Юрий Олеша
Тримата шишковци (9)

Глава IX
Куклата с добър апетит

Наследникът Тутти стоеше на терасата. Учителят по география гледаше, през бинокъла. Наследникът Тутти искаше да му донесат компас. Но това беше излишно.

Наследникът Тутти очакваше пристигането на куклата.

От силно вълнение той беше спал дълбоко и сладко цялата нощ.

От терасата се виждаше пътят от градските порти до двореца. Слънцето, възлязло над града, пречеше да се гледа. Наследникът беше заслонил с длан очите си, мръщеше се и съжаляваше, че не може да кихне.

— Още никой не се вижда — казваше учителят по география.

Възложили му бяха тази отговорна работа, защото той по своята специалност най-добре умееше от всички да се ориентира в пространствата, хоризонтите, движещите се точки и други подобни неща.

— А може би се вижда? — настояваше Тутти.

— Не се препирайте с мене. Освен бинокъла аз имам знания и точна представа за предметите. Ето аз виждам храста ясмин, който на латински има много красиво, но много мъчно за запомване име. По-нататък виждам мостове и гвардейци, около които летят пеперуди, а после се точи пътят… Позволете! Позволете!…

Той нагласи бинокъла. Наследникът Тутти се изправи на пръсти. Сърцето му заби бързо-бързо, като да не беше си научил урока.

— Да — каза учителят.

И в това време трима конника се насочиха от дворцовия парк към пътя. Капитан Бонавентура с караула беше препуснал към екипажа, който се появи на пътя.

— Ура! — извика наследникът тъй пронизително, че в далечните села се обадиха гъските.

Долу под терасата учителят по гимнастика стоеше готов да хване във въздуха наследника, ако той от възторг се строполи през каменната ограда на терасата.

И тъй екипажът на доктор Гаспар се движеше към двореца. Не бяха потребни вече бинокълът и научните познания на учителя по география. Всички виждаха вече екипажа и белия кон.

Щастлив миг! Екипажът спря пред последния мост. Караулът от гвардейци се разстъпи. Наследникът махаше с две ръце и подскачаше, като разтърсваше златните си коси. И най-сетне той видя главното: един мъничък човек, като се движеше тромаво, старешки, излезе от екипажа. Гвардейците, като държаха сабите си почтително и му отдаваха чест, стояха по-отдалеч. Мъничкият човек извади от екипажа чудесна кукла, сякаш розов свеж букет, превързан с ленти.

Това беше възхитителна картина под синеещото утринно небе, в сиянието на тревата и слънцето.

След минута куклата беше вече в двореца. Срещата стана по следния начин.

Куклата вървеше без чужда помощ.

О, Суок прекрасно играеше ролята си! Ако тя попаднеше в обществото на истински кукли, те без всяко съмнение биха я взели за също такава кукла като тях.

Тя беше спокойна. Тя чувствуваше, че ролята й се удава.

„Има по-трудни неща — мислеше тя, — например да жонглираш със запалена лампа или да правиш двойно салтомортале…“

А на Суок се случваше в цирка да прави и едното, и другото.

С една дума, Суок не се страхуваше. Дори й се харесваше тази игра. Много по-силно се вълнуваше доктор Гаспар. Той вървеше зад Суок. Тя стъпваше със ситни крачки като балерина, която ходи на върха на пръстите си. Роклята й се диплеше, трептеше и шумолеше.

Паркетът блестеше. Тя се отразяваше в него като розов облак. Тя бе много мъничка сред високите зали, които се увеличаваха в дълбочина от блясъка на паркета, а в ширина от огледалата.

Можеше да се помисли, че малка цветарска кошничка плава по грамадна тиха вода.

Тя вървеше весела и усмихната покрай стражата, покрай кожените и железни хора, които я гледаха като омагьосани, покрай чиновниците, които се усмихваха за първи път в живота.

Те отстъпваха пред нея, сторваха й път, сякаш тя беше владетелка на този дворец, встъпила в своите права.

Стана тъй тихо, че се чуваха леките й стъпки, които не шумяха по-силно от падащите листенца на цветята.

А отгоре по широката стълба, също тъй мъничък й сияещ, се спускаше към куклата наследникът Тутти.

Те бяха еднакви на ръст.

Суок се спря.

„Та ето това бил наследникът Тутти!“ — продума тя.

Пред нея стоеше слабичко, прилично на зло момиче, момче, сивооко и малко скръбно, навело разчорлена глава настрана.

