети атаката с просто движение, след което тя се завъртя и се отдалечи, като при това удари меча му с такава сила, че в двора отекна звън. Ермангардин извика ликуващо.

— Браво на теб, Авиза — похвали я Кристиан и зачака следващото нападение.

Тя не се забави дълго. Замахна, като внимаваше острието на меча й да не разкъса одеждата му. Той следеше всяко нейно движение.

— Ти май можеш да четеш мисли. Досега отгатваш всяка моя крачка — засмя се тя, когато след поредното отбиване се завъртя около собствената си ос и се отдалечи на безопасно разстояние от него.

Кристиан избухна в смях.

— Ако можех да чета мисли, в главата ми щеше да има по-малко въпроси. Например къде си се научила толкова добре да владееш оръжието.

Ермангардин едва не се задави от уплаха.

— И… — продължи Кристиан с поглед към момичето — … как е станало така, че си започнала да преподаваш изкуството си на друга млади дами.

Авиза внимателно го докосна с меча отстрани и той извика. Погледът му отново се съсредоточи върху нея.

— Първият урок, който преподавам на ученичките си, е никога да не отклоняват вниманието си, когато се намират пред противник.

— Това ли сме ние? Противници? — Той блокира меча й и тя отново отстъпи няколко крачки назад.

— Не сме приятели. — Авиза бързо си възвърна равновесието. — Ти каза, че не ме харесваш.

Кристиан отново се засмя.

— Защо си запомнила това, след като никога не слушаш какво ти говоря? Знаеш, че понякога си нетърпима.

— Това беше жестоко. — Очите й се напълниха със сълзи и тя примигна няколко пъти, за да ги прогони. Мразеше се за слабостта си. Би трябвало да се възползва от гнева, а не да му позволи да я завладее. Когато отново замахна срещу Кристиан, той блокира меча й насред движението.

— Това ли е ахилесовата ти пета? — Той продължи атаката и я притисна към стената на обора.

Тя парираше ударите му, но ръцете й бяха тежки и бавни. Ермангардин й извика нещо, но тя не й обърна внимание. Мислеше само за меча, който святкаше пред нея в бялото утро.

Кристиан кръстоса меча си с нейния, опря го в стената и пошепна с лице съвсем близо до нейното:

— Нима не разбираш? Не бих могъл да изпитвам към теб нещо толкова хладно като привързаност.

— Това означава ли, че ме обичаш? — Сърцето й запя като хора на сестрите в манастира.

— Само безумец би обикнал жена, която се стреми да го насече на парчета с меча си.

— Ти си безумец!

— Това е жестоко — парира я той, но се засмя и я целуна игриво. — Предлагам да сключим споразумение. Аз ще бъда искрен с теб, а ти ще ми кажеш истината.

— Защо не започнеш ти?

— В цяла Англия няма жена, която да е толкова вбесяваща.

Авиза се изсмя тържествуващо, завъртя се и стовари меча си върху неговия. Той парира, но не достатъчно бързо.

На левия му ръкав се появи червена ивица. Авиза се втрещи от уплаха.

— О, Кристиан, прости ми!

— Никога не се извинявай на противника. Не са ли те научили на това просто правило?

Той нападна отново. Тя се нагоди към движенията му и премина в атака. Когато той вдигна меч да я отблъсне, тя го удари с все сила и оръжието излетя от ръката му.

Авиза сведе меча си и отстъпи назад. Направи лек поклон и му даде знак да вдигне оръжието си.

— Не е много умно да показваш милост, Авиза — изръмжа той.

— Ти си изключение. — Тя стоеше отново здраво на краката си и държеше меча си спокойна, готова за следващата стъпка.

Кристиан се усмихна, завъртя се и вдигна меча си.

Авиза се засмя и го цапна по задника с тъпата страна на острието. В следващия миг изписка стреснато. Кристиан се бе обърнал светкавично и сграбчи китката й. Притисна я към бедрото си, мечът падна от безчувствените й пръсти и се изтърколи по земята. Той я завъртя през ръката си, тя прелетя покрай него и падна по гръб.

— Добре ли беше? — Кристиан коленичи до нея.

— Да — отговори тя с последната глътка въздух, която й бе останала. — Къде си научил тази хватка?

— От теб. Движението ми се стори логично и го упражних с Гай. — Кристиан се ухили многозначително. — Той също пожела да го научи, защото се сети, че може да направи впечатление на жените с такава интересна хватка.

Авиза седна и разтърси глава.

— Затова ли през последните дни се оплаква от рана в коляното?

— Гай се упражнява усърдно, защото е решен да ти плати за онова, което си му сторила.

— Твоят брат е истински рицар. — Авиза се опита да се засмее и потръпна от болка, когато Ермангардин падна с цялата си тежест върху нея и я прегърна. — Нищо ми няма — заговори успокоително тя. — Моля те, влез вътре и ми приготви закуска.

— Как да те оставя сама с него! — изплака момичето.

— Нищо няма да ми стори.

— Знам, Авиза, но ако продължите двубоя и пак го раниш…

— Ще те повикам, за да се научиш да правиш превръзки.

Момичето кимна сериозно и Авиза се засмя. Без да се противи повече, Ермангардин хукна към замъка. Кристиан й помогна да стане.

— Тя вярва в теб.

— Тя е млада.

— Но има добри очи. Веднага й стана ясно, че можеше да ме победиш с лекота. Ако не ми беше дала втори шанс…

— Прав си, не постъпих особено умно. — Той помилва натъртеното й бедро и тя потръпна. — Никога вече няма да проявя великодушие.

— Ще го запомня. — Той вдигна меча й и й го подаде откъм дръжката. — Хубаво оръжие.

— Изработено е от истински майстор на оръжейното изкуство. — Тя се засмя и го прибра в ножницата.

— Много си сръчна. Ще ми покажеш ли как нападаш с такъв устрем?

— Естествено.

— Владееш всякакви трикове.

— Получих добро образование.

— Но не желаеш да споменеш името на учителя си.

Авиза вдигна рамене.

— Какво означение има? Ти не го познаваш.

— Все още съм любопитен защо една жена е трябвало да се обучи да върти меч.

— А аз съм любопитна защо не обучават повече жени.

Кристиан се засмя и поклати глава.

— Подобни изявления подкопават устоите на рицарското общество, в което мъжете са длъжни да закрилят жените. Но вече започнах да се убеждавам в предимствата на предложението ти.

— Наистина ли? — Авиза беше искрено смаяна.

— Да, защото предвиждам още тренировки с теб, за да овладея най-добрите ти трикове с и без оръжие.

— С удоволствие ще те науча на това, което знам.

— Къде си овладяла този необичаен начин да се биеш?

Авиза се уви в наметката си, защото изведнъж й стана студено. Беше имала достатъчно време да измисли убедителна история.

— След последния кръстоносен поход един човек, много близък на семейството ми, доведе в Англия баща и дъщеря. — Двамата се запътиха към залата да закусят и тя продължи да разказва: — Този баща и дъщеря му произхождат от страна в Далечния Изток. В търсене на знания семейството обиколило моретата, прекосило пустините, изкачило най-високите планини на земята.

— Какво са търсили по-точно? Нима само знания за бойното изкуство?

Кристиан улови ръката й и я поведе към стълбата.

— Да. Учили се от всички хора, които срещали по пътя си. Недалеч от Персия били заловени от търговец на роби. Отвели ги в Светите земи. Там открили, че умеят да обезвреждат противниците си без оръжие, само с ръце. Подарили им свободата. Така се озовали в Англия. Бащата умря, когато бях още малко момиче. — Гласът й се пречупи. Момичетата в манастира дълго бяха тъгували за бащата на Нарико, когото всички обичаха и уважаваха.

— Дъщерята ли ти преподаваше уроци? — попита Кристиан и й отвори вратата да влезе първа.

— Да. А аз с радост ще те науча на онова, което знам.

Кристиан затвори вратата зад нея и двамата се озоваха в здрачно помещение, още недостигнато от ранното утринно слънце.

— По-късно. — Устните му се плъзнаха по бузата й. — Сега аз ще ти предам част от моите знания.

Дъхът и спря. Кристиан откопча колана й и облегна меча на вратата. Остави своя меч до нейния и взе ръцете й.

— О, Кристиан, аз съм потна от тренировката… — пошепна засрамено тя.

Езикът му се плъзна по тила й и тя потръпна.

— Вкусът ти е чудесен — пошепна дрезгаво той. Усмихна й се и продължи: — И ще те накарам да се изпотиш още повече, когато преживеем заедно блаженството на любовта.

— Заедно? — попита едва чуто тя.

— Заедно. Две окъпани в пот тела, които се милват. — Пръстите му погалиха гърдите й. — Кажи ми, че това е, което искаш, Авиза.

Ти принадлежиш на Сейнт Джудс Аби. Ти си сестра от манастирската общност. Не е редно да си с него.

Предупреждението не излизаше от главата й. Заедно с него обаче й говореше един тих глас. Никога не го беше чувала преди. Тих глас, натежал от разнежен смях и радост: Никога не си изпитвала нещо толкова истинско. Нима искаш да загубиш онова, което можеш да преживееш в прегръдката му?

— Не! — произнесе задавено тя.

— Какво?

Въпреки здрача тя видя учудването и болката му.

— Кристиан… — Не знаеше какво да каже. Отчаяно й се искаше да го помоли да я отведе в леглото си и да й покаже какво става между мъжа и жената.

— Е, добре, щом искаш така.

Той отстъпи крачка назад.

— Не!

— Какво не? Не разбирам. — Той повдигна брадичката й. — Какво искаш, Авиза?

Тя вдигна поглед. Лицето му беше напрегнато от желанието, което изгаряше и нея. Той не я желаеше само за да я подразни, както правеше преди. Желаеше я жадно, истински. Можеше ли сега да му спести истината? Отдавна й беше омръзнало да произнася лъжи. И тя искаше да бъде честна.

— Теб — пошепна тя и прогони надалеч настойчивия глас в главата си. Цял живот беше правила онова, което искаха от нея. Добрата дъщеря, която се подчини на манастирските правила. Ученичката, която се стараеше да е блестяща. Преданата служителка на кралицата, която изпълняваше заповеди. Сега щеше да се отърси от дълга и изискванията и да се отдаде на страстта.

— Не си играй с мен, Авиза.

Тя улови лицето му между двете си ръце.

— Честна съм.

— Трябва да бъдеш повече от честна. Трябва да си сигурна. Аз имам дълг към теб. Ти спаси живота ми.

— Забрави дълговете и принципите! — Каза го повече на себе си, отколкото на него.

— С радост, но тогава вече няма да спра.

Той зарови ръце в косата й и я приглади назад.

— Тогава не спирай повече.

Кристиан свали качулката й, отвори наметката и я пусна на пода. Впи поглед в очите й и обхвана раменете й. Усети ли тръпката, която я прониза? Не заради утринния хлад, а защото ръцете му я изгаряха.

Погледът му проследи контурите на лицето й и спря върху устните й с жажда, която я прониза право в сърцето. Когато ръката й падна на рамото му, а той обхвана талията й, мисълта й беше единствено за властта в очите му, за силните емоции, които бушуваха в глъбините им. Примамващи и опасни едновременно.

Опасни? Той сигурно ще й се смее, ако му каже, че силното му желание я е надвило. Ще й напомни колко пъти му е повтаряла, че никога няма да допусне някой мъж да я уплаши. Тя беше все така убедена в това, но готовността й да се разтопи в ръцете му от страст беше повече от плашеща.

Когато ръцете му се плъзнаха по гърба й, тя закопня да се разтопи цялата, да изчезне в тази прегръдка. Устните й се отвориха с почти беззвучна въздишка и той я притисна до гърдите си. Твърдостта на тялото му я посрещна с радост, макар че мъжествеността му я уплаши.

Тя зарови пръсти в косата му и затвори очи, очаквайки да усети устните му. Никога не беше копняла толкова силно за целувката му. Устата му я завладя нежно, но с настойчивост, много по-силна отпреди.

Той зашепна до устата й и всяко движение на устните му беше изкусителна милувка.

— Може би сгреших.

— Сгрешил си? — Тя не можеше да си представи, че е допуснал някаква грешка. Целувките му бяха прекрасни.

— Може би сгреших, като те убедих да оставиш на мен командването по време на нашето пътуване. — Ленива, но много чувствена усмивка се плъзна по устните му, докато пръстите му изпълняваха беззвучна мелодия по гърба й.

Докато се движеше в този такт, тя бе обзета от спомена за предишни докосвания и всяко предишно увеличаваше сладостта на сегашното. Вече се боеше, че пламъкът в нея ще избликне от кожата й.

— Наистина ли?

— Когато ме гледаш с тези смесица от невинност и желание, не искам друго, освен да изпълнявам заповедите ти. Поискай всичко от мен и аз ще го изпълня.

— Искам ти да… — Неочаквана плахост я накара да спре. — Как може една девица да иска нещо, което никога не е преживяла?

Той се усмихна.

— Тогава аз ще действам така, както предполагам, че ще ви е приятно, милейди.

— Да…

— За мен ще е удоволствие. — Той плъзна ръка по гърдите й и когато тя потрепери, добави шепнешком: — И за теб, надявам се.

— Говориш прекалено много — въздъхна тя и се понесе по вълните на насладата.

— Ще го запомня.

Той се наведе и я вдигна на ръце.

— Внимавай! Ранен си.

— Защо не оставиш на мен да преценя как се чувствам? — Очите му святкаха като диаманти. — И да се погрижа ти да се чувстваш добре.

Дъхът й пламтеше като неговия, когато потърси устата му и блаженството, което тя й предлагаше. Притисна се силно до гърдите му и отново въздъхна. Усети силата на раменете му и потъна в него.

Той повдигна леко полата й и тя затвори очи, завладяна от магията на докосването му. Усещането на грапавата му кожа върху крака й беше невероятно.

Когато отново отвори очи, тя видя, че стои пред голямото легло, което Гай си бе присвоил. Мисълта, че ще легне там, където той се е забавлявал с разни жени, я вцепени.

Този път беше сигурна, че Кристиан е прочел мислите й, защото той каза:

— Брат ми не е използвал това легло, откакто се почувства по-добре и можеше да става. Сега то е наше и няма повече да го пускам в него.

— Той ще се ядоса…

— Права си, но това не е важно.

Тя се изгуби в прекрасните му сиво-сини очи и отново се притисна до него. Той я положи върху леглото и я притисна във възглавниците. Ръцете й отново намериха раменете му.

Тя очакваше той да покрие лицето й с жадни целувки, но той беше впил поглед в нея и не мърдаше. Тя обаче не последва примера му. Познаваше всяка гънчица на лицето му, всеки израз от смеха до гнева — през изминалите две седмици се беше занимавала само с това да го изучава.

— Какво има? — попита тя. Как да му признае, че не е сигурна дали ще му достави удоволствие, каквото той доставяше на нея?

— Нищо. Чакам заповед да продължа.

Лицето му се приближи до нейното.

— Мислех, че ти си поел командването. — Смехът й потрепери до устата му.

— Когато те държа в обятията си, се подчинявам на заповедите ти.

— Тогава ти заповядвам да ме научиш на всичко, което трябва да знам, за да ти доставя радост.

— Подчинявам се с радост, милейди. Следва първият урок.

Той хвана лицето й между двете си ръце, завладя устата й и смело пъхна език между устните и, за да ги отвори. Ритъмът на дъха му настигна нейния и се сля с него. Това беше заповед, на която тя не можеше да се подчини, и тя пожела да вкуси устата му.

Затворила очи, тя се наслаждаваше на невероятните усещания от докосването му. Устата му се плъзна надолу и се потопи във вдлъбнатината между гърдите й. Целувката му изгори тъканта, която разделяше кожата й от устните му. Когато той се отдръпна, тя се устреми жадно към него, искайки още, и тихо простена.

Кристиан сложи пръст на устните й.

— Шшт. Ти каза, че не искаш да говорим.

