Реймънд Фийст
Гневът на Лудия бог (18)

17
Прелюдия

Валко замахна.

Противникът му беше опитен и успя да парира, но се откри и младежът го промуши с върха на меча си. Завъртя се бързо, търсейки нов враг, и за малко щеше да бъде повален от удар отгоре. Блокира, като хвана дръжката на оръжието с две ръце, след което приклекна и посече краката на нападателя. Извъртя се, разсече гърлото му и се огледа за следваща схватка.

Неговите хора едва удържаха пълчищата на ТеКарана. Въпросът как бяха открили седалището на Кръвните вещици и ръководството на Бялото трябваше да почака. Може би имаше предател или пък някой заловен член не бе издържал на мъченията. Във всички случаи непоправимото беше станало. Дори да успееха да победят, което в момента беше съмнително, трябваше да избягат и да се разпръснат. Това щеше да предизвика сериозни трудности в координацията на Бялото.

Валко махна на двама от бойците на Бялото да подсилят десния фланг и огледа обстановката в големия двор. Кръвните вещици се бяха вкопчили в битка с половин дузината жреци, които придружаваха воините на ТеКарана.

Облечените в черно-червени брони нападатели не бяха проблем. Бойците на Валко бяха по-добри. Но надеждите за победа угасваха, защото жреците сякаш вземаха превес над вещиците, а воините на Бялото не можеха да се борят срещу магия.

Внезапно прозвуча нечовешки писък и насред битката се появи някакво същество, поне два пъти по-високо от дасатите. На раменете му имаше мантия от пушек, а кожата му излъчваше синкава светлина. Косата на Валко настръхна от енергията, която се излъчваше от него.

Съществото размаха дългите си ръце, черните му нокти оставяха пушещи рани, където удареха. Първата му жертва беше един от бойците на Валко, но след това счупи с ръка врата на жрец, който тъкмо бе убил една вещица.

— Назад! — извика младият благородник.

Беше забелязал, че повечето хора около чудовището са от противниците, и веднага реши да се възползва от възможността. Нареди на мъжете си да се изтеглят и остави дворцовите стражи да се оправят със съществото. Кръвните вещици губеха двубоя с жреците и затова той нареди на четирима от воините си да им помогнат.

Те се подчиниха безпрекословно.

Валко нямаше командващ ранг в Бялото, но след започването на нападението преди петнадесет минути спонтанно бе застанал начело и останалите се подчиняваха. Не беше най-опитният воин, но като лорд на Камарийн бе най-високопоставеният благородник. Освен това бе признат за един от най-добрите ученици на Хиреа. Беше успял да удържи катастрофалното положение и сега сякаш имаха шанс да спечелят.

Стига да откриеше как да се справи с чудовището.

Въобще и не помисляше за отстъпление. Това не беше в природата на дасатите. Беше просто — или побеждаваш, или умираш. Но Валко не гореше от желание да жертва живота си — нито живота на останалите — безцелно. Със задоволство откри, че воините, които бе пратил срещу жреците, са си свършили работата. Така сестрите можеха да си починат малко, докато противниците се биеха с чудовището.

Валко изтича до Аударун, която беше изхабила цялата си енергия в битката.

— Какво е това същество?

— Никога не съм чувала за подобно нещо. Дори не знам кой го призова. Жреците изглеждат също толкова объркани като нас.

Младежът махна на хората си да се прегрупират и те се подготвиха за защита на вещиците. Бяха останали само шепа от воините на ТеКарана и Валко се вгледа в опитите им да наранят съществото, за да открие някаква слабост. Сестрите зад него започнаха да напяват със затворени очи — опитваха се да проучат чудовището чрез магия.

То вече почти се бе справило с дворцовите стражи. Валко искаше всичките да загинат, но ги уважаваше за проявената храброст.

Скоро последният останал боец започна да отстъпва и Валко се подразни, когато неколцина от хората му се разсмяха при тази проява на страх.

— Стига! Колкото и да е забавно да видим как този страхливец ще умре, имаме по-важни грижи. Например как да победим това същество.

