Реймънд Фийст
Гневът на Лудия бог (20)

19
Контраудар

Пъг даде сигнал.

Отново бе изпратил зрението си напред. Пътят бе чист, без очевидни капани.

— Време е — каза той на Валко. — Сега или никога.

Мартук, Магнус, Хиреа и Пъг бяха изминали опасния път от градината на Делмат-Ама до скривалището на Валко, грамадно помещение, което събираше около хилядата воини на Бялото.

Заповедите бяха прости, но им бе трудно да ги приемат. Беше им наредено да не се бият, а да се скрият. Да се спотайват като жени и деца, докато не получат други нареждания.

Съобщенията се пренасяха от верни на Бялото Низши. Въпреки годините подготовка за малко щяха да закъснеят. Половин дузина ключови пратеници бяха загубени в масовия лов на жертви за Мрачния. Стотина воини бяха загинали в бой с дворцовите стражи. Всеки боец, останал в града след мобилизацията, се смяташе за враг. Лоялните бяха далече и се подготвяха за нашествие на Келеуан. В града бяха останали само хората на ТеКарана и храмовата охрана.

Валко извади меча си и нареди на бойците да са тихи и предпазливи. Пъг се учуди на дисциплината, защото обикновено дасатските воини не признаваха неща като предпазливост и тишина.

Някой дръпна една ръчка, част от стената се отмести и разкри тъмен тунел нагоре. Валко тръгна напред. Пъг за пореден път бе впечатлен от дасатското зрение, което им позволяваше да се движат без факли.

Навлязоха в тъмнината.

 

 

Каспар даде сигнал на Серван и той пришпори коня си, сякаш го гонеха хиляда демона. Беше извадил меча си, но задачата му бе да предаде съобщение на притиснатия Анасати, който удържаше тежестта на дасатското настъпление. Успя да се добере до лорд Джеурин и изкрещя:

— Сега! Сега, милорд!

Цуранският благородник бе само на седемнадесет. По време на клането на Съвета семейството бе загубило главата си, тоест баща му, първия съветник и военния командир. Въпреки огромната загуба младежът демонстрираше интелигентност и решителност. Беше готов да се защитава, но не бързаше да влиза в схватката, докато не получи разрешение. Сега трябваше да отстъпва с бой, но вече нямаше нужда войниците му да умират, докато го защитават. Той отдаде чест на Серван и извика:

— Отстъпвай в ред. Отстъпвай!

Серван го видя да се втурва напред през отстъпващите войници, които се опитваха да задържат устрема на стотиците дасати. Младежът беше отприщил яростта от убийството на баща си. Прескочи един от повалените си хора и посече дасата, който го беше пробол.

— Назад! — викаше Джеурин. — Отстъпвайте бавно!

Друг дасатски воин се хвърли напред, но мъжете от двете страни на лорда го посрещнаха. Индивидуално цураните бяха по-слаби, но се бяха обучавали заедно с години, а и защитаваха младия си господар. Единият пое тежък удар с щит и падна на колене, но другият се възползва от възможността и прониза дасата под мишницата. От раната бликна фонтан оранжева кръв, а тримата цурани отстъпиха нова крачка.

Дасатът опита да вдигне меча си, но не можа.

Оръжието се изплъзна от пръстите му и той падна на колене. Един от войниците щеше да пристъпи напред, за да го доубие, но Джеурин го дръпна за яката на бронята.

— Не! Отстъпвайте. Бавно! — огледа се и промърмори учудено: — Работи! Планът на чуждоземеца работи.

Цураните натискаха от всички страни, освен в центъра, където Джеурин отстъпваше. Това принуждаваше дасатите да вървят напред, като повече не можеха да вземат участие в боя. Само гледаха безпомощно как цураните съсичат тези пред тях. Ако продължаваха да настъпват, само щяха да избутат собствените си хора към чакащите цурани.