Той се претърколи по гръб и я вдигна над себе си. Тя склони глава и плъзна език по ухото му. Той беше направил същото с нея и този нежен жест разпали още повече желанието й. Горещият му дъх излизаше на тласъци от гърдите и пареше кожата й. Името му излезе като стон от устните й. Нищо не беше звучало така сладостно, нищо не беше толкова великолепно за изричане.

Без да се бави, Кристиан развърза роклята й и я свали до хълбоците. Притисна я до себе си и тя потрепери от ненаситно желание.

И тя трябваше да го докосне. Докато ръцете му милваха гърдите й, тя знаеше, че и в най-чувствените си сънища не си е представяла как мускулите му ще реагират на невинните й докосвания. Когато стигна до колана му, усети треперенето му. Въпреки това тя не се отдръпна. Не знаеше какво да прави и се почувства странно.

— Има ли нещо? — пошепна той.

— Не знам какво да правя.

— Никога не съм помислял, че ще чуя тези думи от твоята уста.

— Не си играй с мен. — Гласът й пресекна. — Не сега.

— Трябва да ми дадеш време да свикна с новата Авиза. Не съм очаквал да те видя такава. Ти винаги си решена да правиш, каквото искаш, и си толкова сръчна във всичко друго, че сега не мога да повярвам на очите си. Да те видя несигурна — това е едно напълно ново преживяване за мен.

— Несигурна… и несръчна. — Болезнено беше да произнесе тази дума.

— Това ли те тревожи? Ти ми възложи да те науча, за да открием заедно насладите на любовта, така ли беше?

Той се надигна и седна, без да я изпуска от прегръдката си.

— Авиза, моя прекрасна Авиза, нима не разбираш? Прави всичко, което искаш да направиш, като си с мен.

— Но аз не знам точно какво искам да направя.

— Наистина ли? Добре, ще ти дам няколко съвета. — Устните му започнаха да милват бузите й, носа, миглите, брадичката. После се отдръпна от нея, за да може да я види, и тя прочете в очите му всичко, което искаше.

Той свали роклята й и мушна ръка под дългата й риза. Ръцете му, закоравели от боравенето с меча и лъка, сега се движеха нежно и внимателно. Развърза бавно панделките, които стягаха чорапите й на височината на коленете. Свали единия, после другия, вдигна крачето й и притисна устни към петата.

Авиза посегна слепешком към него. Когато устните му започнаха да милват глезена й, тя се вкопчи в него, надвита от чувства, за които нямаше име. Той пусна крака й и продължи нагоре под ризата. Развърза ножа и с усмивка го хвърли на пода. После свали ризата й.

Жадният му поглед се впи в голото й тяло и тя се изчерви до корените на косата. Понечи да се закрие, но той я спря.

— Остави ме да се насладя на красотата ти — помоли тихо той. — Ти си моята оживяла фантазия. А ти имаш ли фантазии?

Тя поиска да отговори, но не намери думи да опише онова, което си беше представяла. Вече знаеше, че мечтите й са били само мъничка част от възбудата, която изпитваше сега.

— Научи ме — помоли тя. — Научи ме да те докосвам, както желаеш.

— Почакай малко.

— Мислех, че ще се подчиняваш на заповедите ми — протестира тя.

— Това е вярно и ще го направя — отговори с усмивка Кристиан. Надигна се и свали горната си дреха и ленената риза. Сиянието на огъня оцвети кожата му в златно червено. Без да бърза, той свали бричовете от силните си крака.

Авиза го гледаше втренчено, неспособна дори да диша. Никога не беше виждала голо мъжко тяло. Той беше перфектното допълнение към нея — широк, където тя беше тясна, корав, където тя беше мека.

— Тук — пошепна той, притисна ръката й до гърдите си и бавно плъзна пръстите й към слабините си. Тя се поколеба и той се засмя. В смеха му звънна настойчивост, която малко я уплаши.

— Не се страхувай от онова, което скоро ще стане част от теб.

В очите му тя видя глада, който измъчваше и нея. Глад, в който се примесваше диво желание. То я пронизваше и предизвикваше. Колебливо протегна пръст и попила твърдото място между краката му. Копринено меката кожа запулсира под докосването й.

Кристиан простена дрезгаво и я притисна върху кожите. Сега устата му не беше мека, а настойчива. Тя реагира със същото желание. Той плъзна език по закръглеността на гърдите й и взе зърното в устата си. Тя извика и се отдаде цяла на блаженството, което предизвика тази интимна милувка. В долната част на корема й пулсираше болка и когато ръцете му се насочиха натам, желанието стана почти непоносимо.

Когато пръстът му проникна в нея, тя проследи ритъма и разбра, че той изпълнява обещанието си. В тялото й се разгаряха пламъци. Тя се вкопчи в раменете му, уплашена, че ще потъне в огъня. В следващия миг нещо в нея се пръсна и тя се отпусна трепереща.

Той я подкани да отвори очи и тя видя усмивката и възбудата в очите му. Той се радваше, че й е доставил удоволствие. Целуна я нежно и тялото й се притисна до неговото, жадувайки за още.

— Това е напълно ново за мен — проговори замаяно тя.

— Ти ми заповяда и аз те уча. А сега какво, милейди? Очаквам нови заповеди.

— И аз.

Той се наведе над нея и когато телата им се сляха, я прониза светкавица. За момент припламна болка и той спря. Тя протегна ръка и помилва лицето му. Пошепна името му и той се задвижи бавно, после все по-бързо, обзет от жаждата за задоволяване. Тя се нагоди към ритъма му, готова да му даде всичко, което той й предлагаше. Когато той завладя устата й в жадна целувка, тя не бе в състояние да реагира, защото отново беше близо до върха. Спря да мисли, чу как той изохка от задоволство и се наслади на този прекрасен звук.

 

 

Авиза отвори очи и примигна. Усети под себе си мека кожа, усети, че е завита до брадичката. Раздвижи пръстите на краката си и се протегна доволно. Къде се намираше? На устните й изгря усмивка. О, да, тя беше в прегръдката на Кристиан. Бузата й почиваше на рамото му.

Премести глава и видя, че той я наблюдава. Той приглади косата й назад и пошепна:

— Много си красива, когато спиш, Авиза.

— И когато съм будна, нали?

Той се засмя нежно.

— Още нещо, което не очаквах от теб — да просиш комплименти от мъжа.

— Всичко, което се случи днес, е непривично за мен — отвърна с усмивка тя. — Крайно време е да го променя.

— Добра идея. — Той я целуна леко по челото и тя шумно пое дъх.

— Какво има? — попита той и усмивката му угасна.

— Мислех… искам да кажа, предполагах… — Тя притисна ръка към гърдите му. — Не предполагах, че дори един толкова добродетелен жест ще ме възбуди.

— Нима си очаквала, че когато станем интимни, радостното очакване ще угасне?

— Не знам. Никога не съм мислила за това.

— Тогава е време да ти покажа колко често аз съм мислил за това. Ти беше добра ученичка, но трябва да се упражняваш много старателно.

Той завладя устата й в жадна целувка и отново отприщи страстта в тялото й. Авиза затвори очи и разбра, че искаше да споделя тази страст с него през остатъка от живота си. Спомни си, че това е невъзможно, и се зарече да се наслаждава на любовта му дотогава, докато може.

19

Авиза влезе в параклиса, разположен извън вътрешните крепостни стени. През високите прозорци с цветни стъкла можеше да проникне всеки натрапник, осмелил се да се покатери по стената.

Вътре имаше само четири реда пейки пред олтарна решетка, украсена със зеленина. По каменния купел за кръщене бяха издълбани фигури на животни и цветя. Плочките на пода бяха в черно и червено. В помещението миришеше на влага и изгорели свещи.

Тя се настани на средната редица, склони глава и зашепна молитвите, които винаги й бяха давали утеха и надежда. Латинските думи излизаха от устните й с лекота. Тя не се молеше механично, както някога, когато нетърпеливо чакаше да свърши утринната или вечерната служба, а бавно и отдадено, за да намери покой. Трябваше й време, за да подреди мислите си.

В манастира всичко беше толкова просто. Уроците започваха рано сутрин и завършваха с падането на здрача. Сестрите, които се усъвършенстваха в бойното изкуство, работеха заедно, другите служеха на манастира по друг начин. Преди появата на кралицата никой не беше поставял под въпрос начина им на живот.

Дали ще изпратят друга, ако се разбере, че тя е нарушила клетвата си за вярност? Авиза впи поглед в сплетените си пръсти, почиващи на пейката пред нея. Кралицата й бе поръчала да направи всичко, за да задържи Кристиан далече от Кентърбъри. Абатисата се бе присъединила към тази заповед, но Авиза се съмняваше, че заповедта включва и споделянето на леглото му.

Манастирът — единственият й дом — беше затворен за нея. Нямаше къде другаде да отиде. Обитателките му бяха единственото семейство, което някога беше имала. Семейство, за което вярваше, че е завинаги. Семейство, което досега възприемаше съвсем естествено.

Кристиан не й даде никакви обещания, излизащи извън споделената им страст. Тя не поиска нищо от него. Не само защото бе завладяна от страстта му, а и защото знаеше, че няма да даде обещание, което не може да сдържи. Дали се опасяваше да чуе признанието му, че я е направил своя само защото тя е дала съгласието си? Дали той изобщо беше помислил какви ще бъдат отношенията им след първите мигове на екстаз?

Тя му се отдаде с готовност и без да мисли за някакви други задължения. Отново си спомни как се усещаха пръстите му върху голата й кожа и се разтрепери. Сега трябваше да живее с последствията. Едно нещо обаче не бе променено. Тя щеше да сдържи обещанието си и да държи Кристиан далече от Кентърбъри, докато конфликтът между краля и архиепископа се разреши, все едно по какъв начин.

— Толкова силно желая да ти служа, както обещах — пошепна тя и притисна ръце към пейката. Не беше сигурна към кого са отправени думите й — към абатството или към кралицата. Сигурно и към двете. — За малко да се проваля, когато допуснах Кристиан да освободи Гай. Това няма да се повтори. Ще сдържа обещанието си.

Зачака утехата, на която се надяваше, но не я получи. Чуваше само биенето на сърцето си. В прегръдката на Кристиан то се стремеше да избяга от гърдите й и да се съедини с неговото.

Тих шум я стресна и тя се обърна бързо. Зад последната пейка стоеше Кристиан, скръстил ръце зад гърба си. Чистата горна дреха, чиято мека вълнена материя подчертаваше бронзовия загар на лицето му, сигурно беше подарък от домакина им. Прясно измитата коса падаше по раменете. Защо не я е поканил да му помогне при къпането…

Споменът за твърдите мускули под пръстите й отново я разтрепери.

Той заобиколи пейката и тръгна към нея. Мечът, окачен на колана, се движеше в такт с крачките му. Без да каже нищо, той се наклони и зае място зад нея.

— Откога си тук? — попита тихо тя.

— От няколко минути. Не исках да преча на молитвата ти. — Той помилва резбата на пейката и продължи замислено: — Но това беше повече от молитва. Никога не съм те виждал такава, Авиза. — Протегна ръка и помилва косата й. — Ти излъчваш тиха радост и отдаденост, каквито не сам предполагал, че притежаваш.

— Да не би да си очаквал, че ще вляза в параклиса, за да се упражнявам с меча?

— При теб човек никога не може да е сигурен — отговори с усмивка Кристиан.

— Това би могло да се възприеме като обида.

— Не съм искал да те обидя. — Лицето му стана сериозно. — Казах го не без завист.

— Завист? — повтори учудено тя. — По каква причина?

— Питаш ме за причината… — Той я помилва по бузата и постави пръст под брадичката й. — Завиждам ти за смелостта. Ти си по-смела от всички рицари на краля. Когато те наблюдавам, често се питам има ли нещо, което би могло да те уплаши.

— Ти ме плашиш.

— Аз?

— Ти и чувствата, които будиш у мен. — Тя извърна лице.

— Тези чувства те плашат?

Авиза се изправи и се запъти бързо към изхода. Беше й неловко да говори за чувствата си в параклиса.

— Не самите чувства ме плашат, а фактът, че ги изпитвам.

Той стана и се изправи зад нея. Сложи ръце на раменете й и й попречи да излезе навън. Когато заговори, дъхът му помилва тила й и погъделичка ухото.

— Авиза, искам да знам за какво говориш. Дали за онова, което изпитваш, когато те прегръщам и целувам? Ако е така, в тази чувства няма нищо заплашително. Това преживяват всички мъже и жени, когато са близо един до друг и се желаят. Това е желание, което може да бъде задоволено само от тях двамата.

— Но аз не бива да изпитвам такова желание!

— И защо?

— Защото… — Тя хвърли плах поглед към олтара.

Кристиан се засмя и това я вбеси.

— Добре е, че поне един от нас го намира забавно.

— Бъди честна, Авиза. Представата че жена като теб, изпълнена с живот и дързост, ще прекара живота си в уединение, е абсурдна. Не мога да си те представя например като монахиня. Ти носиш меч и си служиш отлично с него. Обичаш силата, която усещаш в раменете си пред лицето на врага. Битката те опиянява. Победата те кара да ликуваш. Точно това ме възбужда у теб.

Той зарови пръсти в косата й и намери устата й с лекота, окрилена от спомена за интимността, която бяха споделили. Тя се притисна до него и го пожела още по-силно отпреди. Когато целувката се задълбочи, пръстите й се вкопчиха в гърба му. По дяволите, защо помежду им имаше толкова много пречки.

— Какъв хубав начин да използвате параклиса — проговори подигравателен глас откъм вратата.

Авиза се отдели от Кристиан и пламна от срам. На прага стояха трима мъже. Един от тях излезе напред. Русата му коса беше посивяла по слепоочията и вече редееше. Яркочервената одежда показваше, че е богат и могъщ лорд. Той хвърли бърз поглед към нея и се съсредоточи върху Кристиан. Това трябваше да покаже, че тя няма никакво значение за него.

Непознатият извади меча си и Кристиан светкавично посегна към своя. Мечът на лорда блокира движението и Кристиан отдръпна ръката си, преди острието да я прониже. Той отстъпи крачка назад и в погледа му блеснаха гневни искри. Непознатият се поколеба и се озърна за другарите си.

Авиза разбра, че нейният час е настъпил. Ръката й бавно се плъзна към меча. Никой не я забеляза. Лордът щеше да съжалява, че я е подценил. Точно когато стисна дръжката, мъжът заговори.

— Какви ги вършите с дъщеря ми, Лоуъл?

— Дъщеря? — изохка задавено Авиза и скри ръце под наметката си.

— Нима не познаваш баща си, момиче?

Авиза не беше сигурна кой е произнесъл тези думи, защото виждаше само стоящия пред нея. Мъжът с меча беше неин баща? Отчаяно затърси в паметта си някакъв спомен. За Бога, гласът му като че ли беше по-дълбок. Не, баща й не приличаше на човека, който бе опрял меча си в гърдите на Кристиан. Представи си какво беше лицето му, когато я отведе в манастира, и затърси нови бръчки. Не, нищо не си спомняше. Косата му беше подобна на нейната, но очите му бяха по-тъмни.

— Поздрави баща си с нужната почтителност — пошепна в ухото й Кристиан.

Авиза отново зарови в спомените си. Да окаже почит на баща си? Някога знаеше как, но сега семейството й бяха сестрите от манастира и тя не си спомняше как се оказва почит на главата на семейството.

Без да се стресне от меча, тя застана между Кристиан и баща си. Коленичи пред него и сложи ръката му на челото си — така правеше с абатисата. Баща й гневно издърпа ръката си. Мечът му остана неподвижен. Той изблъска Авиза от пътя си с такава сила, че тя изохка тихо.

— Какво общо имате с дъщеря ми, Лоуъл? — попита надменно лордът.

— Тя потърси моята подкрепа.

Авиза се изправи и прехапа устни. Ако Кристиан споменеше спасената й сестра, баща й щеше да го нарече лъжец. В действителност лъжкинята беше тя, но позорът щеше да се стовари върху главата на Кристиан.

— Вашата подкрепа? — Лорд Де Вер се изсмя презрително. — Защо й е на дъщеря ми да търси подкрепата на един страхливец?

