Реймънд Фийст
Гневът на Лудия бог (17)

16
Слънчевите елфи

Миранда изпищя.

Не можа да сдържи гнева си и хвърли съобщението на пода.

— Кралят няма да ме приеме!

— Разбираемо е — отвърна Калеб. — Татко е в лоши отношения с Короната от много години. Като се замисля, всъщност е в лоши отношения с всички благородници освен тези, които работят за Конклава.

— Аз съм ти майка! Не очаквам да разсъждаваш, а да се съгласиш с мен.

Калеб за момент замръзна, след което се засмя.

— Извинявай.

— Почвам да откачам — Миранда закрачи из кабинета на съпруга си. — Боя се, че няма да видя баща ти отново, въпреки всичките му обещания. Тревожа се за Магнус, че дори и за Накор. Калеб, наистина не знам какво да правя.

Калеб никога не беше виждал майка си толкова отчаяна. И беше искрена, като казваше, че е безпомощна. Трябваше да има някаква причина за това състояние.

— Какво има?

Тя седна зад писалището.

— Чудя се как ли щеше да постъпи баща ти? Дали щеше да се пренесе в покоите на краля и да го заплаши?

— Едва ли — усмихна се кисело Калеб. — Това са по-скоро твоите похвати, не татковите.

Тя го изгледа и се усмихна насила.

— Прав си.

— Според мен той щеше да говори с най-влиятелните благородници, които са благосклонни към нас.

— Тоест със стария лорд Джеймс или с Ерик.

— Джеймс ни се пада роднина. Това може да го накара да пледира пред краля. От друга страна, Ерик е стар другар на Накор и е виждал на какво са способни врагове като дасатите. Той се е бил при Кошмарния хребет.

Битката при Кошмарния хребет беше легендарна. Миранда беше наясно, че ветераните от Войната на студенокръвните отлично знаят каква е цената да не се подготвиш срещу нашествие. Ако дасатите не бъдеха спрени на Келеуан, нищо нямаше да им попречи да нахлуят и на Мидкемия. Проблемът беше, че малцина от тези стари ветерани бяха живи. Повечето вече прехвърляха осемдесетте и бяха заменени от младоци. За тях пък Войната на студенокръвните беше събитие от времето на дядовците им. Също като Войната на разлома или Войната на Джон Претендента. Просто поредното късче история, което не може да се повтори.

Миранда премисли думите на сина си. Отвън се чу чуруликане и тя вдигна поглед. На острова настъпваше красива утрин и слънцето пробиваше остатъците от нощната мъгла.

— Прав си. Трябват ни хора, които разбират риска. Ще изпратя вест на лорд Ерик. Но няма да се откажа от лорд Джеймс. Мисля да използвам посредник.

— Кой?

— Джим Дашър, внук му. Вече е навътре в нашите неща, след като откри съществата от бездната. Скоро ще се видим и ще го накарам да се намеси пред херцога на Риланон.

— Кога ще го видиш?

— Следобед. Тоест след час. Зависи колко на изток се падат Върховете на Куор.

— Интересно ми е какво ще откриете там.

Миранда отиде до сина си и сложи ръка на рамото му.

— Знам, че не ти е приятно да командваш тук. Освен това ти отмъкнах и Лети, така че остана без помощник. Но тя трябва да вникне във всичките дейности на Конклава, ако ще поеме твоята работа.

— Да поеме моята работа ли?

— Мислиш, че не знам колко ти е трудно? Ти винаги си бил единак, Калеб. Не знам дали защото нямаш магическа дарба, или просто такава ти е природата. Зарадвах се, когато доведе тук Мари и момчетата, защото се притеснявах, че няма да си намериш половинка. Не бих имала нищо против, ако един ден ме дариш и с внуци, защото Магнус определено не показва такива признаци.

Калеб се засмя, разчувстван от притесненията на майка си.

— Аз съм зрял мъж, както казват в Ябон. Направил съм много избори, различни от заложените от теб и татко. Нямаше да съм ваш син, ако не бях стигнал до същото заключение. Ние служим, защото това е наш дълг.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Не се тревожи за Магнус — добави Калеб. — Той беше влюбен… веднъж.

Тя кимна. Една младежка любов беше разбила сърцето на Магнус и той се бе отдръпнал от интимните аспекти на живота. Миранда се притесняваше като всяка майка, но често си повтаряше, че самата тя бе създала семейство едва след като навърши двеста години.

