Реймънд Фийст
Гневът на Лудия бог (21)

20
Завръщане

Пъг изрече ново заклинание.

За момент жреците бяха обгърнати в експлозия от множество ярки светлинки. Това бе достатъчно Магнус да завърши своето заклинание. От протегнатата му ръка излетяха десетки хиляди малки диамантчета. Красотата им беше измамна, защото те се забиха в жреците като миниатюрни бръсначи. По кожата им започна да избива оранжева кръв и те нападаха като мухи, защото в мозъците им бяха пробити десетки дупчици.

Нахлуха още половин дузина жреци, спряха за момент и после започнаха да нападат талноите. Пъг забеляза, че всеки от тях е завързал бял колан на кръста си.

Валко се обърна и вдигна меча си, защото от коридора към тях тичаше огромен страж, без шлем.

— Стой! — извика Пъг. — Това е Бек!

Валко се поколеба за миг, но се отдръпна. Бек профуча покрай него. Изражението му беше налудничаво. Един от стражите, който помагаше на другарите си да притискат воините на Бялото, беше разсечен от рамото до слабините и двете половинки на тялото му паднаха сред оранжев фонтан. Бек сграбчи друг от противниците си, с почти танцов пирует го запрати към враговете, след това се завъртя на обратно и посече трети. При удара на острието в бронята изскочиха искри и се чу неприятно стържене.

Пъг гледаше със страхопочитание. Бек беше природна сила, по-могъщ и от най-ужасяващия воин, когото бе виждал. От разказа на Томас знаеше колко труден противник се е оказал младежът. Сега започваше да се съмнява, че дори легендарните доспехи на Драконовия господар ще устоят пред тази инкарнация на бога на войната. У Бек със сигурност имаше нещо повече от очевидното и то започваше да излиза наяве.

Валко застана до него.

— Никой смъртен не може да се бие така. Какво е той?

— Не знам — виждаше, че нещата отиват към победа. Воините на Бялото надделяваха над стражите, които се бяха хвърлили срещу Бек, за да защитят ТеКарана. — Когато го открихме, приличаше на странен младеж, изпаднал под влиянието на някой бог. Мислехме си, че го разбираме, но откакто дойдохме тук… Не зная. Сякаш е дасатска душа, затворена в човешко тяло.

— Ужасяващ е — каза Валко, без да осъзнава, че е изрекъл най-невероятното твърдение за един дасатски воин.

Останалите също бяха спрели и гледаха Бек, който размахваше меча си като гигант сред дечица. Младежът въобще не обръщаше внимание на раните си и с всеки удар събаряше по един противник. И талноите направиха нещо немислимо — започнаха да отстъпват. Бек посече двама в гръб и се насочи към останалите, които опитваха да се организират в другия край на помещението. Озова се при тях с няколко стъпки и започна да ги избива с ефикасността на опитен касапин в кланица. Възцари се тишина. Воините на Бялото бяха онемели от видяното.

— Това няма да трае дълго — каза Валко. — Без значение от объркването в двореца и в града, щом нахлуем в покоите на ТеКарана, всеки наличен воин ще се отправи натам. Трябва да действаме бързо и без колебание — обърна се към бойците си. — Отвъд тази врата никой не ни е приятел.

Забеляза сред жреците, които се бяха присъединили към тях, отец Джувон. Той беше най-високопоставеният духовник, който членуваше в Бялото, и бе опитен магьосник.

— Майка ти и сестра ти са добре — каза му Джувон. — Открихме предателя. Един жрец, който се бе представил за работник в кухнята. Не се даде без бой. Въпреки това всички вече са в безопасност и Кръвните вещици са готови да служат.

— Какво става в града? — попита Пъг. Върховният жрец го изгледа странно, озадачен от факта, че един Низш говори без позволение.

— Това е човешкият магьосник Пъг — каза Валко, после посочи Магнус. — Този също е човешки магьосник.

— И аз — разнесе се глас зад тях.

Всички се извърнаха и видяха Накор.

— Искам да кажа, че съм човек. Иначе не съм магьосник, а комарджия. Но знам някои трикове.

Жреците бяха озадачени.

— Нямаме много време — каза Пъг. — Какво става в града?

— Цари лудост, за каквато дори не сме чували. Пред това, което се случва, Великото клане изглежда като детска игра. Целият свят е залят от убийства — Джувон за миг затвори очи в много човешки жест. — Мобилизираните воини чакат да бъдат изпратени на чуждия свят, за да загинат в името на Мрачния. През това време цари касапница.

— Навсякъде — добави друг жрец. — Сякаш никой на Омадрабар не е в безопасност.

— Никой не е — отвърна Пъг. — Аз разбирам от разломи повече от всеки на моя свят. Но никога не съм виждал като този, който свързва Келеуан и Омадрабар. Не мога да съм сигурен, преди да се приближа, но прилича на смъртния разлом, който един луд магьосник използва, за да избяга от Мидкемия.

— Какви са тези разломи? — попита Валко.

— Давай накратко, защото нямаме много време — каза Накор.

