Реймънд Фийст
Гневът на Лудия бог (3)

2
Гамбит

Джоми се намръщи.

Клечеше под опънатото като навес наметало и се мъчеше да се опази от безмилостния дъжд. Притисна колене към гърдите си и изпъшка:

— Само не разбирам защо?

— Ние не питаме защо, ние изпълняваме заповедите — отвърна Серван, който се бе сгушил до него.

Намираха се на един хълм, от който се откриваше добра видимост към закътаното заливче. В смисъл — щеше да е добра, ако не беше силният дъжд. Сега най-много да видиш човека до себе си. В случая за Джоми това беше Серван.

Джоми го огледа. През последните месеци Серван беше загубил младежката си пухкавост и лицето му бе загрубяло заради живота на открито. Дворцовото конте бе заменено от трупащ опит млад офицер с три кампании за три месеца.

Двамата не бяха приятели, но всеки бе спечелил уважението на другия и заедно с останалите си другари — Тад, Зейн, Гранди и Годфри — образуваха надеждна група. За краткото време, откакто бяха напуснали университета на Ролдем, бяха получили бърз урок за армейския живот. За раздразнение на Джоми Серван беше назначен за старши на тази мисия и се налагаше да изпълнява заповедите му. Все още не беше започнал да го тормози, за разлика от предишния път, когато ролите им бяха сменени, но Джоми знаеше, че няма да му се размине.

Двамата млади офицери бяха заели позиция в подножието на Върховете на Куор — назъбен планински полуостров на източната граница на Велики Кеш. Бяха пристигнали преди седмица с още сто души. Знаеха само, че по тези места се очаква някакво нашествие, но нямаха никаква информация от кого. Във всички случаи нападателите нямаше да са приятелски настроени.

Джоми също беше възмъжал, но пък той бе живял от малък на открито и по не му личеше. Все пак наперената му самонадеяност бе преминала в хладно самообладание. Животът с останалите младежи го бе понаучил на скромност, защото всеки от тях бе по-добър от него в дадена област. Но поне едно нещо не се бе променило — чувството му за хумор и вечният му оптимизъм. В този случай обаче търпението му бе подложено на изпитание. Не спираше да вали проливно от четири дни. Единственият източник на топлина бе огънят, който бяха запалили в една голяма пещера на хълма, а проклетите врагове сякаш въобще не възнамеряваха да се появят.

— Нямам предвид защо ние сме тук, а защо въобще сме на това място?

— Да не си проспал заповедите на капитана? — прозвуча глас зад тях.

Джоми се обърна към неясната фигура, която се бе приближила незабелязано.

— Мразя, като правиш така.

Мъжът клекна до тях, без да обръща внимание, че тялото му наполовина остава под дъжда.

— Какъв крадец щях да съм, ако не мога да се промъкна до вас в бушуваща буря?

Беше само с няколко години по-голям, но показваше белези на преждевременно остаряване — в мустаците и брадичката му, иначе бяха добре поддържани и издаващи известна суетност, имаше бели косми. Беше висок почти колкото Джоми, но не толкова широкоплещест. Движенията му издаваха бързина и сила и младежът от пръв поглед бе преценил, че ще е труден противник.

— Здрасти, Джим — каза Серван. Младият крадец бе успял да се оплете в същата ситуация, която бе докарала и тях в този пущинак. Беше се появил с кораб, каращ припаси за мисията, която Джоми наричаше за себе си „проклетата експедиция“.

Двамата лейтенанти в момента служеха в армията на Ролдем, въпреки че Джоми беше роден на съвсем друг континент. Серван беше благородник, при това с царствена кръв. Можеше да стане крал, ако десетина от роднините му се споминеха внезапно. Двамата бяха зачислени към странен отряд, съставен от войници от Кеш, Кралството, Ролдем, та дори и сапьори от джуджешкия град Доргин. Командваше ги Каспар, бивш херцог на Оласко и някогашен беглец с обявена награда за главата му. Бе успял да се реабилитира обаче и през последните години се ползваше със специален статут в Кеш и Ролдем. Адютантът му се казваше Стефан и бе братовчед на Серван, което също го правеше далечен роднина на краля на Ролдем.

Пристигането на Джим беше поредното озадачаващо нещо в тази експедиция. Той и шестимата с него в никакъв случай не можеха да минат за войници, но от тях се очакваше да изпълняват същите заповеди. Джоми и Серван научиха единствено, че Джим и хората му са специална група доброволци и са тук, за да се обучават със съвместните сили на Ролдем, Кралството и Кеш.

