Реймънд Фийст
Гневът на Лудия бог (16)

15
Разследване

Пъг изчезна.

Мартук беше подготвен за заклинанието, но въпреки това потръпна. След като научиха какво се е случило на Келеуан, бяха взели решение да потърсят Накор и Бек. Агенти на Бялото носеха късчета информация през целия следобед и ранната привечер. Когато тези късчета се съберяха, се получаваше ужасяваща картина.

Три отряда бяха нахлули на Келеуан. Жреците бяха създали разломи, през които можеха да преминават по десетима воини наведнъж. Бяха ударени Залата на Съвета, административното крило, където се намираше целият бюрократичен апарат, и центърът на търговския квартал.

Пъг не се съмняваше, че дасатите са получили информация от Лесо Варен. Те знаеха ползата от това да се унищожи командването и администрацията, но никога нямаше да им хрумне да нападат търговци. На този свят нямаше и помен от търговия, така че концепцията за удар по финансовата стабилност можеше да дойде само от Варен.

Усети, че му се вие свят. Ако успееше да открие кой се е свързал с Варен, може би щеше да издири лудия магьосник.

— Това е лудост — каза Мартук.

Пъг се засмя и откри, че не може да спре. Хиреа и двамата Низши, които служеха на Бялото, се стреснаха от смеха, който звучеше от видимо празния въздух. Ефектът беше двойно по-объркващ, защото в дасатското съзнание смехът се свързваше с болка и смърт.

— Татко, какво има? — попита Магнус и Пъг спря да се смее.

— Извинявам се — той си пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Бях поразен от необятността на това, което правим, а после Мартук го нарече лудост… Откакто се сблъскахме с Лесо Варен, всичко ми се струва лудост. Представих си колко откачено трябва да е сегашното начинание, за да бъде отделено от всичко останало. И аз не знам защо ми се видя смешно.

— Просто си уморен, татко — отвърна Магнус.

— Всички сме уморени.

— Не виждам нищо смешно — обади се Хиреа и стана. — Ако искате да намерите приятелите си, трябва да тръгваме — изкатери се до капака на тавана и го открехна. Искаше да се увери, че в градината няма никого.

Пъг и Магнус го последваха, след тях се изкачиха Мартук и двамата Низши, които отново замаскираха входа.

Беше вечер, но градът бе достатъчно оживен, че двама воини, яздещи по работа, да не бият на очи. Мартук беше категоричен, че трябва да свършат с мисията преди зазоряване. Беше дал точни инструкции на Пъг как да стигне до казармата на новобранците, където най-вероятно щеше да открие Накор и Бек.

Пъг и Магнус яздеха зад двамата воини и се държаха здраво, защото бойните варнини не бяха свикнали с допълнителна тежест. Мартук и Хиреа потеглиха с висока скорост, понеже присъствието на двама воини в пустата градина можеше да събуди подозрение.

Минаха по първия тунел и навлязоха в града. Булевардите бяха по-малко претъпкани от обикновено. Великото клане си бе казало думата. Дасатите бяха свикнали със смъртта, но във въздуха се усещаше някакво напрежение, подсказващо, че клането е само прелюдия към много по-страшни събития.

Когато бяха пристигнали на този свят, Пъг бе забелязал, че привечер мнозина воини се разхождат без доспехи и яздят по-кротки създания от бойните варнини. Освен това жените се движеха свободно и посещаваха места за хранене, подобни на човешките кръчми. Или пък Низшите с еднаква професия се събираха на места, наподобяващи работилници. Тази вечер не се виждаше нито една жена, а всички воини бяха с брони.

Нямаше следа от жреци и йерофанти. Явно бяха заети, което бе поредният знак, че предстои нещо важно. Пъг не знаеше дали се готвят за нашествието — все пак на командирите на бойните общества още не бе дадена заповед. Може би подготвяха ново клане, ако Мрачният се нуждаеше от още енергия за създаването на разломи.

Когато стигнаха квартала с казармите, Хиреа и Мартук забавиха варнините.

— Ще продължим да обикаляме по задните улички — заговори Мартук, без да се обръща. — Ще се върнем на това място по изгрев. Ако имате възможност, бъдете видими и ще ви приберем, все едно принадлежите на нас. Ако не, ще спрем и ще ни кажете какво става. Ако не сте тук… — той млъкна. Пъг знаеше какво има предвид.