— Разломите са портали между два свята. Тези, по които съм специалист, се създават от магия, едновременно проста и могъща. Но тукашният е създаден с некромантство, чието могъщество е отвъд възможностите ми за възприятие. Може би ще има някакъв начин да го затворим и да попречим на Мрачния, но не мога да знам, преди да го видя. Мрачният е раздуто същество от Бездната, което е почти обезумяло от глада си за живот. Следващата реалност е много по-богата на жизнени енергии. Точно затова той се стреми натам, вместо да разшири властта си отвъд Дванадесетте свята. Единственият въпрос е как въобще се е промъкнал тук — Пъг направи пауза. — Господарят на Ужаса използва животите на вашия народ, за да намери път към горната реалност. Изсмуквал ви е от векове, готвейки се за тази миграция. Сега използва кланетата, за да подхрани този портал, и не се интересува дали ще трябва да избие всяко живо същество тук и на останалите светове, управлявани от Караните в негово име. Ако се наложи, ще унищожи цялата ви раса, за да се добере до следващата реалност. Нищо не може да промени съдбата ви, ако не го унищожим.

Валко погледна Бек, който стоеше целият в кръв и не откъсваше поглед от вратата към покоите на ТеКарана.

— Той ли е Богоубиеца?

— Ако не е той, не знам кой би могъл да бъде — отвърна Пъг.

— Не е той — обади се Накор.

Всички погледи се насочиха към него.

— Какво? — попита учудено Пъг.

— Казах, че той не е Богоубиеца. Бек е тук, за да помогне на Богоубиеца да унищожи Мрачния.

— Не разбирам.

— Няма време — отвърна Накор. — Бек, отвори вратата!

Ралан Бек натисна с лявата ръка — с дясната стискаше меча, готов да помете чакащите от другата страна.

Пъг чу звука от огъващите се резета, които се предадоха пред силата на Бек много по-лесно, отколкото ако ги бяха разбили с таран. Сякаш дори с магия нямаше да се справи толкова бързо.

Десетина мъже с брони на талнои се втурнаха към Бек. Двама загинаха още преди да са довършили първата крачка, а трети в мига, в който стъпваше.

Валко и останалите воини на Бялото също атакуваха.

Пъг се оглеждаше и се опитваше да прецени откъде ще дойде следващата заплаха. Блъсканицата на вратата му пречеше и той тръгна да заобикаля. Бек поваляше всеки пред себе си, хората на Валко се сражаваха от двете му страни.

Магьосникът очакваше да срещне най-могъщите жреци, които щяха да са готови да защитят ТеКарана.

Тронната зала беше широко овално помещение с една врата и десетина масивни колони. В другия край имаше голяма група дасати.

Пъг и Магнус пристъпиха напред и видяха жреците, които бяха обградили грамадна фигура, облечена в оранжева броня. Между ТеКарана и нападащите имаше и голяма група стражи.

— Нямаме време за тези — каза Пъг.

— Разбирам — отвърна Магнус и се издигна над битката.

Залата беше огромна. Тронът на владетеля беше разположен на кръгъл подиум, издигнат върху дванадесет каменни подпори. Както обикновено, по стените липсваха каквито и да било предмети на изкуството, но имаше множество военни трофеи. Скелети на воини, все още облечени с броня, свидетелстваха за могъществото на ТеКарана.

Зад трона имаше вход към личните покои. Оттам надничаха Низши и жени от харема. Щом видяха Магнус да се издига, повечето се обърнаха и побягнаха.

Воините, които се поколебаха пред летящия Низш, платиха за това с живота си. Магнус прати по тях лъчи от нажежена енергия, които запалваха всичко, което докоснеха, с изключение на стените и пода. Жреците, които не успяха да издигнат защитни бариери, също бяха изпепелени.

Останалите опитаха контраатака, но Магнус вече бе подготвил магически щит. От ръцете на жреците се изстреляха пипала от пушек с ужасна миризма и започнаха да се разпростират из стаята. Жреците не подбираха, убиваха наред и защитници, и нападатели, защото знаеха, че единственият им шанс е да дочакат подкрепленията.

Пъг отговори с ослепителна сребриста светлина, която пресече пипалата и накара много от враговете да изпищят от болка. Жреците насочиха вниманието си към двамата магьосници и отправиха към тях облачета черен дим, които приличаха на рояк разлютени насекоми. Пъг издигна щит пред себе си и Магнус, който продължи с атаката и изпепели още двама духовници.

Бек вършееше из защитниците. Воините на Бялото също надделяваха над талноите. Валко мина отляво на Бек, готов да се хвърли срещу ТеКарана.

Пъг и Магнус действаха като две създания с общ разум: Магнус инстинктивно разбираше кога да издигне защита, за да може баща му да се справи с бойците.

След няколко минути бяха останали само шепа защитници.

ТеКарана беше висок, могъщ воин, с телосложението на Бек. Носеше почти същия меч като младежа, но със скъпоценен камък на дръжката.

— Трупът ти ще заеме почетно място в подножието на трона ми! — извика той на Бек и заслиза по стъпалата на подиума. — Никога не са ме предизвиквали в собствените ми покои!

Пъг се справи с последните двама жреци и така беше елиминирана магическата съпротива. Магнус се спусна на земята невредим, макар че като всички беше покрит с оранжева кръв.

