Юрий Олеша
Тримата шишковци (5)

Глава V
Негърът и зелевата глава

Вие помните, че тревожната нощ на доктора свърши с появяването на въжеиграча и гимнастика Тибул от камината.

Какво са правили двамата призори в работилницата на доктор Гаспар, остава неизвестно. Леля Ганимед, уморена от вълнение и дългото очакване на доктор Гаспар, заспа дълбоко и сънува кокошка.

На другия ден — значи тъкмо в оня ден, когато продавачът на детски балончета прилетя в Двореца на тримата шишковци и когато гвардейците намушкаха куклата на наследника Тутти — с леля Ганимед стана една неприятност. Тя изпусна мишката от капана. Тази мишка миналата нощ беше изяла един фунт мармалад. Още по-рано, през нощта в петък срещу събота, тя беше катурнала една чаша с карамфил. Чашата се счупи, а карамфилът, кой знае защо, доби миризма на валерианови капки.

През тревожната нощ мишката се хвана в капана.

Когато стана рано сутринта, леля Ганимед вдигна капана. Мишката седеше с крайно равнодушен вид, като че не за пръв път седеше зад решетки. Тя се преструваше.

— Не яж друг път мармалад, щом не е твой! — рече леля Ганимед, като постави капана на лично място.

След като се облече, леля Ганимед отиде в работилницата при доктор Гаспар. Тя се готвеше да сподели с него радостта си. Вчера сутринта доктор Гаспар беше й изразил съчувствието си за загубата на мармалада.

— Мишката обича мармалада, защото в него има много киселини — рече той.

Това утеши леля Ганимед.

— Мишката обича моите киселини… Да видим обича ли тя и моя капан?

Леля Ганимед се приближи до вратата, която водеше в работилницата. Държеше в ръцете си капана за мишки.

Беше ранна утрин. Зеленината блестеше в разтворения прозорец. Вятърът, който беше отнесъл тая утрин продавача на балончета, се вдигна по-късно.

Зад вратата се чу движение.

„Горкичкият! — помисли леля Ганимед. — Мигар не е лягал да спи?“

Тя почука.

Докторът рече нещо, но тя не дочу.

Вратата се отвори. На прага стоеше доктор Гаспар. В работилницата миришеше на нещо прилично на изгоряла тапа. В ъгъла премигваше червеният, догарящ огън на тигела.

Очевидно доктор Гаспар през останалата нощ беше се занимавал с някаква научна работа.

— Добрутро! — весело рече докторът.

Леля Ганимед високо вдигна капана. Мишката душеше и бърчеше нослето си.

— Улових мишката!

— О! — докторът беше много доволен. — Я ми я покажете!

Леля Ганимед заситни към прозореца.

— Ето я!

Лелята подаде капана. И изведнъж тя видя един негър. До прозореца, на един сандък с надпис „Внимание!“, седеше красив негър.

Негърът беше гол.

Негърът беше в червени гащета.

Негърът беше черен, лилав, кафяв, блестящ:

Негърът пушеше лула.

Леля Ганимед извика толкова силно „ах“, че едва не се пръсна. Тя се завъртя като пумпал и разпери ръце като бостанско плашило. При това тя направи някакво неловко движение — вратичката на капана звънна, отвори се и мишката падна и изчезна кой знай къде.

Какъв беше ужасът на леля Ганимед!

Негърът се смееше високо, изпружил дълги голи крака в червени чехли, прилични на гигантски червени пиперки.

Лулата подскачаше между зъбите му като клон под напора на буря. А на доктора подскачаха и припламваха очилата. И той се смееше.

Леля Ганимед стремително изхвръкна от стаята.

— Мишка! — викаше тя. — Мишка! Мармалад! Негър!

Доктор Гаспар се затече подире й.

