Реймънд Фийст
Гневът на Лудия бог (11)

10
Призив

Бек стоеше, опръскан с кръв.

— Спри! — извика Мартук, неговият наставник в бойното общество Садхарин.

Промененият като дасатски воин човек трепереше от гняв, стискаше меча си и се оглеждаше за нов враг. Мартук, Валко и половин дузина други членове на Бялото стояха в полукръг, също покрити с кръв. И те бяха въвлечени във Великото клане като всички останали дасати, но дори най-опитните ветерани не бяха виждали подобно нещо.

Отряд от тридесет и петима млади бойци беше налетял на група Низши, които бяха рискували да излязат от скривалищата си твърде рано. И сега небето бе оцветено в оранжево от залязващото слънце, а булевардът бе залят със същия цвят от клането.

Бек бе смушкал варнина си, сякаш бе роден на седлото, преди Мартук да нареди на хората си да заобиколят конфликта. Шестима от младите воини загинаха, преди да се усетят, а докато другарите му пристигнат, Ралан вече бе успял да убие осем.

— Всички са мъртви — каза Мартук.

В очите на Бек гореше пламък, който плашеше дори закоравелите дасати.

— Да намерим други!

— Не. Клането свърши — намеси се Валко и погледна телата на улицата. — Тези не трябваше да загиват — разкъсваше се между дасатското си наследство, което жадуваше за кръвопролития, и новооткритото уважение към живота. — Всъщност беше свършило, преди да се включим и ние.

Мартук се обърна към останалите.

— Плячкосайте телата. Ако не го направим, ще привлечем внимание. По-добре да ни мислят за разбойници, отколкото за еретици.

Набързо събраха трофеите. Докато ги товареха на варнините, се зададе нов отряд и тръгна към тях. Мъжете на Валко се престроиха, без да чакат заповед. Клането официално беше свършило, но Бек едва ли беше единственият, обзет от желание да убива.

— Свалете оръжията — нареди Мартук, когато отрядът ги наближи.

Ездачите носеха униформи на гвардията на ТеКарана и ескортираха двама йерофанти — жреци, които се грижеха всички да почитат Мрачния. Но тъй като вече нямаше особена нужда от духовници, йерофантите действаха предимно като шпиони и инквизиция, която преследваше ересите.

— Слава на Мрачния! — извика единият жрец, който явно беше водачът на групата.

Всички сведоха глави и отвърнаха на поздрава. Другият жрец набързо огледа телата по земята.

— Колко хора загубихте?

— Нито един — отвърна Мартук спокойно.

— Наистина ли? — учуди се първият жрец. — Виждам поне тридесет мъртви воини и немалко Низши — и вие деветимата сте успели да пратите всички при Мрачния?

— Изненадахме ги — отговори Валко.

— Убих шестима, преди да разберат, че са нападнати — каза Бек без никаква следа от самохвалство. — После още двама, а след това се включиха и спътниците ми. Възползвахме се от объркването им.

— Бяха млади и неопитни воини — допълни Хиреа. — Аз съм Хиреа от Опустошителите и съм обучил всички тук, включително лорд Валко от Камарийн. Това са най-способните ми ученици, а тези неща — той посочи труповете — не са с нищо по-добри от Низшите. Изклахме ги лесно. Няма голяма слава в това.

— Ти си от Опустошителите, но яздиш с лорда на Камарийн, който е Садхарин, ако не се лъжа — каза водачът.

Вторият жрец се взря във Валко.

— Защо сте го оставили жив?

— Той е мой учител. Опустошителите и Садхарин яздят заедно от много години. Не сме кръстосвали мечове от времето на дядо ми и поддържаме добри връзки — тонът на Валко подсказваше, че темата е приключена, а дръзкият му поглед ги подканяше да продължат на собствена отговорност.

Жреците на Мрачния традиционно игнорираха политиката на бойните общества, но се отнасяха с подозрение към продължителните съюзи. Ключът към управляването на такъв кръвожаден народ бе поддържането на множество враждуващи фракции. Опустошителите и Садхарин бяха уважавани, но не много мощни и влиятелни, особено на Омадрабар. Въпреки че имаха сериозна власт на Косриди, тук си оставаха две дребни провинциални общества.