Бек помете последните стражи между себе си и владетеля на Дванадесетте свята и се насочи право към него.

Валко и воините на Бялото довършиха останалите талнои по фланговете и обърнаха очи към предстоящия двубой. Щяха да се сблъскат двама ужасяващо могъщи бойци.

Пъг понечи да започне заклинание, но Мартук го дръпна за рамото.

— Не! Не бива да се намесваш!

Всички останали, включително Валко, гледаха напрегнато двамата дуелиращи се бойци. Звуците приличаха на блъскането на лудия бог на ковачите по огромната му наковалня.

Противниците бяха равностойни и двубоят сякаш щеше да продължи до безкрай. Всеки удар се посрещаше от блок или рипост и двамата продължаваха без наранявания. В стаята бе настъпило мълчание, чуваше се единствено блъскането на метал в метал и ръмженето на двамата съперници.

Внезапно балансът се промени. Сякаш с всеки следващ удар Бек ставаше по-могъщ. Обратно, ТеКарана започна да се задъхва и стана по-бавен. Първият знак за предстоящото бе рана в рамото на владетеля, след като мечът на Бек разсече бронята му, все едно беше от хартия.

— Невъзможно! — възкликна Хиреа.

— Не е — отвърна тихо Накор. — Сега ще видите нещо забележително.

Валко стискаше меча си и Пъг виждаше изписания на лицето му конфликт. Младият воин предполагаше, че той е предречен да унищожи ТеКарана и да подготви пътя за Богоубиеца. А сега този човек с дасатска маскировка заемаше мястото му.

Владетелят замахна диво и залитна, а Бек го повали с тежък обратен удар с металната си ръкавица. Шлемът на ТеКарана отхвръкна и за пръв път хора извън близкото му обкръжение зърнаха лицето му.

Изглеждаше… нормално. ТеКарана имаше могъщо телосложение, но нищо в лицето му не издаваше някакво специално качество. Изражението му беше замаяно заради удара по главата и от носа му течеше оранжева кръв. Той примигна няколко пъти, докато стоеше беззащитно на четири крака. Бек направи една крачка и го ритна с всичка сила в лицето. Зъбите на ТеКарана се разпиляха по пода.

ТеКарана беше зашеметен, но не се предаваше. Превъртя се настрани и извади от колана си кама. Направи застрашителен финт и посегна към меча си на пода. Бек замахна и от острието изскочиха искри, когато удари камъните. Владетелят едва успя да си дръпне ръката навреме.

— Свърши се — каза Мартук.

— Не още — обади се Накор.

Бек се засмя и звукът предаде на присъстващите лудостта на битката. Дори Пъг изпита желание да грабне меч и да се включи. Никога не беше усещал подобно нещо. Видя, че Магнус се чувства по същия начин, и му кимна. Двамата бързо изрекоха заклинание, което освобождаваше съзнанието им от разсейващи емоции.

Бек отстъпи и даде знак на ТеКарана, че може да вдигне меча си. Този дребен благороден жест беше толкова необичаен за дасатите, че владетелят не можа да загрее веднага. Но след като разбра, че това не е шега, посегна със светкавично движение, грабна меча си и без да спира движението, замахна към главата на Бек. Младежът блокира лесно само с една ръка, а с другата удари ТеКарана в челюстта. Коленете на дасата се подгънаха. Бек сграбчи с лявата си ръка дясната му китка, за да го задържи прав. След това стисна с всички сили и мечът на ТеКарана се изплъзна от безчувствените му пръсти. Бек го пусна и той се свлече на колене, беззащитен пред страховития младеж.

Победеният владетел изпъшка, дясната му ръка увисна безчувствено. За момент погледът му се замъгли от болката. Вместо да го убие, Бек му обърна гръб и тръгна към Валко.

ТеКарана разтърси глава, видя гърба на отдалечаващия се воин и посегна със здравата си ръка за оръжието. След това с мъка се изправи и тръгна след противника си, за да го прободе в гърба.

Бек спря и се обърна към Валко.

— Убий го.

ТеКарана вдигна меча си, но в този момент Валко пристъпи покрай Бек и го прониза в гърлото. Извъртя китка, за да освободи острието, и почти обезглави владетеля на Дванадесетте свята.

— Какво стана? — попита объркано Магнус.

— Бек току-що подари империята на Валко — отвърна Хиреа.

Валко огледа присъстващите със също толкова объркано изражение. След това осъзна значимостта на момента, вдигна украсения меч на владетеля и тръгна към трона.

След минута в помещението нахлу отряд талнои. Стражите видяха, че воините на Бялото са коленичили пред трона, на който седеше младият лорд. В краката му лежеше безжизненото тяло на бившия владетел. Джувон забеляза колебанието на талноите и извика:

— Валко! ТеКарана!

Талноите паднаха на колене пред новия си господар. Никой не изрази протест. Според закона на дасатите всеки, който убиеше суверена си, заемаше мястото му. Сега Валко беше върховен владетел на Дванадесетте свята.

— Колко дълго ще продължи това? — попита тихо Пъг.

Мартук сви рамене.