Вечно любопитният Джоми изгаряше от желание да научи какво точно се случва, но през последните месеци бе установил, че за младите офицери е най-добре да си затварят устата. Серван пък притежаваше това качество по рождение.

Все пак младежът не можеше да потисне любопитството си и реши да опита с различен подход.

— Джим, ти нали си от Кралството?

— Да — отвърна младият крадец. — Роден съм в Крондор и прекарах там целия си живот.

— Твърдиш, че си крадец… — започна Джоми.

Джим се размърда, отърка рамо в неговото, след което се усмихна и му показа, че му е измъкнал кесията.

— Това твое ли е?

Серван едва успя да сдържи смеха си. Джоми прибра кесията под ризата си и изсумтя:

— Добре де, наистина си крадец.

— И то много добър.

— Много добър крадец — съгласи се Джоми. — Та се чудя, как един много добър крондорски крадец се е озовал на края на света?

— Дълга история. Пътувал съм много.

— Охо? — възкликна Серван, доволен от възможността да се разсее от неприятния дъжд.

— Да. Бил съм на много странни места — Джим се усмихна и лицето му сякаш се подмлади. — Един път ми се наложи да се скрия от подобен проливен дъжд в пещера на един далечен остров.

Джоми и Серван се спогледаха. Вероятно нищо от това, което щяха да чуят, не беше вярно, но поне историята обещаваше да е забавна.

— Наложи се да… напусна Крондор.

— По работа ли? — попита Серван.

— По здравословни причини — Джим се усмихна многозначително. — Беше разумно да се изнеса от Крондор за известно време.

Джоми се мъчеше да не се хили.

— И къде отиде?

— Взех кораб до Далечния бряг и в Карс попаднах на група младежи, които организираха предприятие с очаквания за сериозна печалба.

— Пирати — възкликнаха в един глас Джоми и Серван.

— Капери от Фрийпорт на Островите на залеза — уточни Джим. — Капитанът твърдеше, че има разрешение от Короната, но така и не го показа. Все пак по онова време бях доверчив момък и му повярвах.

Джоми се съмняваше, че Джим изобщо някога е бил „доверчив момък“, но реши да не коментира.

— Та се озовах на въпросния остров, в тази пещера, заедно с една елфска девойка.

— Не прескачаш ли нещо? — попита Серван.

— Доста, но сега говорим за странните места, на които съм бил.

— Остави го да разказва, Серван — намеси се Джоми.

— Както и да е, та момчетата от екипажа ме търсеха, защото бях разгадал непочтените им намерения за подялбата на съкровището…

— Съкровище ли? — започна Серван, но Джоми го бутна с рамо да млъкне.

— И това е друга част от историята. Та както казах, бях в пещерата и срещнах тази елфска девойка, Джезъбел…

— Джезъбел? — възкликна Джоми.

— Джезъбел — повтори Джим. — И нейната история е доста объркана. Тя се мъчеше да се спаси от едни мечки, само дето не бяха точно мечки, ами нещо като големи космати бухали.

— Големи космати бухали? — Серван зяпна. Джоми напълно бе забравил дъжда.

— Ами нали ви казвам, че беше странно място. Отвъд Островите на залеза. Девойката събираше яйца за някаква елфска магия. И значи двамата отблъснахме бухалите и после изчакахме негодниците от екипажа да се разкарат.

— А как успя да се прибереш? — попита Джоми.

Джим се усмихна.

— Джезъбел имаше магически камък, някаква елфска чудесия, и тя ни пренесе в Елвандар.

— Елвандар? Това е близо до Царството на облаците, нали? — Серван говореше за митичното царство от детските приказки.

— Елвандар наистина съществува — намеси се Джоми. — Познавам хора, които са били там.

— След малко ще кажеш, че познаваш и истински елфи.

Джоми се усмихна.

— Лично не, но моите приятели познават.

— За това, че бях спасил момичето, бях удостоен с пир от кралицата и съпруга й. Благодариха ми и казаха, че съм добре дошъл по всяко време. След това ми помогнаха да стигна до Джонрил, този в херцогство Крудий, а не онзи в Кеш, и оттам се прибрах в Крондор.

— Удивително — възкликна Джоми.

— По-скоро невероятно — Серван отново започна да трепери от студ.

Джим бръкна под ризата си и извади красиво украшение на тънка каишка.