Вторият жрец се обърна към Бек.

— Ти от Опустошителите ли си, или от Садхарин?

Бек се огледа и видя, че по време на битката отличителният му знак е паднал.

— Той е мой повереник, от Садхарин — намеси се Мартук.

Първият жрец вдигна вежди с интерес.

— Ученик? Като гледам купчината тела в краката му, бих предположил, че е поне капитан.

— Има потенциал — спокойно отговори Хиреа. — Но не е по-различен от останалите, които съм обучил.

Водачът за момент се замисли.

— Значи няма да имаш нищо против, ако ти го отнемем — посочи Ралан. — Как се казваш?

— Бек — отвърна промененият човек.

— Бек, ти си призован! — заяви йерофантът.

Валко и Мартук се спогледаха за миг. И двамата изпитваха подтик да нападнат и да попречат на жреците да отведат Бек. Но въпреки че не бяха толкова мощни, колкото другите жреци, йерофантите с лекота щяха да се справят с отряда им.

— Трябва да тръгнеш с тях — каза Мартук и добави съвсем тихо: — Гледай да не се издадеш. До довечера ще се свържем с теб.

Бек прибра меча си и се обърна към духовника.

— Къде съм призован?

— ТеКарана винаги има нужда от могъщи бойци. Обучението е тежко и много по-трудно от това, което си получил при стария си учител — натърти на думата „стар“ по начин, който щеше да доведе до смъртта му, ако не владееше заклинания. — Ако оцелееш, ще се присъединиш към личната му гвардия.

— Ако се отличиш особено, може да те включат в Свещения орден на талноите — добави другият жрец.

— Ще има ли убиване? — ухили се Бек.

— Непрекъснато — отвърна мъжът с не по-малко широка усмивка. — Днешното клане беше само тренировка. Скоро ще последва изобилие от смърт.

— Тогава ще дойда с вас — каза опръсканият с кръв младеж.

Метна се на варнина си и се включи в отряда на духовниците.

Щом те тръгнаха, Валко се обърна към Мартук.

— Сега какво?

— Трябва да стигнем по най-бързия начин в градината на Делмат-Ама и да говорим с Градинаря. По седлата!

Групата яхна варнините си и потегли през потъналия в смърт град.

 

 

Поздравленията бяха претупани набързо. Имаше твърде важни въпроси за обсъждане.

Убежището беше широко, но не предлагаше комфорт. Вероятно в миналото беше използвано за подземен склад. В момента вътре имаше само нарове, маса и няколко стомни с вода. Осветяваше се само от два фенера, но усиленото зрение на Пъг му помагаше да вижда топлината.

Мартук, Валко и Хиреа бяха слезли при Макрос и спътниците му, а останалите им хора пазеха горе. Накор изглеждаше сериозно разтревожен заради отвеждането на Бек.

— Защо са го взели? — обърна се той към Мартук.

Воинът сви рамене в типично човешки жест, който за пореден път озадачи Пъг.

— Има множество възможни причини. Но в никакъв случай не смятам, че е свързано с истинската му същност. Ако имаха някакви подозрения, щяха да изпратят двадесет жреци и стотина воини. И въобще нямаше да се стига до разговор.

— Да, несъмнено щяха да ви нападнат — съгласи се Накор. — И коя от възможните причини ти се вижда най-смислена?

— Смислена ли? — дасатският воин отново докара почти човешко изражение. — Накор, на този свят не е останало почти нищо смислено. Но ще ти кажа най-вероятната. Бек се промени, откакто е тук. Вече не успява да се преструва на млад воин.

— Мартук е прав — добави Валко. — Той излъчва мощ. Когато ви срещнах, нямаше да се поколебая да го съсека, ако ми бе дал повод. Днес дори най-могъщите воини на расата ми ще се замислят, преди да го предизвикат. Той вече не играе роля. Станал е дасат до мозъка на костите. Чак е плашещо.