Лицето на Кристиан остана непроменено, но Авиза усети съвсем ясно възмущението му. Отвори уста да го защити, но веднага я затвори. Баща й се държеше, сякаш тя не съществува. Трябваше веднага да сложи край на този сблъсък, преди да се е изродил в насилие.

— Татко… — Тя изохка тихо, сложи ръка на челото си и се олюля. Стисна зъби и се свлече на земята. Спътниците на баща й извикаха уплашено.

Преди да е стигнала до пода, две силни ръце я уловиха. Когато усети опората на широката гръд, тя отпусна безсилно ръце. Отвори внимателно очи, за да се убеди, че е в ръцете на Кристиан. Той разхлаби прегръдката си и тя хвърли бърз поглед към баща си.

Когато Кристиан предложи да я отнесе на място, където да дойде на себе си, лорд Де Вер кимна мрачно.

— Вие вземете дъщеря ми, Грисуолд — заповяда той и даде знак на един от хората си. Грамадният мъж протегна ръце към нея. Тя беше готова да се вкопчи в Кристиан, но не посмя да разкрие, че припадъкът й е престорен, и се подчини.

— Не бива да я напрягаме — възрази веднага Кристиан. — Тя е твърде крехка и няма да издържи на напрежението.

Макар и неохотно, бащата се съгласи и Кристиан изнесе „припадналата“ от параклиса. Докато лордът и спътниците му вървяха на известно разстояние от тях, Кристиан бързо й пошепна да хване меча си, за да не се мята при всяка негова крачка, но така, че никой да не забележи преструвката й.

— Благодаря ти — пошепна той, когато Авиза хвана ножницата и я притисна към крака си. — Още няколко удара и тази вечер щях да те разочаровам.

Тя се засмя тихичко и се сгуши в него. След като изкачи стълбата, той я сложи в широкото легло и тя въздъхна разочаровано. В неговите ръце винаги се чувстваше спокойна и закриляна — особено сега, когато нямаше представа как трябва да се държи. Пристигането на баща й бе променило всичко. С какви ли намерения бе дошъл в дома на лорд Де Сомвил?

— Аз ще съм наблизо — пошепна в ухото й Кристиан и извика високо: — Ела, Балдуин!

Балдуин? Нима пажът не беше в леглото? Ами ако раната му се отвори?

Трябваше да приложи цялата сила на волята си, за да не скочи от леглото и да отиде при момчето. Като чу Кристиан да говори с пажа си в съседната стая, тя се отпусна. Той щеше да бди над момчето — както беше бдял над нея.

— Затворете вратата и спуснете резето — заповяда лорд Де Вер. — И донесете студена вода, за да напръскате лицето на дъщеря ми. Това ще я събуди от припадъка.

В името на всички светии! Нямаше никакво намерение да лежи като овчица и да се остави да я пръскат със студена вода. Отвори очи, примигна и простена с надеждата, че се държи естествено.

Лорд Де Вер веднага отиде при нея, благодари на небето и улови ръката й.

— Как се чувстваш, Авиза?

— Д-добре. — Тя погледна покрай него и видя, че само единият от двамата му спътници е в стаята. Тъкмо затваряше вратата, която свързваше покоите й с другите помещения.

— Благодаря, Грисуолд — каза баща й.

Мъжът се поклони, излезе и затвори вратата към коридора.

Авиза седна в леглото. Когато баща й я предупреди да не прави резки движения, тя притисна длани о слепоочията си, сякаш имаше болки. Трябваше бързо да научи някои неща, без да събуди подозренията му. Тя изобщо не познаваше баща си.

— За мен беше шок да те срещна тук, Авиза — заговори той.

— Мога да си представя.

— Защо си тук?

— Манастирът ме изпрати да се срещна с две жени. — Надяваше се да даде искрени отговори на всичките му въпроси.

— Изпратили са те без придружител?

Тя поклати глава.

— Бях с Кристиан Лоуъл, брат му и пажа му. Сър Кристиан…

Баща й се намръщи и тя млъкна.

— Сега говориш официално, но преди малко в параклиса го прегръщаше.

— Кристиан — поправи се тя и си обеща занапред да внимава за всяка дума. Баща й явно беше подозрителен човек.

— Той е кръщелник на кралица Елинор, а както знаете, абатството е основано от кралицата.

— Да не искаш да ми кажеш, че си пътувала с този страхливец Лоуъл по заповед на кралицата?

Без да крие възмущението си, Авиза прехвърли крака през ръба на леглото.

— Кристиан не е страхливец!

Лорд Де Вер вдигна вежди.

— А защо моята живееща в манастир дъщеря носи меч, ако той не е страхливец?

— Абатисата ми даде това оръжие. Аз не коментирам заповедите й. — Когато се изправи, Авиза забеляза, че е висока колкото баща си. Беше го запомнила като великан, но тогава е била малко дете. — Ще позволите ли да попитам какво ви води тук, милорд?

— Винаги прекарвам Коледните празници при Де Сомвил. Би трябвало да го знаеш. — Баща й се намръщи още повече и лицето му изведнъж остаря. — Всъщност не… няма как да го знаеш.

— Радвам се, че по този начин се срещаме отново.

Той кимна, очевидно неприятно засегнат от тази проява на чувства у дъщеря си, която бе отзел в манастира и бе забравил.

Вратата към коридора се отвори. Влезе мъжът на име Грисуолд, погледна в нейната посока и се поклони учтиво.

— Милорд, лорд Де Сомвил ви кани тази вечер на своята трапеза — съобщи той.

— Благодаря. Кажете на Де Сомвил, че приемам любезната му покана.

Мъжът пристъпи смутено от крак на крак.

— Има ли още нещо, Грисуолд?

— Лорд Де Сомвил каза още, че ще се радва на масата му да присъстват дъщеря ви и спътниците й.

Баща й промърмори някакво проклятие. Изпрати васала си навън със заръката да предаде отговора му на домакина и изчака вратата да се затвори зад него. Тогава се обърна към дъщеря си и се разфуча:

— Заради теб трябва да седя на една маса със сина на един страхливец!

Авиза направи крачка към него, но бе спряна от мрачния му поглед.

— Не искам първата ни среща след толкова години да е белязана от гняв, но както вече ти казах, Кристиан Лоуъл не е страхливец. Той доказа многократно смелостта си по време на пътуването ни.

— Не го защитавай! Лоуъл е син на страхливец. По негова вина законният ни крал замалко щеше да изгуби трона си.

— Крал Хенри е приел клетвата за вярност на Кристиан.

— Крал Хенри е мъдър мъж, но всеки прави грешки… например като приема клетвата за вярност на един Лоуъл.

— Лъжеш се.

— Аз ли се лъжа? — Той я погледна втренчено. — Дъщерята няма право да съди баща си.

— О, напротив. Особено когато преценката му е грешна.

Лордът посегна към меча си, но тя срещна погледа му съвсем спокойно. Ако допуснеше той да я сплаши с гнева си, съществуваше риск да не може да изпълни даденото пред кралицата обещание.

— Аз познавам историите, които се разказват навсякъде в страната, и съм убедена, че са неверни.

— Ако Лоуъл ти е наговорил куп лъжи, значи не е никакъв мъж. Забранявам ти да имаш нещо общо с него.

— Милорд…

— Ще ти намеря мъж, който с радост ще ти нашепва любовни слова, както подобава на добър съпруг. Мъж, който няма да внесе в семейството ни своето безчестие.

Авиза се справи бързо с пристъпа на паника. За баща й беше съвсем естествено да я използва, за да обвърже семейството им с някой от фаворитите на краля. Но тя нямаше да допусне друг мъж да я целува, да я докосва, да стане част от нея като Кристиан. Макар че… кой я питаше, когато баща й вземаше решения?

— Милорд, моето място е…

— Аз определям къде е твоето място, момиче, и ти казвам, че не е при Лоуъл.

— Тук сте прав.

Съгласието й го слиса. На устните му заигра усмивка.

— Радвам се да го чуя, Авиза. Може би лъжите на Лоуъл не са те омагьосали, както се опасявах.

Не Кристиан лъже, а аз. Но сега не можеше да каже истината на баща си.

— Също така се радвам да видя, че знаеш мястото си като моя дъщеря — продължи баща й. — Когато дойде пролетта, ще се погрижа…

— Да се върна в Сейнт Джудс Аби, където ми е мястото.

— Не! Няма да позволя да се върнеш в онзи манастир. Там са изложили живота ти на опасност.

— Не съм в опасност.

— Сега не, но да те изпратят на път с Лоуъл… — Гласът му трепереше от гняв.

— Моето място е в манастира.

— Аз определям къде е твоето място. Ти си доста хубавичка и няма да ми е трудно да ти намеря мъж.

— Но…

— Не ми възразявай! Решението ми е взето.

Авиза стисна до болка дръжката на меча. Не би могла да го извади срещу собствения си баща — но не би могла и да приеме бъдещето, което той й готвеше. Въпреки това замълча. Ако каже още нещо, само ще го разгневи ненужно. Затова му обърна гръб и се запъти към вратата. Излезе навън и безпомощно се запита какво би трябвало да направи сега.

Отговорът беше прост. Тя беше длъжна да изпълни обещанието, дадено пред кралицата. Нищо не се беше променило. Сега не можеше да мисли какво ще се случи след това — дали ще я омъжат за някой чужд човек и никога повече няма да види Кристиан.

 

 

Кристиан седеше на пода в стаята на Балдуин. Момчето лежеше в леглото, но само защото Кристиан му го бе заповядал изрично. Гай ходеше нервно напред-назад.

— Тя може да чака — каза Кристиан. — И ти също.

Гай изруга гневно.

— Защо да си отказвам нещо, когато ми се иска?

— Защото аз те моля.

— Искаш да те слушам, както ти слушаш Де Вер? — Гай оголи зъби в презрителен смях. — Ти побягна пред него като страхливец, какъвто те нарече.

Балдуин извика сърдито откъм леглото:

— Не можете да му позволите да говори така за вас.

Кристиан протегна крака към леглото.

— Какво искате да направя? Да предизвикам лорд Де Вер на дуел?

Той се загледа мрачно в пламъците. Нима красотата на Авиза го беше омагьосала дотам да забрави обстоятелството, че тя е дъщеря на лорд Де Вер? Цветът на очите и косата беше почти еднакъв.

— Той унижи цялото ни семейство. — Момчето погледна отчаяно към Гай. — Цялото ни семейство.

— Всяка по-нататъшна дума е излишна — отсече Гай и изпъна дрехата си. — Кристиан е омагьосан от Авиза. Няма да рискува да загуби любовта й, като застраши живота на Де Вер.

Вратата се отвори. Влезе Авиза и Кристиан се надигна. Дали бе чула думите на Гай? Всъщност какво значение имаше, след като всяка дума, произнесена от брат му, беше чиста истина?

Тя се поколеба. Пръстите й нервно стиснаха дръжката на меча.

— Надявах се да те заваря сам, Кристиан.

Гай се изсмя надменно.

— Май чувствата са взаимни, братко. — Даде знак на Балдуин и каза: — Хайде, да оставим двете влюбени гълъбчета сами.

— Балдуин, ти стой, където си — заповяда Кристиан и улови ръката на Авиза. — Ние ще говорим другаде.

— Е, желая ви да се забавлявате добре, докато си говорите — изсмя се Гай.

Авиза изпъна рамене, но не каза нищо. Кристиан побърза да я изведе от стаята.

— Къде ще отидем?

 

 

По стълбата, която разделяше вътрешното от външното крило, не срещнаха никого. Когато излязоха на горната площадка, ги връхлетя силен вятър. Голите клони на дърветата се движеха в ритъма на нечута музика.

— Дали дървото усеща вятъра с кората си, както ние го усещаме с кожата си? — промълви замислено Авиза, нахлупи си качулката на главата и разпери ръце.

— Ти си непредвидима — засмя се Кристиан и се облегна на ледения каменен зъбер. — Качих те тук с надеждата, че никой няма да се осмели да излезе на студа. А ти стоиш пред мен с развяваща се наметка, която не ти предлага никаква защита от студа, и философстваш.

— Не ми трябва никаква защита от вятъра.

— О, разбира се, че ти трябва.

Тя пристъпи към него и сложи ръка върху неговата.

— Вятърът изобщо не е студен в сравнение с тона на баща ми, когато говори за твоето семейство.

— Балдуин настоя да пролея кръвта на баща ти като изкупление за обидите му.

Лицето й загуби цвета си.

— Не бива да предизвикваш баща ми, Кристиан. Съмнявам се, че може да се мери с теб, но никога няма да се предаде, докато у него има и искрица живот.

— И аз мисля така.

— Сигурно има нещо друго, което мога да направя.

— Нима искаш да кажеш, че трябва да изляза срещу теб? Никога няма да се предам. Ще се бия до последния си дъх.

— Искаш да знаеш дали ще те убия, за да опазя семейната чест?

— Ще ме убиеш ли?

Лицето й пребледня като платно.

— Не ме питай, Кристиан!

Той помилва бузата й и привлече лицето й към своето. Ръката му се намокри от сълзите й. Тя сведе глава.

— Прости ми, Авиза — прошепна той.

Тя изтри сърдито очите си и подсмръкна.

— Не е нужно да се извиняваш. Сълзите са знак за слабост.

— Ти не си слаба. — В гърдите му пламна гняв. — И какво още каза баща ти?

— Каза, че няма да се върна в… вкъщи.

— Защо, за Бога?

— Защото щял да ме омъжи за човек, който да увеличи славата и честта на семейство Де Вер — отговори Авиза и отново извърна глава.

Кристиан стисна ръце в юмруци. Човек, който да е чест за семейство Де Вер! Не синът на Робърт Лоуъл. Неговото име щеше да донесе на семейството й само позор.

— Аз не съм този човек — пошепна той и помилва треперещите й рамене. Знаеше, че тя се срамува от сълзите си, както той се срамуваше от страхливостта на баща си. Когато зарови пръсти в копринената й коса, той си представи как мекият й дъх милва кожата на друг мъж и как този друг се забива дълбоко в нея, за да стигне до екстаза. Стомахът му се сгърчи от болка.

Тя вдигна поглед и — както при първата им среща — той се запита дали в очите й пламти слънцето. Толкова много чувства светеха в зениците им: гняв, разочарование, отчаяние… и любов.

Авиза облегна глава на рамото му, прегърна го през кръста и пошепна:

— Вярваш ли, че баща ти е страхливец?

— Глупав въпрос.

— Не е глупав. Често си казвал, че хората му обръщат гръб, но никога не си казвал дали ти вярваш в приказките им или не.

— Няма значение какво мисля аз. — Той я притисна до себе си и зарови лице в косата й. — Всички казват…

— Какво те е грижа какво говорят хората? — възрази гневно тя. — Едно мнение може да се споделя от много хора, но това не означава непременно, че е вярно.

— Говориш глупости.

— О, така ли? — Тя докосна дръжката на меча му. — Аз мога да се бия с това нещо, но всички са убедени, че е напълно невъзможно. Не виждам разлика между тази заблуда и лъжите, които светът разпространява за баща ти.

Кристиан смръщи чело.

— Ти не разбираш какво говориш. Твоето бойно изкуство е абсолютна рядкост. Изключение. А моят баща е предал краля.

— Сигурен ли си?

— Защо тогава не се е опълчил публично срещу хората, които го наричат страхливец? Защото е предател.

— Не знам, Кристиан.

Простият отговор уталожи гнева му.

— Не искам да спорим. Ти не знаеш какво е станало тогава.

— Ти също не знаеш! — Тя стисна ръцете му. — Това е първият случай, когато баща ти е проявил страхливост, нали? Защо точно в онзи ден?

— Казват, че битката била загубена.

— Би могъл да постъпи като другите и да приеме едно неизбежно поражение, нали? Никой от другите лордове, които са се сражавали редом с краля, не е бил прогонен, макар да са изгубили битката. Защо баща ти е напуснал бойното поле? Не виждам смисъл.

— Ако е искал да спаси кожата си, сигурно не се е ръководил от смислени съображения.