— Лично кралицата ми го подари. Каза, че с него всеки елф ще ме разпознае като приятел на расата им.

Джоми и Серван се наведоха, за да го разгледат отблизо. Приличаше на преплитащи се възли и сякаш бе направено от някаква кост. Нещо в изработката подсказваше, че не е човешко дело.

Крадецът внезапно стана сериозен.

— Момчета, може да съм крадец, авантюрист, разбойник и дори когато се налага — главорез, но никой не е наричал Джими Ръката лъжец.

— Джими Ръката ли? — попита Джоми.

— Професионален псевдоним. Като известния крадец от миналото Джими Ръчицата. Според някои приличам на него. Според други дори може да ми е прадядо, но според мен майка ми го казваше, за да ме накара да се гордея. Като малък не можех да казвам „ч“ и затова си остана Ръката. Иначе името ми е Джим Дашър.

За времето, прекарано на Острова на чародея, Джоми бе чул доста истории за легендарния Джими Ръчицата. Крадец, станал агент на принца на Крондор, впоследствие издигнал се до херцог на Крондор и Риланон, двете най-могъщи длъжности след краля.

Погледна крадеца. Едва го познаваше, но смяташе, че е свястна компания. Невероятните истории помагаха времето да минава по-бързо, докато чакаха появата на врага. Без съмнение Джим бе точно толкова опасен, колкото твърдеше, но Джоми още от най-ранните си години бе развил качеството да знае на кого наистина може да се довери.

— И аз няма да те нарека лъжец, Джим. Поне докато не те хвана в лъжа.

Крадецът го изгледа сериозно, после се усмихна.

— Така е справедливо.

Серван пак насочи вниманието си към брега.

— Още колко?

— Колкото се наложи — отвърна Джоми.

— Няма да чакаме дълго — Джим посочи напред. — Идва лодка.

— Ама как… — Серван също видя голямата лодка, която влизаше в заливчето, и спря.

— Сигурно е пристигнал кораб — каза Джоми.

— Ще предупредя капитана. Вие ги наблюдавайте — каза Серван и се измъкна изпод навеса.

Джоми също излезе под дъжда.

— Да идем да видим кои са.

— Чакай — спря го Джим. — Идва още една.

Наистина, на десетина метра зад първата се бе появила и втора лодка.

— Какво мислиш? — прошепна Джим, въпреки че бяха достатъчно далече.

— Явно информацията на капитана се оправда.

Двете лодки стигнаха брега и мъжете в тях почнаха да ги изтеглят на пясъка.

— Май се гласят да поостанат.

— Какъв е този? — Джим посочи втората лодка.

Всички мъже носеха моряшки дрехи и черни превръзки на челата. Някои бяха боси, други с тежки ботуши. Последният, който слезе, носеше оранжева роба с черни шарки и лицето му бе скрито от качулка. Останалите явно гледаха да стоят встрани от него.

— Магьосник — изръмжа Джим. — Мразя магьосниците.

— Срещал съм неколцина добри — обади се Джоми.

— А аз не съм. Веднъж в Дариндус за малко щях да го отнеса от един магически капан. Ако имам достатъчно време, мога да се справя с всеки човешки, но магическите…

— Е, аз все пак съм срещал и свестни магьосници.

Джим замълча и загледа новодошлите. Те се разпръсваха — очевидно оглеждаха околността за постове. Джоми и Джим бързо развалиха импровизирания навес, сгънаха наметалото и се оттеглиха надясно към по-гъстите храсталаци. И двамата бяха наясно, че техните сили превишават слезлите на брега, но докато не дойдеха, щеше да е по-добре да останат незабелязани.

Джим стисна Джоми за рамото и му посочи да се изтеглят нагоре по склона. Джоми посочи една издадена скала на стотина стъпки по пътеката и получи утвърдително кимване. Започнаха да се промъкват натам. Дъждът отслабваше — времето бе избрало най-неподходящия момент да се оправя след неколкодневния тормоз.

Джоми и Джим стигнаха до скалата и залегнаха, без да обръщат внимание на калта. Мъжете от лодките се бяха разпръснали в защитен периметър, неколцина започваха да разтоварват припаси.

— Явно мислят да поостанат.

— Трета лодка! — прошепна Джим.

Третата лодка спря вдясно от другите и моряците също започнаха да смъкват провизии.

— Може да са главорези, но са дисциплинирани — отбеляза Джим.

