Реймънд Фийст
Гневът на Лудия бог (22)

21
Истина

Пъг слушаше.

— Няма полза да се бърза, но сега времето ни натиска. Все пак след всичко, което изтърпя през годините…

— През годините ли? — прекъсна го Пъг.

Богът с образа на приятеля му вдигна ръка.

— Спомняш ли си историята на Накор за жабата и скорпиона?

— Скорпионът убива жабата, която го пренася през реката. Тя го пита защо, а той отговаря, че такава е природата му. Помня я.

— Добре — отвърна Банат. — Защото моята природа е да манипулирам, да лъжа, да крада и да заобикалям законите по всеки възможен начин. Аз те сложих на място, където Макрос да те открие. Аз го отведох в Крудий и го оставих да си мисли, че това е негова идея. Аз манипулирах всяка негова стъпка и го карах да вярва, че е слуга на изгубения бог на магията — той се загледа за момент в далечината. — Ще дойде ден, в който Сариг ще се завърне. Точно както дасатските божества ще се завърнат в света си… Стига да оцелеем дотогава. Но Макрос не служеше на Сариг. Той беше мой агент. Възползвах се от суетата му. Въобще не заподозря, че нещата, които върши, не са плод на неговата гениалност.

— Моите манипулации организираха намирането на древната броня от Томас — продължи богът. — Моята магия изкриви времето и пространството, така че мислите на Томас се свързаха с тези на Ашен-Шугар. Така повлиях на един от нашите врагове и успяхме да отложим война, която бяхме на път да загубим.

— Какво?! — възкликна невярващо Пъг.

— Това, което наричате Войните на хаоса, е само малка част от един грандиозен конфликт, за който тепърва ще научаваш. Той се води отпреди създаването на човека, а даже и на боговете. В началото на новата епоха, когато се изправихме срещу Слепите богове на началото, а валхеру се надигнаха срещу нас… ние, или по-точно аз, бях на губещата страна.

Пъг се взря в двойника на Накор.

— Затова измамих — каза Банат.

Пъг започна да се смее. Беше осъзнал, че без значение от мащаба на конфликта и съдбите на милиони интелигентни същества за това божество всичко си остава една игра. Не по-сериозна от разиграване на лин-лан в задната стаичка на някой крондорски бордей.

На лицето на Накор се появи усмивка.

— Виждам, че оценяваш добрата шега.

— Шега ли? Смея се на цялата тази лудост. Защото ми иде да те удуша с голи ръце.

— Съветвам те да не опитваш — Банат стана сериозен. — Разбери, че аз съм скорпионът и не мога да променя природата си, така както ти не можеш да станеш на жаба.

Пъг подмина забележката. Внезапно на вратата се почука и богът изчезна. Появи се Калеб заедно с една млада лечителка, казваше се Маяни.

— Спокойно, добре съм — каза Пъг. — Донесете ми храна и ейл, че направо умирам от глад.

Маяни не беше от хората, които можеше да баламоса с приказки, и се наложи да изтърпи един кратък преглед, преди тя да обяви, че наистина му няма нищо. През това време Калеб се върна с храната и ейла и остави подноса до леглото.

— Сине, искам да остана за малко сам. Ако има нещо, ще те извикам.

Калеб кимна и излезе. Пъг се обърна към подноса и видя, че някакъв младеж е застанал до него и опитва сиренето. Беше слабичък, с къдрава кафява коса. Отне му няколко секунди, докато го познае.

— Джими?

— Не, разбира се? — отвърна младежът, без да спира да дъвче. Изглеждаше като близнак на Джими Ръчицата, когато бе станал скуайър на Арута. — Ммм, много е добро.

— Банат.

— Или ако предпочиташ Калкин, Антрен, Исодур и още много имена, дадени ми от човечеството. Всъщност любимото ми е Койота. Но без значение от името, аз съм си аз — той се поклони театрално и съвсем заприлича на бившия крадец, който се бе оженил за дъщеря му и бе станал една от легендарните фигури в историята на Кралството.

Пъг започна да се храни.

— Та, както казвах, губехме войната с древните сили, а валхеру само ни пречеха. От стотината по-дребни и дузината висши останаха само десетина от низшите и четири от великите божества.