— Той е твой баща, Кристиан. Ти си готов да жертваш живота си за честта. Даже Гай би пожертвал живота си, за да те спаси, а за него честта не означава нищо. Защо мислиш, че баща ти е избягал, след като всички са разбрали, че предстои почетно поражение?

— Какво целиш?

— Искам да кажа, че има сигурно факти, които ти не познаваш, факти, които са известни на баща ти.

— Питал съм го, но той не желае да говори по въпроса.

— А майка ти?

Кристиан поклати глава.

— Тя почина преди много години.

— Изповедникът му?

— В Лоуъл Мот имаме домашен свещеник, но този е при нас само от няколко години. Нямам представа дали предшественикът му, отец Джеймс, е дошъл с баща ми в Англия през 1147 година.

— Къде е сега отец Джеймс?

— Не съм сигурен. Когато напусна Лоуъл Мот, за да стане служител на архиепископа, бях дете.

— При кой архиепископ отиде?

Беше му неприятно да угаси надеждата в очите и, но нямаше как.

— При Бекет. Може би е заминал с него в изгнание.

— Аха… — След дълго мълчание тя попита: — Възможно ли е да се е завърнал с архиепископа в Англия?

— Ако е още жив, сигурно е много стар.

— Значи само баща ти знае истината? — Авиза въздъхна. — Невъзможно. Трябва да има още някой.

— Да, но кой?

Тя се облегна отново на гърдите му и той я прегърна силно. Тя беше единственият човек на света, освен него, който силно и искрено желаеше да изчисти името на семейство Лоуъл от позора. Само да можеше да й даде отговор и надежда!

20

Когато брат му го повика, Кристиан не вдигна глава. Може би Гай изобщо нямаше да го забележи в нишата на оръжейната. Ръката му застина над меча. Не искаше тихият шум на парцала за лъскане да издаде присъствието му. Той се бе оттеглил тук, за да подреди мислите си.

Искам да кажа, че има факти за отношенията между баща ти и крал Хенри, които ти не знаеш, факти, които са известни на баща ти.

Думите на Авиза кънтяха в главата му. Възможно ли беше да е права?

— Знам, че си тук! — извика сърдито Гай. — Трябва да говоря с теб. Веднага!

Кристиан захвърли парцала и стана. Обвинителният тон на Гай издаваше, че няма да си отиде, преди да е казал причината за лошото си настроение. Кристиан можеше само да се надява, че брат му не е прелъстил чужда жена и увенчаният с рога съпруг го е извикал на дуел. Кристиан вече няколко пъти беше укротявал гневни съпрузи. Крайно неприятно занимание.

— Тук съм — отговори с въздишка той.

Гай изруга сърдито и Кристиан чу звън на стомана. Брат му беше стъпил върху купчина острия на стрели и сега те лежаха разпръснати по пода като черни листенца. Гай прекрачи купчината и не забави крачка, докато не стигна при Кристиан.

— Кога най-сетне ще продължим пътя си? — Тонът му беше по-остър от обикновено. — Вече не мога да понасям сарказма на Де Вер.

— Не му обръщай внимание. Той е повече самохвалко, отколкото мъдрец. — Кристиан се засмя тихо. — Учудвам се как такъв мъж е успял да създаде дете като Авиза.

Лицето на брат му помръкна още повече.

— Преди да подемеш хвалебствена песен, искам да ти кажа, че тя те е направила на глупак.

— Само защото избра мен вместо…

— Нямам нищо против да си запазиш тази лъжлива мръсница!

Кристиан тресна меча на масата между двамата. Ако останеше в ръката му, със сигурност щеше да го вдигне срещу брат си. Как смееше да обижда Авиза!

— Не говори така за нея.

— Защо се боиш от истината, братко?

— Няма нужда да хленчиш само защото тя не те пусна в леглото си.

— Защо съм й аз? Кралицата не я е изпратила да отклони моето внимание, а твоето.

— Какво? — Кристиан зяпна смаяно.

— Да, правилно ме разбра, братко, но с радост ще повторя, за да може истината да влезе в дебелата ти глава. Кралица Елинор е изпратила Авиза, за да отклонява вниманието ти и да те държи далече от Кентърбъри, докато ситуацията с архиепископа се изясни. — Гай се ухили самоуверено. — Кралицата искала да попречи на любимия си кръщелник да се изложи на опасност и да покаже, че не заслужава доверието на краля — също като баща си.

— Нашия баща. Ти носиш позора също като мен.

— Но мен не ме е грижа. Ти си този, който иска да измие петното от името на семейството, и кралицата го знае. — Гай улови меча на брат си и плъзна пръсти по острието. — Както знае и че ще пренебрегнеш с готовност всяко друго задължение, за да подкрепиш една красива жена, когато те помоли да освободиш сестра й от лапите на някакъв злодей.

— Ти си полудял!

— Аз ли? Авиза те лъже! Всяка дума, която ти е казала, всичко, което е направила… — Гай се изсмя злобно.

— Всичко, което е правила с теб, е лъжа. След като разбрах истината за нея, съм склонен да вярвам, че изобщо не е дъщеря на Де Вер. Нищо чудно той да е част от плана на кралицата. Не разбираш ли, целта им е да те задържат на място, където не те заплашва опасност. Нашата прекрасна Елинор не желае и косъм да падне от главата на любимия й кръщелник!

— Авиза е дъщеря на Де Вер. — Думите прозвучаха глупаво, но в главата му се мяркаха спомени за святкащите очи на Авиза, които посрещаха погледа му без капчица фалш. От гърлото му се изтръгна стон. Възможно ли е всичко, което е казала и направила, да е лъжа? Всичко? И споделеното в леглото ли е било лъжа?

— Защо ти е толкова трудно да повярваш в истината? Тя не е първата жена, която мами мъжа, с когото спи.

Кристиан му обърна гръб.

— Ти я обичаш! — От устата на брат му думите прозвучаха като обвинение. — Тази жена те направи на глупак, а ти я обичаш. — Той се изсмя грозно.

Кристиан взе меча си от масата и го вдигна високо във въздуха. Брат му пребледня и се приведе, за да избегне очаквания удар. Кристиан прибра оръжието си и се запъти към изхода на оръжейната. На минаване покрай брат си безмълвно сложи ръка на рамото му и напусна помещението.

 

 

— Дръж меча по-високо! — извика сърдито Авиза.

Ермангардин се опита да изпълни нареждането, но не успя да задържи тежкото оръжие. Авиза го изби с лекота от ръцете й.

— Още веднъж! — заповяда рязко тя.

Вместо да вдигне отбранително оръжието, момичето го отпусна. Погледна покрай Авиза и очите му се разшириха.

Авиза се обърна и като видя Кристиан да прекосява двора зад оръжейната, на лицето й изгря усмивка.

— Идваш като по поръчка!

Той не отговори на усмивката й. Погледна втренчено Ермангардин и момичето побягна. Авиза се загледа изненадано след ученичката си.

— Какво й е?

Кристиан преодоля разстоянието между тях с бързи крачки. Инстинктът моментално я посъветва да посегне към меча — а инстинктът никога не я беше лъгал. Защо я предупреждаваше да се пази от него?

— Аз знам истината — изрече безизразно той.

— Истината? За баща ти? Но това е прекрасно! — Тя посегна към него, но той отблъсна ръката й.

— Не. Знам, че са те изпратили, за да ми попречиш да отида в Кентърбъри.

Коленете на Авиза омекнаха. Тя заби върха на меча в земята и се опря на него с надеждата да се задържи на крака.

— Какво? Как го разбра?

— Нима няма да го оспориш?

— Не. Аз не лъжа.

— О, така ли? — Кристиан вдигна предизвикателно едната си вежда.

— С изключение на това, че дадох обещание пред кралицата да не издавам истината. Във всички други случаи бях честна.

Кристиан се изсмя — толкова студено, че сърцето й застина.

— Явно си се научила да опростяваш живота си, като решаваш къде, кога и с кого да си искрена.

— Знаеш ли колко ми беше трудно да не ти кажа истината? Исках да ти призная всичко, но не можех.

— Заради кралицата?

— Тя ми нареди да мълча. Да не казвам на никого защо ме е изпратила от Сейнт Джудс Аби.

— Какво? — Кристиан едва не се задави. — Ти си монахиня?

— Аз съм служителка на кралица Елинор.

Авиза се прокле наум. Ето че му бе издала повече, отколкото знаеше. Отново чу в главата си нареждането на кралицата: Внимавай да го държиш далече от Кентърбъри. В същото време не допускай никой да те свърже със Сейнт Джудс Аби. Ако се разбере какво е било истинското ми намерение при основаването му, манастирът ще загуби стойността си за мен. Никой не бива да знае, че обучавам млади жени да въртят меч, за да ми помогнат в случай на нужда.

— Гледай на мен като на служителка на кралица Елинор, Кристиан.

— Нещо не се връзва. Пак ли ме лъжеш?

— Не. Защо да те лъжа? Ти вече знаеш защо съм тук.

Чувстваше се виновна, но ако му кажеше всичко, това можеше да означава край на абатството.

— За да бдиш над мен, сякаш съм малко дете, което не може да направи и една самостоятелна крачка.

— Кралицата не желае някой, когото обича, да попадне в очаквания остър конфликт между съпруга й и архиепископа.

— Тогава можеше да ми изпрати вест, че трябва да стоя далече от Кентърбъри до следващата среща между Бекет и крал Хенри.

Авиза посегна към ръката му, но той я скри зад гърба си.

— Ти щеше ли да изпълниш желанието й?

— Когато се заклех във вярност пред краля, това включваше и семейството му.

— Нима не разбираш? Това е причината, поради която кралицата ме изпрати да те задържа далече от Кентърбъри. Когато някой извика, че верните следовници на краля трябва да попречат на архиепископа да вдигне народа срещу трона, тя знае, че ти ще последваш този повик.

Кристиан не отговори.

— Щеше ли да изпълниш желанието на кралицата? — попита настойчиво Авиза.

Кристиан отново не отговори.

— Моля те, кажи ми какво ще правиш!

Той понечи да отговори и Авиза се обнадежди, но в следващия миг лицето му отново се затвори. Кимна й кратко и си тръгна. Тя искаше да го повика, но знаеше, че той няма да се отзове.

Авиза стисна дръжката на меча, падна на колене и притисна лице към вярното оръжие. Плачеше, защото знаеше, че е изгубила. Изгубила бе битката, която най-много се надяваше да спечели.

 

 

Весели гласове и смях изпълваха залата. Ейл пръскаше по пода, когато гостите вдигаха канчетата и се поздравяваха за празника. Свиреха музиканти, фокусници изпълняваха номерата си за радост на децата. Всички бяха украсили косите си със зеленина.

Завладяна от болка, Авиза крачеше безучастно през навалицата. Някои от пируващите я заглеждаха, но не смееха да й подвикнат. Вечерта преди коледния ден никой не искаше да си разваля доброто настроение. Макар че дванайсетте дни необуздано празнуване започваха едва след среднощната религиозна служба, всички бяха в приповдигнато настроение, ядяха и пиеха.

Авиза едва си пробиваше път през пълната зала. По някое време чу, че извикаха името й, но спря едва когато видя Мавиза да й маха. До Мавиза стоеше Ермангардин и се взираше в пода. Лицата на сестрите й бяха мрачни и потиснати.

Едва Авиза бе стигнала до тях и до вратата, водеща към вътрешния двор, когато Мавиза каза:

— Трябва веднага да говорим с теб.

— Аз също трябва да говоря с вас. — Авиза застана така, че да вижда цялата зала. Не искаше някой да чуе разговора им — макар че това беше смешно. Скоро всеки човек в тази зала щеше да знае как е измамила Кристиан. Тя беше виновна, че честта му отново е била засегната. — Кристиан знае, че кралицата ме е изпратила да го държа далече от Кентърбъри. Само трима души в тази зала бяха посветени в истината.

Мавиза смушка момичето с лакът.

— Ти й кажи, Ермангардин.

Момичето захълца. По бузите му потекоха сълзи.

— Защо си казала на Кристиан? — попита Авиза, която едва се владееше.

— Нищо не съм му казала! — Ермангардин улови ръката й. — Заклевам се! Никога не бих казала истината на сър Кристиан. Никога!

— Значи си казала на друг?

Момичето кимна.

— На кого?

— На сър Гай Лоуъл.

— Защо точно на него?

Момичето се олюляваше като от силни пориви на зимен вятър. Разпуснатата коса не скриваше лицето му изцяло и Авиза видя, че то е напрегнато и уплашено. Явно Ермангардин бе преживяла голям страх. В гърдите й се надигна гадене.

— Кажи ми, Ермангардин — помоли меко тя.

Момичето вдигна глава и изтри сълзите си.

— Кажи ми какво ти стори Гай Лоуъл.

— Той се опита… искам да кажа, отдели ме от другите и… — Ермангардин захапа долната си устна и от очите и отново потекоха сълзи.

— Разбирам. — Авиза нежно я притисна до гърдите си. Не искаше сестричката й да види разкривеното й от гняв лице.

Тя бе сложила край на атаките на Гай, като го просна в безсъзнание на земята. Ермангардин е трябвало да потърси друг начин да се отърве от него. Авиза не можеше да й се сърди, че му е казала каквото знае, за да не я насили.

— Ще тръгнем утре на разсъмване — намеси се Мавиза.

— Добре. — Авиза приглади косата на Ермангардин и внимателно изтри сълзите й. — Ще ми липсваш, но е опасно да останете тук.

— Нима ти няма да тръгнеш с нас? — попита момичето, разтърсвано от хълцания.

— Моята задача още не е приключена.

Ермангардин я прегърна и се притисна до нея.

— Ужасно съжалявам!

— Знам. — Тя целуна момичето по челото и внимателно го отстрани от себе си. — Елате да ми кажете сбогом, преди да тръгнете утре.

Мавиза кимна и прегърна младата си сестра, за да я изведе от залата. Авиза не се помръдна, докато двете не изчезнаха в навалицата. Едва тогава излезе навън. Сама.

 

 

Кристиан изкачи стръмната стълба. Горният коридор беше абсолютно пуст. Хората на Де Сомвил се наливаха с бира и вино и празнуваха. Тази Коледа вероятно беше последната, преди конфликтът между архиепископа и краля да разцепи Англия.

Това е причината, поради която кралицата ме изпрати да те държа далече от Кентърбъри. Когато някой извика, че верните следовници на краля трябва да попречат на архиепископа да вдигне народа срещу трона, тя знае, че ти ще последваш този повик. Това бе казала Авиза. Той можеше да пренебрегне предупреждението, но не и болката в думите й. Дали я болеше, защото не бе успяла да изпълни заповедта на кралицата?

Не. Болката й не беше толкова заради провала, но той не искаше да мисли сега за това. Искаше да се напие, да се налива с ейл, докато престане да мисли и чувства. Вече беше пил много, но без никаква полза. Все още виждаше пред себе си лицето й, когато й поиска сметка. Все още мислеше за разочарованието й, когато си отиде. Все още усещаше гладката топлина на кожата й под пръстите си.

Той отвори една врата и направи крачка в помещението. Едва тогава осъзна, че физическото желание го е издало. Бе влязъл в стаята, където се беше любил с Авиза. Където бе открил колко е силна страстта й.

Когато се обърна да излезе, чу:

— Не си отивай.

— Авиза?

Тя излезе от мрака до леглото и сиянието на огъня в камината втъка злато в косата й, разпусната по раменете. Тънката ленена риза се опъваше над прелестните извивки на тялото й. Кристиан стисна зъби.

— Моля те, не ме отпращай — пошепна тя.

— Не можеш да останеш тук.

А той не биваше да се разкъсва от копнеж по нея.

— Не мога да спя. Не ме гони.

— Не можеш да останеш тук.

— Добре, ще си отида, но ми позволи да ти кажа истината. Цялата истина.

— Знам истината.

— Само отчасти. — Авиза вдигна брадичка. Сълзите, запарили в очите й, потекоха по бузите. Тя наблюдаваше лицето му с надеждата да открие дори най-малък знак, че е склонен да я изслуша. Да я изслуша истински. Часове наред се беше борила със себе си, преди да се реши да му разкрие истината. Кралицата много държеше същинската задача на манастира да остане скрита, но същевременно беше възложила на Авиза да стори всичко, което е необходимо, за да предпази Кристиан от опасността да бъде убит.