Джоми продължи да наблюдава без коментар.

— Виждал съм подобни превръзки на едни трупове. На юг от Островите на залеза, на седмица път от Фрийпорт.

— Какви бяха?

— Не знам. Всичките бяха мъртви. Натъкнахме се на полупотопен кораб до едно островче. Капитанът каза, че познавал екипажа, но нямаше представа какви са труповете с превръзките. Решихме, че оцелелите от кораба са били взети за роби.

Чуха зад себе си шум и се обърнаха. Каспар и капитан Стефан се приближаваха приведени. Движението на храстите зад тях подсказваше, че отрядът вече обгражда противника.

— Колко са? — попита Каспар и огледа залива.

— Около тридесет — отвърна Джоми. — Освен това имат някакъв магьосник. Всички се боят от него.

— Генерале, приличат ми на пирати от островите — допълни Джим.

— Какво ли правят тук? — промърмори Каспар.

— Ако човек отплава на запад от Островите на залеза…

— Ще стигне до Кралското море. Знам как са дошли, чудя се защо — бившият херцог се обърна към капитана. — Предай на хората, че искам пленници. Особено магьосника, ако успеят да го заловят.

— Магьосници — процеди Джим, сякаш изричаше проклятие.

— Казах му, че познавам и добри — обади се Джоми.

Каспар се усмихна тъжно.

— А аз съм срещал истински чудовища. Капитане?

— Да, сър?

— Хората ни заеха ли вече позиции?

Капитанът се обърна и махна с ръка. Джоми не можа да види отговора, но Стефан кимна утвърдително.

— На позиция са, сър.

Каспар кимна.

— Когато сте готов…

— Какво е това? — възкликна Джим и посочи.

Магьосникът бе вдигнал над главата си жезъл и от него към облаците излизаше светлинен стълб. Във въздуха се разнесе кънтящ глас на непознат език.

Пред заклинателя започна да се появява фигура, сякаш обвита в пушек. Въпреки шума от дъжда мъжете на хълма чуваха жужащата във въздуха енергия. Сякаш искри прехвърчаха по метална повърхност. Гласът отново изкънтя и магьосникът отговори на непознатия език. Съществото започна да оглежда околността.

Джоми настръхна. Фигурата започна да придобива човешки очертания. Беше висока повече от седем стъпки, с невероятно широки рамене и нямаше врат. Тъмносивата кожа сякаш се гънеше и пулсираше като копринен шал, развяван от ветрец. Лицето нямаше черти, а само два червени пламъка на мястото на очите. Кожата постепенно се втвърди и заприлича на застинала лава.

— Сега, капитане — заповяда Каспар.

Стефан се изправи и махна с белия флаг, който държеше в лявата си ръка.

Избухна хаос.

От хълма се разнесоха крясъци и залп от стрели порази няколко от мъжете на пясъка. Джоми изтегли меча си. В същия момент се случиха три неща. Мъжете на брега започнаха да отстъпват напълно дисциплинирано, без следа от паника. Неколцина опитаха да отвърнат на залпа, но стреляха напосоки по храстите, докато за войниците на склона всичко бе като на длан.

Бойците с кешийски и кралски униформи се спуснаха напред. Джоми скочи и викна:

— Хайде, Джим!

Призованото същество изръмжа. Беше разперило ръце и се готвеше да посрещне атаката. Нападащите можеха да почувстват топлинните вълни, които се излъчваха от него; пушекът, който излизаше от кожата му, стана по-гъст.

Мъжете забавиха устрема си, а онези на брега добиха кураж. Джоми почти се пързаляше надолу по склона и задмина неколцина от собствените си войници. Внезапно осъзна, че се е озовал най-отпред и след малко ще се сблъска с противника и кошмарното създание.

Опита да спре и да се върне, но един от пиратите го нападна, без да обръща внимание на свистящите стрели. Джоми ловко го прониза в гърдите и приклекна, за да изчака другарите си. Хвърли поглед назад и видя, че повечето войници са спрели или направо отстъпват.

След секунда разбра защо. Призованото чудовище растеше! Вече бе добавило още две стъпки към впечатляващата си височина, а раменете му бяха станали още по-широки. На кафявите му ръце имаше окови от разтопен метал — съскаха и вдигаха пара под усилилия се дъжд. По каменната кожа се бяха появили пукнатини и от тях излизаха малки пламъчета.