— Не мога да открия някаква слабост — каза Лурин, която бе застанала до него.

— Не трябва да си тук — отначало бе възприел трудно идеята, че има сестра, но впоследствие започна да открива у Лурин приликите с майка им и се привърза към нея, което беше едновременно приятно и плашещо. Сестрите служеха за скрепяване на съюзи с могъщи фамилии, не бяха нещо, за което да си загрижен.

Нещата, които бе научил от майка си, сега разкриваха нова и плашеща перспектива. Валко откри, че го е грижа за тези наоколо. Целта му беше не само да победи чудовището, но и да защити вещиците и воините, служещи на Бялото. Тези чувства му създаваха вътрешен конфликт вместо простото желание да убие всичко пред себе си.

Внезапно се появиха Мартук, Хиреа, двамата човеци и още четирима воини. Онзи, когото наричаха Пъг, веднага започна заклинание.

Чудовището мигом бе обвито от енергиен купол. По купола се появиха кристали, които излъчваха ярки лъчи и се свързваха един с друг, образувайки мрежа.

Същество се хвърли към мрежата и от рамото му изригна пламък. То нададе болезнен писък, от който Валко настръхна отново. Чудовището продължи да се блъска, но всеки път се нараняваше повече.

Валко го гледаше с нарастваща погнуса. То продължаваше да се стрелка из енергийната клетка, а по тялото му цъфваха димящи рани.

Пъг каза нещо на Магнус и той пристъпи напред и започна друго заклинание. От ръцете му се изстреля енергиен импулс и удари чудовището. То изпищя за последен път и избухна в сребристочервена светлина. В двора се разнесе неприятна миризма на изгоряло.

Двамата магьосници бяха унищожили съществото за по-малко от минута. Мартук и Хиреа гледаха смаяно. Дългогодишният им опит не ги бе подготвил за подобно нещо.

Пъг и Магнус бяха оставили Накор при Бек и бяха побързали към мястото на срещата, но откриха, че са изтървали Мартук и Хиреа. По зазоряване градът се бе оживил, защото бе дошла дългоочаквана команда за мобилизация. Всички воини трябваше да получат нареждания от ТеКарана по обед на следващия ден.

Магнус бе използвал способността си, за да ги пренесе до градината, а малко след това дойдоха Мартук и Хиреа. След кратка дискусия решиха, че трябва да открият Валко, защото отсъствието на младия лорд на Камарийн щеше да се забележи на сбора. Все пак Пъг успя да ги информира какво са открили в храма на Мрачния.

 

 

Мартук огледа касапницата на двора.

— Всички трябва да се махнат. Веднага.

Аударун плесна с ръце и извика:

— Пригответе се за евакуация — обърна се към Мартук и Валко. — Имаме план за такива случаи. Знаехме, че рано или късно слугите на Мрачния ще открият това убежище.

Невредимите вещици се втурнаха да приготвят най-ценните вещи, а петте ранени лежаха, където бяха паднали. Мартук ги посочи и Аударун кимна.

Старият воин извади меча си и тръгна към ранените. Те бяха затворили очи и стоически очакваха смъртта си.

— Защо? — попита развълнувано Пъг.

— Пътуването ще е трудно — отвърна Аударун. — Ако ги оставим, жреците може да извлекат информация, въпреки твърдостта им. Всички знаем риска и бихме предпочели да загинем, вместо да станем предатели.

— Предателство — каза Хиреа. — Сред нашите редици има предател. Тази атака е твърде добре организирана, за да е плод на случайността. Освен това се случва само няколко дни, преди да нахлуем в света на хората. Мрачният иска да си подсигури тила, преди да започне нашествието.

Пъг се обърна към Аударун.

— Може ли да откриете предателя?

Тя кимна.

— Имаме начини, след като знаем, че трябва да търсим — вещицата повика една от по-младите сестри и й даде нареждания. Жената кимна и се отдалечи. — Готово. Ако предателят не е избягал или загинал по време на атаката, ще го открием.

— Него? — попита Магнус.