Внезапно той я сграбчи и я зацелува жадно. Тя искаше да извърне глава, искаше да му каже, че има още много неща, които той трябва да знае. Ала той не освободи устните й. Само я поведе крачка по крачка към леглото.

Когато я положи върху дебелия дюшек, тя го прегърна и жадно го привлече към себе си. Бързите му пръсти развързаха вървите на ризата й. Езикът му се плъзна по гърдите й и Авиза застена сладостно. Кристиан свали ризата й с такова нетърпение, че платът се скъса под непохватните му движения, той захвърли парчетата настрана и отново завладя устата й. Краката му се увиха около нейните и вълненият панталон се отри о кожата й.

Авиза се изгуби в екстаза, докато езикът му изследваше гърдите й, корема, вътрешната страна на бедрата й, преди да се плъзне дълбоко в нея и да вкуси женския й аромат. Когато чувствата я надвиха и тя се разтрепери под милувките му, той се отдръпна, за да свали дрехите си.

Тя го погледна и призна едва чуто:

— Омразно ми беше да те лъжа.

Той издаде неразбираем звук и отново притисна уста върху нейната. Целувката му беше настойчива, луда. Без да й даде шанс да си поеме дъх, той проникна в нея и се задвижи в бърз ритъм.

Авиза се предаде изцяло, когато той се разтрепери под напора на могъщата сила, завладяла и двамата. Последва миг на съвършенство, след който тя усети как тази сила се пръска в нея като под удар на мълния.

 

 

Кристиан хвърли поглед към леглото, в което Авиза спеше, изтощена от любовната игра. Звездната светлина бе отнела цвета на косата й — сякаш звездите й завиждаха за златния блясък. Светлината беше студена, но нейната кожа беше топла и сладка. Тя бе притиснала възглавницата до гърдите си и той закопня да е мястото на тази възглавница в ръцете й. Може би трябваше да остане. Още една нощ.

Но още една нощ щеше да доведе до следващата. Така не можеше да продължава.

Той закопча наметката си и вдигна торбата с плетената си ризница. Ще я облече по-късно, за да не събуди Авиза. Излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си. Тя бе разтворила душата си пред него, но той не беше чул почти нищо от признанието й. През цялото време се бореше с желанието да я задържи. Накрая бе изгубил… за да спечели още една любовна нощ.

Ръката му остана върху резето. Не беше редно да си отиде, без да й каже защо трябва да го направи. Баща й го бе нарекъл страхливец и може би наистина го беше страх — не би понесъл да остане и да види още веднъж отчаяното й лице, когато й каже, че всичко, сторено от нея, е било напразно.

Направи една крачка и се спъна в някого, който бе легнал напреки на коридора. Чу недоволно ръмжене и се запита кой от пияниците не е стигнал до стаята си. Остави торбата и се наведе да го събуди.

— Балдуин! — Слисването му беше безкрайно. — Какво правиш тук? Защо не си в леглото?

Момчето се надигна и разтърка очи.

— И вие трябваше да сте в леглото, сър. — Изправи се на крака, потрепери и сложи ръка върху раната си. — Не можете да я оставите тук. Баща й ще я омъжи.

— Тя принадлежи на Сейнт Джудс Аби. — Кристиан едва не се задави с тези думи, защото изобщо не беше сигурен, че в манастира ще я посрещнат с добре дошла, след като е нарушила клетвата за непорочност. Но дали наистина е нарушила клетвите си? Не си спомняше какво бе казала тя — дали е положила вечните клетви, но беше пропуснал толкова много неща, докато мислеше само как да се съедини с нея.

— Тя принадлежи на вас. — Момчето затропа с крак. — Ако я оставите тук сама, ще я видите отново като жена на друг мъж. Лорд Де Вер няма да й позволи да се върне в манастира. Откакто видя колко е красива, е решен да я омъжи за богат и могъщ лорд, който да увеличи влиянието му.

— Млъкни, Балдуин. — Кристиан никога не беше говорил на пажа си с този тон. Реакцията на Балдуин не беше учудваща — миналата година бяха омъжили сестра му за двойно по-стар от нея мъж, когото не познаваше.

Слава Богу, пажът млъкна.

— Върви в леглото — заповяда Кристиан и вдигна вързопа.

— Но вие заминавате! Аз трябва да съм с вас.

— Гай ще дойде с мен. — При мисълта, че ще се наложи да измъкне брат си от нечие чуждо легло, в което е попаднал благодарение на чара и красивите си думи, Кристиан изкриви лице. — Ти трябва да останеш с лейди Авиза. Бурята, която се надига в Кентърбъри, скоро може да обхване цялата страна. Ти си длъжен да се погрижиш за сигурността й, Балдуин.

— Искате да я върна в Сейнт Джудс Аби?

Защо този прост въпрос го улучи като удар с кама? Не знаеше кое е по-лошо: дали че искрящата от живот Авиза отново ще се затвори зад манастирските стени, или че ще легне в леглото на мъж, който задоволява честолюбието на баща й? Дали ще мисли за него, докато съпругът й се наслаждава на прекрасното й тяло? Но все едно дали зад манастирските стени или в обятията на друг — тя беше завинаги изгубена за него… освен ако не успееше да се покаже достоен за дъщерята на Де Вер. Да, той искаше да докаже смелостта си. Да изтрие позорното петно от семейството си! Никой никога вече да не говори лошо за Лоуъл. Само тогава Авиза можеше да стане негова.

21

Веднага щом отвори очи, Авиза разбра, че е сама. Не искаше да повярва, но Кристиан си бе отишъл. Един-единствен поглед към празния ъгъл, където стоеше мечът му, го потвърди.

Единственият знак от него, останал под хладната сива светлина на утрото, беше дрехата, грижливо сгъната и оставена на края на леглото. Авиза я облече и я завърза отпред. Ароматът на Кристиан се надигна от вълнения плат и тя беше готова да зарови лице в него и да се разплаче. Не, тя не искаше дрехата му, а самия него.

Наметна се с една от кожите на леглото, захвърли смачканата си риза и отвори вратата към съседното помещение. То беше празно. Тя забърза към следващото и отвори вратата с трясък. Балдуин лежеше по гръб и се взираше с празен поглед в балдахина на леглото. Сърцето й заби ускорено. Щом Балдуин беше тук, значи и Кристиан е наблизо. Може би онова, което му беше разказала за живота в манастира и за основаването му от кралицата, му бяха показали колко отчаяно е положението.

Момчето се обърна и я погледна. Надеждата й угасна със скоростта на лятна светкавица. Лицето му изразяваше отчаяние.

— Кристиан си е заминал — рече тихо тя.

— Да, милейди. — Балдуин седна и преметна крака през рамката.

Тя се обърна с гръб към него. Не искаше никои да види болката й, най-малко Балдуин. Не очакваше, че Кристиан ще я напусне след нощ, изпълнена с екстаз. Би го очаквала от Гай, но не и от брат му. Няколко пъти вдиша и издиша дълбоко и когато се успокои достатъчно, се обърна отново към Балдуин.

— Къде отиде той?

— Нямам право да ви кажа закъде пътува. — Балдуин погледна покрай нея, сякаш му беше непоносимо да срещне очите й. — Заповяда ми да остана с вас и да ви защитавам с всички сили.

— От кого?

Момчето изпъна рамене.

— Знам, че не съм велик воин като сър Кристиан — погледна я за миг и бързо отмести очи, — или като вас, милейди, но съм готов да дам живота си, за да запазя вашия.

Авиза отиде до камината и се наведе да разпали огъня.

— Не омаловажавай уменията си, Балдуин. Ти знаеш вече много. Ако ми позволиш да те обучавам, скоро ще ти позволя да учиш малките момичета.

— Вие имате ученички? Вие сте учителка? Но аз си мислех, че живеете в манастир!

— Сейнт Джудс Аби е особен манастир. — Не можеше да му каже нищо повече. — Гай замина ли с Кристиан?

Балдуин кимна. Лицето му изрази болка и разочарование.

— Да. Взе Гай със себе си, а мен остави.

— Кристиан знае, че може да повери моята сигурност на теб, но не и на Гай. Знае, че ти имаш чувство за чест.

— О!

Авиза беше готова да се засмее, когато момчето най-сетне разбра с каква чест е удостоено и се разкая за глупостта си. За съжаление в момента не й беше до смях.

— Къде отиде Гай? — попита тя.

— Но, милейди, вече ви казах, че се заклех…

— Да не ми издаваш накъде е тръгнал Кристиан. Затова не те питам за него. — Тя се уви в кожата, защото през дъските на прозорците проникваше студен вятър. — Питам те къде е искал да отиде Гай. И той ли те помоли да запазиш тайната му?

Момчето й намигна съзаклятнически. Беше разбрало.

— Той не ми каза нищо подобно, милейди. Отива в Кентърбъри.

— Защо? За да участва в сватбата на Филип дьо Боавер?

Авиза знаеше отговора и стомахът й се сгърчи от болка.

Балдуин я погледна и отговори сериозно:

— Снощи лорд Де Сомвил обяви в залата, че целият юг е призован да бъде в готовност, ако Бекет се одързости да започне битка. Каза още, че тази битка била планирана много отдавна, когато Бекет още не бил станал архиепископ.

— Защо Кристиан е толкова глупав? — простена Авиза. Беше се надявала, че най-голямото опасение на кралицата няма да се осъществи, но стана точно така.

Балдуин я изгледа мрачно и тя за пореден път установи колко много си приличат двамата братовчеди.

— Нима не разбирате, милейди? Той е готов да извърши лудост, защото знае, че баща ви никога няма да ви даде на мъж със съмнителна репутация.

— Кога тръгнаха?

— Два часа след полунощ.

— А сега се зазорява. Ако ние…

Вратата се отвори. Влезе лорд Де Вер. Огледа помещението и спря пред дъщеря си.

— Радвам се да те заваря будна, Авиза. — На лицето му грееше усмивка.

— Желая ви весела Коледа, милорд — поздрави учтиво тя и склони глава.

Той я целуна по цвете бузи.

— И на теб желая весела Коледа, красива дъще. В този специален ден ти нося радостна вест. Облечи най-хубавата си рокля и слез в залата, където ще обявя годежа ти с най-големия син на лорд Фицалън.

— Годеж? — Думата едва не я задави. — Как успяхте толкова бързо да уредите годежа ми?

— Фицалън загуби брат си в битката, когато страхливостта на Лоуъл доведе до унижаването на краля. Той знае колко силно желая да отдалеча лековерната си дъщеря от влиянието на сина на онзи нещастник. — Без да обръща внимание на святкащия поглед и стиснатите юмруци на Балдуин, лордът продължи: — Неговият син е на голяма почит в кралския двор. И в момента е там. Твоята женитба ще означава още повече чест за семейството ни.

— Защо бързате толкова? — попита Авиза, отчаяно търсейки претекст да отложи обявяването, за да може да се измъкне от замъка.

— Няма защо да отлагаме. Това е най-добрият начин да отпразнуваме Коледа.

— Но аз още не съм отишла на празничната литургия!

— Имаш време. Пък и на сватбата ти ще има литургия.

Авиза поклати глава.

— Абатисата всяка година ни напомня за специалното значение на Коледния празник. Не бива да забравяме християнските си задължения и да се отдаваме на веселие.

— Вече не си в манастира.

— Моля ви, татко! — Авиза падна на колене и вдигна ръце. — Това има голямо значение за мен.

Баща й явно се трогна от християнското й смирение.

— Е, добре. Грисуолд ще чака в коридора, ще те заведе на службата и ще те върне тук. После ще слезете заедно в залата.

— Благодаря, милорд. — Авиза сведе глава, за да скрие разочарованието си. Баща й явно не й се доверяваше и тя трябваше да признае, че постъпва умно. Щеше да бъде доста трудно да се измъкне от замъка.

— Преди да отида в църквата, трябва да се преоблека и да сменя превръзката на Балдуин.

Баща й огледа мрачно младия паж, но после кимна. Изправи я и отново я целуна по двете бузи.

— Синът на Фицалън е добър момък. Ти ще бъдеш щастлива с него.

— Благодаря, милорд. — Авиза държеше главата си сведена и вдигна поглед едва когато вратата се затвори зад баща й.

— Сбогом, татко — пошепна тя. Ако планът й успееше, баща й сигурно щеше да я прогони завинаги от семейството.

Балдуин скочи от леглото.

— Лейди Авиза, нали не смятате да се омъжите за един напълно непознат човек?

— Шшт! — Тя вдигна пръст към устните си. — Можеш ли да яздиш?

— Мога, но нямаме коне.

Авиза се усмихна.

— Баща ми и спътниците му идват отдалеч и са избрали за пътуването си най-добрите коне. Сигурно са отпочинали и много им се препуска.

— И каква полза за нас?

— Не за нас. За теб. Ако настигнеш Кристиан, ще му съобщиш, че аз тук имам нужда от неговата помощ.

— Не мога. Обещах му да остана тук.

— Но… — Авиза въздъхна примирено. Знаеше, че няма как да го накара да се откаже от клетвата си. — Добре тогава, ще опитаме нещо друго.

— Какво, за Бога? Вие сте под охрана.

Авиза заходи напред-назад, обмисляйки плана си. Когато вратата се отвори отново, тя се вцепени, но раменете й бързо се отпуснаха, когато влязоха сестрите й от манастира, увити в наметки, с вързопчета в ръце. Ермангардин беше свела глава и не смееше да погледне никого, но Мавиза излезе напред.

— Авиза, моля те да тръгнеш с нас.

— Не мога. Имам още работа тук. — Авиза сложи ръка на рамото на Балдуин и обясни. — Ние имаме да свършим нещо важно.

— Сър Кристиан вече знае, че кралицата те е изпратила да го пазиш. Каквото и да кажеш или да направиш, няма да го спре да отиде в Кентърбъри.

— Той вече замина.

Мавиза потръпна от ужас.

— Ако положението наистина е толкова сериозно, колкото се говори, той ще види със собствените си очи началото на битката между привържениците на краля и тези на архиепископа.

— Какво се чува оттам?

Мавиза въздъхна угрижено.

— В залата говорят, че Бекет се смята за по-могъщ от всеки смъртен, пък бил той и крал на Англия.

— Значи е вярно, че смята да предизвика Хенри?

— Хората разправят, че в чужбина са му направили тежка операция и обезумял от болка. Че сега не е с ума си. После се молил дни наред, но и най-пламенните молитви не успели да го освободят от злото, което принудило лекарите да изрежат обхванатите от гниене кости на челюстта му.

— Мисля, че си права. Решенията, които взема след завръщането си, са решения на луд. Всичко, което прави, има за цел да възбуди най-низките човешки инстинкти. Вместо да проповядва братска любов, той отчуждава хората от себе си с желязната си решителност да принуди краля да признае, че архиепископът му е всемогъщ и всезнаещ.

— Бароните са ожесточени.

— Знам. Затова трябва да попреча на Кристиан да стигне до Кентърбъри.

— Той няма да те послуша. — Русата монахиня стисна ръката й. — Ужасно е, че узна истината, но станалото — станало. Вече е късно да променим нещо.

— Не е късно — възрази твърдо Авиза.

— Мила сестро, открай време се възхищавам на ясния ти поглед. Не допускай сърцето да влияе върху ума ти. Разбери, късно е.

— Не! — Авиза се извърна настрана. — Кралицата ми възложи да закрилям кръщелника й и аз ще го опазя, дори с цената на живота си. — Тя прехапа устни. Думите бяха същите, които беше казала пред Кристиан, когато се изкачиха на крепостната стена.

— Защото го обичаш.

Авиза се обърна стреснато.

— Откъде знаеш? — Гласът й пресекна.

— Няма съмнение. Между вас има любов.

— Да, но тази любов не може да промени обещанието, което дадох на кралицата. Заклех се да сторя всичко, за да задържа Кристиан далече от Кентърбъри, и ще го направя.