— Трябва да знаеш, че ти показвам само ограничена перспектива, късче от цялото, защото то е твърде сложно дори за невероятния ти интелект. Ти си вероятно най-великият ум в историята на човечеството на Мидкемия — Пъг понечи да възрази, но Банат го отряза. — Спести си скромността. Твоите хора я смятат за добро качество, но според мен не е така. Суетните хора като Макрос се манипулират лесно. Има един израз: „Не можеш да измамиш честен човек.“ Честните хора признават недостатъците си. С теб трябва да използвам различни похвати от тези, които прилагах с Макрос. Него го убеждавах лесно, че собствената му интелигентност стои зад всички планове и интриги. Ти, от друга страна, работиш най-добре, когато се бориш за нещо, в което вярваш. По-ефективно е да ти казвам истината, макар че не е никак забавно. Все пак понякога съм склонен да бъда и честен. Аз съм същество на точните факти и вероятностите. Ти осъзнаваш какво не знаеш и жадуваш да го научиш. Точно това те прави толкова интелигентен — Банат му махна да стане. — Обличай се.

Божеството щракна с пръсти и Пъг вече носеше чисто нова роба.

— Ами храната?

Ново щракване с пръсти и гладът премина.

— Рангът си има привилегии. Ще говорим по пътя. Трябва да ти покажа доста неща.

Ново щракване с пръсти и вече бяха някъде другаде.

 

 

Беше бездна, но не като тази, в която бе попаднал след унищожаването на разлома по време на първата война с цураните. Тук се чувстваше различно. Вместо усещането за абсолютна празнота тук сякаш всичко беше смляно на фин прах, пред който нормалните песъчинки изглеждаха гротескно големи.

— Къде сме?

— В четвъртата реалност отдолу, или както се изразяват вашите поети и драматурзи, Четвъртия кръг на Ада.

Пъг се замисли за видяното от петия кръг при двубоя между Макрос и демонския крал Маарг, и сега от реалността на дасатите.

— Не е това, което очаквах.

— Преди хилядолетия не изглеждаше така — Пъг усети в гласа на божеството нотка на съжаление. — Тук живееха същества. Съвсем малко по-цивилизовани от демоните. Въпреки това имаха общество, даже множество общества, защото бяха разпрострени из вселената, както са хората в нашата реалност.

— Какво се е случило?

— Мрачният — отвърна Банат кратко.

— Как така?

— Никой не знае, или поне сред познатите ми, а аз познавам милиарди хора.

Пъг очакваше отново да види образа на Накор, но бездната около него бе пуста.

— Какво виждам?

— Реалност, която е така лишена от живот, че се е върнала в първичното си състояние. Всяка частица от същността й е разпределена равномерно по цялото пространство.

— Как е възможно?

— В безкрайната вселена всичко, което можеш да си представиш, е възможно и дори вероятно.

— Значи в цялата реалност има единствено фин прах?

— Е, нищо не е вечно — или поне няма да разберем. Дори боговете имат граници на възприятията и съществуването си. По една или друга причина две прашинки ще се ударят и ще се свържат. След това ще се появи трета и така ще продължат да привличат материята в сфера. Рано или късно всичко ще бъде събрано и когато достигне съответната плътност…

— Ще избухне — довърши Пъг. — И ще се създаде нова вселена. Както ни показа Макрос…

— В Градината на Вечния град, когато бяхте пленени от пантатийците. Бяхте заедно с Томас и онзи дракон. Спомням си.

— Помниш?

Богът се засмя.

— Аз дирижирах тази случка — отново стана сериозен. — Сигурно няма да разбереш напълно и никога няма да ми простиш, за което не ми пука особено, но много от премеждията и чудесата, на които се натъкна, бяха част от план. Подготвях те за това, което трябва да извършиш сега.

— Гледката на създаването на вселената беше първият урок, за да оцениш колко мащабни са нещата и колко е важно това, което ще извършиш — продължи той. — Ще трябва да направиш нещо, което досега бе невъзможно. Затова се наложи да пътуваш през Пътя, да видиш как тези, които обичаш, умират и да преживееш толкова много. Пъг, ще се изправиш пред сериозно предизвикателство и ще трябва да вземеш решения, каквито не са се налагали на нито един смъртен.

— Какви решения?

— Всичко по реда си. Сега трябва да научиш още.

