Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meurtre en 45 tours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Боало Нарсьожак. Мамичка. Убийство на 45 оборота

Френска. Първо издание

Издателство „Народна младеж“, София, 1990

Редактор: Любомира Михова

Коректор: Галя Луцова

История

  1. — Добавяне

I

— Ще го убия. Да знаеш, че така ще свърши.

Тя се спря пред прозореца и загледа морето, без да го вижда. Льопра се мъчеше да върже връзката си. Наблюдаваше Ева в огледалото и вече я желаеше. Беше едно болезнено усещане, което никаква прегръдка не би могла да излекува. Тя беше облечена в бяла рокля на плисета; под тънкия плат тялото и се очертаваше като раздвоена сянка. Льопра нервничеше. Той изруга, пращайки по дяволите и връзката, и концерта…

— Хайде, мили Жан — каза Ева. — Дай да видя тази връзка. Ти си по-несръчен и от дете… Нали знаеш, че си моето дете.

Тя стоеше пред него с вдигнати ръце, а той впиваше поглед в светлите очи на любовницата си. Искаше му се да й каже: „Забрави го… Помисли малко и за мен…“ Докато пръстите й оформяха една папийонка, тя подхвана отново съвсем спокойно:

— Ще го убия. Нищо друго не заслужава.

Льопра знаеше, че трябва да влезе в играта, да изслуша за пореден път нападките, които помнеше наизуст, да поклати възмутено глава. Ева го обичаше, защото той умееше да слуша.

— Видях го преди малко. Беше прегърнал малката Брунщайн, а имаше нахалството да твърди, че не било вярно. Лъже, както диша. Как ме отвращава!

Светлите очи станаха сиви.

— Обичам това буреносно небе — прошепна той, като се престори, че се шегува, за да прикрие вълнението си.

Но тя се беше отдала на своя гняв. Беше сама с яда си. Льопра вече не съществуваше.

— Ударих му плесница — пак поде тя. — Разбира се, той ми я върна хич не си поплюва.

— Но нали — подхвърли Льопра — не за първи път ти изневерява.

— И да ми изневерява — все ми е тая — извика тя. — Но да има смелостта да го признае. Никога няма да му простя, че цели двадесет години ме лъже. Още не бяхме женени, и вече ме лъжеше. Ласкаеше ме: „Ти си единствената, ти си любимата“, а щом се разделяхме, отиваше да спи с първата курва.

Беше се отдръпнала от Льопра, сякаш допира до мъж изведнъж я бе изпълнил с ужас. И тя гледаше любовника си с подозрителна враждебност.

— Лъжата ме убива — каза тя. — Може да съм мръсница, но не умея да лъжа. Вечерта, когато станах твоя любовница, всичко му казах. Но вас, мъжете, истината ви унищожава. Искате любовта да бъде едно красиво приключение. Приключението ви интересува повече от жената.

Льопра облече сакото си, подръпна маншетите, огледа се анфас и в профил.

— Да, хубав си — каза тя. — Жените само теб ще гледат. Каквито сме глупачки!

Той притисна Ева до себе си, пъхна ръка между плата и тялото и леко я погали с върха на пръстите си.

— Аз поне не ти изневерявам — прошепна той.

— Знам ли?

— Как така? — попита той, преструвайки се на изненадан и наскърбен.

Тя опря буза до гърдите на Жан.

— Не — каза тя, — имам ти доверие. Толкова добре усещам мъжете.

И Льопра за пореден път усети онази нелепа болка, дъхът му секна.

— Ева — прошепна той — Ева, боли ме.

Тя разтърси коси, ухаещи на преорана земя, на смачкано цвете.

— Какво те боли, скъпи?

Той замълча. Щеше да я обиди, ако я запиташе колко мъже е обичала преди него. Дори не я ревнуваше. Тя никога нямаше да разбере, че любовта на една жена се простира чак до миналото й, чак до детството й. Ръката му продължаваше машинално да гали рамото на Ева. И той си мислеше: „Тя е на четирийсет и пет, а аз на тридесет. След петнайсет години тя ще е на шейсет. А аз…“ Той затвори очи. От шест месеца, откакто тя му беше любовница, свикваше с това необяснимо и изгарящо напиране на сълзите, което се превръщаше в световъртеж, в ужас, в отвращение. Една любов без бъдеще, ето какво държеше той в ръцете си.