— Ако не се срещнем, ще се върнем сами до градината.

— Късмет — пожела им Хиреа.

— И на вас — отвърна Пъг, смъкна се от гърба на варнина и щом ездачите се отдалечиха, каза тихо:

— Магнус?

— Тук съм — чу се глас отдясно и Магнус се пресегна и го хвана за ръката.

— Трябва да вървим покрай стената. Ако се бутнем в някой Низш, сме свършени.

Влязоха в тунела и тръгнаха покрай затворените врати.

— Всички са се покрили — прошепна Магнус.

— Това е в наша полза — отвърна баща му.

Проходът беше достатъчно широк, че шестима воини да могат да яздят един до друг, но в момента беше пуст. Пъг се притесняваше, че стъпките им се чуват в тишината, но нямаха избор. Никъде не се виждаха стражи и това му се стори странно. После си спомни, че тук няма работа с хора. Дори цуранските владетели бяха имали вътрешни проблеми през вековете. Но тук ТеКарана разполагаше с пълно подчинение. Само Бялото му се противопоставяше, а в него членуваха шепа дасати. Когато огромна част от населението е въоръжена и ти е фанатично предана, няма голяма нужда от охрана.

Мартук им беше обяснил как да открият казармата и скоро стигнаха до спалното помещение. Щом влязоха, осъзнаха колко трудна е задачата им. В залата имаше стотици легла, на които спяха дасатски младежи. Как щяха да открият Бек?

По пода бяха налягали Низши, което правеше преминаването още по-трудно. Двамата решиха да се придържат към стената и бързо обиколиха помещението. От младия воин и Накор нямаше следа.

Минаха през втора, а след това и трета зала, без да открият приятелите си. Дасатите не хъркаха и почти не помръдваха насън. Абсолютно всички спяха по гръб със съвсем малки разлики в позите. Пъг се зачуди дали това е талант за оцеляване. Може би неподвижността пречеше на хищниците да те видят или пък позволяваше по-бърза реакция в случай на атака. Нямаше представа, но тези еднакви пози му се струваха странно обезпокоителни.

Късметът им се усмихна в четвъртото помещение. Бек седеше на леглото си в отсрещния ъгъл, а Накор на пода до него. Дребосъкът говореше много тихо.

— Скоро нещата ще се променят и ще трябва да свършиш нещо важно.

— Знам, Накор. Разбирам — прошепна Бек.

— Добре. Не винаги ще съм до теб и искам да съм сигурен, че знаеш какво да правиш, ако ме няма.

— Разбирам — повтори младият воин.

— Добре. Сега заспивай. Аз трябва да поговоря с Пъг и Магнус.

Бек легна в същата поза като останалите, а Накор се обърна към двамата магьосници.

— Чудех се кога ще ме откриете.

— Как ни усети? — попита невидимият Пъг.

— После — Накор се изправи. — Направете ме невидим. Трябва да ви покажа нещо, а ако ме открият, ще ме убият.

Пъг веднага изпълни искането му.

— Трябва да излезем през лявата врата и после по коридора надясно. Като стигнем разклонението, ще ви обясня.

Излязоха през вратата и Пъг видя, че са напуснали казармата. Коридорът беше пуст и шепотът на Накор се чуваше ясно.

— Скоро ще се случи нещо голямо. Всички са ужасени. Дори воините. Не знам защо. Никога не съм виждал такова нещо сред дасатите. Е, Низшите се плашат, но при тях е по-скоро роля, отколкото истински страх. Не биха се поколебали да убият жрец или воин, ако това ще им донесе издигане. Но в момента дори воините едва прикриват страха си.

— И аз го усещам — каза Магнус. — Нещо ги притеснява.

Пъг въздъхна.

— И аз имам такова чувство, откакто напуснахме градината.

— Ние сме със силни съзнания — каза Накор. — Представи си какво им е на тях, които не познават страх.

— Какво го предизвиква?

— Точно това искам да ви покажа… Тук сме наляво и коридорът е доста дълъг. Предлагам да тичаме. Като стигнете края, ще видите къде да спрете.

— Чакай — спря го Магнус. — Можем да прелетим дотам, ако се държим ниско.

Издигнаха се над пода и полетяха по коридора. Пъг се надяваше, че синът му ще удържи прецизния контрол, защото магическите сили нямаше да помогнат, ако се забиеха в някоя стена с тази скорост.