— Бъди внимателна — помоли Мавиза. — Може да те ранят — и телесно, и душевно.

Никой не може да ме нарани по-тежко, отколкото днес.

— Да, знам.

— Можем ли да ти помогнем?

Авиза се усмихна благодарно и се обърна към Балдуин, който беше изслушал разговора им с нарастващ ужас. Момчето не биваше да чуе истината. По-късно щеше да му обясни всичко, но сега… Тя се обърна към масата и посегна към торбичката с лекарства. Извади кълбо конец и го разви. Сигурно беше дълъг повече от десет стъпки.

— Отивам на службата — заяви тя и застана пред тримата си помощници. — Там ще има много хора и сигурно ще намеря начин да се отдалеча от вярното куче на баща ми.

— Кажи ни какво трябва да направим — помоли Ермангардин, която най-сетне бе вдигнала глава.

— Първо имам задача за Балдуин.

Лицето на момчето веднага се разведри.

— Заповядайте, милейди.

— Заший завесите на леглото с този конец. Докато аз се обличам, ти ще разрежеш завесите на ивици, а после заедно с конеца ще направим здраво въже.

С помощта на Мавиза Авиза облече пътническия си костюм и се въоръжи. Обясни им плана си и Мавиза й помогна да уточни подробностите и да увеличи шансовете си за успех. Тя остави меча и наметката си при Балдуин, но не се раздели с камата на крака си. Той й подаде набързо съшитото въже. Авиза му кимна с усмивка, уви въжето около талията си и го върза така, че краищата да стигат до обувките й.

— Как изглеждам? — попита тя. Пажът се ухили.

— Красива както винаги.

— Много добре. — Тя го потупа по рамото. — Щом влезем в параклиса, ти иди в обора. Ще се срещнем там. Ако не се появя до един час, върни се тук.

Авиза отвори вратата и даде знак на сестрите си да я следват. Когато васалът на баща й застана на пътя им, никоя от жените не му обърна внимание. Следвани от Грисуолд като от зла сянка, трите слязоха по стълбата. Той им отвори вратата на параклиса и те влязоха.

Както се очакваше, параклисът беше препълнен. Свещеници и клисари стояха пред олтара. Авиза се вслуша и разбра, че службата току-що е започнала. Тя се обърна към Грисуолд и му съобщи шепнешком:

— Ще отида от другата страна, където ми е мястото.

— Милейди…

Тя пренебрегна възражението му и бързо си проби път между богомолците, застанали рамо до рамо в задната част на параклиса. Мавиза и Ермангардин я следваха по петите. Много от хората, покрай които минаваха, се оригваха шумно — явно бяха прекалили с бирата. Поглед назад й показа, че Грисуолд я наблюдава, но не се опитва да върви след нея през навалицата.

Когато богомолците коленичиха, тя последва примера им и изчака нетърпеливо, докато отново станаха. Трябваше да коленичи и да се изправи още два пъти, преди да стигне до купела за кръщене.

— Kyrie eleison, Christi eleison, Kyrie eleison — запя свещеникът.

Клисарят повтори думите му и произнесе молитва.

Авиза разхлаби възела на въжето, което беше стегнала около кръста си. Докато бавно го плъзгаше към земята, тя се зарадва, че вярващите отново коленичиха. Завърза единия край на въжето около купела и силно притисна ръце към хълбоците си, когато хората се надигнаха, преди да е успяла да стегне възела.

Знаеше, че васалът на баща й я наблюдава неотстъпно, и сведе глава над ръцете си. Единият край на въжето трябваше да е здраво завързан за купела, а другия да спусне от прозореца, преди месата да е свършила. Имаше само един шанс.

Коленичи отново и напрегна всичките си сили, за да стегне дебелото въже, преди някой да е забелязал какво върши. Бързият поглед към Грисуолд й показа, че и той е коленичил. Тя стегна възела и дръпна въжето толкова силно, че удари с лакът коленичилия до нея. Извини се шепнешком и хвана другия край на въжето. Трябваше да намери прозореца опипом, за да не привлича излишно внимание.

Намери перваза и хвърли въжето през него. Спусна го внимателно и зачака да се опъне, за да й покаже, че е паднало. Нищо такова не се случи. Какво се бе объркало?

Когато свещеникът подкани вярващите да се изправят, тя видя, че въжето се е навило върху широката дъска на прозореца. Един изпъкнал перваз му бе попречил да се спусне навън. Както беше изправена, тя го дръпна веднъж, после още веднъж. Когато усети опъване, си отдъхна. Най-сетне въжето бе минало през прозореца. Пусна го, за да използва цялата му дължина, като внимаваше възелът да не се разхлаби.

Когато свещеникът благослови вярващите, сестрите й застанаха така, че Грисуолд да не вижда въжето. Тя се придвижи внимателно към прозореца и спря, когато свещеникът я подкани да си разменят целувката на мира. Вярващите започнаха да си разменят целувки и най-хубави пожелания за мирна и щастлива Коледа. Това беше най-добрата възможност за бягство.

Авиза се разцелува с една красива жена и й пожела всичко най-хубаво.

— Виждате ли онзи едър мъж до вратата? — попита с усмивка. — Той е дошъл отдалеч и не познава никого тук. Днес е Коледа. Защо не отидете да го поздравите с добре дошъл? Заслужава си, нали?

Жената се усмихна и веднага започна да си пробива път през навалицата, за да стигне до Грисуолд и да го целуне.

Авиза чу как Мавиза каза същото на друго хубаво момиче и то последва примера на първата жена. Веднага щом Грисуолд се заговори с дамите и отмести поглед от нея, тя се наведе и пошепна на Ермангардин:

— Веднага щом скоча на земята, отвържи въжето и хвърли края му през прозореца.

Ермангардин кимна и клекна в готовност зад купела.

— Оставете ни час или два преднина. Така никой няма да заподозре, че сме избягали заедно.

Мавиза се усмихна и я побутна към прозореца.

— Побързай! Няма нужда да ни даваш указания. Ще се справим.

Авиза целуна сестрата по бузата.

— Бог да те благослови, Мавиза! — После кимна на Ермангардин, покатери се на купела и оттам на перваза на прозореца. Там спря за момент и изпрати въздушни целувки на всички вярващи. Докато си разменяха коледни пожелания, тя даде бърз знак на Мавиза и сестрата зае нейното място на перваза. През това време Авиза преметна крака през високия ръб.

Усети ръкостискането на Мавиза и се усмихна благодарно. Повечето присъстващи в параклиса бяха замаяни от алкохола и никой нямаше да разбере, че на прозореца е седнала друга руса жена. Произнесе кратка благодарствено молитва и се спусна по въжето.

То стигаше на пет стъпки над земята. Тя се пусна и скочи върху тревистия склон на рова, който обикаляше замъка. Веднага се изправи и пое дълбоко въздух. Въжето падна след нея, тя го събра и хукна към оборите, преди някои от параклиса да е погледнал през прозореца.

Балдуин я чакаше, готов за тръгване. Лицето му бе пребледняло от нервно напрежение. Не каза нито дума, когато тя помоли едно ратайче да доведе конете на лорд Де Вер и спътниците му. Докато чакаха, тя отново уви въжето около талията си, макар да се надяваше, че повече няма да й потрябва.

Изведоха конете — два сиви и един черен — във вътрешния двор и бързо се запътиха навън. Малкото хора, които срещнаха, бяха замаяни от снощния пир и не им обърнаха внимание. Без да се обръща към Балдуин, Авиза мина през портата и излезе на пътя пред стената на замъка. Момчето я следваше с любопитен поглед. Авиза спря едва когато стигнаха до група дървета в началото на гората.

— Слава богу, че успяхте, милейди! — Балдуин я гледаше с детско възхищение. — Трудно ли беше да се измъкнете от пазача си?

— Никак не беше трудно, но сега трябва да препускаме, преди някой да се е сетил да провери в обора. Позволи ми да ти помогна да възседнеш коня.

Балдуин не възрази. Авиза се надяваше, че вече е достатъчно укрепнал и ще издържи на дългото пътуване. С малко повече късмет нямаше да се наложи да изминат цялото разстояние до Кентърбъри, но трябваше да са подготвени за дълга езда.

Когато момчето се намести на гърба на силния сив жребец, Авиза отведе врания кон до един голям камък. Качи се върху него и се метна на гърба на нервно потропващото животно. Трябваше да го успокои с няколко нежни думи. Бойният кон на баща й със сигурност беше много по-бърз и по-силен от конете, които Кристиан бе намерил за себе си и за брат си.

Дано е достатъчно бърз, за да го настигна и да му попреча да жертва живота си само, за да ми докаже колко е смел, помоли се тя и препусна напред.

 

 

— И вие ли сте страхливец като баща си, Лоуъл, или ще докажете, че сте омесен от друго тесто? — иронично попита въоръженият рицар, който седеше срещу Кристиан. Западналата кръчма непосредствено пред градските стени на Кентърбъри беше слабо осветена. — На наша страна ли сте или не?

Кристиан обходи с поглед голямата маса, около която седяха почти две дузини мъже. Познаваше повечето от двора на краля оттатък Ламанша. По дрехите им се виждаха пръски замръзнала сол, което показваше, че скоро са прекосили бурното море. Ризниците и оръжията бяха натрупани в един ъгъл на помещението. Водачи им бяха Уйлям де Трейси, Ричард де Брет и Хю де Морвил, всички на възрастта на Кристиановия баща. Те бяха известни като най-верните рицари на краля.

Когато Гай се сблъска с Де Трейси малко преди залез-слънце на пътя, рицарят настоя двамата с Кристиан да пият с него, преди да отидат в дома на Де Боавер. За какво сте дошли в Англия, попита ги Гай, сигурно за да последвате повика на краля и да опазите Англия от интригите на архиепископа. Знае ли де Трейси къде се събират следовниците на краля?

Кристиан се съгласи да влязат в кръчмата недалеч от Сейнт Огъстинс Аби, но вместо очакваните герои завариха там група рицари на тайно събрание. Всички пиеха без мяра и с всяка нова чаша се уверяваха един друг, че кралят със сигурност иска смъртта на Бекет. В момента всички го зяпаха в очакване да чуят отговора му.

Гай скочи и вдигна чашата си.

— Аз съм с вас. Очаква ни голямо приключение. И ти трябва да участваш, Кристиан.

— В какво? — Кристиан също се изправи. — Кралят никога не би заповядал да убият архиепископа.

— Той ни възложи да се оправим с Бекет. Нарече го кресльо от нисък произход — възрази Де Трейси и отново напълни канчето си.

— Крал Хенри е известен със своите пристъпи на ярост. Ще позволите ли да узная дали е казал тези думи, когато е бил гневен?

Де Трейси тресна канчето си на масата.

— Кралят има всички основания да се гневи. Бекет използва отлъчването като оръжие, за да отслаби трона. — Отпи глътка и продължи с мрачно изражение: — Трябва да следваме волята на краля, иначе ще се проявим като страхливци, каквито ни нарече.

Гай сложи ръка върху рамото на Кристиан. Братски жест, или защото не можеше да се държи на крака?

— Защо се колебаеш? Това е шансът ти да направиш онова, което трябва. Участвай и докажи на краля и на цялата страна, че си смел мъж.

— Искаш от мен да участвам в коварното убийство на един невъоръжен свещеник?

— Това значи да изпълните волята на краля, — изръмжа един от мъжете.

— И прекрасната Авиза ще стане твоя. — Гай отпи голяма глътка ейл и се засмя. — Нали това искаш?

— Коя е Авиза? — попита някой.

Гай, който очевидно се наслаждаваше, че е в центъра на вниманието, удари с ръка по масата.

— Авиза де Вер от манастира Сейнт Джуд открадна сърцето на брат ми, а пък той й отне девствеността. Тази хитра млада дама успя няколко пъти да го направи на глупак.

Обзет от сляпа ярост, Кристиан заби юмрук в корема на брат си. Гай замахна с канчето по главата му, после се нахвърли срещу него с юмруци. Наложи се Кристиан да го изтика до стената и да го притисне здраво, докато съпротивата му отслабна.

— Вече ти казах, че си длъжен да говориш за Авиза с необходимото уважение — процеди през зъби Кристиан.

— Не исках да я обидя — отвърна Гай с пияна усмивка. — Тя е умна жена. Ти си глупак.

Кристиан изруга и го стисна за гърлото.

— Готови ли сте? — попита с режещ тон де Трейси и изтри с ръка пяната от устата си. — Чакаме отговора ви, Лоуъл.

— Вече ви казах, че… — започна Гай, но рицарят го прекъсна остро:

— Твоят отговор е ясен.

Де Трейси улови ръката на Гай и го дръпна да седне до него. Мъжете зареваха от смях и отново напълниха чашата му. През това време старият рицар гледаше настойчиво Кристиан.

— Чакаме отговора ви, Лоуъл. Баща ви изостави Хенри Късото наметало в най-лошия му час. — Гласът му се снижи до заплашително ръмжене. — И вие ли ще изоставите своя повелител?

— Никога! — Кристиан грабна канчето с ейл. — Аз се заклех да служа на Хенри. Никога няма да го изоставя. Нито днес, нито когато и да било!

— За чест и слава! — извика някои. Всички скочиха на крака.

— За чест и слава!

Чукнаха се, та канчетата зазвъняха, и пиха до дъно. Кристиан изкриви лице. Само неговата бира ли беше така горчива?

22

Кентърбъри беше още по-прекрасен, отколкото си го беше представяла Авиза. Обграден от внушителни стени, с високи къщи от двете страни на улиците, които започваха от катедралния площад. Когато преминаха през портите с уморените коне и изтощения паж, улиците бяха пусти. Входовете на къщите бяха украсени със зелени клонки, но отникъде не се чуваха песни. Никъде не се виждаше весела суетня, не се разиграваха и улични представления за забавление на гражданите. Празничните обичаи изглеждаха забравени. Вместо това във въздуха висеше черен дим и предчувствие за надвиснала заплаха.

В манастира сега празнуваха деня на свети Албърт, основателя на бенедиктинското абатство. Двайсет и девети декември беше голям празник. Така трябваше да бъде и в Кентърбъри, защото братята от манастира сред катедралните стени бяха бенедиктинци.

Тишината изглеждаше зловеща и Авиза често хвърляше поглед през рамо.

— В тази посока — каза пажът и зави наляво в малък двор недалеч от стената, която разделяше катедралата от града.

Къщата в задната част на двора беше ярко осветена и се открояваше сред зимния мрак. Пред нея стояха няколко коли, а следите в замръзналата кал издаваха оживено движение на хора и коне.

Пажът задумка с юмруци по входната врата. Когато някои му отвори, той му каза тихо няколко думи и даде знак на Авиза да го следва. Едно ратайче дотича и пое конете. Авиза му благодари с усмивка.

Щом влязоха в къщата, тя затвори очи, щастлива, че се е отървала от студената, ветровита нощ. Ала почивката можеше да почака. Първо трябваше да разберат дали Кристиан е тук.

— Аз съм лейди Авиза де Вер — представи се тя, когато слугата попита коя е и защо е дошла. Огледа се и откри отляво стълба към горния етаж, а насреща й полуотворена ниска врата. В една ниша на стената горяха две свещи. — Спътникът ми е Балдуин Лоуъл, паж на сър Кристиан Лоуъл, поканен да гостува в този дом по случай сватбата.

Слугата се поклони дълбоко.

— В студена нощ като тази сте добре дошли, милейди. Ако пожелаете да почакате тук, ще наредя да ви приготвят стая.

— Сър Кристиан пристигна ли вече? — извика подире му тя, защото усърдният слуга веднага се втурна към стълбата.

— Още не, милейди.

Балдуин изруга и Авиза неволно се усмихна. Любимото проклятие на Кристиан. Тя се изкуши да го повтори. Със сигурност не бяха изпреварили Кристиан и Гай по пътя за Кентърбъри. Възможно ли беше да са променили намерението си? Накъде може да са тръгнали? Към Лоуъл Мот? Безсмислено. Момчето беше твърдо убедено, че целта им е била Кентърбъри.

— Възможно ли е да са отседнали другаде? — попита Авиза.