— Джим! Да се махаме… — Джоми се огледа и установи, че Джим Дашър го няма никакъв. — Проклятие! — измърмори младежът и бързо започна да отстъпва. — Или е страхливец, или просто е по-умен от мен.

Един пират връхлетя срещу него и замахна мощно с абордажната си сабя. Ударът целеше да счупи оръжието му или да го разсече от рамото до корема. Тренировките и опитът си казаха думата и Джоми отклони острието вдясно, като същевременно отскочи вляво. Пясъкът не предлагаше добра опора, затова той устоя на изкушението да се завърти и да посече противника в гърба, а вместо това го нацели с лакът в зъбите. Пиратът подбели очи и рухна. Джоми отстъпи, замахна странично и му преряза гърлото. След това продължи да отстъпва, без да откъсва очи от приближаващия кошмар.

— Напред! Ударете ги здраво! — проехтя гласът на Каспар.

Войниците бяха добре обучени и нападнаха, въпреки че бяха ужасени от съществото, което вече се извисяваше почти десет стъпки. Пиратите се биеха с устрема на фанатици, но все пак им липсваше военна дисциплина и скоро левият им фланг поддаде.

Сражаваха се храбро, но за няколко секунди хората на Каспар убиха шестима, а останалите заотстъпваха към лодките. Джоми и войниците около него срещаха по-сериозна съпротива, защото се сражаваха в центъра, съвсем близо до чудовището.

Пиратите се биеха отчаяно, сякаш повече се страхуваха да отстъпят към съществото, отколкото да срещнат смъртта в схватка. Чудовището пристъпи напред и сграбчи един от мъжете до Джоми за врата. Пращенето на горяща плът заглуши предсмъртното му хриптене. След миг кошмарното създание захвърли войника като счупена играчка. От ръцете му излизаха пламъци. Синкавата кожа вече бе покрита с червени пукнатини, в които сякаш течеше лава; падащите върху нея дъждовни капки се изпаряваха мигновено.

Джоми отскочи назад, блъсна се в някакъв войник и насмалко да падне.

— Сър! — извика войникът. — От северната страна спряха още две лодки. Притискат десния ни фланг.

Младежът се огледа и осъзна, че е най-старшият офицер наоколо. Трябваше да направи нещо, за да предотврати задаващото се поражение.

— При мен! — извика той. — Съберете се при мен!

Чудовището изтръгна ръката на следващата си жертва.

— В кръг! — изкрещя Джоми и мъжете започнаха да се подреждат; той се обърна към войника. — Намери генерала. Всички останали да отстъпят при него. Ние ще ги задържим тук. Тръгвай!

Войникът хукна.

— Стена от щитове! — продължи с командите Джоми. Обучените войници се подчиниха и издигнаха преграда за него и двама от цивилните крондорци.

Последната заповед не беше много смислена. Ако чудовището удареше стената, поне няколко човека щяха да загинат и формацията щеше да се разпадне. Но Джоми просто не се сещаше за нещо друго, което да им спечели няколко минути, докато Каспар прегрупира силите.

Чудовището спря, сякаш чакаше заповеди. Магьосникът посочи войниците на Джоми и пак завика на непознатия език.

— Дръжте се! — викна Джоми.

Чудовището пристъпи към тях и вдигна ръце.

— Костенурка! — изкрещя Джоми и дръпна двамата цивилни на земята.

Мъжете вдигнаха щитовете и се заслониха. Пламтящите юмруци, големи колкото наковални, удариха два щита. Единият войник беше направо смазан, другият падна на колене.

— Разпръсни се! — извика Джоми. Объркването бе единственият начин да спаси колкото се може повече хора. Мъжете реагираха незабавно.

Стрелците на Каспар опитваха да поразят съществото, но металните върхове отскачаха от каменната кожа, а самите стрели се подпалваха. Джоми имаше чувството, че е застанал пред разпалена фурна.

Чудовището помиташе хора с дългите си ръце, сякаш си играеше с деца. Там, където ги докоснеше, избухваха пламъци. Много войници лежаха ранени или умиращи.

Създанието сякаш си набеляза Джоми и тръгна право към него. Младежът стисна зъби, сигурен, че ще бъде смазан до смърт или изгорен. Вдигна оръжието си в напразен опит да се защити и в същия миг забеляза, че от прибоя излиза някой. Джим Дашър се бе появил сякаш отникъде и се промъкваше зад магьосника. Със светкавично движение крондорският крадец скочи и метна нещо около врата на заклинателя. След това го дръпна назад и натисна гръбнака му с коляно. Въпреки прибоя, шума на дъжда и писъците на умиращите Джоми съвсем ясно чу как костите на мъжа изпращяват. Магьосникът махна с ръце и увисна, а от врата му потече кръв.