— Сериозно ли мислиш това, което преди малко…

— Какво по-точно?

— За мъжа ти…

— Да — каза тя. — Ако имах подръка пистолет, някакво оръжие, щях да го убия.

— Съвсем хладнокръвно?

— Не знам… Не ми се вярва… Като се замисля, става ми жал за него.

Внезапно го обзе тревога и сърцето му заби учестено. Когато заговори отново, гласът му беше дрезгав:

— Щом ти е жал… Сигурна ли си, че не го обичаш, че нещо не е останало?

Мислено той се молеше: „Господи, дано не ми отговори — да, може би още го обичам“, но продължаваше да настоява с пресилено великодушие.

— Знаеш ли, ще го приема за естествено. Не съм звяр.

Тя се освободи от прегръдката му и отново се загледа в морето. Един танкер бавно навлизаше в пристанището. Беше сивият час по здрач, когато отражението на водата осветява лицата отдолу като снежно поле.

— Не — каза тя, — мразя го. Обичам таланта, силата, ума му. На него дължа онова, което съм сега. Но го мразя.

Напрегнат, изтерзан, Льопра пак настоя:

— Навярно той те измъчва, защото ти си го довела до отчаяние.

— Аз ли? И таз хубава! Винаги съм била готова да му прощавам. Да беше ми казал: „Хареса ми. Не устоях“, щях да го обичам, както и преди. Но не. На всичкото отгоре искаше той да бъде правият. Не му стига, че е гениален, ами трябваше да си внуши, че е добър. И аз бях виновна за всичко. Не съм го разбирала. Била съм надута, властна. Мръсен лъжец!

Без причина Льопра се почувствува засегнат от тези упреци. Почти му се прииска да защити Евиния съпруг.

— Все пак… — започна той.

— Остави — каза тя. — Ела до мен. Целуни ме, Жан.

И целувката пораждаше болка.

Наведен над тая чудно свежа уста, Льопра си представяше колко други устни, зъби, езици бяха потръпвали при нежния им допир. Люлееше се като дърво под напора на вятъра. Самият той беше едно дърво. Кръвта му бушуваше като развихрен листак. Под клепачите му блещукаше невидимо слънце и някъде в съзнанието му един глас повтаряше: тялото е вечно ново. Тялото няма памет. Тялото е невинно… Тялото… Тялото…

Той почувствува, че се задушава, и се изправи. Ева поднасяше лицето си с все още протегнати устни. Червилото й се стичаше като кървава струйка. Беше бледа, отпусната, сякаш умряла в ръцете му. И той беше щастлив, изпълнен с дива и тъжна радост!

— И аз го мразя — прошепна той.

Те се спогледаха. Черни очи. Зелени очи. Първите вечерни светлини се отразяваха в зениците на Жан. Допряха челата си.

— Ева — каза той. — Любов моя… Мъка моя…

У него напираха думи, които не смееше да изрече. Да можеше да се освободи от всичките си слабости на часа. Искаше му се тя да знае всичко за него, но чувствуваше, че любовта може да угасне от много разголване. Дали и сдържаността не е също една лъжа?

— Мъчителко моя — рече той, после добави с престорена веселост: — Знаеш ли, че вече е осем? След час е наш ред. С тази рокля ли ще останеш?

Изведнъж Ева се усмихна. Беше забравила мъжа си, може би и любовника си. Тя поднасяше на живота едно ново лице — като статуя на носа на кораб. Беше готова да пее; вече владееше публиката и с плътния си глас, „с който преобръщаше сърцата“, както Льопра обичаше да заявява, тананикаше мелодията на последната си песен: „Ноември дойде“.

— Да, реши тя. — Ще остана с тази рокля.

— Малко е семпличка.

— Тъкмо затова.