Коридорът беше дълъг поне миля и нямаше осветление. Пъг разчиташе на невидимата за човешкото око светлина на камъните. Усиленото зрение на дасатите щеше да му липсва, когато се върнеше вкъщи. Неочакваната мисъл за дома го прободе.

Знаеше, че ще се прибере някак. Лично Богинята на Смъртта бе предрекла съдбата му. Той щеше да изпълни поставената му от боговете задача, но трябваше да види как всички, които обича, умират преди него. Щеше да се прибере, но не можеше да е сигурен за Накор и Магнус.

— Забави — прошепна комарджията. — Скоро ще стигнем.

Стигнаха края на коридора. Според изчисленията на Пъг бяха изминали над две мили.

— Предния път за малко да ме спипат — каза Накор. — Не бях невидим. Отдавна трябваше да науча този трик. Наложи се да се измъкна с приказки.

Пъг се усмихна. Искаше му се да види подобна сцена. Нямаше съмнение, че дасатите щяха да са не по-малко объркани от хората, когато Накор започнеше със своите трикове.

— Трябва да ми разкажеш някой път.

— Вече може да станем видими — каза Накор.

Пъг спря заклинанието и попита:

— Къде сме?

— При едно много удобно изобретение — каза Накор. Намираха се на платформа и можеха да усетят вибрации под краката си, както и да чуят приближаващо бучене. — Скоро ще се появи нещо като каруца и трябва да се качим. Бъдете бързи, защото не спира.

— Какво? — попита Магнус, но в този миг нещото, за което говореше Накор, се появи.

Наистина приличаше на каруца със скамейка отпред, но не го теглеха животни. И вместо товарен отсек отзад имаше още пейки.

— Скачайте! — извика Накор.

Тримата се метнаха тежко върху една скамейка.

— Трябва малко практика, докато му свикнеш — отбеляза Накор.

— Какво е това?

— Не съм сигурен, но според мен е голяма вагонетка.

— Какво? — попита Магнус.

— Миньорите ги използват — обясни баща му. — Кралят на джуджетата Долган ми обясни за тях. Докато пътувахме през древните мини, видяхме изоставени релси с вагонетки.

— Виждал съм такива и по мините в Кеш — каза Накор. — Имат колела и ги теглят мулета. С тях извозват рудата на повърхността. Понякога използват малки, които бутат на ръка, за да натоварят големите. И строят дървени релси.

— Как работи това нещо?

— Има някакъв голям двигател. Задвижван от вода или нещо друго. Той върти цялата система. Ако се возим достатъчно дълго, ще се върнем там, откъдето тръгнахме. Дръжте се, защото напред… — преди да довърши, вагонетката се разтресе и ускори. — Мисля, че има устройство, което сменя скоростите. В другия край ще забави пак.

— Кой го е построил? Дасатите ли? — попита Магнус.

Конструкциите на този свят и на Косриди бяха отвъд човешките възможности. Мащабът на постройките изискваше немислими неща, като мостове, които се простираха цели мили, и огромни порти. Дасатите не изглеждаха раса, която притежава таланта и познанията за такива конструкции. Не бяха виждали и нови строежи. Дасатското общество бе застинало почти до степен на некроза.

— Накъде води това? — попита Пъг.

— В сърцето на лудостта — отвърна Накор. Вагонетката ускоряваше по тъмния тунел.

 

 

Тунелът изглеждаше безкраен. Пъг загуби представа за времето, но пътуваха от поне половин час. Ако се съдеше по скоростта, бяха изминали повече от десет мили.

— Още колко?

— Минахме половината. Затова ви казах, че трябва да побързаме. Не можем да се мотаем много, като пристигнем. Или поне аз не мога. Вие с Магнус ще прецените за себе си. Аз трябва да се върна, преди Бек да се събуди и да направи някоя от обичайните си глупости.

Пъг бе забелязал, че откакто бяха дошли във втората реалност, обичайното чувство за хумор на Накор е изчезнало. Дребният комарджия може би се чувстваше потиснат, защото дасатите се смееха единствено на болката и страданието. Но имаше и други причини. През последните седмици се носеше някакво отчаяние и обичайните навици на населението се променяха. Малцина излизаха слез залез-слънце и обикновено претъпканите улици сега бяха почти пусти. Низшите се спотайваха в сенките и тръпнеха от ужас от преминаващите воини. Жреците и йерофантите бяха изчезнали. Вероятно се бяха събрали в храма на Мрачния и подготвяха следващата ужасия.