Съществото спря и се огледа, сякаш очакваше някой да му каже какво да прави. После изпищя толкова пронизително, че Джоми потрепери. Чудовището започна да се мята в различни посоки. Мъжете се разбягаха. Дори тези с черните превръзки имаха по-голямо желание да се отдалечат, отколкото да водят бой. Джоми се метна назад, претърколи се и приклекна с готово оръжие.

Забеляза, че Серван тича към него и го сочи, но не можеше да чуе нищо. В същия миг усети нечие присъствие зад себе си и разбра, че младежът го предупреждава. Падна наляво и се претърколи, а мечът, който се целеше в главата му, изсвистя във въздуха.

Джоми въобще не опита да стане, а направо замахна и посече крака на противника си. Мъжът падна почти върху него и младият лейтенант побърза да го наръга под мишницата. Пиратът пък се опита да му отсече ръката.

Младежът се превъртя по пясъка и избегна удара. Озова се по гръб, съвсем неудобна позиция, така че продължи да се търкаля, за да набере разстояние. В този момент Серван го прескочи и уби противника му.

Наведе се, подаде му ръка и викна:

— Трябва да отстъпим! Чудовището вече убива наред и става все по-горещо!

Джоми нямаше нужда от обяснения — усещаше лъхащата жега. При всяка крачка на съществото от мокрия пясък се вдигаше пара. Мъжете продължаваха да се сражават, но цареше тотален хаос. Въобще нямаше изгледи за организиране на контраатака или поне на по-смислено отстъпление.

— Трябва да се прегрупираме ей при онази скала. — Джоми посочи с меча си.

Серван кимна.

— Къде са капитанът и генералът?

Огледаха се и след секунди Серван ги забеляза.

Каспар и капитан Стефан се биеха гръб в гръб с шестима пирати малко по-нагоре по склона.

— Сега какво?

Джоми беше добър полеви командир, но Серван беше роден лидер и имаше по-голям талант по отношение на тактика и стратегия.

— Събери хората при скалата. Аз ще помогна на генерала.

В този момент отново сякаш отникъде се появи Джим Дашър с ками в ръце и наръга двама от пиратите в гърба. Вместо шестима срещу двама схватката вече беше четирима срещу трима и докато един от нападателите се завърташе да види какво става с другарите му, Серван го посече и съвсем изравни съотношението.

— Върви и събери и хората! — извика Джоми. — Заведете генерала на сборното място!

Серван кимна и хукна, като заобиколи горящото създание. Джоми тръгна надолу към малка схватка, в която неговите хора се биеха с равен брой пирати. Всъщност и двете групи не проявяваха особен плам и по-скоро се мъчеха да се раздалечат.

— При мен!

Войниците се втурнаха към него и след миг вече отстъпваха организирано. Джоми ги насочи към уговореното място.

— Съберете се при скалата.

Призованото същество — вече гореше по-ярко от всеки огън — тръгна към тях.

— Внимавайте! — извика Джоми и даде знак на хората си да го заобиколят отдалече.

Някой извика, че е дошла още една лодка.

— Нещата май излизат от контрол — промърмори младежът, огледа се и видя, че ги обхождат. Врагът се готвеше да нападне позицията на Каспар в тил.

Джоми се обърна към двама войници от Ролдем и един от Кеш.

— Последвайте ме — нададе боен вик и се впусна към най-близкия пират.

— Да не си откачил? — извика един от хората му.

— Не, но искам те да си го помислят.

Четиримата хукнаха към противника. Малко преди да се сблъскат, Джоми поведе хората си обратно към хълма, където Каспар и Стефан прегрупираха войниците. Погледна бързо назад. Съществото беше съвсем откачило и унищожаваше всичко пред себе си. Единственият плюс бе, че не различаваше приятел от враг. Поне Каспар можеше да организира хората си и да заеме по-висока позиция. Пиратите нямаха път за отстъпление. Можеха да пробват да пуснат лодките, но две от тях вече горяха, а никой нямаше желание да се приближи до чудовището, за да стигне до здравите. Сигурно щяха да се отправят към последната, но тя едва ли щеше да побере всички.

— Трябва да стигнем до генерала!