С един замах, без дори да се погледне в огледалото, тя очерта малките си тънки устни, станали прочути. Карикатуристите обичаха да я рисуват: една крива линия, две чертички, означаващи трапчинките, една запетая за носа, типично френски, и под притворените клепачи — големи, съсредоточени очи. Образът й беше навсякъде — по стените, във вестниците. Той сигурно не напускаше съзнанието на учениците, моряците, затворниците. Преследваше и Льопра.

— Тази Брунщайн — възкликна Ева, — каква курва…

— Трябва да си обективна, мила. Мъжът ти има право да…

— О! Разбирам играта му. Иска да ме унищожи, ето какво. Ще я накара да изпее една песен, после друга. Знаеш публиката каква е. Стига една песен да се хареса, и всички останали се приемат. Тя ще стане звезда. На двайсет и три години. Има лице на продавачка на килими, но знае как да се оправя. Аз ще се превърна в минала слава. Ще се сещат за мен на официалните празненства. Ще ме наградят. И край. И с теб също ще е свършено. Освен ако не приемеш да акомпанираш на тази пачавра.

Льопра беше свикнал с резките промени в настроението й.

— Виж какво, мила. Аз не съм ти неприятел. Наистина ли мислиш, че съм способен да те изоставя?

Тя се засмя с гърления си глас, станал изведнъж дрезгав като стенание.

— Ти си мъж — каза тя.

Той сви с досада рамене.

— Аз също ще съчинявам песни. Не е кой знае какво.

— Ти не си за широката публика. Я се погледни — тя го хвана за китката, дръпна го към огледалото. — Ти си създаден да свириш, и това вече е нещо, знаеш ли. Трябва да си чудовище като мъжа ми, за да съчиняваш разни неща за есента, за любовта, от които сърцето ти се свива. При теб, естествено, не е същото. Но ти ще успееш. Кълна ти се, че ще успееш.

— Докато чакам този момент, ще ти акомпанирам.

Би искал да върне думите си назад. Ева бавно палеше цигара. Тя духна дима надалеч, като момче. Щеше ли да се ядоса?

— Ето, виждаш ли, че и ти можеш да си лош? — каза тя.

— Лош съм, защото съм беден — измърмори той сърдито.

— И, разбира се, искаш сам да се оправиш. Благодарността би те потискала.

Тя смени тона, сложи ръка на рамото му.

— Чуй ме, Жан, веднъж завинаги. Познавам те така, сякаш съм те родила. Талантлив си и амбициозен, това е естествено. Виждаш, че мъжът ми печели състояние с песните си. И на теб също ти се иска да композираш песни. Но не бива. Всичко, което пишеш, е лошо, защото никога не е от Льопра. Виждаш ли колко съм искрена. Винаги напомня за Франсис Лопец, Ван Парис или Ското. Но пък ти си един великолепен пианист. Да, знам, рециталите струват скъпо. Но остави ме аз да действувам. Ще ти изкопча „Ламурьо“ или „Колон“. Все още имам връзки.

Говореше една друга Ева — студена, решителна, опитна.

Той мразеше този майчински глас, който разполагаше с живота му. Рециталите не го вълнуваха. Няколко „биса“, един-два реда похвали в някой вестник, празни комплименти. „Хубаво бъдеще…“ „Какъв темперамент…“ и след всичко това — забрава. А пък песента лети от уста на уста. Чувствуваш как живее край теб. Тя се спуска от някой високоговорител над тълпата или пък едва й пригласят на улицата, в метрото, по градинските пейки… ето една жена минава, пеейки тихичко, момчето в асансьора си тананика, докато дъвче дъвка. Толкова непознати изведнъж стават приятели, унасят се в сън от нотите, които една вечер ти колебливо си нахвърлял, защото светлината е била много мека и си мечтал бог знае за какво.

— Слушаш ли ме? — попита Ева.

— Ами да… слушам те.

— Искам да станеш голям пианист.

— Да тръгваме. Ще закъснеем — каза той. Излезе пръв, огледа подозрително коридора.

— Страх те е да не те видят с мен — забеляза Ева.