Мартук и Хиреа бяха по-намръщени от обикновено и отговаряха само на директни въпроси. Пъг беше останал с впечатлението, че след Великото клане ще има момент на облекчение и сравнително спокойствие. Но не стана така. Градът беше пълен със слухове, но никой не знаеше какво ще последва, защото досега не се бе случвало нищо подобно. Загубата на два легиона беше без прецедент в историята на дасатите.

Вагонетката премина на по-ниска скорост.

— След малко слизаме — обяви Накор.

Изправиха се и когато стигнаха до една дълга платформа, скочиха от возилото.

— Насам — каза дребният комарджия.

Тръгнаха по един дълъг коридор и след малко Накор ги спря.

— Тук се загубих и не ме убиха само защото Бек се държа добре и никой не се усети, че липсвам. Скитах цял ден и открих това, което искам да ви покажа. Сега поне можем да идем направо там. Пъг, направи ни отново невидими. Магнус, искам да полетим право нагоре — махна към мрака над тях. — Много е високо. След това ще летим право напред, а после надолу към едно много мрачно място. Готови ли сте?

— Да — Пъг махна с ръка и задейства заклинанието за невидимост.

Магнус ги издигна и започнаха да набират височина, докато отвсякъде не ги обгърна мрак.

— Колко нагоре? — попита Пъг.

— Седемдесет и пет етажа, но по едно време се обърках, така че може да са седемдесет и шест, или седем.

Стигнаха до най-горния етаж и Накор ги насочи в нужната посока. Все още не виждаха небе.

— Колко голямо е това място? — попита Магнус.

— Огромно. Използвах най-добрите си трикове и успях да определя, че покривът е на още две хиляди стъпки нагоре.

— Кой би могъл да построи подобно нещо? — възкликна Пъг.

— И как? — добави Магнус.

— Според мен само боговете — отвърна Накор. — Старите богове на дасатите.

Пъг си спомни Некрополиса на Новиндус.

— Може би. Не мога да си представя смъртен да построи подобно нещо.

— И аз — каза Накор. — А имам огромно въображение.

Стигнаха до гигантска пещера.

— Много ли е дълбока?

— Мили — отвърна Накор. — Има асансьорно устройство, но ми отне много време да го намеря. Каквито и трикове да опитах, не успях да видя отсрещната страна. Все едно си в голям залив. Виждаш бреговете от двете страни, но не и хоризонта.

— Къде сме? — попита Магнус.

— Мислех, че вече сте се сетили. В храма на Мрачния. Той е там, долу.

 

 

Спускаха се през тъмнина, каквато Пъг дори не си беше представял. Не само че нямаше никаква светлина, а сякаш самият живот бе изсмукан от тъканта на реалността. Скоро в дъното се забеляза оранжево-червен блясък със зелен оттенък в краищата.

— Богът е там — каза Накор тихо, сякаш се боеше, че ще го чуят.

— Няма ли да ни види? — попита Магнус.

— Изглежда, че си има собствени грижи. Поне предния път не ми обърна внимание.

Продължиха надолу, докато не различиха нещо сред сиянието. От това разстояние приличаше на безформена черна маса, но когато приближиха, видяха, че се движи по краищата.

— Какво е това? — прошепна Магнус.

— Мрачният бог.

Пъг беше стъписан. Боговете на Мидкемия винаги се проявяваха в приблизително човешка форма. Нещото под тях нямаше никаква прилика нито с хората, нито с дасатите.

Беше огромно, поне стотина метра, и без определена форма. Сякаш бе мърдаща се течност, но с доста по-бавни движения. Приличаше и на коприна, полюшвана от вятъра. Нямаше цвят, но и не можеше да се нарече черно. Сякаш беше лишено от всички оттенъци, видими за дасатското око. Пъг го възприемаше като зло, макар че това описание беше твърде жизнено и придаващо смисъл. Не беше срещал подобно нещо… освен един път! Едва овладя напиращата паника.

Главата на съществото беше огромна и се издигаше над тялото на нещо като врат.

— Някъде отдолу трябва да има крака и ръце — каза той пресипнало. Магнус и Накор никога не го бяха чували да говори така.

— Какво има, татко?

Пъг огледа по-внимателно съществото и двете пламтящи петна оранжева светлина на мястото на очите. Около главата му подобно на корона играеха червени пламъчета.