— Ако наистина ми беше ученик, щях да го обявя за най-опасния, когото съм обучавал — включи се и Хиреа. — Щеше да ме е страх да влизам в тренировъчен двубой с него.

— Трябва да отида при него — каза Накор. — Възможно ли е?

Мартук кимна.

— Имаме агенти в двореца. А и няма да изглежда странно, ако отида там. Като негов наставник, имам право да се сбогуваме.

— И аз, като инструктор — допълни Хиреа. — Щом започне обучение за личната гвардия на ТеКарана, ще е недостъпен. Ако искаме да говорим с него, трябва да стане днес.

Накор кимна и се изправи.

— Да тръгваме. Ако не успея да го инструктирам какво да прави, плановете ни може да се сринат.

— Накор изглежда като Низш — намеси се Пъг.

— Ще е просто поредният слуга — отвърна Мартук. — Ще е по-малко подозрително от това трети воин да дойде да се сбогува с обикновен ученик.

— А аз ще дойда с вас до планините Скелар-ток — каза Валко.

Пъг погледна Макрос, който кимна.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — бившият човешки магьосник наистина изглеждаше зле и сякаш прочете мислите на Пъг. — Боя се, че не ми остава много.

— Съветвам те да не изричаш такива думи извън това помещение — каза разтревожено Хиреа. — Въпреки цялата ми любов към теб като към наш водач, едва се сдържам да не те съсека заради проявяването на подобна слабост.

Валко се беше намръщил.

— Съветът е мъдър.

Само Мартук изглеждаше необезпокоен.

— Боя се, че е заложено в кръвта ни. Все пак се надявам, че ще успеем да спасим бъдещите си потомци.

— Тогава всички трябва да тръгваме — каза Пъг и се обърна към Магнус. — Отново ти ще поемеш тежестта, а аз ще ни скрия. Само че този път няма да пресичаме града, а половината свят. Така че се подготви, сине.

Магнус кимна.

— Аз ще ни пазя от разкриване — добави Макрос. — Но пътуването няма да е бързо. Надявам се да съберем информацията, преди Мрачният да изиграе картите си.

— В такъв случай да не се бавим — Пъг се обърна към Накор. — Надявам се, че ще се видим скоро, приятелю.

Исаланецът се усмихна.

— Ако боговете са рекли. Късмет.

— И на теб — Пъг кимна на Мартук. — Тръгвайте първи, ние ще ви последваме след малко.

Мартук кимна и поведе групата си по стъпалата. Пъг се замисли дали да предупреди Валко за невидимостта и летенето, но се отказа. Младежът нямаше да прояви слабост дори да беше уплашен до смърт, а на Пъг не му се занимаваше с него, ако се обиди.

— Сложи ръката си на кръста на Магнус и се дръж здраво, защото няма да го виждаш — каза той и с един жест направи цялата им група невидима.

Изкачиха се горе, а Низшите затвориха капака зад тях. Вече наближаваше обяд. Заклинанието на Магнус ги издигна във въздуха и след малко се разнесе гласът му:

— Накъде?

— Засега на запад, а като спрем да почиваме, ще ви дообясня — чу се гласът на Макрос. — Трябва да обиколим половината планета. Пази си силите и гледай да ни движиш максимално бързо.

Магнус се съсредоточи и се понесоха в небесата на Омадрабар по-бързо от сокол. Въпреки това пътуването щеше да е дълго и тягостно. Пъг се надяваше, че ще имат време да попречат на злите планове на Мрачния.

За пореден път се замисли за изборите си, защото дори не можеше да се каже, че има план. По-скоро се опитваше да реагира на ужасната заплаха, като разчиташе на собствения си ум, на таланта на Магнус и Накор и на един плашещ младеж, който беше, меко казано, обладан от лудост. Както и на поредица мъгляви бележки, изпратени от някаква бъдеща негова версия. Пъг се стараеше да ги държи невидими, но му се искаше да се помоли. Само че на кого ли можеше да се моли в този ужасен свят?