Той не отговори. Отново изпитваше неудобство и недоверие. Пак се връщаше на мястото си — беше само сянка на звездата. Пресякоха хола на хотела. Вече ги бяха разпознали. Всички глави се извърнаха към Ева. Тя беше свикнала с тези почести. Но не и той. Завиждаше и в същото време ги презираше. Хиляди пъти си беше обещавал да ги заслужи, а след това да ги отхвърли. Би искал да постигне самотата, която е прицелна точка за всички погледи.

Светлините на булеварда описваха дълга крива над плажа. Морето, невидимо, докосваше с лекия си дъх пясъка.

— Мъжът ти ще бъде ли там? — попита Льопра.

— Откъде го, измисли? Отдавна вече моите успехи не го интересуват… Защо питаш?

— Предпочитам да не се срещаме.

Запътиха се бавно към казиното. Фрагменти от мелодия се въртяха в главата на Льопра. Той веднага раздразнено ги отхвърляше. Каква тромава музика. Как да намери отведнъж онези леки, нежни, прекрасни звуци, които Фожер измисляше с поразителна лекота! Достатъчно бе този вулгарен червен дебелак да седне пред пианото: „Чуйте това, деца“, и под пръстите му веднага се раждаше чудна мелодия, която вече не се забравяше. Достатъчно беше да му кажеш: „Фожер, нещо весело“ или „Фожер, нещо тъжно“. Той дори не се замисляше. От него потичаше музика, както от бора смола.

„А аз — мислеше си Льопра — съм само един жалък интелигентен тип: Интелигентността е моето проклятие.“

Те се изкачиха по стълбите на казиното, хората бързо се отдръпваха и се усмихваха, усмихваха. Същинска алея на усмивките чак до концертната зала. От време на време някое момиче се хвърляше към Ева с тефтерче в ръка.

— Един автограф…

Ева се подписваше. Момичето възхитено се отдръпваше. Льопра, доста притеснен, си придаваше безучастен вид.

Сега Ева не беше жената, която той обичаше. Тя беше Ева Фожер. Те и двамата принадлежаха на Фожер. Чрез тях ръкопляскаха на Фожер и любовта им беше само напразно отмъщение. Льопра седна пред пианото. Всеки начинаещ би могъл да свири на негово място. И може би всяка друга певица би могла да замести Ева. Тук тълпата имаше среща със самата себе си. Ева беше само един глас. А той беше само един шум. Ева обаче обичаше да се раздава на публиката без остатък; той мразеше да бъде в сянка. Един прожектор беше превърнал любовницата му в синя статуя. Тя изливаше мъката на влюбените, на прегръдките и разделите. Пееше за вечния двубой между жената и мъжа. За болезнената сивота на ежедневието. Песните следваха една след друга сред вълнуващо мълчание.

Льопра удължаваше последния акорд, за да доведе вълнението до най-високата точка на напрежение. И аплодисментите като огромна разбиваща се вълна заливаха залата и изтласкваха Ева чак до пианото, където тя се подпираше напълно изтощена и отправяше към Льопра признателен поглед. Колко беше щастлива!

Всяка вечер благодарение на Фожер тя беше щастливи. След рецитала трябваше да излязат крадешком, да се измъкнат от казиното през служебния вход, за да избегнат наплива от почитатели. И тази предпазливост засилваше удоволствието, чието отражение още дълго озаряваше евиното лице. Как можа да каже: „Ще го убия!“ Не, тя нямаше да го убие. Има ли изход?

Когато завесата се спусна, тя целуна Льопра.

— Благодаря, мили Жан. Беше изключителен.

— О… както винаги.

— Какво ти е? Не си ли доволен? А пък хората от Ла Бол са чудесни.

— И ето че тя вече беше далеч от него, отдадена цяла на успеха, а той — нещастен, огорчен, ревнив към тази радост, която и беше дадена от друг… Това мъчение никога нямаше да свърши. Щеше винаги да има мъже, жени, които тя щеше да среща в хотела, във влака и които щяха да й напомнят за безценните отминали мигове. Тя щеше да се смее заедно с тях. А той щеше да бъде до нея като чужденец, на когото забравят да преведат разговора.