— Кой може да каже? Ако Мрачният наистина вече не се интересува от нас, то докато Валко успее да опази главата си. Мнозина ще са срещу него и мнозина ще загинат, за да го задържат на трона. Но ако Мрачният има нужда от марионетка, то нещата ще се променят в мига, в който ни обърне внимание. Щом се разбере, че някакъв воин е отстранил любимеца му, всички храмови стражи ще тръгнат насам. Те се подчиняват първо на жреците и чак после на ТеКарана. Дори да успеем да победим Мрачния, сигурно ще се изправим пред гражданска война. Въпросът е дали ще е дълга, или къса.

— Къса ли? — попита Пъг.

— Единствените приятелски воини, които не нахлуват в човешкия свят, са в тази зала. Ако Мрачният насочи силите си насам, ще е съвсем къса.

Пъг прецени, че разполагат с около хиляда бойци, включително новодошлите талнои.

— Предполагам, че в двореца има още малко стражи, които ще се преклонят пред Валко. Мрачният разполага с двадесет хиляди в града, плюс още пет хиляди в храма — довърши Мартук. После погледна към Бек, който стоеше неподвижно и зяпаше с празно изражение в далечината, и попита: — Накор, какво става с него?

— Той си е вкъщи — дребният комарджия се огледа. Воините на Бялото и талноите стояха в двата края на помещението и очакваха заповеди от новия си владетел, който също се оглеждаше несигурно. — Валко е млад, но започна промяна, която ще продължи векове. Да се надяваме, че накрая народът му ще успее да стигне дотам, където трябваше да е сега, ако Мрачният не бе проникнал в тази реалност.

— Накор, очевидно знаеш нещо, което ни убягва — каза Пъг. — Скоро ще се изправим срещу армията на Мрачния, а нашите хора са изтощени — магьосникът погледна стария си приятел в очите. — През годините съм усещал много пъти, че премълчаваш нещо, но знаех, че по природа си си такъв. Но сега, в името на всичко, което сме пожертвали, и заради това, което се опитваме да постигнем, трябва да ни кажеш какво знаеш.

Накор се засмя.

— Това е невъзможно, но все пак заслужавате да узнаете истината. Магнус, можеш ли да ни отведеш при Мрачния?

— Да. Запомних онова място, от което ТеКарана наблюдава церемониите.

Накор се обърна към Валко.

— Владетелю на Дванадесетте свята, времето ми на този свят скоро ще свърши. Ти трябва да издържиш и да поведеш народа си към нова ера. Бек ще остане тук още малко, но скоро и той ще трябва да те напусне — той се приближи до младия воин. — Сбогом, Ралан Бек.

— Сбогом, Накор.

— Нали знаеш какво трябва да направиш?

— Да — отвърна едрият младеж и се усмихна широко. — Най-сетне знам каквото трябва — надвеси се над дребния си спътник. — И ти знаеш какво да правиш, нали?

— Да — Накор се изправи на пръсти и сложи длан на очите на Бек. Младежът за момент замръзна, сякаш го беше ударил, после запримигва. И накрая се усмихна. — Благодаря, дребосъко — огледа се с видимо задоволство. — Ще защитавам това момче, докато дойдат останалите.

— Добре. На добър час, Ралан Бек.

— И на теб, исаланецо.

— Мартук, Хиреа, напътствайте младежа.

— Какви други? — попита Пъг.

— Ще разбереш след малко — Накор се обърна към Магнус. — Хайде, тримата имаме много работа и съвсем малко време. Пренеси ни до ямата на Мрачния.

Магнус се подчини и тримата усетиха потръпването при прехвърлянето. След миг се озоваха до подиума, откъдето ТеКарана наблюдаваше церемониите, и видяха невъобразима сцена.

Хиляди дасати падаха отгоре: Някои се удряха в скалите, други потъваха в кипящото море от оранжева енергия. Трети падаха върху раздутото тяло на Мрачния, като някои от тях оставаха живи. Ужасът повдигаше по някой с магия и го поднасяше към лицето си. Въпреки че нямаше черти, пламтящите му очи поглеждаха за момент жертвата. След това клетникът изчезваше в главата на Мрачния.

— Това е ненужно — обади се Накор. — Съществото може да изсмуква енергията и без докосване. Това с изяждането е представление за пред дасатите.

— Терорът е основният инструмент на Ужасите — отвърна Пъг и се обърна към комарджията. — Защо сме тук? Може да ни забележат всеки момент, а тримата няма да удържим на хилядите жреци или на това чудовище, ако насочи вниманието си към нас.

Под тях, по ръба на ямата и в различните тунели, беше пълно с духовници и стражи.

— Ще чакаме. Чакаме Богоубиеца и когато се появи, всеки ще трябва да изпълни определена задача.

— Накор, какво премълчаваш? — попита Магнус тихо.

Дребният комарджия седна.

— Уморен съм, Магнус. Баща ти отдавна знае, че не съм това, за което се представям. Въпреки това имаше търпението да ме остави да се правя на глупак, когато ме устройва, без да задава прекалено много въпроси.

— Ти винаги си бил добър приятел и верен съюзник — каза Пъг.

Накор въздъхна.