 

 

Накор беше свел поглед според инструкциите как да се държи в света на дасатите. От време на време поглеждаше напред, за да не изостане от „господарите си“, Хиреа и Мартук. Освен това се опитваше внимателно да запомни всичко по пътя. Дворецът беше огромен като всичко останало в този град и надхвърляше и най-смелите му предположения. За около час бяха стигнали до дворцовия квартал, а оттам им отне почти половин ден езда и още не бяха стигнали до самия палат. След около час щеше да се мръкне. Двамата дасатски воини се опитваха, доколкото е възможно, да му обяснят за гигантската конструкция.

Великият дворец заемаше повече площ от цуранската столица Кентосани, която беше с около един милион население. Тук живееха два, а в целия град бяха около пет милиона. Накор осъзна, че представите им за мощта на армията на ТеКарана са погрешни. Макрос беше предположил около два милиона воини, но Накор си помисли, че Мрачният може да опразни всичките си светове. А това беше ужасно. Ако дасатите нахлуеха на Келеуан или Мидкемия, още множество планети щяха да бъдат изложени на риск.

Дребният комарджия започна да премисля всички доказателства, които бе събрал с наблюдение и дочуване на неща, които не разбираше напълно. Заключението се набиваше на очи. Дасатите не можеха да бъдат победени от комбинираната мощ на Мидкемия и Келеуан. В най-добрия случай щяха да ги забавят. В най-лошия хората щяха да бъдат прегазени все едно са деца с дървени мечове.

Накор разбираше, че независимо от информацията, която Пъг щеше да получи от Кръвните вещици, и от истината за Макрос, който определено не изглеждаше като това, за което се представяше, им остава само един изход: унищожаването на Мрачния.

Замисли се за миналите действия на божеството. Нещо започна да изплува бавно, някаква цел за привидно налудничавите убийства и разрушения. Тук имаше някакъв план, някаква нишка и той почти можеше да я разбере.

Исаланецът усещаше, че в това общество има нещо фундаментално зло. Изкуството на дасатите, доколкото съществуваше, беше под формата на извратено отразяване на мрачната им съдба. Откакто бяха минали във втората реалност, не беше виждал никакви предмети на изкуството и украса — освен може би самите дасати. Да, дасатите имаха доста красиви черти, когато човек се настроеше към неземната им физика, но пък нямаха никакви картини и гоблени и не си боядисваха различно сградите. Може би част от това се дължеше на различното им зрение. Те виждаха в друг спектър, подобно на някои от земните хищници, а също така виждаха и топлината, което ги правеше опасен противник през нощта.

Видя първите следи от изкуство чак когато влязоха в двореца — неприятни стенописи, показващи убийства, мъчения и екзекуции в прослава на Мрачния. Не беше сигурен какво точно изобразяват, но интуицията му подсказваше, че става дума за някакво грандиозно завоевание в миналото.

На някои от фреските се виждаше и нещо, за което предположи, че е изображение на Мрачния. Беше изрисуван като тъмна сянка, без определени черти и костюм. Това беше малко странно, като се имаше предвид колко подробно бяха изобразени останалите. Воините бяха нарисувани прецизно, с по-големи глави, за да се виждат уникалните им шлемове, които по-късно бяха заменени от отличителни знаци по броните. Мечовете също бяха по-различни, както и знамената и флаговете. Жертвите бяха натрупани на купчини за приношение на Мрачния.

На друг стенопис имаше дълги колони пленници — хвърляха ги в черна бездна. Малко по-навътре преобладаваше военната тематика. Имаше изображения на ТеКарана и воините му, триумфиращи над различни чуждоземни същества.

Всъщност в това нямаше нищо триумфиращо. Накор беше посетил множество светове, както и почти всички народи на Мидкемия. Беше виждал множество военизирани общества, но никъде болката и страданието не се почитаха като тук. Беше точно според видението на Каспар, показано му от Банат, божеството на крадците. Тези хора се радваха на болката и смятаха, че страданието е забавно. Накор никога не бе виждал толкова извратено схващане за живота и смъртта.