— Лельо Ганимед — успокояваше я той, — напразно се вълнувате. Забравих да ви предупредя за своя нов опит. Но вие би трябвало да очаквате. Нали съм учен, нали съм доктор по различните науки, майстор на различни уреди. Аз правя всякакви опити. В моята работилница може да се види не само негър, но дори и слон. Лельо Ганимед… Лельо Ганимед… Негърът е едно, а пържените яйца са друго… Ние чакаме закуската. Моят негър обича много пържените яйца…

— Мишката обича киселините — шепнеше в ужас леля Ганимед, — а негърът обича пържени яйца…

— Та ето що. Пържените яйца донеси сега, а за мишката ще видим довечера. Довечера тя ще се улови, лельо Ганимед… Тя няма вече какво да прави на свобода… Мармаладът е изяден един път завинаги.

Леля Ганимед плачеше, като добавяше сълзи вместо сол в пържените яйца. Те бяха толкова люти, че дори заменяха пипера.

— Хубаво, че има много пипер. Твърде вкусно е! — хвалеше негърът и лапаше пържените яйца.

Леля Ганимед взимаше валерианови капки, които сега, кой знае защо, миришеха на карамфил. Навярно от сълзите.

После тя видя през прозореца как доктор Гаспар мина по улицата. Всичко беше в ред: новият шал, новият бастун, новите (макар и стари) обуща с красиви здрави токове.

Но до него вървеше негърът.

Леля Ганимед зажумя и седна на пода. По-точно, не на пода, а върху котката. Котката от ужас измяука. Леля Ганимед, изгубила самообладание, наби котката: първо, задето се вре под краката, а второ — задето не е съумяла да улови навреме мишката.

А мишката, която се промъкна от работилницата на доктор Гаспар в скрина на леля Ганимед, ядеше бадемови курабии и си спомняше с нежност за мармалада.

Доктор Гаспар Арнери живееше на „Улицата на сянката“. Като завиете от тази улица наляво, вие ще попаднете в пресечката, която носи името „Вдовицата Лизавета“, а оттам, прекосили улицата, която се слави с дъба, ударен от гръм, можете, като извървите още пет минути, да попаднете на Четиринадесетия пазар.

Доктор Гаспар и негърът се запътиха натам. Вече се вдигаше вятър. Обезобразеният дъб скърцаше като люлка. Човекът, който лепи афиши, съвсем не можеше да се справи с листа, приготвен за залепване. Вятърът го дърпаше от ръцете му и го хвърляше в лицето му. Отдалеч можеше да се помисли, че той си бърше лицето с бяла салфетка.

Най-сетне човекът сполучи да притисне афиша до стобора.

Доктор Гаспар прочете:

Граждани! Граждани! Граждани!

Днес правителството на тримата шишковци урежда за народа празненство. Побързайте да отидете на Четиринадесетия пазар! Побързайте! Там ще има зрелища, развлечения, представления! Побързайте!

— Ето — рече доктор Гаспар, — ясно е всичко. Днес на „Площада на съда“ предстои екзекуцията на бунтовниците. Палачите на тримата шишковци ще отсекат главите на ония, които са въстанали против властта на богаташите и лакомците. Тримата шишковци искат да излъжат народа. Те се страхуват, да не би народът, събран на „Площада на съда“, да изпотроши ешафотите, да убие палачите и да освободи своите братя, осъдени на смърт. Затова те уреждат развлечения за народа. Те искат да му отвлекат вниманието от днешната екзекуция.

Доктор Гаспар и неговият черен спътник стигнаха на пазарния площад. Около бараките се блъскаше народ. Между събраните доктор Гаспар не видя нито един франт, нито една дама в премяна с цвета на златни рибки и грозде, нито един знатен старец върху извезана със злато носилка, нито един търговец с грамадна кожена торба на хълбока.

Тук имаше бедни жители от покрайнините: занаятчии, работници, продавачи на ръжени питки, надничари, хамали, старици, просяци, сакати хора. Само понякога сивата, стара, окъсана дреха украсяваха било зелени маншети, било пъстра пелерина, било разноцветни ленти.

Вятърът развяваше побелелите коси на стариците като кече, изгаряше очите, късаше потъмнелите дрипи на просяците.