— Времето ми тук изтича, така че имате право да узнаете истината. Магнус, ти ще наследиш тежък товар от баща си, но мисля, че ще се справиш достойно. Ако нямаш нищо против, искам да поговоря насаме с баща ти.

Магнус кимна и отиде встрани, за да им осигури уединение.

— Ще трябва да спазиш обещанието си, приятелю. Но ако си твърд, ще преминеш през изпитанията и всичко ще се нареди. В крайна сметка ще спасиш света и ще помогнеш за възстановяването на баланса.

Пъг го гледаше мрачно.

— Нима говориш за…

— Никой не знае за уговорката ти с Богинята на Смъртта. Само ти и тя.

— И ти — прошепна Пъг. — Как е възможно? Не съм казвал дори на Миранда.

— Никой смъртен не може да узнае — отвърна Накор.

— Кой си ти?

— Това е дълга история — Накор извади познатата си усмивка. — Всичко по реда си. Сега ще трябва да изчакаме — той погледна към ужасяващата сцена в ямата. — Дано не е дълго. Това място хич не е приятно.

 

 

Мъжете пищяха от болка и ужас, защото Черният купол се бе увеличил внезапно с един гигантски спазъм. Преди момент се намираше на половин миля, а в следващия се издигаше на метри от щаба на Аленбурга. Миранда бе успяла да издигне щит, но се оказа твърде късно.

Писъците престанаха почти мигновено. Войниците, които се намираха в подножието на хълма, бяха разполовени от уголемяването на купола. Ръбът на сферата беше осеян с кървави петна и части от тела.

— Трябва да се изтеглим! — изкрещя Миранда.

Генерал Аленбурга се отърси от вцепенението, в което бе изпаднал.

— Отстъпвай! — обърна се към четиримата капитани. — Тръгнете на юг. Близо до притока на реката има едно хълмче. Вземете колкото се може повече карти и ги занесете там. Каспар, Ерик, време е да тръгваме — след това погледна Миранда. — Мадам, няма да е зле, ако вие или някой от вашите магове ни осветли какво точно се случи.

Командирите на цуранската армия започнаха да отстъпват бързо, но без паника.

Миранда беше сигурна, че за известно време сферата няма да се увеличава, и понеже любопитството й бе възбудено, затвори очи и отпрати съзнанието си напред.

Отново се натъкна на магическата бариера, която я бе отблъснала предния път, и започна да търси начин да я заобиколи. Беше обсъдила проблема с неколцина магьосници, докато почиваха, и получи ценни идеи. Всъщност това не беше бариера, а заклинание, което трябваше да нарани или убие всеки нарушител. В такъв случай можеше да го контрира, стига да изтърпеше болката.

Призова менталната си сила и проникна през преградата. Моментално почувства остро пробождане. Потисна болката и направи заклинание, за да контрира атаката. След това погледна какво се случва в сферата. Отвращението от видяната сцена я накара инстинктивно да се свие. Почти щеше да припадне и побърза да изтегли съзнанието си от другата страна на бариерата.

След известно време осъзна, че Ерик фон Даркмоор се е навел над нея, и осъзна и че лежи на земята. Беше паднала.

— Добре ли си? — попита той спокойно насред целия хаос.

— Видях… — почна тя тихо, докато старият командир й подаваше ръка.

— Какво видя?

— Трябва…

— Какво?

Виеше й се свят и не можеше да се съсредоточи.

— Трябва да се махнем.

— В момента се изтегляме, за да се прегрупираме.

— Не. Трябва да се махнем от този свят.

— Миранда, какво говориш?

— Ерик! Те са отворили… Не знам как да го нарека. Не е точно разлом. По-скоро тунел! Проход между двата свята, който заема по-голямата част от сферата! — Миранда погледна към Черния купол, който се беше извисил като чудовищен мехур на повърхността на планетата. — Отворът на тази яма е само на стотина метра от ръба на сферата. Явно се разширява заедно с нея — тя затвори очи и вдиша дълбоко. — Повечето ти войници… сигурно са паднали в тази бездна или каквото е там.

— Богове!

— Ерик — Миранда се огледа и видя, че Каспар и Аленбурга вече са тръгнали. — Трябва да им кажеш. Трябва да евакуираме колкото се може повече хора. В това нещо има жреци, които зашеметяват попадналите вътре, а воините ги хвърлят в тунела… — тя затвори очи, сякаш опитваше да си спомни. — Те го хранят. Използват собствените ни войници, за да го направят по-силно!

Фон Даркмоор пребледня.

— И когато стане достатъчно силно, ще се разшири отново?

— Да — Миранда не можеше да намери точните думи. — Сферата ще расте… и расте… — гласът й отслабна, — докато не покрие целия свят.

— Не може да расте вечно.

— Няма да расте вечно. Просто проходът трябва да стане достатъчно голям, за да може нещо да премине…

— Какво нещо?

— Мрачният бог на дасатите.

Ерик погледна сферата. Беше успял да оцелее някак срещу армиите на Изумрудената кралица. Сега обаче се чувстваше безпомощен. Сякаш този път никой нямаше да оцелее.

 

 

Пъг и Магнус запушиха ушите си, за да се защитят от непоносимия шум. Накор се беше свлякъл на пода.