— Сестрите преминават през дългогодишно обучение, човеко. Трябва да е някой Низш мъж, защото тук нямаме жени.

— Какво беше това нещо? — попита Валко.

— Същество от бездната — отвърна магьосникът и огледа следите от клането. — Какво точно стана?

— Призори съгледвачите съобщиха, че отряд от дворцовата охрана и група жреци приближават по рядко използвания южен път. Аударун каза да запазим спокойствие, защото подобни групи са минавали и преди, без да разкрият илюзията. Аз обаче наредих на нашите воини да се подготвят.

— Мъдро решение — Хиреа видимо беше доволен от съобразителността на ученика си. Повечето младежи щяха да атакуват, без да изчакат да се уверят дали е необходимо.

— Явно се знаели къде да търсят — каза Пъг.

— От това, което се вижда, си личи, че са дошли подготвени — допълни Магнус.

— Да — каза Аударун. — Отпуснахме се, защото останахме скрити толкова много години. Може би досега просто не сме били достатъчно силни, че да привлечем внимание.

Мартук се приближи към тях и застана до Валко.

— Ще трябва да дойдеш за всеобщата мобилизация. Лордът на Камарийн трябва да се присъедини към Садхарин. Хиреа ще се върне при Опустошителите.

— Не — отсече Валко.

Мартук се намръщи.

— Как така?

— Време е.

— За какво говориш? — попита Хиреа.

— Едва ли ще има друг момент, в който толкова воини от обществата, дворцовата и храмовата охрана да отсъстват. Те ще са в друга реалност — Валко се обърна към Пъг и Магнус. — Вие доведохте Богоубиеца, а аз съм избран да убия ТеКарана. Когато неговите хора се появят тук, ще решат, че членовете на Бялото са избягали и се крият по дупките като майки и деца. Вместо това ние ще съберем силите си и ще ударим ТеКарана, когато изпрати войските си през портала.

— Водачите на обществата ще видят, че някои от воините им липсват, но ще предположат, че са загинали при Клането. Когато този отряд не се завърне, може би ще заподозрат някои от нас, че сме от Бялото — очите на Валко горяха със страст. — Време е! Мартук, разпространи слух, че съм мъртъв. След това се свържи с нашите хора, но им напомни, че е важно да са потайни. Ще изчакаме, като криещи се деца. След това ще ударим ТеКарана точно когато е най-сигурен в победата си!

Воините се развикаха одобрително, включително Мартук и Хиреа, и Пъг осъзна, че макар да бяха по-разумни от останалите представители на расата си, те са само на крачка от това да се превърнат в кръвожадни главорези. Тук очевидно бе намесено някакво пророчество и Валко нямаше да отстъпи.

Пъг се обърна към сина си.

— Тук няма какво повече да направим. Можем само да се надяваме, че майка ти е подготвила цураните за предстоящото и е успяла да унищожи Лесо Варен.

Магнус уважаваше майка си и упорството й, когато захапеше някаква задача, но се съмняваше, че би успяла да се справи с некроманта.

Овациите заглъхнаха и Валко се обърна към тях.

— А вие какво ще правите?

Пъг се замисли. Почваше да се убеждава, че времето му на този свят изтича.

— Ако ще действате срещу ТеКарана, Накор трябва да реши какво да прави с Бек — не беше сигурен дали младежът е предреченият Богоубиец. Имаше много неща, които не разбираше, включително причината да дойдат в този свят. Нямаше представа дали Накор може да хвърли светлина върху тези мистерии. Но във всички случаи не искаше да изоставя дребосъка, а щеше да върне и Бек на Мидкемия, ако не му бе писано да загине тук. — Надявам се, че ще успеете да свалите ТеКарана и да разклатите властта на Мрачния. Аз трябва да си тръгна, защото вашите воини ще атакуват света, който едно време смятах за свой дом. Така че засега ще дойда с вас.

Валко прецени думите му и кимна.

— Може ли да ни пренесете с магия?

— Ако искате да се върнем в градината, мога да взема петима — каза Магнус. — Ще се наложи да направя няколко курса.