Затичаха нагоре по калната пътека, въпреки че бяха останали без дъх. Изведнъж Джоми осъзна, че звуците от битката отзад са секнали. Чуваше само писъците на чудовището, падащите капки дъжд и задъханото дишане на другарите си.

Стигнаха до позицията на Каспар и видяха, че хората му опитват да се окопаят максимално бързо с всички подръчни средства.

— Идват! — извика Каспар.

Джоми стигна до първата защитна линия, спря и се обърна. Пиратите се събираха на пътечката и се готвеха за щурм. Младежът погледна на север и видя, че друга група се насочва към последната здрава лодка.

— Ще се разправим и с тях, ако оцелеем — каза Каспар, сякаш прочел мислите му.

— Защо да не оцелеем, генерале? — попита задъханият Серван.

— Държим по-високата позиция и сме готови — добави Джоми.

— Не се тревожа за тези главорези. Притеснява ме онова чудо, което идва след тях. Спря да расте, но подпалва всичко, до което се докосне.

— Може би да се оттеглим от другата страна на хълма? — предложи Джоми.

— Нямаме време — отвърна Каспар. — Стрелци!

Няколко стрели излетяха към нападателите, но залпът беше неефективен.

— Проклет дъжд — изръмжа Серван. — Тетивите са мокри.

Пиратите настъпваха нагоре. Джоми стисна по-здраво меча и се приготви за бой. Направи му впечатление, че само неговите хора надават бойни викове. Нападателите се изкачваха с мъка и нямаха достатъчно въздух, за да крещят. Лицата им бяха странно празни. Липсваше и обичайният устрем за подобни ситуации. Тези мъже знаеха, че ще умрат.

Джоми се обърна към Каспар.

— Генерале, те ще ни оставят да ги избием.

Бившият херцог кимна.

— Чете се по лицата им, нали? Искам пленници — погледна пламтящото чудовище, което се приближаваше, и добави тихо: — Ако въобще оцелеем.

Съществото, което допреди малко се луташе безцелно и помиташе всичко по пътя си, сега сякаш бе насочило вниманието си към хълма.

— Мисля, че ни видя — каза Джоми.

— Дори нямам представа дали има очи. Но по-добре да се приготвим, защото определено идва насам.

Първите пирати се хвърлиха върху защитниците с маниакален устрем. Неколцина от хората на Каспар бяха ранени, но всички нападатели загинаха. Двайсетина пирати се бяха спрели по-надолу и наблюдаваха. Един каза нещо, а останалите кимнаха и се хвърлиха в атака. Сега вече надаваха неразбираеми бойни викове и крясъци. Явно имаха намерение да избият колкото се може повече от хората на Каспар, преди да загинат.

Един от пиратите се обърна и затича надолу към чудовището. Не беше ясно как успя, но определено привлече вниманието му. После бавно тръгна нагоре по склона, обърна се и спря. Джоми се опули, когато видя, че изобщо не вдига оръжие и се оставя да бъде смачкан като насекомо. Писъкът му беше силен, но кратък. Тялото му се подпали още преди чудовището да го докосне.

Втори пират се спусна надолу и спря по средата между чудовището и позицията на Каспар. През това време враговете бяха стигнали до защитниците, но този път атаката бе по-внимателна, сякаш само да се прецени равновесието на силите.

Внезапно Джоми се усети.

— Генерале!

— Да? — отвърна Каспар, отби удара на един пират и после хладнокръвно го прободе в гърлото. Кръвта му бликна на ален фонтан.

— Те се опитват да подмамят чудовището! Умират един по един, за да го докарат тук!

— Идиоти — възкликна Серван, но определено изглеждаше изнервен.

Джоми трябваше да признае, че тактиката е ефективна, стига да не се обръща внимание на загубите. Още един пират се жертва. Топлината вече ставаше непоносима.

Сякаш осъзнали обречената ситуация, някои от враговете нарочно свалиха защитата си и се оставиха да ги убият.

— Пленници! — изкрещя Каспар. — Искам поне един жив!

Джоми вече не издържаше. Всички около него започнаха да отстъпват пред нетърпимата жега. В същото време нападателите не спираха и младежът трябваше да се сражава, докато се изкачваше заднешком по склона. Пътеката беше разкаляна и хлъзгава.

Схватката ставаше все по-яростна, защото пиратите явно се стремяха да загинат. Джоми усети как темпото на битката се променя и осъзна, че неминуемо ще настъпи паника.