Цялата пещера се разтресе и мнозина паднаха от ръба с писъци. Накор се надигна и посочи.

— Гледайте!

Отгоре се спускаше въртящо се торнадо, подобно на гигантска фуния, и през нея падаха още тела. Пещерата се освети от ослепителен сребрист блясък. В края на фунията се появи гигантска дупка и през нея продължиха да падат тела.

— Това са цурани! — изкрещя Магнус.

Не можеше да сбърка броните и човешките черти на хилядите мъже, падащи през дупката. Господарят на ужаса потръпна и тялото му започна да трепери като развявана от вятъра коприна. От повърхността му започнаха да се издигат пипала от неприятно миришещ пушек, които се сливаха с тунела и засилваха мощта му.

— Какво става? — изкрещя Пъг.

— Мрачният отвори проход между Келеуан и този свят — извика Накор. — Не като твоите разломи, Пъг. Нито дори като порталите, през които почна нашествието. Сега двата свята са свързани. Господарят на ужаса ще увеличава силата си, а заедно с нея и площта, която контролира. Колкото по-голяма част от Келеуан покрие куполът, толкова повече хора ще загинат. Колкото повече жертви, толкова по-бързо ще се увеличи сферата. Келеуан ще е новият му дом. Използва енергията, която е натрупал от жертвоприношенията през вековете, за да се изтегли в горната реалност. Боя се, че съвсем скоро ще потегли през този тунел.

— Ами дасатите? — попита Магнус.

— Те са изиграни в неизмерима степен. Баща ти вече разкри истината за Мрачния. Той ги използва, за да се добере до следващото ниво. Идеята, че ще им намери нов свят за завладяване, е лъжа. Ще ги изостави тук, но първо ще източи целия живот от планетата. И щом се установи на Келеуан, ще започне изграждането на нов Черен храм. След това планетата ще се върне към нормалното си съществуване и останките от човечеството ще изградят ново общество, докато той спи. Ще спи векове, но сънищата му ще държат под контрол човешките племена. Келеуан ще стане пародия на предишното си могъщество, а цураните ще се превърнат в почитащи смъртта диваци, като дасатите, докато той подготвя прехвърлянето си в следващото измерение.

— Откъде знаеш това? — попита Пъг.

— Защото се е случвало и преди — отвърна Накор. — На други места, както и тук — той им махна да се преместят в относителното убежище зад трона, за да се заслонят от вихъра. — Това е дългата история, за която споменах.

— Не е ли време да я разкажеш?

— Да — каза Накор. — Време е за истината.

Вдигна ръка и внезапно времето спря.

— Това е много добър трик, Накор — каза Магнус с истинско страхопочитание.

— Наистина — добави Пъг.

— Не мога да го задържа задълго, но поне ще имаме малко тишина — комарджията седна на камъните. — Уморен съм, Пъг. Трябваше да умра преди много време. Но както много добре знаеш, понякога боговете не се интересуват какво мислим.

— Каква истина щеше да ни кажеш, Накор? — притисна го Пъг.

— Има някои неща, които не зная, както и такива, които не са сигурни и не могат да бъдат предсказани. Има дори работи, които ми е забранено да ти разкрия.

Пъг погледна дългогодишния си приятел, но не каза нищо.

— В мен има нещо. Както и в Бек, но не са едни и същи неща. В Бек има късче от много могъщо нещо.

— Нали твърдеше, че носи частица от Безименния? — попита Магнус.

Накор се ухили и поклати глава.

— Излъгах. Не е това. Според мен като човек той просто си е бил лош. Бандит и убиец, който е очаквал да срещне смъртта си някъде… Но някак си се замеси в нашата борба да възстановим баланса във… всичко.

— Продължавай — подкани го Пъг.

— Първата нощ, когато остана с мен пред пещерата на талноите, беше любопитен и се промъкна да надникне, точно както очаквах. Престорих се на заспал. Знаех, че или ще трябва да го използвам, или да го убия. Затова му направих нещо.

— Какво?

— Надникнах в него и открих странна и чудесна енергия. Имах сън — Накор се усмихна. — По-скоро видение. Времето спря и имах часове за размисъл в рамките на няколко секунди. Внезапно осъзнах… всичко. Бек дойде при мен, защото така бе писано. Това, което го подтикваше, беше същото, което движеше мен като млад. И двамата бяхме инструменти на боговете, но с различно предназначение. Той трябваше да бъде съд и да върне нещо изгубено на Омадрабар, а аз трябваше да бъда негов водач. Затова го направих съд.

— Съд за какво? — попита Магнус.

— За това, което беше в един от талноите в пещерата.

Пъг изгуби дар слово. Дасатът със спомените на Макрос му бе казал, че в талноите се намират душите на изгубените дасатски богове.

— Сложил си бог в него?

— Само малка частичка, но достатъчна.

— Достатъчна за какво? — продължи Магнус.

— За да е сигурно, че ТеКарана ще умре дори Валко да не го убие. И че нещо изключително важно ще се завърне тук.

— Какво важно? — попита Пъг, напълно объркан от обясненията му.