Лицата на всички бяха мрачни, всички очакваха нещо лошо.

— На „Площада на съда“ ще има екзекуция — приказваха хората. — Там ще паднат главите на нашите другари, а тук ще се пъчат смешници, на които тримата шишковци са платили много злато.

— Да идем на „Площада на съда“! — зачуха се викове.

— Ние нямаме оръжие. Ние нямаме пистолети и саби. А „Площадът на съда“ е обкръжен с три пръстена гвардейци.

— Войниците засега още им служат. Те стреляха в нас. Нищо! Ако не днес, утре те ще тръгнат заедно с нас против своите началници.

— Нощес на „Площада на звездата“ един гвардеец застрелял своя офицер. С това той спасил живота на гимнастика Тибул.

— А къде е Тибул? Сполучи ли той да избяга?

— Не се знае. Цялата нощ и на разсъмване гвардейците палеха работническите квартали. Те искаха да го намерят.

Доктор Гаспар и негърът се приближиха до панаирските бараки. Представлението още не почваше. Зад изпъстрените завески, зад преградките се чуваха гласове, подрънкваха звънчета, свиреха флейти, нещо пищеше, шумолеше, ръмжеше. Там актьорите се готвеха за представлението.

Завеската се дръпна и една грозна физиономия погледна оттам. Беше един испанец, чудесен стрелец с пистолет. Той имаше щръкнали мустаци и едното му око се въртеше.

— А — рече той, съгледал негъра, — и ти ли ще взимаш участие в представлението? Колко ти платиха?

Негърът мълчеше.

— Аз получих десет жълтици — хвалеше се испанецът. Той беше взел негъра за актьор. — Я ела насам — рече той шепнешком, с тайнствено лице.

Негърът се изкачи при завеските. Испанецът му разказа тайната. Излезе, че тримата шишковци били наели сто актьора, за да играят днес на тържищата и с играта си по всякакъв начин да възхваляват властта на богаташите и лакомците и заедно с това да чернят бунтовниците, оръжейния майстор Просперо и гимнастика Тибул.

— Те събраха цяла трупа: фокусници, укротители, клоуни, ездачки, търбухоговорители, танцьори… На всички дадоха пари.

— Мигар всички актьори се съгласиха да възхваляват тримата шишковци? — запита доктор Гаспар.

Испанецът зашътка:

— Шт! — той притисна пръст до устните. — За това не бива да се приказва високо. Мнозина се отказаха. Арестуваха ги.

Негърът сърдито плюна.

В това време засвири музика. В някои от бараките започна представлението. Тълпата се разшава.

— Граждани! — викаше от дървената естрада един клоун с кукуригащ глас. — Граждани! Позволете да ви поздравя…

Той се спря, като очакваше да се въдвори тишина. От лицето му се сипеше брашното.

— Граждани, позволете ми да ви поздравя със следното радостно събитие: днес палачите на нашите мили розови трима шишковци ще отсекат главите на подлите бунтовници…

Той не доизрече. Един работник хвърли по него недоядената си питка. Тя залепи устата му.

— М-м-м-м-м!…

Клоунът мучеше, но нищо не помагаше. Неизпеченото, полусурово тесто му беше залепило устата. Той махаше ръце, мръщеше се.

— Така! Правилно! — завикаха сред тълпата.

Клоунът избяга зад преградката.

— Негодник! Той се е продал на тримата шишковци! За пари той хули ония, които са отишли да мрат за нашата свобода!

Музиката засвири по-силно. Присъединиха се още няколко оркестри: девет пищялки, три тръби, три тъпани и една цигулка, звуците на която предизвикваха зъбобол.

Собствениците на панаирските театри се стараеха с тази музика да заглушат шума на тълпата.

— Моля ви се, нашите актьори ще се изплашат от тези питки — рече един от тях. — Трябва да се преструваме, че нищо не е станало.

— Заповядайте, заповядайте! Представлението започва…

Друго едно театро се наричаше „Троянски кон“.