— Ние всъщност не сме тук, нали?

— Не. Още сме в твоята стая и ти гледаш отнесено в стената. Но по-добре приеми, че сме на невероятно пътешествие.

Банат щракна с пръсти.

 

 

Имаше проблясък и внезапно се озоваха в друга реалност. Около тях прелитаха огромни скали. Този път Пъг видя небе, което напомняше повече това на дасатите. Плетеница от цветове и енергии, непосилни за човешкото око. Знаеше, че вижда нещо невероятно далечно. Някъде напред проблясваха оттенъци на червено, лилаво и пурпурно и покриваха големи части от небето. Покрай тях премина скала с размерите на планина. По повърхността й играеха енергии и тя изхвърляше магма в пространството. В небето дори се виждаха звезди, но бяха много по-малко, отколкото на Мидкемия.

— Къде сме?

— В третата реалност. Последната окупирана от Мрачния. Както виждаш, тук е оставил достатъчно големи парчета и шансове за по-бързо възстановяване, отколкото в предишната. В ъгълчетата на тази вселена дори все още има живот. Няколко дребни цивилизации. Може дори да издържат достатъчно, че да открият нови светове.

— Тук защо има по-малко разрушения?

— По множество причини — отвърна Банат. — Както знаеш, нивата на енергията са много по-високи в нашата първа реалност. Любопитно, но съществата от тази над нас ни наричат Първия кръг на Ада.

Пъг се засмя.

— Въпрос на гледна точка.

— Точно така — Банат отново стана сериозен. — Пъг от Крудий, ти си благословен и прокълнат. Повече от всеки смъртен след Макрос.

— Започвам да го осъзнавам.

— Макрос не беше перфектният съд. В много аспекти беше слаб избор, като за първи опит.

— Защо?

— Заради качествата, които го правеха лесен за манипулиране: суета, арогантност и фундаментално недоверие към останалите. Ти, от друга страна, беше чиста душа. Неопетнена от събитията от предишните животи на Макрос. Ти си резултат от божествен план, защото имахме нужда от теб.

— Защо?

— Защото си оръжие. Един вид инструмент и придаваш нещо, което ние не можем, а именно хуманност. Ние сме както ваши господари, така и роби. Нашите взаимоотношения се основават на честната размяна. Ние изразяваме най-дълбоките ви вярвания и нужди, а вие ни давате форма.

— Но защо ти? — попита Пъг. — Ако ме попитаха кое божество би възстановило баланса, щях да предположа Ишап. А от низшите Асталон, заради справедливостта, или Килиан, заради връзката й с природата. Но точно ти?

— Че кой друг? — Банат се засмя дълбоко. — Макрос си мислеше, че работи за Сариг, божеството на магията, а Накор, че е агент на Водан-Хоспур, бога на знанието — той направи пауза. — Ти си видял само малък аспект от боговете, но пак е повече от останалите смъртни. Освен това си слушал историите на Накор и Джими. Знаеш, че дори споменът за едно божество, неговият сън и дори ехото му могат да приемат форма и да действат от негово име.

— Аз съм тук с теб и създавам илюзия, за да те инструктирам — продължи богът. — В същото време слушам молитвата на един крадец, който всеки момент ще бъде открит от градската стража в Ролдем. Гледам как един мъж лъже жена си и отива на среща с любовницата си. Тя на свой ред го лъже, за да му вземе парите и да ги даде на любовника си, главорез, който не вярва силно в мен, но всеки месец оставя монета на олтара ми в Ламът, просто за всеки случай. Също така слушам молбите на един комарджия, който ще загуби всичко и ще бъде пребит до смърт през нощта, защото Шегаджиите ще решат да дадат пример. Стоя до един търговец, който дарява злато на жреците ми и ме моли да удържа последователите си, докато превозва товар ценни подправки от Мубоя до Града на Змийската река. Чувам всички молитви и им отговарям, макар по-често отговорът да е отрицателен. Виждам всяко действие, извършено в мое име, и серия от възможности за всеки направен избор. Човечеството ми говори постоянно… Знаят ме с различни имена и аспекти. Аз съм бог на крадците, лъжците и комарджиите. Но също така и на невъзможните начинания и безнадеждните каузи. Точно затова действам от името на боговете на Мидкемия. Защото няма по-безнадеждна кауза от спирането на настъплението на Мрачния. Боговете се подчиняват на правила, също като смъртните. Въпреки могъществото си Асталон, Килиан, Гуис-ва и Лимс-Крагма не могат да ги пренебрегнат. Според вселенските закони ние сме обвързани с нашата реалност. Колкото и да сме силни, в другите реалности сме нарушители и нямаме способности. Така че кой би могъл да се промъкне в друга реалност и да започне необходимите промени, а?