— Боговете. Спомни си, че всички божества от всички реалности са просто аспекти на едни и същи фундаментални сили. Всички те са вкопчени в борба със съществата от Бездната. Когато Мрачният се издигна, беше изпълнен отчаян план, който накара десетте хиляди бога на дасатите да се скрият.

— Талноите.

— Да. Мрачният е могъщ, но в него няма нищо интелигентно. Дори не знам дали Ужасите могат да мислят, според нашите разбирания. Те съществуват, действат и имат цели, но са напълно неразбираеми. Мрачният първо подчини поклонниците на Бакал, Бога на Смъртта, и изгради свой храм. Когато дасатските божества започнаха да губят войната, им бе предоставено убежище.

— На Мидкемия — каза Магнус.

— Да. В онази пещера, в която прекараха… безброй години.

— Ами намереният от Каспар?

— Той беше оставен от Макрос по заръка на… този, който разработи целия план. Макрос бе поредният агент на боговете. Така че Бек е първото дасатско божество, което се завръща. За тези хора той е Кантас-Барат. На нашия свят е известен като Онан-ка.

— Богът на битките — каза Пъг.

— Изглеждаше правилният избор за този народ. Щастливият воин се връща вкъщи. Бек ще остане тук още малко, но дните му на смъртен свършиха. Той е погълнат от божеството в него. Младежът, когото срещнахме отначало, вече не съществува. Той е мъртъв отпреди да дойдем в тази реалност.

— Как успя да… вкараш дори малка частица от божество в него, Накор? — попита Магнус.

— Точно това е трудното за обясняване — дребосъкът посочи към гърдите си. — Имам нещо в себе си и понякога… то поема контрол. Някой път си спомням как то прави разни неща, трикове, които не знам. Друг път направо ме изключва. Събуждам се на друго място, някакви хора ми се сърдят, намирам нови неща в торбата си.

— Знаеш ли кой прави това? — попита Пъг.

— О, да — Накор се ухили. — И ти трябва да знаеш, защото ще се наложи да го върнеш.

— Кого да върне? — възкликна Магнус.

— Банат.

Пъг седна до Накор.

— Богът на крадците?

— Нашият бог на крадците — потвърди комарджията и посочи гърдите си. — Той не може да остане без съд, защото иначе ще загине. Или поне тази частица, която е в мен. А тя трябва да се завърне, заедно с наученото тук. Ще се наложи ти да си приемникът, докато се приберете.

— А защо не го върнеш сам? — попита Магнус.

Накор се усмихна.

— Защото аз няма да се върна. Моето време изтича — огледа широката пещера. — Странно място за умиране, нали? Поне ще си имам голяма компания, човешка и дасатска.

— Защо трябва да останеш, Накор?

— Защото ще се случи нещо много важно и трябва да се уверя, че всичко ще се развие по план. Имам достатъчно трикове, за да го изпълня, и след това… ще се свърши — той бавно се надигна и сложи длан на гърдите си. — Той може да отговори на въпросите ти. Вероятно ще реши, че ти дължи поне това. А може би няма — премести длан на гърдите на Пъг и магьосникът усети как нещо потича между двамата.

— Какво…?

— Сега ще си почина. Скоро ще трябва да направиш нещо много важно.

— Какво? — попита Пъг.

— Трябва да отидеш в пещерата в Новиндус и да кажеш нещо на талноите с пръстена или с кристала, който изработих. И двете ще свършат работа.

— Какво да им кажа, Накор? — Пъг помогна на приятеля си да седне.

Лицето на дребния комарджия внезапно се състари и се покри с бръчки.

— Трябва да отвориш разлом до Келеуан, близо до дасатския портал. След това им кажи, че е време да се прибират вкъщи.

— Трябва да намерим Мартук и да го накараме да ни върне — каза Магнус.

— Няма нужда — обади се Накор. — Ще ви каже същото, каквото и аз. Спрете да се напъвате толкова.

— Какво?! — възкликна Магнус.

Дребосъкът се усмихна.

— Баща ти разбира.

Магнус се обърна към Пъг, който едва сдържаше смеха си.

— Всичко е шега, нали, Банат?

„Понякога“ — отговори глас в главата му.

Пъг хвана ръката на сина си.

— С всичко, на което ни научи Мартук на Делекордия, ние започнахме процеса да се опитваме да сме тук. За да се върнем, трябва просто…

— Да спрем да се опитваме — довърши Магнус.

Пъг стисна здраво ръката му.

— Просто се пусни, Магнус — след това се обърна към стария си приятел. — Ще ми липсваш, мошенико.

— И ти на мен, магьоснико — Накор се прозя. — Краят наближава бързо. Това не е лошо. Уморен съм и имам нужда от почивка. Банат ме дари с много по-дълъг живот от нормалните хора, така че всъщност не се чувствам измамен — подпря гръб на облегалката на трона. — След малко ще пусна времето и пак ще стане шумно и неприятно. По-добре тръгвайте сега — вдигна ръка и вятърът се завърна внезапно.

— Пусни се, Магнус — каза Пъг на сина си.

Младият магьосник затвори очи, опитваше се да се отпусне.

— Все едно съм стискал юмрук цяла година. Не мога да си разтворя пръстите.

— Бавно. Пусни се бавно.