Не, поправи се той, докато наближаваха целта си. Имаше обща тема. Животът е страдание и води до смърт. Единственият въпрос е дали ти ще страдаш, или ще причиняваш страдание. Изведнъж в коридора, водещ към Залата на воините, видя нещо странно. Изображение на Низш, облечен като лечител, предлагащ вода на страдаща жертва. Беше изненадващо, но със сигурност имаше някакво значение.

Един детайл привлече вниманието му. Малък символ под лечителя, почти незабележим, ако не се вгледаш внимателно. За момент почти щеше да спре. Според всички представи този символ не трябваше да съществува в тази вселена, камо ли на тази стена. Накор се отърси от изненадата си. Знаеше, че всяко излизане от ролята може да му коства живота.

Залата беше обширна и естествено по стените нямаше никаква украса. Тъмносивите камъни грееха с обичайната си енергия, към която Накор бе взел да привиква, макар да не можеше да я опише с думи. Младите воини седяха на дълги пейки и чакаха да бъдат призвани. Около тях се въртяха бащи, учители и бойни другари, които им пожелаваха късмет и да донесат голяма слава на обществата си. На ничие лице не беше изписано съжаление, а само гордост от това, че са избрани да служат на ТеКарана.

Бек седеше на една пейка близо до стената, достатъчно отдалечена, че да могат да си говорят, без да ги подслушват. Накор се огледа, видя, че около някои от младите воини се въртят Низши, и попита:

— Могат ли да си вземат слуги?

— Да — отвърна Хиреа. — Но ти не…

— Напротив — прекъсна го Накор. — Налага се.

Дебатът им бе прекъснат от появата на един жрец и двама стражи.

— Разпознавам знаците на Садхарин и Опустошителите — жрецът се обърна към Бек. — Ти нямаш знак. От кое общество си?

Мартук се намеси, преди Ралан да отвори уста.

— Това е моят повереник Бек.

— От кой клан си?

Навлизаха в мътни води. Въобще не бяха предполагали, че ще ги подложат на такъв разпит.

— Лангорин — каза Мартук.

Жрецът повдигна леко вежди.

— Как се казваш?

— Мартук — воинът наклони глава в жест, който граничеше с предизвикателство.

— Известен си и по тези места, Мартук от Лангорин. Това синът ти ли е?

— Не — отвърна бързо ветеранът. — Бек е от Низш произход.

Накор се зачуди дали това е опит да измъкнат Бек от ситуацията.

Жрецът гледаше объркано, едновременно с любопитство и съмнение.

— Как е възможно?

Мартук погледна Бек, сякаш се опитваше да му каже да запомни внимателно историята. Ралан изглеждаше простоват, дори на моменти леко видиотен, но не беше глупав. Беше кръвожаден и се наслаждаваше на страданието на другите, но имаше остър ум. Накор знаеше, че младежът ще следва плана на Мартук.

— Намерих го по време на един лов. Беше се натъкнал на един от младите ми повереници, син на близък мой приятел. Смъкна го от коня и го уби със собствения му меч.

— Впечатляващо — каза жрецът и изражението му се промени.

— Не е само това. Докато стигна до тях, той успя да убие още един воин и рани тежко друг с новопридобитото си оръжие. Стоеше прав, без следа от страх, и ни подканяше да го нападнем. В този момент разбрах, че трябва да го взема с мен и да го обуча за някаква специална роля. Сега разбирам, че Мрачният му е отредил висше призвание.

— Явно — жрецът направи лек жест с ръка и най-близкият пазач със светкавично движение извади меча си и замахна към врата на Бек. Младежът реагира още преди острието да излезе от ножницата — дръпна се надясно, без да става от пейката, и замахна със собственото си оръжие. Ударът на стража срещна празния въздух, а мечът на Бек го прониза в корема, все едно бронята беше от хартия, и излезе през гърба.