— Веднъж ще е достатъчно — отвърна Валко. — Ще вземеш само мен, Мартук, Хиреа и баща ти — обърна се към останалите воини. — Придружете сестрите до новото им скривалище. Пазете ги! Ако ние не успеем, вие ще сте семената на новото Бяло.

Воините отдадоха чест на младия лорд.

— Да тръгваме — каза Валко. — Имаме много работа и съвсем малко време.

 

 

— Достатъчно ясно ли се изразих, лорд Ерик? — попита Миранда.

Ерик фон Даркмоор се отпусна в голямото си кресло и въздъхна.

— Да, Миранда. Дори да не беше, Накор нямаше да си прави труда да ме поддържа жив, ако ситуацията не беше критична. Този факт е достатъчен сам по себе си, за да гледам крайно сериозно на всяко предупреждение от Конклава — той се размърда и направи гримаса.

— Добре ли си?

— Не. Умирам отново — погледна през прозореца към любимата си гледка. Слънцето залязваше над пристанището на Крондор. — Нямам нищо против смъртта, но самото умиране ме съсипва — той посочи големия сандък до леглото си. — Моля те, отвори го и ще намериш една малка стъкленица. В торбичка от черно кадифе.

Миранда отвори сандъка и извади торбичката. Ерик внимателно развърза връзката и хвана стъкленицата. Махна запушалката и изля съдържанието в устата си. После остави стъкленицата на масата.

— Край. Това беше последната доза. Свърших еликсира на Накор, който ме държеше в добра форма… като за стотинагодишен.

— Мислех, че си по-близо до деветдесет — каза Миранда.

— Истината не бива да разваля драматичния ефект — отвърна той с усмивка. Лицето му започна да възвръща цвета си и бръчките взеха да изчезват.

— Колко време ти остава?

— Не знам. Може би няколко месеца — Ерик въздъхна. — Уморен съм. До мозъка на костите. Седемдесет и пет години служа на Короната. Вече заслужавам почивка.

— Всички заслужаваме — Миранда реши да не зачеква темата, че тя и съпругът й се борят със силите на злото още отпреди Ерик да се е родил. Все пак той беше служил предано и бе изнесъл своя дял битки. Никога не се беше женил, нито имаше деца. Това правеше живота му доста по-тъжен в сравнение с нейния. Освен това беше остарял, докато тя продължаваше да прилича на жена в края на тридесетте.

Ерик плесна с длани по облегалките на креслото.

— Не мога да направя нищо по повод на първото ти искане. Кралят е непреклонен. Той не храни добри чувства към съпруга ти, а още по-малко към цураните.

— Защо? Империята и Кралството са в мир след Войната на разлома. Цураните дори ни помогнаха в битката при Сетанон. Имате повече неприятности с Кеш, за последните десет години, отколкото с цураните за цял век.

— Ти не говориш за няколкостотин или за няколко хиляди бежанци. Става дума за милиони. Повече цурани от населението на Кеш и Кралството, взети заедно. Никой херцог няма да ги приеме. Кой ще ги изхранва?

— Те могат да работят. Те са добри занаятчии и фермери.

— Те са от друг свят. Дори графът на Ламът няма да е доволен, а той е от цуранско потекло! Те са твърде голяма заплаха.

Миранда знаеше какъв ще е отговорът, но беше длъжна да настоява.

— Ти колко ще вземеш?

— Аз? — херцогът се засмя и жизнеността взе да се връща по лицето му. — Ще си затворя очите, ако натикаш няколко хиляди в Ябон и Крудий. Няма да ми пука и ако пробуташ още няколко хиляди по селата около Зъбите на света. Да му мислят граничните лордове. Но няма как да бъда верен на клетвата си, ако не изпълнявам заповедите на моя суверен. Съжалявам, Миранда.

— Някакви идеи?

— Бих ти предложил Новиндус. Все още се възстановява от опустошенията на Изумрудената кралица и може да поеме много цурани. Ако искат, да завладяват целия континент. Тук няма да ни пука.

— Каспар е там в момента. Говори със свой приятел.