Най-старшият командир се оглеждаше, несигурен какво да предприеме. Дасатите никога не бяха изпадали в такава ситуация.

Аленбурга наблюдаваше сцената със задоволство.

— Този младеж е достоен за имперските почести — каза той на Каспар и Ерик.

— Всички са достойни — отвърна Ерик.

Дасатите бяха притиснати още по-натясно и Аленбурга очакваше момента, в който авангардът щеше да бъде откъснат от основните сили, идващи от Черния купол.

— Сигнализирайте на Миранда, че е време! — каза той, когато моментът настъпи.

Един от близкостоящите войници започна да размахва зелено знаме.

Миранда видя сигнала и каза високо:

— Сега!

Дузина Велики се издигнаха във въздуха с абсолютна координация. Всеки от тях вдигна по още двама магьосници и така тридесет и шестимата имаха чудесен изглед към падината между реката и хълмовете. Дасатите бяха разкъсали линиите си и тези в падината се чудеха какво става с битката на по-малко от половин миля от тях, а командирите им не можеха да решат как да действат. Миранда не беше военен специалист, но бе наблюдавала достатъчно битки, за да разбере, че дасатите са по-зле от цураните с координирането на голяма армия. Не беше съвсем наясно с плана на Каспар, но оттук се виждаше, че сработва.

— Напред! — извика тя.

Тридесет и седемте магьосници полетяха във формация към дасатите и започнаха да изсипват смърт от небесата.

 

 

— Гледайте! — викна Джоми.

В далечината, от другата страна на битката, се виждаха стълбове пушек, колони огън и ярки светлини. Тад се усмихна.

— Никога не дразнете Миранда.

— Хайде — каза Зейн и махна към командния пост. — Трябва да се връщаме.

Бяха заедно за пръв път от месеци и се наслаждаваха на новите си постове, макар все още да не можеха да свикнат. Джоми беше най-самоуверен, но и четиримата съзнаваха, че са неопитни младежи, натоварени с голяма отговорност.

След нападението срещу Съвета цуранското командване беше опустошено. Малкото останали опитни благородници бяха разпределени на ключови места в империята и не присъстваха днес. Повечето фамилии бяха загубили не само главите си, но и съветници, командири и други служители, които щяха да са безценни в тази война.

Сега десетки хиляди войници чакаха заповеди от чужденци, предадени от други чужденци на неопитни командири, които бяха съветвани от воини с ранг на сержанти. Малкото останали ветерани бяха разположени на ключови места със задачата да координират атаките.

— Засега планът работи — каза Зейн и посочи към скупчените дасати.

Успяха да се доберат до шатрата невредими.

— Стрелци! Прицелете се! — извика генерал Аленбурга.

Най-добрите стрелци в империята — лашиките, стреляха с парабола, та стрелите да падат директно върху позицията на противника. Дасатите не носеха щитове и бяха безпомощни.

Джоми спря коня си, скочи на земята, подаде поводите на един слуга, изтича до щабните офицери и отдаде чест.

— Генерале, заповедите са предадени. Очакват вашия сигнал.

— Не още — отвърна възрастният командир от Новиндус.

Каспар погледна Аленбурга и Ерик и видя, че на лицата им е изписано мрачно задоволство, че са скроили капан на дасатите и ще избият мнозина, без да дадат тежки жертви.

Стрелите продължаваха да се сипят върху враговете.

— Просто не мога да повярвам, че нямат щитове — каза Ерик.

— Въобще не смея да гадая как мислят тези същества — отвърна Аленбурга. — И защо носят само мечове, и то еднакви? Може би са толкова обвързани с традициите, че не им се позволява нищо друго.

— Ако видението ми е истинско, а засега изглежда така, то те са странен и извратен народ, който се е отказал от нововъведенията преди векове — обясни Каспар.

— А може би се мислят за неуязвими? — предположи Ерик.

В далечината летящите магьосници продължаваха да тормозят основната сила на врага.