— Божеството, което игнорира законите и нарушава правилата.

— Да — засмя се Банат. — Шегаджията. Измамника. Само аз мога да направя необходимото, защото то е в природата ми. Точно както е в природата на скорпиона да ужили глупавата жаба!

Внезапно се озоваха на хълм над долина, през която течеше поток, пълен с риба.

— Къде сме?

— Някъде, където вече си бил.

— Кога?

— Спомни си — подкани го Банат.

— С Макрос и Томас спряхме тук, когато се връщахме от Вечния град, преди битката при Сетанон — Пъг се огледа. По поляните пасяха същества, подобни на елени, а в клоните на дърветата пееха птици. Този свят напомняше много на Мидкемия. — Защо ме доведе тук?

— За да запомниш това място — Банат изчезна, но гласът му продължи да се носи из въздуха. — Приеми го като дребен дар за добрата служба. Цураните не са мои хора, но ти си загрижен за тях. Това не е шега, а истински жест на благодарност. Може да съм природна сила без състрадание, но понякога природата е милосърдна.

— Сега какво? — попита Пъг.

Внезапно се озова на леглото в спалнята си. Видя празния поднос и предположи, че се е хранил по време на мистичното пътешествие.

— Сега ще спасиш света — чу се гласът на Банат около него.

Пъг за момент се поколеба, после облече нова роба и извика:

— Калеб! — и зачака синът му да се появи.

 

 

Хората бягаха с писъци от огромната орда яздещи варнини дасати. Явно жреците бяха преодолели проблема със защитата на ездитните животни, който ги бе спрял в началото на войната, и сега Черният купол бълваше отряд след отряд. Цуранската съпротива беше безполезна. Защитниците успяваха да забавят настъплението с цената на живота си, но дасатите като че ли имаха нова цел — опитваха се да пленят колкото се може повече цурани и да ги отведат в Черния купол.

Миранда стоеше до Аленбурга и наблюдаваше сферата, която вече закриваше хоризонта.

— Мисля, че за последния час се увеличи с още една миля.

Аленбурга въздъхна.

— Няма смисъл да жертвам живота на войниците. Трябва да има друг начин.

— Опитах всяка магия, с която разполагам, както и останалите членове на Събранието. Загубихме повече от двеста магьосници. Оцелелите почват да губят надежда.

— Ако нямаш някакво чудо в резерв, мисля, че е време да кажем на императора да започне евакуация.

— По-добре ще е да му го кажеш лично.

Аленбурга погледна Каспар и той кимна, а Ерик фон Даркмоор каза:

— Отивай. Ние ще държим нещата под око.

Генералът се обърна към Миранда.

— Отведи ме при него.

Тя сложи ръка на рамото му и след миг двамата се озоваха в старото имение на Акома. Гвардейците понечиха да извадят оръжия, но ги познаха и застанаха от двете им страни като ескорт.

В къщата ги очакваше първият съветник Чомата.

— Генерале. Велика — беше хилав старец с оплешивяваща глава и сякаш не беше спал от дни. — Вести ли ни носите?

— За императора. Боя се, че не са добри.

— Той ще ви приеме веднага.

Владетелят вечеряше сам в покоите си. Аленбурга и Миранда се поклониха.

— Нося лоши вести, ваше величество — генералът бързо предаде оценката си за ситуацията и предположението си колко време ще трябва на дасатите, за да стигнат до имението.

— Няма да изоставя народа си — каза спокойно императорът. — Колко хора успяхте да евакуирате?

Миранда усети как сърцето й прескача.

— Само около двадесет хиляди, ваше величество.

— В империята живеят милиони… А помислихте ли въобще за чо-джа?