— Дано да има по-голям късмет, защото ти нямаш никакъв — той въздъхна отново, но този път от емоции, а не от умора. — Гарантирам ти, че и Джим Дашър Джеймисън няма. Дядо му е хитър и коварен, също като собствения си дядо, който си беше подло копеле. Той е лоялен на Короната, така както ти си отдадена на твоята кауза. Джим няма да повлияе на дядо си, който пък няма да повлияе на краля. Тоест няма да приемат нито един цурански фермер в Източните предели.

— А какво става с втората ми услуга?

Ерик се ухили.

— Това е друга работа — изправи се и Миранда видя, че годините му сякаш изчезват. Вече приличаше на мъж в средата на петдесетте. Все още във форма и опасен. — В Западните предели е бъркотия, но е време подчинените ми да си изкарат хляба. Ще се оправят и без мен.

— Какво предлагаш?

— На теб ти трябват генерали за цуранската армия, а аз съм генерал. Или по-точно — рицар-маршал, което значи, че командвам генералите.

— Принцът ще те пусне ли?

— Принцът ще се боядиса в зелено и ще отиде да танцува на площада, ако му кажа, че е добра идея.

Миранда се засмя.

— Едмунд не е лош човек. Но всеки с малко акъл ще ти каже, че е пратен тук като временен управник, защото е бездеен и в Изтока не ги е страх, че ще стане твърде амбициозен — Ерик внезапно стана сериозен. — Може би ще сме на ръба на гражданска война, когато се върна. Стига въобще да се върна. Заклевам те да пазиш тайна. Здравето на краля се влошава.

Миранда се разтревожи. Кралят беше млад и нямаше мъжки наследник.

— Какво му е?

— Никой не знае, но подозирам, че е нещо тежко. Всички доверени жреци вече го прегледаха и щях да се обърна за помощ към вас, но не мога да го убедя да ви се довери. Здравето му се влошава с всяка година. С кралицата нямат мъжки деца, а принцесата е на седем години. На трона на Крондор се въртят поредица братовчеди и кралят ги размества през няколко години, за да не станат твърде амбициозни.

— Ерик, какво ще стане, ако кралят умре утре?

— Принц Едмунд и още десетина роднини ще цъфнат в Риланон и ще изявят претенции за трона пред Събранието на лордовете. Всеки ще си има достатъчно поддръжници. Ще започне купуване и продаване на гласове, точно както старият ми приятел Ру въртеше далавери с житото и овеса. Доколкото ми е разправял, търговията е по-гадно нещо и от войната. Ако никой от кандидатите не постигне консенсус със Събранието, ще се отделят фракции и може да се стигне до сблъсък.

— Гражданска война.

— Да. Не сме имали такава от дълго време.

— Кой е най-близкият потомък на Кондуин?

— Труден въпрос. Лорд Хенри от Крудий. Хари е чудесен човек, но неговият прапрадядо Мартин, брат на крал Луам, се е заклел, че потомците му няма да изявяват претенции към короната. Навремето може да е било отлична идея, но сега ми се иска да си е държал езика зад зъбите — Ерик беше видимо раздразнен. — Хари би имал безусловната подкрепа на западните благородници, а и на част от източните. Само че мнозина от тях не могат да го подкрепят точно заради тази клетва. Така че единственият, който може да предотврати гражданската война, най-вероятно ще я предизвика, ако някой предяви претенции към трона от негово име.

— Не ти завиждам — каза Миранда.

— Единственият друг Кондуин е дете. Принц Оливър, син на починалия брат на краля, Ричард. Още е само на шест.

Миранда погледна през прозореца. Беше взело да се здрачава.

— Ще те оставям. Кога ще можеш да ми помогнеш с цураните?

— Трябва да довърша делата си и да посрещна моя наследник утре. Лорд Джон Девре от Батира ще пристигне към обед от Саладор. Ще трябва да изтърпя церемонията по предаване на поста и оттегляне от служба. Принцът ще настоява да ми даде земи, които няма да видя, та да ми носят доход, който няма да имам време да похарча. Накратко, ще се освободя след три дни.