Каспар се засмя горчиво.

— Още час магически обстрел и ще загубят суетата си.

— Може би — каза Аленбурга. — Обаче се чудя къде са жреците им и защо не отвръщат на магическите атаки?

 

 

Миранда започваше да се изморява, но все още черпеше сила от възможността да се развихри срещу противника. Не беше изпитвала толкова силен гняв от Войната на студенокръвните. Тези същества я бяха пленили и измъчвали и заплашваха живота на съпруга и сина й. Сега беше радостна, че има възможност за отплата.

Но с всяка минута й ставаше все по-трудно да се съсредоточава. Огледа се и видя, че много от магьосниците показват същите признаци на изтощение.

Събра всичките си останали сили и отпрати надолу огромно кълбо от алена енергия. То имаше две цели. Първо, щеше да нанесе тежки щети на дасатите, които не можеха да излязат от прохода заради спрелите си другари. Втората цел бе да покаже на Аленбурга, че е време да прати кавалерията.

Лорд Толкадеска, шестнадесетгодишно момче, което не бе участвало в кавга, а камо ли в битка, видя аленото кълбо, опита се да придаде сила на гласа си и размаха оръжие.

— Напред!

Хилядата конници, които се спотайваха в едно дере западно от мястото, където бе спряно дасатското нападение, се задвижиха като един. Момчето може и да нямаше опит, но ездачите бяха ветерани. Конете се бяха появили на Келеуан по време на Войната на разлома. Касуми Шинцаваи първи бе осъзнал ползата от кавалерията и неговата фамилия се бе заела с развъждането.

През последвалите години много благородници се бяха запалили по конете и се бе стигнало до сериозен внос. Сега цураните се гордееха, че леката им кавалерия не отстъпва на тези в Мидкемия, включително на легендарните конници ашунта от Кеш.

Всеки ездач гореше от желание да отмъсти на нападателите заради вероломното нашествие. Бойците нямаха търпение да се включат в битката. Зад първите хиляда имаше още два отряда.

Лорд Харуми Толкадеска се помоли на добрия бог Чочокан да не посрами предците си в тази важна мисия.

— Атака! — извика той и вдигна меча си. Никой не забеляза, че гласът му потрепери.

Земята се разтресе от тътена на хилядите копита. Дасатите усетиха вибрациите, преди да чуят шума, защото маговете отгоре продължаваха да ги засипват със смъртоносни заклинания.

Цуранската кавалерия удари десния фланг на противника и се възцари абсолютен хаос. Всеки дасат можеше да излезе срещу няколко пешаци, но срещу кавалеристи нещата се обръщаха. Много чуждоземни воини бяха отхвърлени назад и падаха върху отстъпващите си другари. В блъсканицата някои се затъркаляха по склона и нападаха в реката, където бяха обречени заради тежките си брони.

Лорд Харуми Толкадеска замахна, но бе лесно блокиран от един опитен противник, който го дръпна за крака и го смъкна от седлото. Момчето се удари силно в земята и преди да успее да се превърти, дасатът заби меча си в традиционната кожена броня и прекъсна линията на рода Толкадеска, който водеше историята си от хиляда и петстотин години. Цуранските бойци наоколо отбелязаха, че момчето не посрами предците си и умря мълчаливо.

 

 

— Добре, отстъпват — каза Аленбурга и се обърна към Зейн. — Отиди до предните линии и кажи на нетърпеливите цурански капитани да не навлизат в последната долина, ако се стигне дотам — Зейн отдаде чест и забърза към коня си. — И гледай да останеш жив.

— Слушам, сър! — Зейн отново отдаде чест, яхна коня и препусна.

— Добре мина — каза Ерик.

— Да — отвърна Каспар. — Но това е само една битка.