— Трябва да тръгвам. Нямам търпение да видя тези Куор. Учудващо е, че за тях няма никаква информация в библиотеката на баща ти. Като се има предвид колко томове наследи от дядо ти и колко събра впоследствие… — тя си пое дъх. — Странно.

— Преди да заминеш, само да изясним: какво ще правим с Кеш и другите кралства?

— Източните кралства не са от значение. Там имаме съюзници, но те са бедни на ресурси. Кеш има дълг към нас, защото ги спасихме от Варен. Те ще се отзоват. Боя се обаче какво ще стане, когато поискам следващата услуга.

— Бежанците?

— Да. Ще са милиони. Повече от населението на Кеш и Кралството, взети заедно. Никой владетел не би приел толкова чуждоземци с неясна лоялност. Трябва ни друго решение.

— Уинет?

— Равнините щяха да са перфектни, ако баща ти не беше заселил оцелелите сааурци там. Засега сме в мир, защото не се срещаме. Ако разположим до тях няколкостотин цурански воини, нещата ще излязат от контрол.

— Ами Западните острови?

— Архипелазите след Островите на залеза ли? Стават, ако искаш да живееш в колиба от клони и да ядеш риба. Но за възстановяване на цяла нация… — тя въздъхна. — Трябва ни празен свят.

— Има ли такъв?

— Баща ти щеше да знае — отвърна Миранда с неприкрита горчивина.

Калеб замълча. Знаеше, че родителите му се обичат, но като при всяка женена двойка, и двамата се дразнеха от някои качества на другия. Пъг мразеше това, че Миранда често си правеше собствени планове, без да се съобразява с решенията на Конклава. Тя дори поддържаше собствена агентурна мрежа. Миранда пък завиждаше на Пъг за широките му познания за другите светове. Въпреки могъществото си тя бе посещавала само Келеуан и Пътя, а нямаше да стигне и до там, ако не беше съпругът й.

— Скоро ще тръгна към селището на Слънчевите елфи. Върви да закусиш и се върни.

Калеб кимна и се прозя.

— Съжалявам. Станах още по тъмно.

Миранда се усмихна. Знаеше много добре, че Калеб винаги става призори. Загледа докладите на бюрото. Беше й трудно да се съсредоточи.

Пъг й липсваше повече, отколкото си бе представяла. А и това налудничаво пътешествие… Бяха се разделяли и преди, но винаги уверени, че ще се видят отново. Този път не беше толкова сигурна. Съпругът й имаше тайна. Нещо, което бе забелязала още при срещата им по време на Войната на студенокръвните. Дълбоко в себе си таеше нещо, за което отказваше да говори, но тя го познаваше добре. Понякога го засичаше да гледа нея или момчетата някак странно. Сякаш се опитваше да прогори образите им в съзнанието си, уплашен, че няма да ги види повече.

Надигна се от стола. Не издържаше вече. Калеб нямаше да се сърди, когато разбереше, че е тръгнала. Тя затвори очи за секунда, представи си къде точно в укреплението иска да отиде и се пренесе там.

 

 

— Миранда! — възкликна Томас. — Мислех, че си се отказала.

— Никога — отвърна тя с храбра усмивка. Каквито и тревоги да имаше, нямаше да позволи на другите да ги видят. Първо, защото мразеше да демонстрира слабост, и второ, защото Конклавът трябваше да вдъхва увереност в съюзниците си. Тези елфи бяха все още твърде подозрителни. Присъствието й тук беше необходимо, за да се спечели напълно доверието им.

Миранда се огледа. В селището се долавяше някаква промяна, но не можеше да разбере каква точно. Може би така й се струваше просто защото беше оживяло.

— Лейди Миранда… — почна Кастданур. Лицето му сияеше от щастие.

— Само Миранда.

— Миранда, народът ми ви е задължен. Лорд Томас ни разказа как сте му помогнали да унищожи съществата от бездната. Те ни тормозеха от години и дадохме множество свидни жертви.

Миранда погледна Томас. По свъсеното му лице разбра, че е по-добре да не зачеква някои неща. Например защо Слънчевите елфи не са се обърнали към другите за помощ. Дебатите за независимостта, упорството и глупостта трябваше да бъдат оставени за по-добри времена. В момента имаха по-належащи грижи.

— За мен беше удоволствие. Всъщност Томас ни отърва от тях. Аз просто разчистих след него.

— Беше необходимо — отвърна воинът. — Иначе можеше да се върнат. Сега трябва да се притесняваме само за слабостта в тъканта на вселената, която им е позволила да се промъкнат.