— Ще дойда лично, за да те отведа до разлома — Миранда направи пауза. — Имам едно предложение.

— Кажи.

— Ако нещо се случи с краля, ще е разумно принц Едмунд да отиде в Риланон и да се провъзгласи…

— За регент на принц Оливър — усмихна се Ерик. — Вече го обсъдихме с лорд Джеймс.

— Накор каза, че си много умен за ковач.

Ерик я погледна тъжно.

— Има дни, а и утрешният се очертава такъв, когато наистина съжалявам, че не си останах ковач.

— Напълно те разбирам. Ще се видим след три дни.

— Да. Три дни.

Миранда изчезна. Ерик остана да седи умислен.

 

 

Каспар премести коня.

— Шах.

Генерал Пракеш Аленбурга въздъхна.

— Предавам се. Ти си най-добрият, с когото съм играл от години.

— Просто късмет — отвърна Каспар. — А и ти беше разсеян.

— Така е. Говорих с махараджата за твоето предложение.

Каспар очакваше отговора на махараджата. Беше пристигнал преди два дни и откри, че столицата на Мубоя е във възход. На хълма над града се изграждаше нов дворец, за да замени старата цитадела, която напомняше на Каспар за неговия дом в Оласко. Сякаш беше напуснал херцогството си преди векове.

— И той как реагира?

Аленбурга се облегна назад и сбърчи чело.

— Като се има предвид, че не си виждал обичния ни владетел, със сигурност знаеш как да го заинтригуваш.

— Това е опит, придобит в дългогодишно уговаряне на съседите да не те смачкат, докато кроиш планове как да ги завладееш — отвърна Каспар сухо.

Аленбурга се засмя.

— Много точно казано. Както предложи при предишната ни среща, махараджата ожени най-малката си сестра за втория син на краля на Оканала и така подсигури южната си граница. Но се оказва, че новата принцеса не може да търпи докосването на принца. Който, от своя страна, въобще не се занимава с нея, а предпочита да проиграва богатството на баща си и да го пилее по курви. Освен това се състезава със специално построени лодки, ако можеш да си представиш подобна глупост. Въобще, нашият владетел не е доволен от сегашното статукво. Така че предложението ти да приемем армия, готова да се закълне във вярност, и да я разположим по южната граница, е много примамливо. Но махараджата се притеснява доколко ще са лоялни тези войници?

Каспар сви рамене. Очакваше подобна реакция.

— Предполагам, че думата на един чуждоземец няма голяма тежест, но те са най-преданите хора, които съм виждал. Ако се закълнат на махараджата, ще са готови да си отрежат палците при негова заповед.

— Вярвам ти, Каспар. Мисля, че успях да те преценя добре при кратките ни срещи. Ти си бил много горд мъж, който се е смирил. Освен това си доста добър военен. Според мен си бил благородник.

— Добре си ме разчел.

— Ти никога не си ме лъгал. Може би защото не ти се е налагало. Иначе не се съмнявам, че щеше да си убедителен като млада курва, която се кълне в любов на някой богаташ.

Каспар се засмя.

— Вярно е, че съм премълчавал истината, когато ме е устройвало.

— Какво предлагаш?

— Ела с мен. Има неща, които не мога да ти кажа, но които трябва да знаеш. Ако аз съм те преценил правилно, ти си лоялен не само на владетеля, но и на народа си. Знаеш, че махараджата си търси претекст, за да довърши започнатото. Иска да завладее всичко до Града на Змийската река и да изгради империята си. Ти знаеш рисковете. Вие трупате сили, но същото правят и враговете ви, включително Оканала.

Аленбурга прокара ръка през сивата си коса.

— Каспар. Защо не приемеш службата при мен? Ще те направя мой заместник и ще командваш армиите на Мубоя.

— Загубих интерес към завоеванията преди известно време. Знам какво е, а знам как е и от другата страна.

— Тогава върви на служба при Оканала — засмя се Аленбурга. — Срещу теб ще ми е много по-интересно, отколкото срещу тези смешници. Единствената причина да не сме ги помели е, че ни свърши времето и ресурсите.