— Знам какво е.

— Как така знаеш какво е? — попита Накор.

— Това не е бог, или поне не според нашите разбирания.

— А какво е? — обади се Магнус.

— Мрачният бог на дасатите не е от тази реалност, нито от другите. Това е същество от Бездната. Господар на Ужаса.

— Какво?! — възкликна Магнус и ги пренесе към ръба на дълбоката яма. Не знаеше много за Ужасите, но бе чувал достатъчно, за да разбере странния тон на баща си. Пъг беше уплашен. Нещо, което Магнус не бе виждал никога. — Какво търси тук?

— Аха — каза Накор. — Това обяснява нещата — изобщо не изглеждаше изненадан от това разкритие. Магнус видя, че комарджията се е съсредоточил върху Ужаса и наблюдава движенията му из ямата.

Усещаха как се надига странна и неприятна топлина. Червеникавооранжевата светлина отдолу сякаш се втечняваше и Ужасът седеше в средата на езеро.

— Виждате ли зелените пламъци на повърхността — попита разтревожено Пъг.

— Да — отвърна Накор. — Животът се опитва да избяга.

— Нима виждате жизнената енергия? — учуди се Магнус.

— Случвало ми се е и преди. Когато с майка ти помогнахме на Калис да унищожи Камъка на живота.

— Това е едно от подобренията на дасатското зрение — обясни Накор. — Това чудовище живее в море от пленени животи и се е раздуло. Като лакомник на пир, който никога не свършва, като кърлеж, смучещ кръв. Вижте!

На ръба на широката яма течеше някаква церемония. Десетина жреци се бяха подредили в две редици, а зад тях имаше воини в оранжеви брони, вероятно стражи на храма. Към тях се точеше дълга колона Низши. Жреците ги благославяха и ги хвърляха в ямата един по един. Низшите падаха и потъваха в течността, която явно се състоеше предимно от кръв.

Повечето плачеха, но някои опитваха да се съпротивляват. Стражите ги посичаха и хвърляха телата им при останалите.

— Ето там! — Накор посочи малък подиум, който бе издигнат за някое официално лице, може би дори за ТеКарана, за да наблюдава безкрайните жертвоприношения.

— Магнус, може ли да запомниш това място, така че да ни пренесеш веднага тук в случай на нужда?

— Според мен ще е по-добре да ни пренеса вън от тук веднага.

— И това също — прошепна Накор. — Съществото спи понякога, но не бих искал да се промъквам по трудния начин. Предния път се бях смесил с нещастните жертви и никой не ми обърна внимание.

— Как успя да се измъкнеш? — попита Пъг.

— С няколко трика. Хайде, време е да се връщаме. Не искам да оставям Бек без надзор.

— Накор, Бек ли е Богоубиеца?

— Може би. А може и да не е — отвърна дребният комарджия, докато Магнус ги издигаше нагоре. — Във всички случаи обаче има някаква роля. Когато съм сигурен, че е безопасно да го оставя, бих посетил някои места.

— Какви? — попита Пъг.

— В този храм има помещения с книги и свитъци, които никой не поглежда. Това е бил велик народ. Даже величествен. Мисля, че дасатите са построили тези сгради. Едно време са били като ипилиакците. Тук са живеели велики поети, музиканти, учени и архитекти. Вероятно са били почти като богове, преди да ги застигне този ужас.

— Толкова много неща няма да узнаем — въздъхна Пъг. — Как въобще това същество от Бездната е попаднало на този свят…

— По-добре да побързаме, Магнус — каза Накор. — Времето минава.

Магнус увеличи скоростта и бързо се издигнаха до ръба на ямата, след което започнаха да се спускат към вагонетката.

— Каквато и да е ролята на Бек, мисля, че трябва да опита да го убие.

— Нали каза, че не си сигурен дали е Богоубиеца — рече Магнус.

— Може и да не е, но трябва да опита.

— Откъде знаеш? — попита Пъг.

Дребният комарджия стана отново видим.

— Не съм сигурен. Има неща, които просто зная, без да имам представа как и откъде. Хайде, побързайте.

Пъг и Магнус също станаха видими и тръгнаха по тунела към рампата. Спогледаха се мълчаливо. Накор бе успял сам да свали заклинанието за невидимост.

Пъг се зачуди дали някога ще научи истината за странния дребосък.