— Дасатите едва ли ще се набутат пак в такъв капан, освен ако не са пълни идиоти — добави Аленбурга. — Не мога да си представя как разсъждават, но ако съм на техния командир, ще потърся начин да вкарам собствената си кавалерия — въздъхна и погледна снишаващото се слънце. — Днес беше дълъг ден. Знаем ли дали се сражават нощем?

— Нямаме информация за това — отвърна Каспар.

— Младият Джоми е прав. Не бива да правим предположения — Аленбурга се обърна към останалите офицери. — Започнете да прибирате ранените и издигнете защитни укрепления. Искам да се подготвим за евентуална нощна атака.

Следващата атака започна по смрачаване.

 

 

Пъг се ослуша и вдигна ръка, та останалите да изчакат. Беше се нагърбил с ролята на разузнавач, защото беше най-могъщото същество в отряда, може би с изключение на Магнус. Синът му стоеше до Валко и трябваше да го опази на всяка цена.

Откакто бяха влезли в тунела, се чуваха всякакви звуци. Шумът се бе усилил, когато приближиха до прохода, който според Мартук водеше към Черния храм. Пъг не можеше да определи какви са тези звуци, но го караха да настръхва.

Махна на отряда да продължи. Хилядата воини на Бялото се движеха бързо. Никой не знаеше още колко време дворцовите стражи ще избиват населението, но атаката трябваше да се състои, преди те да се върнат.

Пъг усети напред движение и пулсът му се ускори. Отдавна очакваше сблъсък с жреците. Преди да потеглят, бе попитал Валко и останалите за всякаква информация относно предстоящото. За съжаление бе получил мъгляви отговори. Членовете на Бялото знаеха само за този древен проход, който можеше да ги отведе до двореца.

ТеКарана беше защитен от хиляди талнои. Пъг реши да не споделя, че това са само мъже в брони, а истинските божества се намират на неговия свят. Владетелят живееше изолирано от останалите жители. Имаше си дори собствени слуги, различни от останалите Низши, обслужващи двореца. Разполагаше с голям харем, пълен с жени от най-благородните семейства. Досега не беше признавал свой син. Дори нямаше сведения кога и как е взел трона от своя предшественик. Всичко се основаваше на слухове. Вероятно някой от лидерите на останалите планети щеше да го наследи, но само най-близкото обкръжение знаеше как работи системата.

Пъг спря. Тунелът свършваше. Стената пред тях беше изградена от стандартните черно-сиви камъни. Той махна на Валко да се приближи и попита:

— Има ли път, или трябва да събарям стената?

За пръв път, откакто се бяха срещнали, Валко изглеждаше впечатлен.

— Можеш да я събориш?

— Не и безшумно.

— Спокойно, има път — и пак за пръв път Валко се усмихна.

Мартук и Хиреа се приближиха и тримата започнаха да опипват стената. Въпреки магическия си взор Пъг не можеше да разбере какво търсят. След няколко минути Хиреа успя да задейства механизма, стената се плъзна надясно с лек грохот и разкри проход нагоре.

— Хайде — каза Валко и останалите го последваха в двореца.

 

 

Накор дръпна Бек. Младежът беше облечен със странната броня на талной, добре позната на дребосъка от времето, прекарано в пещерата на Мидкемия в почти мистичното проучване на десет хиляди истински талнои. Тези тук бяха просто фанатични воини, носещи древни брони. Червено-черните брони на дворцовата стража бяха по-скромно украсени от златната, която носеше Бек, но и двата вида бяха много по-натруфени от оригиналните. Сякаш слугите на Мрачния имаха нужда да са по-впечатляващи от съществата, които бяха заменили.

Накор беше чул заповедта да отидат в двореца и бе успял да замъкне младия воин в един килер, преди той да реагира. Бек не беше оспорил решението му, но след часовете в тясната стаичка започваше да става нетърпелив.

— Още малко. Скоро ще дойдат — каза тихо Накор.

— Кои? — попита младежът.

— Пъг и останалите.