Балдуин потърка ръце.

— Винаги отсядаме в тази къща.

— Възможно ли е да са се отбили някъде?

— Няколко пъти питахме за него и вината ни казваха, че сър Кристиан Лоуъл е минал оттам.

— Къде може да са тогава, Балдуин? Да не би лорд Лоуъл да има къща в града?

— Балдуин? Лорд Лоуъл? — попита мъжът, който току-що бе излязъл в преддверието.

Кафявата дреха и разпятието на гърдите му показваха, че е свещеник. Малкото останали коси по главата му бяха бели, лицето му беше набраздено от бръчки като кора на старо дърво. Движеше се с предпазливостта на мъж с крехки кости. На лицето му грееше усмивка.

— Балдуин Лоуъл, когато те видях за последен път, едва бе излязъл от кърмаческата възраст.

— Кой сте вие? — попита сърдито момчето.

Възрастният мъж се засмя.

— Нищо чудно, че не ме помниш. С изключение на краткото ми посещение в Лоуъл Мот, когато ти се роди, аз работя в дома на архиепископа. Аз съм отец Джеймс, домашният свещеник на чичо ти.

Авиза зяпна изумено. Отец Джеймс беше един от хората, за които Кристиан твърдеше, че знаят какво се е случило в деня, когато лорд Лоуъл е бил заклеймен като страхливец.

— Коя е спътницата ти, Балдуин? — попита с усмивка отец Джеймс.

Авиза изчака нетърпеливо момчето да я представи и попита:

— Видяхте ли Кристиан?

Свещеникът поклати глава.

— Не съм го виждам от много години. През цялото това време се надявах да го срещна отново, преди да умра.

— За да му кажете истината за онова, което се е случило през 1147 година? — попита смело Авиза. Знаеше, че няма какво да губи.

Отецът хвърли бърз поглед към вратата и им даде знак да го последват в съседното помещение, толкова малко, че нямаше място за нищо друго, освен за камината и за пейката пред нея. От тавана висеше незапалена лампа и се полюляваше от движението на затопления от пламъците въздух. Отец Джеймс се опита да затвори вратата, но тя заяждаше.

Балдуин кимна и излезе в коридора. Решителното му изражение издаваше, че няма да пусне вътре никой, който да попречи на важния разговор.

— Истински Лоуъл — промълви отецът с одобрителна усмивка. — В това семейство на никого не липсва смелост. Както не им липсва и чувството, че трябва да действат справедливо, все едно какво ще им струва това.

Авиза се изкушаваше да запита свещеника дали е виждал Гай, но не искаше да пропилее шанса си да научи истината.

— Очевидно вярвате в смелостта на мъжете от семейство Лоуъл. Какво знаете, което другите не знаят?

— Вероятно ви е ясно, че не мога да говоря за неща, които са ми били поверени по време на изповед, милейди. — Старият човек се усмихна кротко и й даде знак да седне.

Тя остана права, защото се страхуваше, че ако се отпусне на пейката, умората ще я надвие.

— Това ми е ясно, но ще ви помоля да ми кажете поне част от истината. За мен е извънредно важно да знам. Кристиан е готов на всичко, за да докаже смелостта си, и затова излага живота си на опасност. Съвсем ненужно, разбирате ли?

— За щастие някога бях свидетел на събитията и ще мога да ви разкажа това, което искате да узнаете. — Старият свещник скръсти ръце зад гърба си и се изправи пред огъня.

— Наистина ли ще ми кажете истината? — Авиза не можеше да повярва в щастието си.

— Да. — Той погледна с копнеж към пейката и леко се олюля.

Авиза седна. Бе разбрала, че той очаква тя да седне първа. Едва седнал, свещеникът заговори:

— Сигурно сте любопитна защо възнамерявам да ви кажа всичко, което знам.

— Да. — Тя не каза нищо повече, защото всяка нейна дума можеше да затвори устата му завинаги.

— Преживял съм много битки, но тази между краля и архиепископа е най-лошата. Днес чух, че кралят пратил рицари да убият Томас Бекет.

— Не! Не мога да си представя, че кралят е способен да извърши убийство.

— Това е слух, който се разпространява из целия град. Не искам никой от семейство Лоуъл да попадне във водовъртежа на събитията, когато щурмуват катедралата.

— За да докаже смелостта си? — попита задавено тя.

— Това не е нужно. — Отецът се наведе към нея и понижи глас. — Запомнил съм онзи ден на 1147 година по-ясно от всеки друг ден в живота си. Хенри бе разбрал, че ще претърпи унищожително поражение. Ако някой не обърнеше хода на битката срещу Стивън, щеше да се наложи той да приеме претенциите на Стивън и наследниците му към трона. Това беше моментът, когато лорд Лоуъл взе необикновеното решение да се обърне към крал Стивън.

— Затова ли е напуснал краля?

— Да. Аз го придружих на разговора със Стивън, който остана в тайна за всички, освен за нас двамата и за Хенри. Лорд Лоуъл успя да издейства от Стивън крал Хенри и верните му спътници да напуснат Англия с условието да не се връщат в продължение на пет години. Лорд Лоуъл успя да убеди Стивън да поеме разходите по завръщането на Хенри на континента. Така господарят ми спаси крал Хенри, но загуби доброто си име.

— Защо сте пазили тайната досега? — попита с треперещ глас Авиза.

— Лорд Лоуъл не искаше да унижи краля. Един обезчестен барон е по-малко зло от един обезчестен крал.

— И така трябва да остане — изрече един глас зад нея. Авиза се изправи рязко и видя как Балдуин склони глава и затвори вратата зад влезлия. Значи това беше лорд Лоуъл. Имаше тъмна коса като синовете си и тя си представи, че след двайсет години и Кристиан ще изглежда като него.

— Отче Джеймс — заговори лордът със сдържания, напрегнат тон, какъвто използваше и Кристиан, когато беше гневен, — никога не бях помислял, че един ден ще разкажете историята на чужд човек.

Свещеникът се изправи и смирено сплете ръце като за молитва.

— Милорд, вашият син е следовник на краля. Аз съм човек на Бекет. Надявах се, че вашият син няма да вдигне оръжие срещу архиепископа, когато узнае истината.

Лорд Лоуъл не отговори. Двамата мъже се погледнаха втренчено. Пръв отмести поглед свещеникът. Кимна кратко, отвори вратата и излезе.

— Вие вероятно сте лейди Авиза де Вер — рече баронът и се наведе над ръката й. — Не сте избрали добро време за посещението си в Кентърбъри.

— Дойдох да търся синовете ви и истината.

— Синовете ми ли?

— Кристиан знае за призива на краля към рицарите да спрат опитите на Бекет да раздели Англия. Затова препусна към Кентърбъри, за да услужи на краля и да покаже, че не е страхливецът, за какъвто смятат баща му — по погрешка, както разбрах току-що. — Авиза се поклони и помоли: — А сега трябва да ме извините, милорд.

— Къде отивате?

— Трябва да намеря Кристиан.

— Ако имате намерение да му кажете какво ви е доверил отец Джеймс, не бива да го правите. Никой не бива да научи истината.

Авиза втренчи поглед в очите му, убедена, че не го е разбрала правилно.

— Защо толкова държите тайната да си остане тайна?

— По същата причина, поради която мълчах двайсет и три години.

— Нали сега тронът на краля не е застрашен?

— О, така ли? — Той се наведе и разбута огъня. — Нали ако Хенри беше на това мнение, щеше ли да короняса младия крал през юни? Той не вярва в подкрепата на бароните и църквата за наследника му.

— Даже архиепископът не би имал смелостта да отлъчи краля.

Лордът се изсмя безрадостно.

— Бекет няма какво да загуби, освен живота си. Но никой не знае на какво е способен. Как би постъпил човек, който знае, че всяко поемане на дъх може да му е последното?

Авиза сърдито махна с ръка. Архиепископът беше събрал много привърженици и имаше надеждна охрана.

— Кристиан трябва да знае истината!

— Моят син е достатъчно силен, за да носи бремето до края на живота си. Ако истината стане известна, е възможно бароните да се надигнат срещу краля и отново да въвлекат страната в гражданска война.

— Разбирам ви, милорд. Но вие не разбирате Кристиан. Той иска да докаже смелостта си и по друга причина.

— За да ви спечели?

— Не за да ме спечели, защото той вече притежава сърцето ми, а за да убеди баща ми, че е достоен да се ожени за дъщеря му.

От залата се чу вик. Вратата се отвори с трясък и в стаята влетяха две вкопчени едно в друго момчета.

Лорд Лоуъл ги хвана за яките и ги раздели. Лицето на Балдуин беше зачервено от получения удар. Другото момче беше с разкървавен нос, а кестенявата му коса беше разрошена.

— Той не искаше да престане — обясни задъхано Балдуин.

— Трябва да говоря с отец Джеймс — извика другото момче.

— Кой си ти? — попита баронът и пусна двете момчета.

— Йосташ. От домакинството на архиепископа. Дойдох да кажа на отец Джеймс да стои далече от катедралата.

— Защо? — попита стреснато Авиза.

— В спалнята на архиепископа дебнат четирима рицари. Явно замислят нещо лошо.

— Въоръжени ли са?

— Не, но са силно възбудени. — Момчето изтри носа си с ръкав. — Знам, че искат да убият господаря ми. Струпали са оръжия под една черница в двора. Казват, че ще докажат на краля колко са му верни и предани, като го освободят от архиепископ Томас Бекет.

— Кои са тези хора? — попита лорд Лоуъл.

Момчето поклати глава.

— Чух само едно име… Уйлям де Трейси.

— Де Трейси — повтори шепнешком Авиза. Кристиан многократно беше произнасял това име с уважение. Щом този смел рицар бе дошъл в Кентърбъри, можеше да се предполага, че Кристиан е с него. Но дали щеше да се съгласи да участва в убийството на архиепископа? Дали беше готов да заслужи вечното проклятие, само за да се докаже като смел рицар?

Лорд Лоуъл изпрати Балдуин да повика свещеника. Когато продължи да разпитва другото момче, Авиза се възползва от случая и се измъкна навън. Стените на катедралата бяха съвсем наблизо. Някъде там вътре беше Кристиан, готов да погуби душата си като пролее кръвта на свещенослужител.

Улицата постепенно се изпълваше с хора, понесли запалени факли. Слуховете, че в катедралата са проникнали рицари, ги бяха измъкнали от барикадираните къщи. Всички се стремяха към катедралата. Авиза се промуши между бързащите хора и хукна по тъмната уличка. В близост до портала повечето забавиха стъпка, но тя не спря нито за миг.

Портата не се охраняваше. Монасите сигурно се бяха изпокрили. Авиза влезе в двора и видя голяма сграда, която вероятно беше дворецът на архиепископа. Чу стъпки и извади меча си. Обърна се, но не видя никого. Ала сенките бяха толкова плътни, че можеха да скрият цяла армия.

— Reaux, reaux! — отекна грозен вик и сърцето й спря да бие. С този вик се събираха верните на краля. Колко рицари бяха нападнали катедралата?

От мрака изникна монах и я хвана за ръката.

— Бягайте, момиче! Спасете живота си!

— Къде са рицарите?

Той й посочи залата и побягна.

Авиза се втурна към голямата сграда и изведнъж се видя обкръжена от въоръжени мъже. Слава Богу, никой не й обръщаше внимание, всички се стремяха към задачата. Тя се сви в една ниша и ги пропусна да минат. Освен четиримата мъже, влезли в залата, отвън чакаха поне две дузини рицари и оръженосци. Кристиан не се виждаше никъде.

Тя последва мъжете и се озова в голям двор. Недалеч от вратата към залата растеше стара черница. Там се бе събрала голяма група въоръжени мъж. Виковете им отекваха като звън на камбани.

— Кристиан Лоуъл! — извика Авиза.

Мъжете, които се въоръжаваха за битка, застинаха. Един от тях излезе напред и Авиза си отдъхна. Под синята наметка святкаше познатата й плетена ризница.

— Авиза? Какво правиш тук?

— Заклех се пред кралицата, че ще те опазя жив.

Когато няколко мъже се засмяха, той улови ръката й и я отведе настрана.

— Авиза, ти не си рицар. Нямаш работа тук.

— Ти също.

— Това са хора на краля. Заповядано им е да попречат на Бекет да разцепи Англия.

— И как? Като убият свещеник?

Кристиан я отведе още по-далеч.

— Авиза, това е въпрос на чест.

— И ти сам не го вярваш! Много добре знаеш, че е нечестно да нападнеш невъоръжен човек. Какво общо има това с рицарските добродетели?

— Кралят иска така. — Кристиан се огледа предпазливо. — Слава Богу, тук никой не ни чува. Върви си, Авиза.

— Само ако дойдеш с мен. Истински смелият мъж знае кога трябва да се изправи срещу краля си и да му каже, че не е редно да постъпва по такъв начин.

— Мили Боже, Авиза, няма нужда да бъдеш моята жива съвест!

— Защото сам знаеш, че това е нередно, нали?

— Разбира се, че знам. — Той я привлече към себе си и я зацелува жадно. Желанието му бе изострено от раздялата. Тя много искаше да остане в прегръдката му, но бързо се отдръпна.

— Значи знаеш, че постъпваш зле! Защо тогава си тук?

— За да предпазя Гай от вечното проклятие.

— Къде е той?

— Тъкмо това се опитвам да открия.

— Аз се заклех да остана с теб и да те защитавам — пошепна тя.

Той помилва лицето й с пръсти в железни ръкавици.

— Човек невинаги може да изпълни клетвите си. Аз се заклех да изпълнявам безпрекословно заповедите на краля, но не съм в състояние да убия архиепископа. Ти се закле пред кралицата да ме пазиш, но сега моят брат се нуждае от защита много повече от мен. Разбираш ли, че днес просто не е възможно да изпълняваме дадените обещания?

— Не! — изплака тя. — Върви и го намери! Трябва да го спасиш!

— Първо ще се погрижа за теб.

Въпреки че с цялото си сърце желаеше да остане до него и да го подкрепя с меча си, тя кимна. Прибра оръжието в ножницата и бързо го целуна. Когато той се обърна, за да се присъедини към нападателите, тя се запъти обратно към портата. Всяка крачка беше по-трудна от предишната.

— Прости ми, кралице — пошепна с болка тя.

Пред портата се беше събрала любопитна тълпа. Всеки искаше да разбере какво се върши в катедралата, но повечето се страхуваха да станат свидетели на предстоящото убийство. Хората я отрупаха с въпроси, но тя не знаеше какво да им отговори.

— Лейди Авиза!

Тя се обърна рязко и едва не извика — на ъгъла срещу портата стоеше отец Джеймс. Под светлината на факлите старият свещеник изглеждаше още по-стар и немощен.

— О, отче — пошепна укорно тя и го хвана подръка, — мястото ви не е тук. Позволете да ви заведа обратно в дома на…

— Видяхте ли момчето?

— Йосташ? Да.

— Не, Балдуин! Видяхте ли го тук?

Авиза се олюля, сякаш бе получила удар.

— Балдуин е тук?

— Не го открих никъде в къщата, а едно от момчетата ми каза, че го е видяло пред катедралата.

— Значи и той е вътре?

— И той? Намерихте ли Кристиан?

Сега нямаше време да му обяснява. Остави го до стената и отново започна да си пробива път през навалицата. Непрекъснато я настъпваха по пръстите и тя охкаше тихо, но не спря нито за миг. Когато се измъкна от тълпата, видя няколко монаси, които се криеха в храстите.

Под черницата стоеше само един мъж и държеше меча си под ъгъл пред себе си, за да улавя светлината.

— Отивай си вкъщи, момиче — изръмжа той, като видя Авиза.

— Търся едно момче! — извика задъхано тя. — Балдуин Лоуъл, паж на сър Кристиан Лоуъл.

— Върви си вкъщи, казах ти!

Тя се опита да мине покрай него, но мечът му я спря. Светкавично измъкна оръжието си и той се изсмя подигравателно. Само миг след това смехът му секна, защото тя изби меча от ръката му и премина на бегом покрай него. Виковете му не можаха да я спрат. Беше сигурна, че той няма да я последва, защото това означаваше да признае, че е бил победен от жена.