Мартук и Хиреа отстъпиха назад и извадиха оръжията си, а Накор се дръпна встрани. Никой не му обръщаше внимание, но той бе готов да използва своите „трикове“, ако се наложи.

— Спрете! — за всеобща изненада извика жрецът.

— Изпитвате ли ме? — ухили се Бек.

— Впечатляващо — повтори жрецът и се обърна към Мартук. — Този призван воин ще донесе слава и на вашия род. Признавам, че отначало историята ти ми се стори невероятна — той направи пауза и погледна Бек, който вадеше меча си от трупа. — Но сега вярвам, че този млад мъж е отнел меча и е убил двама…

— Трима — прекъсна го Мартук. — Раненият не издържа дълго.

— Трима от твоите воини. Бек, стани.

Младежът се подчини. Прав беше още по-впечатляващ, защото дасатската маскировка го бе направила още по-застрашителен.

— Беше добра сделка — каза Мартук. — Той струва колкото дузина мъже.

— Мисля, че ще се издигне бързо — жрецът се обърна към Накор. — Това слугата му ли е?

— Да. Дадох му това нещо преди известно време.

— Ела с мен.

Бек тръгна след жреца, а Накор ги последва.

Изрече молитва наум, на който бог го чуваше в момента. Хвърли последен поглед през рамо към Мартук и Хиреа и тръгна след младия си спътник в сърцето на злото.

 

 

Когато кацнаха, Пъг беше съвсем изтощен. Един от неочакваните проблеми при този метод на пътуване бяха особено настървените летящи хищници, които имаха по-остри сетива от дасатите. Първата атака дойде час след тръгването им и той за малко не изгуби контрол. Все пак успя да унищожи птиците с помощта на Магнус, който през цялото време се стараеше да ги държи във въздуха.

След тази случка се наложи Пъг да усъвършенства заклинанието, за да покрие допълнителен спектър, защото съществата се ориентираха и по топлината. Задачата не беше лесна, особено по време на полет, и затова, когато пристигнаха, беше на ръба на физическото изтощение.

Валко беше издържал пътешествието със стоицизъм, който щеше да засрами и най-твърдите цурани. Младежът дори беше „симпатичен“, доколкото този термин можеше да се използва за дасатите. По време на пътуването беше изразил желание да ги убие само два пъти. При това в контекст, че му е трудно с новите концепции и загърбването на традиционните ценности. Пъг за първи път виждаше, по-точно чуваше, дасат да споделя нещо лично. Направо беше достойно за възхищение.

Планинското укрепление беше невидимо освен за най-надарените магьосници, но Пъг нямаше проблем, може би защото бе използвал уменията си през целия ден, докато прекосяваха половината свят. Когато се приземиха, Макрос въздъхна с видимо облекчение.

— Пъг, не се мъчих колкото вас, но се боя, че състоянието ми се влошава.

— Ще срещнем ли някаква опасност, ако доближим укреплението? — попита Магнус, който въпреки трудния ден изглеждаше свеж. Пъг беше впечатлен от издръжливостта на сина си.

— Сигурно. По-добре да изчакаме те да дойдат при нас.

Измина почти час преди едно потреперване на въздуха около невидимия вход да оповести пристигането на четири млади жени. Вероятно това бяха най-могъщите Кръвни вещици или пък тези, които можеха да си позволят да изгубят в случай на стълкновение.

— Не сте желани тук — каза първата, доста красива и висока според дасатските стандарти. Излъчваше повече самочувствие от останалите и явно беше водачката.

Валко отвърна:

— Аз съм Валко, владетел на Камарийн. Син на Наруийн.

Името очевидно предизвика реакции, но преди жените да отговорят, се включи и Макрос.

— А аз съм Градинаря. Трябва да обсъдим множество неща.

Водачката кимна.

— Така е. Елате с нас — погледна за момент Валко и се обърна. Другите жени им направиха път да я последват.

Когато стигнаха до привидно пустата клисура, Пъг усети магическата вълна и пред него се появи укреплението. Знаеше, че е преминал през могъща илюзия, която щеше да заблуди всеки, докато не стигне дотук. А за нежеланите гости вероятно бяха приготвени неприятни изненади.