— А след това какво? Искам да правя нещо.

— Още малко, приятелю — прошепна Накор. — После ще направиш нещо, което ще ти хареса много.

 

 

Въпреки обзелата я умора, Миранда се насили да опита още едно заклинание за шпионаж. Изведнъж отвори очи широко и потръпна, сякаш някой я беше шамаросал.

— Какво става? — попита Аленбурга и се намръщи.

— Заболя ме.

— Как така? — включи се Каспар от Оласко.

— Издигнали са някаква бариера против шпиониране.

След първата битка бяха пристигнали още две дузини магьосници. Появата им бе добре дошла, защото втората атака бе започнала след залез. Цураните бяха прибягнали до различна тактика, защото не вярваха, че дасатите ще се оставят да бъдат обградени отново.

Аленбурга бе накарал рота цурански сапьори да издигнат колкото се може повече прегради на мястото, където реката навлизаше в равнината. Така дасатите не можеха да се изсипят масирано, освен ако не спираха да разрушават бариерите или не прибегнеха до плуване.

След това, малко преди атаката, бяха сглобени дузина тежки балисти и два требушета. Отрядите по хълмовете обсипваха авангарда на дасатите със стрели, като всяка пета стрела беше запалена. През това време требушетите запращаха бурета с масло в прохода. Бъчвите се пръскаха и маслото покриваше всичко. Отначало пожарът тръгна бавно, но след това се превърна в огнен ад, който принуди много от дасатите да скочат в реката. Тези, които не се удавиха, бяха посрещнати от цурански копиеносци, които им пречеха да изкачат стръмния бряг.

След час противникът се отказа от щурма и се оттегли.

Сега се опитваха да разгадаят следващия ход на дасатите. Тъкмо затова Миранда бе опитала със заклинанието.

— Съжалявам, но това никога не ми е било силата — каза тя.

Четиримата уморени млади капитани чакаха наблизо. Зейн почти заспиваше прав и от време на време Тад го ръчкаше. Това привлече вниманието на генерал Аленбурга.

— Предайте на командирите мъжете да си починат. Искам стражи по хълмовете на миля в двете посоки. След това се сврете някъде и поспете.

Младежите побързаха да изпълнят заповедта и да се отдадат на почивка.

Аленбурга се обърна към Миранда.

— Не разбирам от изкуството ви, но изглеждаш, сякаш можеш да проспиш цял месец. Имам шатра, на около миля в тила. Там има легло и храна — махна на един войник да я придружи. — Благодарности на теб и останалите магьосници. Съмнявам се, че щяхме да оцелеем без невероятните ви умения.

Миранда се усмихна вяло.

— Благодаря. Ако имате нужда от мен, ще се появя за минута.

Аленбурга погледна към Черния купол.

— Не мисля, че ще видим нашите приятели до сутринта. Може да виждат в тъмното като котки, но им дадохме доста храна за размисъл — Миранда тръгна след придружителя си, а генералът се обърна към Каспар и Ерик. — Точно това ме тревожи най-вече.

— Какво си мислят ли?

— Да.

— По време на последното нападение ми хрумна нещо — каза Ерик.

— Ами защо не го каза? Не ми изглеждаш от срамежливите.

Ерик се усмихна.

— Исках да видя дали няма да има и трета атака.

— Какво имаш предвид? — попита Каспар.

— Защо въобще предприеха втора атака? Можеха да ни държат на разстояние, докато сферата се разшири. Даже се чудя, защо изобщо нападат? Защо не изчакат купола да се уголеми?

Аленбурга потърка лицето си.

— В очите ми има прах като за цяла пустиня — обърна се към двамата си заместници. — Това са много въпроси, на които нямам отговор. Чудя се как Кралството е успяло да отблъсне цураните едно време.

— Проучвал съм архивите от тази война — каза Ерик. — Доколкото мога да преценя, просто цураните не са били достатъчно сериозни.