Суок знаеше кой е Тутти. Суок знаеше кои са тримата шишковци. Тя знаеше, че тримата шишковци са заграбили цялото желязо, всички въглища, цялото жито, добито с ръцете на бедния гладен народ. Тя добре помнеше знатната старица, която беше насъскала лакеите си срещу мъничката Суок. Тя знаеше, че всички са от една пасмина: тримата шишковци, знатните старици, франтовете, бакалите, гвардейците — всички ония, крито бяха затворили оръжейния майстор Просперо в желязна клетка и се мъчеха да заловят нейния приятел гимнастика Тибул.

Когато тя отиваше в двореца, тя мислеше, че наследникът Тутти ще й се стори отвратителен, нещо като знатната старица, само че с дълъг и тънък тъмночервен език, винаги изваден навън.

Но никакво отвращение тя не почувствува. По-скоро стана й приятно, че го вижда.

Тя го гледаше с весели сиви очи.

— Ти ли си, кукло? — попита наследникът Тутти и простря ръка.

„Какво да правя? — уплаши се Суок. — Мигар куклите говорят? Ах, мене не ме предупредиха!… Аз не знам как се е държала оная кукла, която гвардейците са съсекли…“

Но на помощ й дойде доктор Гаспар.

— Господин наследник — рече той тържествено, — аз излекувах вашата кукла. Както виждате, не само й върнах живота, но направих живота й по-забележителен. Куклата несъмнено стана по-хубава, после тя получи нова великолепна рокля и най-главното — аз научих куклата ви да говори, да съчинява песнички и да танцува.

— Какво щастие? — тихо рече наследникът.

„Време е да действувам“ — реши Суок.

И малката артистка от театрото на чичо Бризак направи първия си дебют на новата сцена.

Тази сцена беше главната дворцова зала. А бяха се събрали маса зрители. Те се тълпяха от всички страни: по върховете на стълбите, в коридорите, по галериите. Те се подаваха от кръглите прозорци, изпълваха балконите, покатерваха се по колоните, за да виждат и слушат по-добре.

Много глави и гърбове с най-разнообразни цветове и бои горяха в яркото слънчево осветление.

Суок виждаше множество лица, които я гледаха, широко усмихнати.

Готвачите с разперени пръсти, от които като клей отклони се стичаха сладки червени рокове или кафяви тучни сосове; министри в разноцветни извезани мундири, сякаш маймуни, преоблечени като петли; мънички дебели музиканти в тесни фракове, придворни дами и кавалери, гърбави доктори, дългокоси учени, рошави бързоходци; прислуга, облечена не по-лошо от министрите.

Цялата тази маса се лепеше по всичко, по което можеше да се прилепи.

И всички мълчаха. Всички, притаили дъх, гледаха мъничкото розово създание, което спокойно и с голямо достойнство на дванадесетгодишно момиче посрещаше стотиците погледи. Тя съвсем не се смущаваше. Тези зрители надали бяха по-строги от зрителите по площадите, дето едва ли не всеки ден играеше Суок. О, там имаше много строги зрители: зяпачи, войници, актьори, ученици, дребни търговци! И от тях Суок не се страхуваше. А те казваха:

— Суок е най-добрата артистка в света…

И хвърляха на нейното килимче последната си дребна, монета. А между това за такава мъничка монета можеше да се купи баничка с черен дроб, която за някоя плетачка на чорапи заменяше и закуска, и обяд, и вечеря.

И ето Суок започна да играе истински своята роля на кукла.

Тя допря върховете на обувките си, после се приповдигна на тях, повдигна към лицето си свити в лактите ръце и като мърдаше двете си кутрета по подобие на китайски мандарин, започна да пее песничка. Едновременно тя поклащаше глава надясно и наляво в такт с мелодията.

Усмихваше се тя кокетливо и лукаво. Но през цялото време се стараеше очите й да бъдат кръгли и широки както на всички кукли.

Тя пееше така:

Със наука неизвестна,

разгорил в тигела жар,

възкреси ме, знай, чудесно

докторът добър Гаспар.

Погледни: аз се усмихнах.

Чуваш ли: въздъхнах аз…

Тъй животът ми затихнал

се пробуди в мен завчас.

Цял живот до сетни сили

дирих те в тоз свят жесток…

Не забравяй ти, мой мили,

своята сестра Суок!

Мойта смърт бе много къса,

съживена тоя ден,

аз те виждах във съня си

как ридаеше за мен.