— И хората — Каспар си спомни мъртвите тела на Бандамин, жена му Йойхана и сина им Йорген и как командирът на обоза скърбеше над тях. — Останахте без хора.

— И затова реши да ни предложиш няколко хиляди ветерани?

— Нещо такова. Макар че ще са повече от няколко хиляди.

— Колко повече?

— Колко ти трябват?

Аленбурга се облегна и го изгледа съсредоточено.

— Подозирам, че имаш повече, отколкото ще са ми нужни.

— Повече, отколкото ще трябват на когото и да е.

— Колко повече?

Каспар усети, че надеждата му се изпарява.

— Генерале, доколкото знам в каква ситуация са цураните, може да се окаже, че няма да им остане голяма армия. Но ако са достатъчно умни, ще избягат навреме. Това би означавало около милион воини и три пъти повече цивилни с жените и децата.

— Четири милиона? — възкликна генералът с искрено изумление. — Каспар, нашето население е по-малко от милион.

— Знам. Съмнява ме, че на целия континент има повече от четири милиона.

— Всъщност колко са цураните?

— Не знам точно. Но според последните преброявания за данъците преди седем години са били около двадесет милиона заедно с робите.

— Човек понякога чува истории и слухове, но смята, че са твърде преувеличени. Като дете съм слушал за Войната на разлома. Беше почти като легенда. Тук, на изток, рядко идват търговци от вашия континент. Знаем, че сте там, но рядко поддържаме контакт. Войната на разлома беше невероятна история, за чужденци от друг свят, които нападат Островното кралство. Десетгодишна война с финален сблъсък. Почти като в легендите. Нито веднъж не чухме за стратегиите, логистиката и осигуряването на ресурси, които съпътстват една война. За нас това беше само приказка.

— Но не и за жертвите, генерале. Може да ти се стори невероятно, но познавам хора, които са преживели войната, както и следващата, която опустоши този континент, и за тях това не са легенди.

— Но милиони цурани?!

— Ще ти разкажа всичко, но нямаме много време.

— Каспар, знаеш, че вероятно ще препоръчам на махараджата да приеме поне част от бежанците ти, ако мога да съм сигурен, че ще се държат както трябва.

— Значи трябва да ги видиш — отвърна мрачно Каспар.

— Така ли? — Аленбурга го погледна над дъската за шах. — И как предлагаш да стане това?

— Уредил съм ти и целият ти щаб да вземете участие в нагледната демонстрация на цуранските бойни способности.

— Сега вече взе да ставаш нагъл.

Каспар се усмихна.

— Нека ти разкажа за дасатите — и спокойно заобяснява ситуацията на Келеуан. Минутите постепенно преминаха в часове. По някое време се появи адютантът на генерала, но бързо беше отпратен. Когато Каспар приключи с историята, вече бе настъпила нощ и палатът бе затихнал.

Генералът си пое бавно дъх.

— Невероятна история.

— Кълна се, че е вярна до последната дума.

— Милионна армия без ефективно командване?

— Имам нужда от теб. Цураните имат нужда от теб. Разполагам с офицери, но не са достатъчно. Имам един много опитен командир, отличен тактик и логистик — Ерик фон Даркмоор. Няма да излъжа, ако кажа, че аз не му отстъпвам. Но ни трябва стратег. Ако дойдеш на Келеуан и ни помогнеш да изградим защита, ще разбереш за какви воини ти говоря. Те са лоялни, корави и безстрашни. Само че ми трябва върховно командване, при това пълен щаб. И то бързо.

— Колко бързо?

Нещо на колана на Каспар започна да жужи и той бързо го откачи. Беше сигнално устройство, изработено на Острова на чародея по поръчка на Миранда. Всеки член на Конклава с военно образование носеше такова, от Каспар до Джоми, Серван и останалите момчета.

В момента жужаха устройствата на ключови офицери от Ролдем, Риланон и Крондор. Това означаваше, че дасатите са започнали нашествието си на Келеуан.

Каспар погледна твърдо генерала.

— Веднага.