— Дванадесетгодишна война да не е била сериозна?

— За тях е било просто поредната схема в голямата политическа игра.

— Не искам да си представям какво е щяло да се случи, ако са били сериозни — обади се Каспар.

— Ами какво — днес родният ни език щеше да е цурански — отбеляза Аленбурга. — Само че ако се провалим сега, наследниците ни няма да говорят дасатски.

— И какво ще правим? — попита Каспар.

— Ще чакаме — генералът потърси къде да седне и си хареса един плосък камък. — Лошото е, че нямам идея какво планират чудовищата в купола. Добрата новина е, че на сутринта ще имаме три пъти повече войници.

Ерик се настани до него.

— Нещо ми подсказва, че ще имаме нужда от тях.

Каспар остана прав. Взираше се в Черния купол, сякаш се опитваше да го пробие с поглед.

— Но дали ще са достатъчно? — промърмори тихо.

 

 

Йоаким от Ран беше нервен. Притесняваше се всеки път, когато бе негов ред да пази десетте хиляди талноя. Беше нервен и защото другият магьосник от смяната беше на неговите години, двадесет и шест, имаше още по-малко опит и спеше като заклан отвън.

Конклавът се грижеше за тези неща от доста време. Йоаким не знаеше много освен инструкциите си. Трябваше да наблюдават талноите на смени от по двама, без да предприемат някакви действия, и да пратят вест, ако се случи нещо странно.

Той не беше наясно какво точно означава „странно“, но със сигурност нямаше да му хареса. Нещата в пещерата го изнервяха. Стояха в редици, като чудовищни играчки в еднаквите си брони, и не помръдваха…

Йоаким примигна. Дали един от талноите не помръдна? Той настръхна, сърцето му се разтупка. Взря се и зачака, но не видя никакво движение. Реши, че е игра на въображението му, но не можеше да се успокои.

Дали не трябваше да събуди Милтън, другия маг? Не, само щеше да си навлече подигравки. Пое си дъх, за да се успокои. Намести без нужда единствената факла в поставката й и реши, че трептящата светлина му е изиграла шега. Отново се учуди колко надалеч се осветява тази огромна пещера. Пое си отново дъх и насочи вниманието си към тома в скута си. Не беше от най-силните ученици и трябваше да зазубря по-сложните заклинания. Особено се мъчеше с тези на кешийски, защото езиците не му се удаваха.

Съсредоточи се върху страницата и постепенно потъна в четене. Изведнъж долови ново движение с крайчеца на окото си и подскочи. Някъде в предната редица на талноите…

Трябваше да обуздае въображението си. Всичко си беше както преди. Дали? Не знаеше какво да прави и зачака с разтуптяно сърце.

 

 

Първият страж, който забеляза хората на Валко, загина, преди да осъзнае какво става. Пъг беше решил да действа максимално просто и използваше заклинание за физически контрол, с което захвърли мъжа към отсрещната стена. Имаше същия ефект като падане от петстотин стъпки. Звукът със сигурност щеше да привлече вниманието на останалите стражи. Целият коридор беше опръскан с оранжева кръв.

— Впечатляващо — каза Мартук на Магнус. — Ще внимавам никога да не ядосвам баща ти.

— Умно — отвърна младият магьосник. Проявата на чувство за хумор у дасат го изненада. Макар че в сравнение с останалите дасати Мартук беше почти човек. Освен това беше учуден и от гневното избухване на Пъг. Явно баща му бе натрупал напрежение след пристигането им във втората реалност. Не се притесняваше за себе си, но очевидно се тревожеше за него, Накор и странния Ралан Бек.

Магнус знаеше, че баща му не му е казал всичко. Освен това още не можеше да разбере каква е ролята на Накор и Бек. Но се бе научил да вярва на родителите си. Въпреки големия му талант още като дете му бяха позволили да се развива със собствен темп, без да го пришпорват, макар че майка му често губеше търпение. Това му бе позволило да овладее много добре изкуството си. Знаеше, че един ден ще задмине двамата си родители, но това щеше да се случи след десетилетия. В момента бе по-важно да оцелее през следващите минути, отколкото да мисли за бъдещето.