— Заведи ме да вечерям — предложи Ева. — Където искаш. Предпочитам в кафене. И не ме гледай като обидено величие.

Той знаеше един тих бар зад казиното. Заведе я там и веднага съжали: в градината Фожер пиеше в компанията на Брунщайн и жена му.

— Да си вървим — прошепна Льопра.

— В никакъв случай — каза Ева, отивайки към масата.

Фожер извърна глава.

— А, ето ви и вас. Как мина?

Беше зачервен. Дишаше шумно. Отвращаваше Льопра с потта, с тлъстините си, с дразнещата жизнерадост, с острия си поглед на полицай или на съдия. Беше толкова сигурен във всемогъществото си, че вече не се смущаваше. Говореше на всеки на „ти“, казваше на жените „миличка“. По всеки повод се смееше, като изричаше на пресекулки „Стра-хот-но!“ И въпреки това тъкмо той беше композирал „Нашият дом“, „Моят малък остров“, „Ти без мен“, повече от двеста мелодии, които бяха обиколили света. Тъкмо той измисляше думите на песните си, толкова прости и точни. Беше алчен за печалба, груб, избухлив, тираничен; тънеше в невежество, а беше способен да напише: „Ноември дойде“. Той хипнотизираше Льопра.

— Пет уискита.

Щом той пиеше уиски, значи и другите трябваше да пият уиски.

— Фожер, не бива — каза Брунщайн. — До Париж са петстотин километра. Уморително е да се кара цяла нощ.

— О, свикнал съм — каза Фожер.

— Не знаех, че се връщате — забеляза Ева.

— Много неща не знаете, скъпа приятелко. Серж е организирал малко тържество, за да отпразнува милионната плоча на „Тя каза да“.

— Ще капнете от умора — каза Флоранс Брунщайн.

— О, не колата го уморява — забеляза разсеяно Ева.

— Говорят, че искате лично да запишете една микроплоча — бързо се намеси Брунщайн. — Вярно ли е?

— Вярно — каза Фожер. — Първата част от моите „Спомени“. Обичам да говоря на хората, да се доверявам на тълпата. Това е смешно, разбира се, но не е чак толкова лесно да си смешен, без да си отблъскващ, нали така?… Да си прилично смешен.

Ева прихна, а Фожер гаврътна уискито си. Ще се върна в понеделник — съобщи той. — Да имате някакви възражения?

Той наблюдаваше Ева с големите си сини очи, чиито зеници бяха само едни микроскопични, изгарящи точици.

— Не на мен ще липсвате — каза Ева.

Брунщайн плесна с ръце, за да повика сервитьора. Флоранс се надигна побесняла. Вечерта беше провалена. Ева щеше да предъвква злобата си чак до сутринта.

„На това трябва да се сложи край — помисли си Льопра. — Без значение — само веднъж да свърши.“ Фожер, изправен, се облегна на седалката на стола.

— Не карайте бързо — каза Брунщайн. — И се загърнете. Не е чак толкова топло.

Фожер се запъти към бара и си поръча коняк.

— Питам се какво му е — прошепна Брунщайн. — Уверявам ви, че е пиян.

Фожер се ръкуваше с бармана, със сервитьора. Припалваше пура.

— Аз се прибирам — каза Ева.

— Изчакайте — помоли Брунщайн. — Ще ви закарам. Щом тръгне.

Фожер най-после излезе. Колата му, син „Меркурий“, беше паркирана срещу бара. Залитайки, той пресече улицата. „Дано да си разбиеш муцуната“ — помисли си Льопра.

Фожер седна, спусна стъклото.

— До понеделник — извика той.

Колата потегли, лъскава, уютна като будоар. И четиримата стояха на ръба на тротоара, вперили поглед в сигналните светлини, които се стопяваха в нощта. Гласовете им прозвучаха неестествено, когато си пожелаха лека нощ.

— Ще ви оставя пред вас — настоя Брунщайн. — Не, не, уморена сте.

Той докара пежото си пред бара. Ева се обърна към Жан.

— Довиждане — прошепна тя. — Ще те чакам.