Миранда осъзна, че ги е забравила. На Келеуан имаше няколко интелигентни раси, като на Мидкемия, но тук отношенията бяха различни. Тюн живееха на север и бяха постоянна заплаха за гарнизоните с непрестанните си набези и нападения. Чо-джа бяха насекомоподобна раса, като всеки кошер се управляваше от царица, но разполагаха с някаква телепатична комуникация. За другите раси не знаеше много. В Изгубените земи имаше дивашки племена на джуджета, а на островите отвъд западното море живееше гущероподобен народ.

— Ваше величество, аз съм смъртна и моите способности си имат граници. Първата ми мисъл беше да победя тези чудовища, заплашващи нашите светове. Сега се мъча да спася народа на цураните. Какво ще повелите да направя с останалите?

— Аз мога да помогна — чу се глас зад тях.

Миранда рязко се обърна… и се хвърли в обятията на съпруга си.

— Толкова се притеснявах… — Пъг знаеше, че никой смъртен нямаше да чуе подобни думи от съпругата му. — Магнус?

— Добре е. В безопасност на нашия остров.

Тя подсмръкна.

— Благодаря на боговете. А Накор?

— Не — отвърна той тихо и тялото му се напрегна.

Миранда остана в прегръдките му за момент, след което си пое въздух и се обърна към императора.

— Въпреки това прекъсване ще продължа да настоявам да се прехвърлите на Мидкемия, господарю.

— Това няма да е необходимо — намеси се Пъг.

Всички погледи се насочиха към него.

— Какво говориш, Миламбер? Можеш ли да победиш дасатите?

— Не — отвърна Пъг, без да възразява срещу цуранското си име. — Но ви намерих убежище.

— Убежище ли?

— Приятен свят. Може да се каже, че е дори по-гостоприемен от Келеуан. Има гори и долини, големи морета с красиви плажове, планини и пустини. Има много дивеч и добри места за земеделие и издигане на градове. Освен това е съвсем празен.

— Миламбер, няма ли друг начин? — Сезу за пръв път позволи на императорската маска да се смъкне и под нея се видя един объркан и несигурен млад мъж.

— Иска ми се да имаше, ваше величество. Де да можеше да победим този Господар на ужаса… но не можем. Само ще го разгневим, а за да спасим останалите светове, Келеуан ще… — беше му трудно да произнесе очевидното. Този свят трябваше да бъде унищожен, за да се попречи на Мрачния да проникне в първата реалност. — Келеуан трябва да бъде изоставен. Това е единствената надежда за вашия народ.

— Какво да направя? — попита тихо императорът и погледна двамата магьосници и стария си съветник.

— Ваше величество, когато ме обучаваха за Велик, в Кулата на изпитанието ми показаха част от цуранската история — започна Пъг. — Всичко започнало със Златния мост, по който хората дошли на Келеуан. Бягали от безименен ужас.

— Да, това е нашата легенда — потвърди Чомата.

— Вашият народ не произлиза от Келеуан — включи се Миранда.

— Цураните могат да оцелеят на друг свят — продължи Пъг. — Цурануани не е само вашите села и градове, защото те може да се построят отново. Нито пък е в титлите и почестите, защото те могат да се възстановят. Цурануани е вашият народ. Ако той оцелее, ще изградите нова държава.

Императорът помълча, после кимна.

— Ще го направим.

Пъг се обърна към Миранда.

— Имаме много работа. Аз ще говоря с тюн, а ти върви при чо-джа. Ще проверя дали някой от оцелелите Велики има знания за джуджетата и другите отвъдморски народи. След това ще мина по Пътя и ще открия въпросния свят. Ще отворя колкото се може по-голям разлом между него и Града в равнината. Накарай Великите да започнат да отварят разломи от всяко населено място, което е достатъчно далече от дасатите. Империята трябва да се приготви, хората трябва да са готови! Нямаме никакво време.

— Колко ни остава? — попита императорът.

— По-малко от седмица, господарю. Ако се забавим, ще загинем, а след нас и другите светове. Видях го с очите си. Това е истината.

— Тръгвайте — Сезу изглеждаше съвсем сразен. Млад мъж, натоварен с огромна отговорност само заради потеклото си. В момента си личеше, че би предпочел тази отговорност да лежи на нечии други плещи, но беше взел решение и бе готов да действа. — Направете каквото е необходимо.