Виж как трепкат мигли леки,

как припламва взор дълбок.

Не забравяй ти навеки

своята сестра Суок!

— Суок — тихо повтори Тутти.

Очите му бяха пълни със сълзи и от това изглеждаше, че той има не две, а четири очи…

Куклата свърши песничката и направи реверанс. Залата възторжено въздъхна. Всички се раздвижиха, закимаха с глава, зацъкаха с език.

Действително мелодията на песничката беше очарователна, макар и малко тъжна за такъв млад глас, а самият глас звучеше с такава прелест, че сякаш излизаше от сребърно или стъклено гърло.

— Тя пее като ангел — чуха се в тишината думите на диригента.

— Само че песничката й е малко странна — забеляза някакъв сановник и орденът на гърдите му иззвънтя.

Тук критиката се прекъсна. В залата влязоха тримата шишковци. Струпването на публика можеше да им се стори неприятно. Всички се спуснаха към изходите. В бъркотията един готвач залепи петте си пръста с целия запас от малинов сок върху гърба на някаква хубавица. Хубавицата изпищя и при това стана ясно, че е имала изкуствена челюст, защото челюстта падна. Един дебел гвардейски капитан настъпи красивата челюст с некрасивия си груб ботуш.

Чу се: хряс, хряс! — и церемониалмайсторът, който случайно беше попаднал тук, изпсува.

— Насипани са орехи! Пращят под краката! Възмутително!

Хубавицата, която изгуби челюстта, поиска да извика и дори вдигна ръце нагоре, но — уви! — заедно с челюстта беше, изчезнал и гласът й. Тя само изфъфли нещо неразумно.

След минута в залата нямаше излишни хора. Останаха само отговорните лица.

И ето Суок и доктор Гаспар се представиха пред тримата шишковци.

Тримата шишковци не изглеждаха развълнувани от вчерашните събития. Току-що в парка те бяха играли на топка под наблюдението на дежурния лекар. Това правеха за движение. Те бяха много уморени. Потните им лица лъщяха. Ризите бяха полепнали по гърбовете им и тези гърбове приличаха на корабни платна, издути от вятъра. Единият от тях имаше под окото си синина във форма на некрасива роза или на красива жаба. Другият Шишко боязливо поглеждаше тази некрасива роза.

„Той е хвърлил топката в лицето му и го е украсил с това синьо петно“ — помисли Суок.

Пострадалият Шишко сумтеше страховито. Доктор Гаспар смутено се усмихваше. Шишковците мълком огледаха куклата. Сияещият вид на наследника Тутти им беше вдъхнал добро настроение.

— Е — рече единият, — вие ли сте доктор Гаспар Арнери?

Докторът се поклони.

— Е, ами как е куклата? — запита другият.

— Тя е чудесно! — възкликна Тутти.

Шишковците никога не бяха го виждали толкова оживен.

— Отлично! Тя действително изглежда добре…

Първият Шишко изтри с длан челото си, злобно изкряка и рече:

— Доктор Гаспар, вие изпълнихте нашата заповед. Сега имате право да искате награда.

Настъпи мълчание.

Мъничкият секретар с червеникава перука държеше перото, готов да запише желанието на доктора.

Докторът почна да излага молбата си:

— Вчера на „Площада на съда“ построиха десет ешафота за екзекутиране на въстаналите…

— Екзекутират ги днес — пресече го Шишкото.

— Аз тъкмо това имам предвид. Моята молба е такава: аз моля да подарите на всички пленници живот и свобода. Аз моля да се отмени наказанието съвсем и да се изгорят тези ешафоти.

Рижавият секретар, зачул тази молба, изпусна от ужас перото. Перото, превъзходно изострено, се заби в крака на Втория Шишко. Той извика и се завъртя на един крак. Първият Шишко, притежател на синьото петно, злорадно се закиска: за него бяха отмъстили.

— Дявол да го вземе! — викаше Вторият Шишко, като издърпваше от ходилото на крака си перото като стрела. — Дявол да го вземе! Тази молба е престъпна! Да не сте посмели, да искате такива неща!

Рижавият секретар офейка. Вазата с цветя, която катурна пътем, летеше подире му и се пръскаше на части като бомба. Получи се пълен скандал. Шишкото изтръгна перото и го запрати подир секретаря. Но може ли човек да бъде добър копиометател при такава дебелина! Перото улучи един гвардеец в задника. Но той като ревностен служител остана неподвижен. Перото продължаваше да стърчи в неподходящото място дотогава, докато гвардеецът не бе сменен от караул.