Двамата застанаха неподвижно, съсредоточени върху контрола на магията, която им позволяваше да останат във втората реалност. Внезапно почувстваха остра болка, сякаш в съзнанието им избухна огън. Дробовете ги заболяха и имаха чувството, че ги е ударил гръм.

Когато болката отшумя и успяха да отворят очи, видяха, че вече не са в пещерата. Намираха се в кратер, пълен с камъни и чакъл. Шумът и миризмата от ямата бяха изчезнали.

Дробовете на Пъг изгаряха от болка, но тя намаляваше с всяко вдишване. Надигна се и видя, че синът му отново изглежда като човек. Магнус изстена и се закашля, но след малко също успя да се изправи. Маскировката им бе изчезнала окончателно.

— Къде сме? — попита Магнус.

Пъг се изправи на отмалелите си крака и се огледа.

— Познавам това място! Ние сме в подземието…

— Но над нас няма нищо — прекъсна го синът му.

— Знам, но някога това беше най-долното ниво на арената в Свещения град.

— Нима сме на Келеуан?

— Очевидно — Пъг се огледа. — Като се има предвид, че двата свята са еднакви, има логика, като сменим реалността, да останем на същото място — той посочи разрушенията наоколо. — Дасатското нападение е било наистина унищожително.

В гърдите и главата му избухна болка и щеше да падне, ако синът му не го бе подхванал.

— Татко, какво има?

— Банат. Напомня ми, че трябва да се приберем на Мидкемия.

— Можеш ли да отвориш разлом, или трябва да ни отнеса до Събранието?

— Ще отворя разлом, докъдето трябва — каза Пъг, въпреки че беше съвсем изтощен.

Той затвори очи, а Магнус огледа останките на голямата арена на Кентосани. Камъните наоколо все още излъчваха следи от магически конфликт. Тук се бе водила битка, в която магьосници и духовници от различни ордени се бяха опитали да спрат дасатите. Явно докладите бяха верни. Нападателите бяха унищожили голям брой цурани, почвайки от Великия съвет. Според данните имаше поне петдесет хиляди загинали. Ако се съдеше по разрушенията, жертвите сигурно бяха повече. Опустошенията наоколо бяха предизвикани от цуранска магия, а не от некромантските практики на дасатите. Явно група магьосници бе помела този район заедно с противника. Магнус реши да се издигне във въздуха и да огледа по-добре, докато баща му се приготви.

Скоро съжали за идеята си. Целият център на Свещения град беше в руини. На някои места все още бушуваха пожари и никъде не се мяркаше и следа от живот. Вятърът носеше лека миризма на гнило, защото имаше много непогребани трупове. Мършоядите бяха свършили работата си преди дни, но отдалече си личеше, че това вече е мъртъв град.

Обзе го отчаяние. Наистина ли можеха да попречат на Мрачния да достигне този свят?

Спусна се надолу тъкмо когато баща му привършваше със заклинанието. Във въздуха се появи сив овал с размерите на врата.

Пъг мълчаливо пристъпи в разлома. Магнус го последва.

 

 

Когато баща му и брат му се появиха през разлом в кабинета, Калеб скочи. Пъг се строполи на пода. Магнус също едва стоеше прав и се наложи да се подпре на стената.

— Майка ще се зарадва да ви види — каза Калеб и клекна до баща си. — Стига да не й умрете в ръцете, преди да се върне.

Магнус се усмихна. Обичаше мрачното чувство за хумор на брат си.

— И аз се радвам да те видя, братко.

Пъг почти беше изгубил съзнание и се наложи да го вдигнат.

— Лошо ми е от прехвърлянето.

Магнус се чувстваше зле, както при първите си стъпки на Делекордия.

— Намери лечител — нареди Пъг на Калеб. — Нямаме никакво време. Не можем да се възстановяваме с дни.

— Веднага ще повикам. Но докато дойде, настоявам да легнете.

Двамата от учениците отведоха Магнус до стаята му, а Калеб сложи баща си да легне и отиде за лечител.

Пъг почувства изгаряща болка в главата и се изви в агония.

До леглото му се появи мъж.

— Извинявай — беше нисък и кривокрак, с оранжева роба. На рамото му висеше торба. Махна с ръка и болката и умората на Пъг изчезнаха.

— Накор? — възкликна магьосникът.

— Не съвсем. Но реших, че ще предпочетеш този образ пред останалите, които използвам обикновено. Освен това ще ни спести доста въпроси, ако се появи някой.

— Банат?

Мъжът се поклони.

— На твоите услуги, Пъг. Или по-точно, ти си на моите. И имаш още задачи, макар че се приближаваме към края.

Пъг се надигна. Имаше чувството, че е почивал с дни.

— Какво направи?

— Спасих света, както и голяма част от вселената, ако всичко се развие по план — каза богът с образа на Накор. — Не приличаш на нищо, магьоснико, а имаш още работа. Почисти се, а аз ще ти обясня някои неща.

— Още лъжи и манипулации?

— Естествено, но за момента мисля да се огранича до истината, защото точно сега ще ми свърши най-добра работа.

— Истината?

— Да, магьоснико. Този път ще чуеш истината.