Тя стисна зъби, за да не каже, че най-способният човек да открие пукнатината във вселената е на друг свят, в друга реалност! Вместо това само кимна.

— С ваше позволение ще накарам най-талантливите ни магьосници да работят с вашите заклинатели по този проблем.

Томас кимна и се обърна към Кастданур.

— Готови сме.

— Тогава ме последвайте — старейшината махна на двама елфи да се присъединят към тях.

— Кастданур, не мисля, че имаме нужда от ескорт.

Старият елф кимна и пак махна на двамата, този път да останат. Докато излизаха от укреплението, Миранда видя, че новодошлите са започнали да възстановяват запуснатите части.

— Явно новите ви сънародници се чувстват като у дома си.

— Те са наши братя и сестри. Върнаха ни това, което бяхме загубили, а вие ни отървахте от тормоза на онези същества. Ще видя как Баранор се преражда, преди да потегля на пътуване към отвъдното.

— Това е добре — Миранда изведнъж осъзна какво е различното. — Къде са Каспар и хората му?

— След завръщането на нашите братя и добрата работа, която свършиха за нас, решихме да ги освободим. Каспар и онзи, когото наричате Джим Дашър, доказаха, че са приятели на елфите. Върнах амулета на Джим и дадох друг на Каспар. И двамата са добре дошли, когато поискат.

Миранда въздъхна.

— Трябваше да говоря с Джим Дашър.

— До довечера ще са на морския бряг.

— Може да ги настигнем, след като приключим тук — предложи Томас.

— Няма нужда — отвърна Миранда. Вече заобикаляха укреплението и тръгваха нагоре в планината. — Ще настигна Дашър в Ролдем.

Тръгнаха по една пътека и след половин час Миранда установи, че не може да се сравнява с елфа и могъщия Драконов господар. Въпреки тежката броня Томас сякаш нарочно забавяше крачка, за да могат да го настигнат. Миранда малко се подразни и реши да използва магия. Едно незначително заклинание за левитация смъкна тежестта от краката й и тя все едно вървеше по равна морава, а не по стръмния склон.

Продължиха по почти незабележимата пътека още около два часа и излязоха на широка поляна.

— Тук започва истинското царство на Куор — каза Кастданур.

— Спомням си — каза Томас.

Миранда го изгледа въпросително.

— Понякога спомените на Ашен-Шугар се връщат сами. За някои не се сещам, докато нещо не ги отключи — Томас стоеше с юмруци на бедрата и очевидно се опитваше да се ориентира в обзелите го чувства. — Спомням си…

 

 

Ашен-Шугар се спусна от небесата и обяви на събралите се:

— Вече сте свободни. Правете каквото искате!

Елфите, или едел, което на техния език означаваше „народа“, сведоха глави пред бившия си господар. Останалите от Драконовото ято бяха тръгнали на бой срещу новите богове, но владетелят на Орлови предели беше поставил съдбата им в собствените им ръце.

Имаше още освободени раси, а други пристигаха през портали в тъканта на реалността.

— Наближава голям сблъсък — извика Ашен-Шугар и благодарение на магията гласът му стигна до всички. — Вземете този свят и го направете ваш!

Народът избра различни пътища. Тези, които пазеха знанията и мъдростта, елдар, поведоха своите последователи и изградиха дом в горите, по-късно наречен Елвандар. Тези, които ги последваха, бяха наречени елфи на Светлината, еледел, и от тях произлизаха първите крале и кралици.

Други решиха да последват стремежа за власт на бившите си господари. Бяха наречени елфи на Мрака, моредел.

Трети бяха обзети от ужас, защото се чувстваха изоставени от владетелите си. Те започнаха да скитат като подивели кучета и бяха кръстени Лудите елфи, или гламредел.

Някои заминаха отвъд моретата и избраха да живеят сред други раси. Забравиха собствената си природа и се отчуждиха. Това бяха Отвъдморските елфи, оцедел.

Високо, във Върховете на Куор, Ашен-Шугар откри същества, които бяха толкова свързани със сърцето на Мидкемия, че дори валхеру не ги закачаха. Те живееха високо в планините и бяха свързани със самата същност на живота. Безобидни и нежни създания, които бяха загадка и за най-могъщите Драконови господари, и за най-мъдрите сред еледел. Тяхното съществуване не можеше да се обясни, но имаше важна цел, която можеше да се усети само интуитивно.