Льопра остана сам и почувствува облекчение. Откакто обичаше Ева, само нощем живееше истински. Тогава можеше да се изучава без угризения, да си припомня всичко, едно по едно, както се прелиства досие. Често той излизаше вечер. Вървеше по плажа, покрай вълните. Страстта му се изпаряваше. Мислите му вече не го преследваха. Внезапно, когато преставаше да я обича, той чувствуваше, че младостта му се възвръща. Защо да се съмнява, щом като има толкова други жени и животът му дава толкова възможности. Ева! Само да поискаше.

Още едно малко усилие, и вече щеше да бъде свободен. Любовта е съгласие за любов. И за миг той изпитваше удоволствие от несъгласието. Виждаше Ева с очите на другите — непостоянна, егоистка, с нотки на спотаено отчаяние. Държеше я на разстояние. Поемаше въздух, осъзнавайки с радост своята самота. Удоволствието да усещаш, че обичаш. Да се криеш зад онова, което те отличава.

Тъкмо тогава го завладяваше музиката. Улавяше откъслечни мелодии, чувствуваше, че всеки миг в съзнанието му ще прозвучи истински, простичък припев, сядаше на още мокрия пясък. Невидими насекоми скачаха като скакалци край ръцете му. Вълните бяха една бяла, накъсана и ритмично повтаряше се ивица, която се превръщаше в тактове, в изречения, в любовни думи, и мисълта за Ева отново го завладяваше. Той бързо се изправяше, искаше му се да тича, трепереше като наркоман, който е пропуснал да си направи инжекция в определения час. Тихичко я зовеше… Ева… прости ми…

Сега той бързаше по една уличка с градини от двете страни. Вилата на Фожерови се възправяше самотна насред една поляна. Със силно наклонен покрив и дървен балкон, тя приличаше на баска ферма. Отдалече Льопра забеляза колата на Брунщайнови. Скри се зад боровете. Ева беше в състояние да бърбори цял час. Тя ненавиждаше Флоранс, подиграваше се на мъжа й, но имаше вечери, когато можеше да говори с първия срещнат, само и само да има край себе си човешко присъствие. Лампата на външните стълби светна, очертавайки три силуета. Льопра едва не се върна обратно, от чувство за достойнство, за да накара любовницата си да почака. Но вече се упрекваше.

— Ах, как ще я любя — мислеше си той!

Сенките в дъното се разделиха. Хлопнаха врати. Лампата угасна.

Прозорците в приземието светнаха един по един. Ева беше отишла в кухнята; пиеше вода. Льопра си представяше всеки неин жест, вървеше след нея из пустата къща. Тя беше там, а той я чувствуваше до себе си, мислеше с нейните мисли и само така, от разстояние, когато тя бе една покорна сянка, я владееше изцяло. Колата на Брунщайнови беше изчезнала. Затича се на пръсти през поляната. Звездите блестяха между, боровите клони като коледни играчки. Изведнъж бе станал добър, щедър, разнежен, готов да пожертвува всичко заради Ева. С два скока изкачи стълбището, лекичко отвори вратата.

— Ти ли си?

Тя го очакваше в сумрака на вестибюла, виждаше се само бялата й рокля, но той знаеше, че протяга ръце. Прегърна я. Искаше му се да падне на колене като каещ се. Тя го поведе към стълбите, притиснала се плътно, стъпвайки в крак с него. Дишаше тежко, изнемогваща от силно желание. Прозорецът зееше широко отворен към лилавата нощ.

Светлината на някакъв фар премина ветрилообразно през лицата им. Те се разделиха, скриха се, за да се съблекат, сеейки дрехите си, където им падне. Пипнешком, той я намери отново и за миг си помисли с тъга: „щастливи сме сега, преди да потънем в забравата“.

— За какво мислиш? — попита тя много по-късно, когато той почиваше с отворени очи.

— Изобщо не мисля — прошепна той. — Има време.

Лъжеше. Погледът му следеше синята кола, устремена към Париж.

Още две нощи, после отново ще се наложи да хитруват. Той въздъхна, погали бедрото на Ева.

— Има време да мисля!