Авиза се притисна до стената и изчака да мине група въоръжени мъже, излезли от манастира на път към катедралата. Рицарите вървяха спокойно, без да вдигат шум. Монасите надничаха от прозорците, но не правеха нищо, за да ги спрат.

Авиза тръгна успоредно с групата, оглеждайки се за Кристиан. Ризниците и мракът й пречеха да различава лицата на мъжете.

Внезапно някой притисна ръка към устата й и я избута към стената на катедралата. Авиза усети желязото на устните си и вкуси собствената си кръв. Ръката, която я обгръщаше, не й позволи да извади меча си. Тя заби пета в крака на нападателя и звънът на желязо отекна оглушително в главата й.

— По дяволите, Авиза! — изсъска в ухото й мъжки глас. — Нямаш ли поне малко ум в главата си?

Кристиан! Тя веднага спря да се съпротивлява и кимна, когато той й заповяда да не издава звук. Най-сетне я пусна и я скри в най-дълбокия мрак.

— Защо не си отиде, както те помолих, Авиза?

— Направих го, но Балдуин е някъде тук.

Кристиан изруга ядно.

— Ще го потърся.

— Идвам с теб.

— За Бога, Авиза, рицарите ще извършат убийство! Не се меси, моля те!

Тя знаеше, че това би било най-разумното, но не можеше да понесе мисълта, че Балдуин е изложен на опасността да бъде ранен или убит.

— Къде отиват онези хора?

— Видели са архиепископа да влиза в параклиса на свети Бенедикт. — Кристиан посочи вратата в лявото крило на катедралата. — Доколкото знам, параклисът е в напречния кораб. Ще отида да потърся Балдуин в църквата.

— Аз ще претърся главния кораб.

— Защо смяташ, че е там?

Авиза неволно се усмихна.

— Защото и той е дебелоглавец като всички от семейство Лоуъл и притежава тяхната дързост. Сигурно си мисли, че ти и Гай сте с другите рицари, и знае, че ако го срещнеш, ще го спреш.

— Значи се е промъкнал по друг път?

— Точно така.

— Къде сте, Лоуъл? — извика някой в мрака.

— Върви — помоли глухо тя.

— Внимавай, Авиза. — Кристиан я целуна бързо и изчезна.

Тя хукна в противоположната посока. Влезе в средния кораб и се скри в мрака. Наблизо стояха двама рицари и разговаряха на висок глас, като си подаваха бутилка. Всеки се хвалеше, че ако някой се осмели да се притече на помощ на Бекет, ще му дадат такъв урок, че ще го запомни за цял живот.

Авиза се огледа, но не видя никого. Под крилото на мрака стигна опипом до следващата стълба и се качи в галерията. Обходи я цялата и едва накрая забеляза някакво движение недалеч от параклиса на Дева Мария. Още някой от заговорниците? Или може би Балдуин?

Тя се затича натам и установи, че е познала съвсем точно. Момчето отчаяно се отбраняваше срещу един очевидно пиян рицар. Мъжът изби меча от ръката му и когато оръжието падна със звън на каменния под, извика тържествуващо.

Авиза посегна да извади меча си, но в следващия миг осъзна, че няма да стигне навреме. Моментално разви от талията си въжето, ушито от Балдуин, прецени с един поглед разстоянието и ъгъла, и го закрепи за една кука в стената. Провери възела, грабна другия край и се изкатери по каменния парапет. Стигна точно когато рицарят вдигна оръжието си, за да прониже беззащитното момче.

— Веднага го пуснете! — изкрещя тя и гласът й отекна във високия свод.

Рицарят я огледа смаяно и избухна в пиянски смях.

Хваната за въжето, тя скочи от парапета точно в момента, когато пияният замахна с меча. Всички мускули в тялото й бяха напрегнати до крайност, за да успее да улучи нападателя между раменете с протегнати крака. Той изрева и полетя напред. Падна тежко и се удари в един железен свещник. Авиза пусна въжето и щом се приземи, извади меча си.

Не беше нужно, защото мъжът лежеше в безсъзнание на пода. Тя погледна Балдуин и се усмихна.

— Зад вас, милейди! — извика уплашено момчето.

Авиза се обърна и видя двама рицари, които се готвеха да се нахвърлят върху нея. Дано и двамата да са пияни като онзи, който нападна Балдуин, помоли се бързо тя.

Ала когато единият замахна да я удари, тя разбра, че е почти трезвен. Той улучи меча й и я изтласка назад към падналия, възползвайки се от предимството си, когато тя се опита да избегне тялото. Зад нея отекнаха диви викове. Дали рицарите бяха намерили архиепископа?

Мечът на рицаря проряза наметката й и се заби в лявата й страна. В тялото й пламна болка. Тя се олюля назад и с мъка прескочи падналия рицар. Балдуин нададе вик за помощ, но болката в нея беше много по-силна. Къде е мечът й? Изобщо не бе забелязала кога го е изпуснала. Къде е паднал?

Рицарят застана пред нея, широко разкрачен, и вдигна меча си да я прониже. Тя посегна слепешком към ножа си. Дали пък това не беше наказанието, че бе нарушила клетвите си и не бе попречила на Кристиан да се присъедини към заговорниците? Не можеше да умре. Не сега. Не и докато между двамата имаше толкова много неизяснени неща.

— Кристиан! — простена тя. Може би това беше последната й дума.

— За крал Хенри! — изрева рицарят. — Умри, ти…

В следващия миг въоръженият мъж се олюля и рухна безжизнен на пода. Бягащи стъпки й показаха, че някой прекосява централния кораб. Дали Балдуин е жив и здрав?

Авиза понечи да се надигне, когато усети, че някой я подхваща под мишница и й помага да седне на пода. Веднага позна ръката му. Кристиан. До него стоеше Балдуин с въжето в ръце.

— Чух вика ти — прошепна Кристиан, вдигна я внимателно на ръце и я притисна до гърдите си. — Веднага се отзовах и те видях да се изкачваш по парапета, за да спасиш Балдуин.

— И това те наведе на мисълта и ти да направиш същото? — Авиза се опита да се усмихне, но простена от болка.

— Балдуин, отрежи въжето и го прибери. Ще се срещнем в къщата на Боавер. Тук не бива да оставяме следи.

Момчето кимна и хукна към стълбата. Кристиан прекрачи падналото тяло. Само след минута чуха гръмки викове.

— Архиепископ Томас! — проплака Авиза. Болката в страната й се засилваше с всяка секунда.

— Убиха го — съобщи мрачно Кристиан. — Никой не успя да спре пияните извършители.

— Гай…

— Той беше с убийците. Не можах да го спра. После чух вика ти и стигнах до теб навреме. — Кристиан излезе от катедралата и сведе глава, за да я предпази от студения нощен вятър. — Авиза, ти все пак изпълни даденото пред кралицата обещание.

Тя се опита да каже нещо, уплашена от струящата от нея кръв. Може би скоро ще загуби съзнание.

— Какво искаш да кажеш?

— Виковете ти ми попречиха да стана съучастник в грозното убийство на един беззащитен духовник. Права си, това е отвратително, безчестно деяние. Днес Гай отново омърси името на семейството ни.

— Не отново. Отец Джеймс ми каза… — Гласът й пресекна.

— По-късно. Сега мълчи, докато стигнем до дома на Боавер. Ти се грижеше с такава любов за раните ми. Длъжник съм ти.

— Кристиан…

— Не говори, Авиза. Пести си силите. Като оздравееш, ще ми кажеш всичко.

— Но аз трябва да ти кажа, че те обичам!

Тя вдигна лице към неговото, осветено от десетките факли по улицата. Вече бяха извън двора на катедралата.

— Ти не е нужно да казваш нищо, Кристиан, но аз трябва да го кажа. Обичам те.

— И аз трябва да кажа нещо — отвърна той със същия тон. — Последните дни без теб оставиха у мен безкрайна празнота. Имах намерение да се върна и да кажа на баща ти, че няма право нито да те омъжи, нито да те върне в манастира. Аз те обичам, Авиза. Ти си моя.

— Не съм твоя, а съм с теб — поправи го с угасващ глас тя. — Аз не съм ничие притежание.

Кристиан избухна в тих смях.

— Права си. Ти си с мен, Авиза.

Епилог

Абатството Сейнт Джуд беше украсено с пролетни цветя, навсякъде се виждаха сияещи от радост лица. Лек ветрец разнасяше музиката във всички посоки, докато артистите изпълняваха най-различни номера, за да забавляват гостите пред църквата.

Авиза попипа цветята в косата си, разпусната по раменете. Роклята от червена коприна беше подарък от баща й. Той бе дал благословията си за сватбата, защото истината за лорд Лоуъл вече беше известна в цялата страна.

Златният накит на гърдите й беше подарък от кралицата на Англия.

— Изглеждаш невероятно — промълви Кристиан и стисна ръката й. В най-хубавата си дреха, червена като нейната рокля, той беше зашеметяващо красив и тя не беше в състояние да откъсне поглед от него, за да чуе думите на свещеника, който ги венчаваше. Кристиан се наведе и я целуна.

— Клетва, която е сключена в сърцата, не може да бъде нарушена.

Като чу чуждия глас, Кристиан пусна Авиза и се обърна. Тя посегна към меча си. Мъжът, който се бе приближил, изглеждаше древен като манастирските стени. Косата и одеждата му бяха мръсно сиви. Опираше се на дебела тояга. Авиза го погледна по-внимателно и го позна. Старецът, когото беше срещнала в голямата зала на Касъл Оркстед.

— Сега разбрахте ли какво искам да кажа, млади Лоуъл? — попита той.

— Искали сте да ми кажете какво е направил баща ми за краля — отговори спокойно Кристиан.

— Да, но имах предвид и вас. Вие сте като него. Той прие да носи петното на безчестието, за да спаси краля. Вие направихте същото.

— Откъде знаете какво се е случило в действителност?

— И аз като Пит някога бях човек на крал Стивън. — Старецът се усмихна на спомена. — Стоях редом с краля, когато смел млад мъж на име Робърт Лоуъл пристигна с учудващо предложение: животът на Хенри срещу краткосрочно царуване на Стивън. Онзи ден баща ви спаси много хора от безславна смърт. Виждам, че сте последвали съвета ми, млади Лоуъл, и дамата на сърцето ви е жива.

Кристиан избухна в тих смях.

— Тя лично даде добър урок на Пит.

— Вече знам историята във всичките й подробности. — Старецът също се засмя. — За смелостта й се разказват легенди. Наистина достойна спътница за сина на Робърт Лоуъл.

— Защо сте дошли?

— За да ви помоля да ми върнете дълга.

— Кажете какво искате. Ще сторя всичко, за да изпълня желанието ви.

Старецът се усмихна широко.

— И вие сте човек на честта като баща си. — Протегна ръка и добави: — Вие носите нещо, което ми принадлежи. Нещо, което брат ви ми открадна при първата ни среща.

Авиза разбра. Кристиан извади от торбичката, която винаги носеше на колана си, пръстена със стъклената перла и го сложи в шепата на стареца. За миг слънчевата светлина се отрази в преплетените разноцветни линии, после перлата изчезна.

— Бъдете внимателен — помоли Кристиан. — Сам ми казахте, че в този пръстен е заложена голяма сила.

— Прав сте… но тя не важи в Англия. Царството на този пръстен са мъгливите мочурища и планините на Уелс. Ще го върна на законния му собственик.

С тези думи старецът им кимна за поздрав и закуцука към портата.

— Надявам се, че постъпих правилно — промълви замислено Кристиан.

— Прояви се като човек на честта. — Авиза се засмя. — Вие сте честен и смел, мой скъпи рицарю.

Поиска да каже още нещо, но някой й подаде букет и тя го прие с благодарност. Момичето, което беше коленичило пред нея, протегна ръце, сякаш държеше малкия меч на начинаещите.

— Благодаря ти, Фейри — усмихна се топло Авиза.

Оздравяването й бе продължило повече от очакваното и когато преди един месец се върна в манастира, завари тук селското момиче, с което се беше запознала. Фейри се учеше прилежно и монахините от Сейнт Джудс Аби я харесваха много.

— Аз трябва да ви благодаря, милейди. — Фейри скочи и хукна към портала на църквата, където се събираха гостите на сватбата.

— Дамата от абатството Сейнт Джуд — обади се кралица Елинор, вдигна ръка и оправи венеца на главата на булката.

Авиза и Кристиан коленичиха. Техни величества бяха пристигнали на сватбата заедно, макар да се говореше, че кралят няма да стъпи отново на английска земя, преди да е готов да се покае за смъртта на архиепископ Бекет. Сигурно никой не знаеше за тайното му завръщане в Англия. Авиза не можеше да повярва, че е дошъл в Сейнт Джудс Аби в този тържествен за нея ден.

Кралят й махна да се изправи. Хенри вече не беше блестящият, горд младеж, за когото се бе омъжила кралицата. Годините бяха отнели цвета от косите му и бяха белязали лицето му. Колко ли бръчки се бяха прибавили, когато бе узнал, че верните му хора са убили някогашния му приятел?

— Присъствието ви тук е голяма чест за нас, Ваше величество — промълви Кристиан и стисна ръката й.

— Мислех, че ще искате да узнаете какво се е случило с брат ви и другите, които изтълкуваха няколко изречени в гняв мои думи като заповед за убийство.

Авиза прехапа устни. Според слуховете рицарите щяха да платят за гибелта на архиепископа с живота си.

— Не се притеснявайте, лейди Авиза — рече кралят и се усмихна доброжелателно. Славата му на обожател на женската красота и умел изкусител не беше угаснала. — Изпратих ги в Светите земи, за да изкупят греховете си като кръстоносци.

Авиза се съмняваше, че още няколко убийства ще изкупят смъртта на архиепископа. Погледна Кристиан и прочете по лицето му същата несигурност, но той съумя да я скрие по-добре от нея.

— Благодаря, Ваше величество — поклони се той.

— Вие заслужавате благодарност, Кристиан, син на Робърт Лоуъл. Вашето поведение през онази нощ беше също така смело като на баща ви преди двайсет години. Ценя високо, че сте действали така, както смятате за необходимо, вместо да се подчинявате сляпо на заповедите. — Хенри вдигна едната си вежда и добави: — Даже когато заповедта идва от вашия крал.

Авиза стисна тайно ръката на Кристиан. Той още не можеше да се примири с факта, че баща му беше крил истината от него цели двайсет години.

Кралят се усмихна снизходително.

— Мислите ли, че бих ви взел на служба при мен, ако бях на мнение, че семейството ви не заслужава доверие? Имаше време, когато проклинах името Лоуъл, но после разбрах, че дължа живота и трона си на баща ви. Никога няма да забравя, че имам дълг към него.

— За мен е чест да ви служа.

— Разчитам, че ще продължите да ми служите. Имам намерение да въведа в Англия единно правораздаване. Лоялен и честен мъж като вас ще ми е от голяма полза.

— Това е голяма чест за мен, Ваше величество.

Преди кралят да каже още нещо, кралицата се намеси предупредително:

— Не бива да забавяме венчавката. — Целуна Авиза по бузата, после и Кристиан. — Предавам дамата от абатството Сейнт Джуд на вашите грижи, Кристиан.

— Ще се постарая да я пазя толкова добре, колкото тя пазеше мен.

— Тежка клетва. — Кралицата се обърна с усмивка и се запъти към църквата, следвана от съпруга си.

Кристиан също се усмихна.

— Тежка клетва — повтори той, сложи ръка на кръста й и я привлече към себе си. — Ти спаси живота и честта ми и поиска срещу това сърцето ми, което ти предавам с радост.

— Приемам го с готовност, но само ако ти приемеш моето.

— Почтена сделка, лейди Авиза. — Попипа меча на колана й и допълни: — Вече съм сигурен, че след като в твое лице спечелихме такъв рицар, на семейството ми вече никога няма да липсва смелост.

Отговорът й беше целувка. Гостите, които се бяха събрали за венчавката, трябваше да изчакат търпеливо.