В подножията на върховете живееха загорели от слънцето елфи, които трябваше да пазят това необикновено място от неприятности. Валхеру ги наричаха пазителите, или тиритедел, но самите те предпочитаха името аноредел — Слънчевите елфи.

Ашен-Шугар се обърна към тях накрая.

— Вие сте свободни, но трябва да продължите да изпълнявате задачата си, защото ако нещо се случи с Куор, този свят ще загине — и с тези думи се обърна и отлетя.

 

 

Томас примигна.

— Спомних си.

— Какво? — попита Миранда.

Той поклати глава.

— Много неща. Да продължаваме.

Кастданур кимна и тръгна през ливадата. В другия й край започваше пътечка. Томас го последва. Миранда остана най-отзад. Щом стъпи на пътечката, спря и потръпна. Всичко беше променено. Самият въздух беше различен. Цветовете бяха по-ярки, звуците по-хармонични, а вятърът разнасяше екзотично ухание. Миранда потръпна от удоволствие. Имаше чувството, че се случва нещо прекрасно.

Не беше пътувала толкова, колкото съпруга си, но не се впечатляваше лесно. Това място обаче можеше да повали на колене и най-обръгналия пътешественик. Усети, че в очите й напират сълзи от цялата тази красота. Не можеше да я опише с думи, защото пейзажът не се различаваше от този само преди минути, но в него имаше нещо невероятно. Можеше да види живота! Жизнените енергии на всички същества. Дърветата светеха с лек блясък, а птичките в небето искряха. Насекомите бяха като мърдащи се скъпоценни камъни. Тя проследи една колона мравки, които събираха сок от кората на някакво дърво. Изкачващите се приличаха на диаманти, а слизащите — на смарагди.

— Какво става?

— Куор го правят — отвърна Томас. — Хайде.

Миранда си пое дъх, съсредоточи се и последва стария елф и Драконовия господар. Томас беше като жарко слънце, ако задържеше погледа си твърде дълго. Направо излъчваше неудържима мощ. Кастданур, от своя страна, беше като догарящ огън. Пламъците му бяха взели да стихват, но все още излъчваше приятна топлота.

Приближиха се до горичка в закътана долинка.

— Куор се появиха в началото на Войните на хаоса — каза Томас. — Или поне Ашен-Шугар няма спомен отпреди това. Войната се проточи. Нямам представа дали е било седмици, години или епохи. Самата същност на съществуването се е променила. Когато срещнали Куор, валхеру мигновено разбрали, че има нещо, което дори те няма да посмеят да оспорят.

Пред горичката спряха.

Дърветата бяха гигантски, с цветове, които нямаха място на този свят, а листата им пееха на лекия ветрец. В клоните им се рееха кристални отломки, отразяващи всички цветове на дъгата. Във въздуха се носеше смес от аромат на цветя и подправки, едновременно познат, но и неземен.

Навсякъде се лееше музика. Странни мелодии, свирени на непознати инструменти. Толкова тихо, че едва се долавяха сред шумоленето на листата и падащите капки роса.

— Какво е това място? — прошепна Миранда, сякаш се боеше, че гласът й ще развали магията.

— Царството на Куор — отвърна Кастданур.

— Това е едно от най-големите чудеса на нашия свят — добави Томас и посочи някакви приближаващи се фигури. Бяха зелени, с хуманоидна форма, но с по-издължени глави, без коса и с остри челюсти. Имаха заострени уши и дълги тънки крака. Бяха облечени с къси туники от някакъв кафяв материал, пристегнати с колани на кръста, и носеха сандали от нещо като тръстика. Имаха черни очи и малки нослета, а формата на устата им придаваше постоянно изненадано изражение. Държаха дълги пръчки — може би жезли, а може би копия.

Зад тях вървяха светещи създания.

Миранда не можеше да ги опише. Приличаха на колони от кристал, светлина или енергия, но някак си се разбираше, че са интелигентни същества. Те бяха източникът на всички чудеса. Леката музика се излъчваше от тях, а светлината им придаваше невероятните оттенъци наоколо. Вероятно странните аромати също идваха от тях.

Кастданур се обърна към Томас.

— Ездачо, трябва да изчакаш тук. Те не могат да търпят досега до хладния метал. Лейди, ще дойдете ли с мен?

Миранда го последва, поразена от чудесата наоколо.

Кастданур се поклони с уважение пред първото зелено същество.

— Миранда, това са Куор — и заговори на някакъв непознат напевен език.