Укреплението беше древно. Камъните му сякаш бяха положени преди стотици, а може би и хиляди години и бяха загладени от вятъра и дъжда. Стъпалата пред входа на главната зала бяха почти изтъркани от безброй крака.

Пъг си даде сметка, че вижда първата постройка, която да не е част от някакъв грандиозен градски план. Приличаше на планинските цитадели в Кралството — квадратна каменна сграда с кръгла кула в центъра. От кулата имаше добър изглед към проходите и никой враг нямаше да се приближи незабелязан.

Вътре се чуваше глъч, която надхвърляше очакваното. Долавяше се дори детски смях!

Високата жена се обърна към Валко.

— Трябва да изчакате тук. Освен това си остави меча на нея — и посочи една от сестрите.

— Защо? — мечът му беше извоюван с мъка и труд и символизираше това, което бе преживял.

— Защото така се прави — каза Макрос. — Моля те.

Това беше рядко използван израз и обикновено се употребяваше за пощадяване на живот. Искането беше просто, но могъщо. Валко се подчини и подаде колана с ножницата на младата жена.

Водачката се отдалечи и ги остави с ескорта им. Помещението, в което бяха, беше точно според очакванията на Пъг. Къс коридор с по една врата от двете страни и глуха стена насреща. Беше построен срещу евентуални нападения. Отгоре имаше балкон, откъдето защитниците можеха да обсипват нашествениците със стрели и камъни и да ги заливат с врящо масло. Вратите от двете страни бяха масивни, вероятно със здрави резета, и нямаше да паднат без таран. Пъг реши, че това укрепление никога не е било превземано.

За разлика от другите дасатски сгради, тази имаше украса. По стените висяха флагове с емблеми на отдавна изчезнали родове и общества. Един от тях му се стори бегло познат и той се загледа по-внимателно. Представляваше червен флаг с бял символ по средата. Сякаш разпознаваше формата. Единична вертикална линия, която на върха се извиваше надясно и почти се допираше сама. На това място имаше къса хоризонтална черта, а малко по-надолу друга, по-дълга. Защо ли изображението му се струваше познато?

Високата Кръвна вещица се върна с още три, а останалите от ескорта се оттеглиха.

Пъг огледа новодошлите. Бяха по-възрастни и излъчваха могъщество.

— Кой е Градинаря? — попита най-старата.

— Аз — Макрос пристъпи напред.

Жената го изгледа за момент.

— Не, не си. Но знам кой си.

— Кой съм?

— Ти си нещо различно и ще ни трябва повече време, за да го обясним. Очаквахме те — погледна спътниците му и посочи Валко. — Но не и тях. Особено този.

— Изминахме дълъг път — намеси се Пъг.

Жената се вгледа по-внимателно в него и той усети, че не използва само зрението си, а и някаква магия. Очите й се разшириха.

— Аха, ясно. Разбирам. Елате, ще ви предложим нещо освежително, защото имаме много за обсъждане.

Тя поведе Макрос към лявата врата, Пъг и Магнус ги последваха.

— Татко, тук има нещо различно. Тези жени са различни.

Пъг кимна.

— И аз го усещам. Не са луди като останалите.

Младата жена, която ги бе посрещнала, пристъпи към Валко.

— Ти трябва да дойдеш с мен.

— Къде? — попита той с подозрение.

— Няма да ти се случи нищо. Останалите ще обсъждат много неща. Някои от тях те засягат и ще бъдеш уведомен, когато трябва. Искам да поговоря с теб за други неща. Важно е. Освен това искам да те опозная по-добре.

— Защо? — попита младежът с нарастващо подозрение.

Тя се усмихна, но не изкусително, както правеха младите жени, когато се натискаха на важните благородници.

— Защото слушам за теб, откакто си роден, Валко. Аз съм Лурин, твоята сестра. Наруийн е и моя майка.

Смаяният Валко се остави сестра му да го поведе към вътрешността на цитаделата на Кръвните вещици.