Внезапно въздухът се изпълни с глухо бръмчене.

Бял лъч светлина се стрелна от облаците, удари чудовището и то се вцепени.

Битката спря.

— Генерале?

— Чакайте.

Пиратите заотстъпваха, без да откъсват очи от хората на Каспар. Мистичният огън на чудовището сякаш бе загубил силата си и изглеждаше, че дъждът го охлажда. Парата започна да намалява, а яркожълтият цвят бе заменен от предишната червено-черна кожа, приличаща на разтопена лава.

Джоми се обърна към Каспар и видя някаква фигура на скалата над тях.

— Генерале, вижте!

Съществото беше облечено с кожени дрехи, имаше дълга златиста коса и държеше вдигнат високо жезъл. Като че ли напяваше някакво заклинание. Джоми и Каспар мигновено разбраха, че мистичната светлина идва от него.

Чудовището се разпадна — приличаше на изригване на малък вулкан. Въздухът се изпълни с пушилка.

— Искам пленници! — извика Каспар, но беше късно. Като разбраха, че няма къде да избягат, пиратите започнаха да се избиват помежду си.

Джоми беше достатъчно опитен, за да разпознае смъртоносните удари. Обърна се към Каспар и поклати глава. Изражението на генерала беше смесица от недоволство заради липсата на пленници и облекчение от намесата на непознатия магьосник.

— Сигурно е някой от хората на Пъг. Добре, че се появи…

Джоми поклати глава.

— Не мисля така, генерале.

— Това е елф! — възкликна Серван.

— Мисля, че си прав, лейтенант.

Елфът каза нещо, вероятно въпрос, ако се съдеше по тона му.

— Знам доста езици, но този ми е непознат — отвърна високо Каспар.

Елфът бавно тръгна надолу и спря на няколко крачки пред тях.

— Попитах кои сте вие, че се намирате без позволение във Върховете на Куор? — говореше на кешийски, но със силен акцент.

— Аз съм Каспар, бивш херцог на Оласко и командир на този отряд. Тук съм с разрешението на краля на Ролдем и кешийския император. И двамата претендират за тези земи.

— Суетата на господарите ти не ме интересува. Тези земи принадлежат на Куор.

— Искам да ти благодаря, че… — опита се да запази цивилизован тон Каспар.

— Преди да ми благодариш, човеко, трябва да знаеш, че не дойдох да ви спася от това елементално създание. То беше създадено с толкова зла магия, че трябваше да го премахна, преди да се оправя с вас.

— Да се оправиш с нас ли?

— Да — отвърна елфът. — Вие сте мои пленници.

Мъжете мигновено пак стиснаха оръжията. Елфът беше сам, но пък се бе справил с чудовището без видими усилия.

— И нима сам ще плениш всички ни? — попита Каспар. Все още разполагаше с поне тридесет готови за бой войници.

— Не — отвърна елфът и извика нещо на неговия си език.

От храстите и зад скалите започнаха да се появяват още елфи, поне два пъти повече от хората на Каспар. Всички си приличаха. Имаха златисти коси и сини очи като магьосника. И всички също носеха дрехи от еленова кожа, нещо като униформи, макар да имаха различни кройки. Неколцина имаха пера или полирани камъчета, сплетени в плитките си. Други носеха косата си на опашка или пусната свободно. Повечето бяха въоръжени с лъкове, но имаше и петима-шестима с жезли. Каспар беше сигурен, че са магьосници като водача си.

— Хвърлете оръжията — нареди Каспар на хората си и се обърна към елфа. — Предаваме се.

— Вземете ранените, които могат да вървят, и елате с нас.

За няколко минути успяха да съберат тези, които можеха да стоят на крака. Имаше и десетина тежко ранени, но елфът нареди да ги оставят — щели да се погрижат за тях.

Каспар кимна и хората му тръгнаха по пътеката към пещерата, която използваха за база. Преди да се отдалечат, отзад се разнесе приглушен писък и Джоми потръпна. Понечи да се обърне, но една ръка го стисна за рамото.

— Не гледай — каза Джим Дашър. — Няма смисъл.

Джоми кимна. Елфите доубиваха тежко ранените. Младежът знаеше, че това вероятно е по-милостиво, отколкото да умреш с разпран корем или от инфекция, но въпреки това мисълта го потискаше.

Пленниците бавно тръгнаха към извисяващите се планини.

Дъждът продължаваше.