Съществото отвърна по същия начин, но гласът му звучеше като тръстикова флейта. То също наклони глава и Миранда видя, че вратът му е слабо подвижен. Кожата му приличаше на кора на растение.

Кастданур посочи колоните светлина.

— Това са господарите на Куор, Свен-га ри.

Миранда нямаше думи. Тези същества излъчваха красота.

— Кастданур… — усети се, че шепне. — Какво са Свен-га ри?

— Не знам. Те са нещо невероятно, което съществува от зората на времето.

— Никога не съм чувала за Куор или Свен-га ри, а съм живяла много години. Бродя още отпреди да се родиш, но никога не съм виждала подобно нещо.

— Малцина са виждали — обади се Томас зад тях.

Миранда внезапно осъзна нещо.

— Те не са от този свят.

— Да, не са. Но са част от него — отвърна Томас.

— Как е възможно? — Миранда бе поразена от красотата на светещите създания. Носеха се на около стъпка от земята и бяха високи десетина-дванадесет стъпки. Бяха заострени в двата края и по-широки в средата. Някои бяха по-високи, други по-широки, но всички излъчваха светеща аура. Около главите им кръжаха разноцветни светлинки. Имаше зелено-златисти, сребристосини, червено-бели и най-различни комбинации. Гледката беше зашеметяваща.

— Никой не знае — каза Томас и пое дълбоко дъх, сякаш се опияняваше от въздуха. — Ако на света има добро, то се намира тук. Тези същества се уникални. Не знам откъде, но чувствам с костите си, че ако нещо се случи с тях, последствията за света ще са катастрофални.

— Могат ли да ме разберат?

— По някаква причина те не могат или не искат да използват човешка реч — каза Кастданур. — Куор говорят от тяхно име.

Миранда кимна и се обърна към Томас.

— Значи затова настоя да се срещнем с магьосниците и жреците и беше толкова притеснен от появата на Ужасите.

— Да. Това, че децата от Бездната са влезли в нашия свят, е тревожно, но самата им поява точно на това място е вече ужасяваща.

— Защо? Какво ще направят? — попита Миранда.

— Ще изсмучат всичко тук. Светът ще се промени… или дори по-лошо…

— По-лошо?

— Кастданур, кажи й.

— Ние, както и валхеру, вярваме, че тези същества са свързани със сърцето на Мидкемия. Ако нещо се случи с тях, светът ще бъде наранен и ще загине.

Изведнъж очите на Миранда се напълниха със сълзи и тя възкликна:

— Какво ми става?

— Свен-га ри говорят с теб — отвърна Кастданур.

— Това са били единствените същества, които валхеру са уважавали и може би дори са се грижили за тях. Никога не се опитали да ги подчинят или наранят, което е уникално за тях като раса. Не ги разбирали, но не били неподатливи на чудесата им. Това може би е бил единственият път, в който валхеру се разчувствали — Томас за момент се замисли. — Според мен Свен-га ри говорят чрез чувствата.

— Да — отвърна Миранда. Очите й бяха пълни със сълзи, гласът й трепереше. — Бих дала живота си за тях.

— Така се чувства всеки, който ги срещне — каза Кастданур.

— Трябва да тръгваме — обади се Томас.

Миранда не искаше да се откъсне от приятната топлина, която излъчваха тези същества, но се налагаше. Тримата тръгнаха обратно и постепенно чувствата взеха да избледняват. Когато излязоха от Горичката на Куор, както я бе нарекла, нещата се върнаха в рамките на нормалното. Тя си пое дъх и разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Дали това е някакъв защитен механизъм?

— Ако беше така, за какво щяха да се нуждаят от Куор, а те от нас? — отвърна Кастданур и погледна Томас. — Валхеру не случайно са ни направили пазители.

Воинът сви рамене.

— Спомените ми са непълни, но в думите ти има мъдрост. Аз лично не бих оставил съдбата на света в ръцете на Свен-га ри. Няма гаранция, че дасатите и Ужасите ще реагират като нас на прекрасните им песни.

— Съгласна съм — отвърна Миранда. Преди да тръгне от Острова на чародея беше почти отчаяна, но сега усещаше, че устремът й се е подновил. Закле се, че няма да позволи тези чудесни същества да бъдат наранени.

Тръгна надолу с нов хъс. Наближаваха ужасни събития, но тя нямаше да се крие по ъглите и да гледа как всичко, което обича, загива. Напротив, щеше да срещне противника в битка и да даде всичко от себе си, за да спаси този свят.