 

 

Пъг зави зад ъгъла и се озова в широка галерия, пълна с талнойски стражи. Очевидно бяха резервен отряд, защото от помещението във всички посоки излизаха десетина дълги коридора. Някои от стражите бяха свалили шлемовете си и Пъг изведнъж осъзна, че голямото им предимство всъщност идва единствено от това, че изглеждат като легендарните непобедими талнои.

Не се поколеба. Вдигна ръка и над дланта му се появи кълбо от синкава енергия, в което играеха светкавици. Той го метна право сред стражите. Сферата се пръсна и светкавиците полетяха, зашеметяваха всеки, когото докоснеха. Някои стражи падаха и почваха да се гърчат на пода, други замръзваха внезапно. Почти една трета от ротата бе поразена от заклинанието.

Хората на Валко нападнаха.

Двестате талнои бяха изненадани и не можаха да реагират организирано. Голяма част бяха избити, докато страдаха от ефектите на магията. Срещу останалите се изправяха по двама-трима воини на Бялото и всичко приключи бързо. Всички талнои бяха изклани, а Валко бе загубил само двама бойци. Имаше и десетина ранени.

Пъг огледа коридорите. Накъде ли щяха да продължат? Над всеки вход имаше енергиен символ, видим само за дасатското зрение — очевидно тукашния еквивалент на крайпътна табела. Магьосникът огледа всичките и установи, че един е доста по-голям от останалите. Може би това беше знакът на ТеКарана.

Валко сякаш разчете мислите му и посочи същия символ.

— Натам.

Пъг погледна дългия тунел, водещ към покоите на ТеКарана.

— Магнус, ела до мен. Още не сме срещали жреци и нищо чудно да се сблъскаме с голям брой накуп.

— Магията ти е впечатляваща, човеко. Все пак се опитай да си по-внимателен, защото някои от тях са агенти на Бялото. Имаме няколко високопоставени жреци, които може да са си намерили причина да не участват в убийствата в храма. Предполагам, че ще се присъединят към нас, щом нападнем.

— Да се надяваме — прошепна Пъг. — Но засега ще ги приемам за врагове, докато не сме сигурни в обратното — махна на сина си. — Поддържай визуален контакт, но ако се наложи, се върни, за да защитиш лорд Валко.

Магнус не каза нищо, но щом баща му тръгна напред, го последва.

 

 

Накор най-после чу това, което чакаше.

— Хайде, Бек. Ще ти намерим битка.

— Чудесно. Започна да ми омръзва да стоя на едно място — каза едрият младеж.

Затичаха се към звуците на схватката.

— Като стигнем, те моля да убиваш само тези с брони като твоята. Другите не ги закачай.

— Добре, Накор.

— А, вземи да си махнеш шлема, че нашите хора да могат да те познаят.

— Добре, Накор — Бек свали шлема си и го хвърли настрани.

— Нали запомни какво ти казах? — попита дребосъкът, когато наближиха.

— Да. Може ли да убивам вече?

— Върви.

Коридорът извеждаше в голям открит двор, където очевидно се водеше сериозна битка. Ако се съдеше по заслепяващите светлини и оглушителния шум, Пъг и Магнус бяха точно там, където ги искаше. Накор усети, че наближава времето, когато дългогодишно подготвяните му планове ще се осъществят.

Притесняваше се единствено дали тотален безумец като Ралан Бек ще успее да изиграе ролята си. Съдбата на трите свята и животът на всички, за които го бе грижа през последните стотина години, щяха да рухнат, ако Лесо Варен не изпълнеше очакваното от него. Имаше моменти, в които това да си комарджия не беше никак добре.