— Аз искам да се подари живота на всички работници, осъдени на смърт. Аз искам да се изгорят ешафотите — повтори докторът невисоко, но твърдо.

В отговор се чуха виковете на шишковците. Човек добиваше впечатление, че някой чупи трески.

— Не! Не! Не! За нищо на света! Те ще бъдат наказани!

— Умрете! — пошепна докторът на куклата.

Суок съобрази каква е работата. Тя отново се изправи на пръстите на краката си, изписка и се олюля. Роклята й затрептя като крилца на уловена пеперуда, главата й клюмна — всяка секунда куклата можеше да падне.

Наследникът се спусна към нея.

— Ах! Ах! — извика той.

Суок изписка още по-тъжно.

— Ето — рече доктор Гаспар — виждате ли? Куклата отново ще изгуби живота си. Механизмът, затворен в нея, е твърде чувствителен. Тя съвсем ще се развали, ако вие не изпълните молбата ми. Мисля, че господин наследникът няма да бъде много доволен, ако куклата му стане негодна розова дрипа.

Гняв обзе наследника. Той затропа с крака като слонче. Замижа и замаха с глава.

— За нищо на света. Чувате ли, за нищо на света! — викаше той. — Изпълнете молбата на доктора! Аз няма да дам куклата си! Суок! Суок! — разрида се той.

То се знае, шишковците отстъпиха. Дадена беше заповед. Помилването беше обявено. Щастливият доктор Гаспар се отправи за дома.

„Ще спя цяло денонощие“ — размишляваше той из пътя.

Когато влизаше в града, той вече чуваше как приказват, че на „Площада на съда“ горят ешафотите и че богаташите са много недоволни от това, че екзекуцията на бедняците няма да се извърши.

И тъй Суок остана в Двореца на тримата шишковци.

Тутти излезе с нея в градината.

Наследникът тъпчеше цветята, убоде се от един бодлив тел и едва не падна в басейна. Той не виждаше нищо от щастие.

„Мигар той не разбира, че съм живо момиче? — чудеше се Суок. — Аз не бих се оставила така да ме излъжат.“

Донесоха закуската. Суок видя сладкишите и си спомни, че само миналата година през есента е могла да си хапне един сладкиш. И старият Август уверяваше, че не бил сладкиш, а курабия. А сладкишите на наследника Тутти бяха великолепни. Взели сладкишите за цветя, десет пчели се спуснаха над тях.

„Какво да правя? — измъчваше се Суок. — Мигар куклите не ядат? Има разни кукли… Ах, как ми се ядат сладкиши!“

И Суок не издържа.

— Искам едно парченце… — рече тя тихо. Руменина покри бузите й.

— Хубаво! — зарадва се наследникът. — А по-рано ти не искаше да ядеш. По-рано ми беше така досадно да закусвам сам. Ах, колко, е хубаво! Ти имаш вече апетит.

И Суок изяде едно парченце. После още едно, още едно и още едно. И изведнъж тя видя, че слугата, който следеше отдалеч наследника, я гледа и нещо повече — гледа я с ужас.

Слугата беше разтворил широко уста.

Слугата беше прав.

Никога не беше му се случвало да види кукли да ядат.

Суок се изплаши и изтърва четвъртия сладкиш, най-сипкавият и със зърно грозде.

Но работата мина благополучно. Слугата разтърка очите и си затвори устата.

— Така ми се е сторило. От жегата!

Наследникът приказваше, без да спре. После, уморен, той замълча.

Беше много тихо в този горещ час. Вчерашният вятър, както се вижда, беше отлетял много надалеч. Сега всичко бе замряло. Дори птиците не хвърчаха.

И в тази тишина Суок, седнала до наследника върху тревата, чу необясним, равномерно повтарящ се звук, наподобяващ цъкането на часовник, скрит в памук. Само че часовникът прави „тик-так“, а този звук беше такъв: „Чук-чук“.

— Какво е това? — попита тя.

— Какво? — Наследникът вдигна вежди като възрастен човек в минута на почуда.

— Ами това: чук-чук… Часовник ли е? Ти имаш часовник?

Настана отново тишина и пак в тишината нещо чукаше. Суок повдигна пръст. Наследникът се ослуша.

— Това не е часовник — рече той тихо. — Моето желязно сърце бие…