Иззад завеската излезе директорът. На главата си той имаше висока шапка от зелено сукно, на гърдите си — кръгли бакърени копчета, на бузите си — старателно изрисувана красива руменина.

— Тихо! — рече той, като че говореше на немски. — Тихо! Нашето представление заслужава вниманието ви.

Известно внимание се постигна.

— За днешния празник ние поканихме бореца Лапитупа.

Та-ти-ту-та! — повтори тръбата.

Кречеталата изобразиха нещо като ръкопляскане.

— Борецът Лапитупа ще ви покаже чудесата на своята сила…

Оркестърът гръмна. Завесата се вдигна. На естрадата излезе борецът Лапитупа.

Наистина този грамаден мъжага в розово трико изглеждаше много силен.

Той сумтеше и навеждаше глава като бик. Мускулите му мърдаха под кожата, сякаш зайчета, погълнати от боа.

Прислужниците донесоха гири и ги хвърлиха на естрадата. Дъските едва не се строшиха. Стълб от прах и стърготини изхвръкна нагоре. Екотът се разнесе из целия пазар.

Борецът започна да показва изкуството си. Той взе във всяка ръка по една гира, подхвърли гирите като топки, улови ги и после с все сила ги удари една в друга… Посипаха се искри.

— Ето — рече той. — Така тримата шишковци ще счупят главите на оръжейния майстор Просперо и на гимнастика Тибул.

Този борец беше също подкупен от златото на тримата шишковци.

— Ха-ха-ха! — прогърмя той, като се радваше на своята шега.

Той знаеше, че никой няма да се одързости да хвърли по него питка. Всички виждаха силата му.

В настъпилата тишина ясно прозвуча гласът на негъра. Цял бостан от глави се възви към него.

— Какво казваш? — попита негърът и сложи крак върху стъпалото.

— Аз казвам, че така, чело в чело, тримата шишковци ще строшат главите на оръжейния майстор Просперо и на гимнастика Тибул.

— Мълчи!

Негърът говореше спокойно, сурово и тихо.

— А ти кой си, черна мутро? — разсърди се борецът.

Той хвърли гирите и опря ръце на хълбоците си.

Негърът се качи на естрадата.

— Ти си много силен, но не си по-малко подъл. Отговори по-добре кой си? Кой ти даде право да се гавриш над народа? Аз те познавам. Ти си син на ковач. Баща ти и досега работи в завода. Сестра ти се нарича Ели. Тя е перачка. Пере дрехите на богаташите. Може би вчера гвардейците са я застреляли. А ти си предател!

Борецът се стъписа изумен. Негърът действително казваше истината. Борецът не разбираше нищо.

— Махай се! — викна негърът.

Борецът се опомни. Лицето му се наля с кръв. Той стисна пестници.

— Ти нямаш право да ми заповядваш! — с мъка продума той. — Аз не те познавам. Ти си дявол.

— Махай се! Ще броя до три. Едно!

Тълпата замря. Негърът беше с една глава по-нисък от Лапитупа и три пъти по-тънък от него, ала никой не се съмняваше, че ако избухнеше свада, ще победи негърът — толкова решителен, строг и уверен вид имаше той.

— Две!

Борецът сви глава.

— Дявол! — изсъска той.

— Три!

Борецът изчезна. Мнозина бяха замижали, очаквайки страшния удар, и когато разтвориха очи, бореца го нямаше вече. Той мигновено изчезна зад преградката.

— Ето така ще прогони народът тримата шишковци! — весело рече негърът и вдигна ръце.

Тълпата беснееше от възторг. Хората пляскаха ръце и си хвърляха шапките във въздуха.

— Да живее народът!

— Браво! Браво!

Само доктор Гаспар недоволно поклащаше глава. От какво беше недоволен — не се знаеше.

— Кой е той? Кой е той? Кой е този негър? — любопитствуваха зрителите.

— И той ли е актьор?

— Никога не сме го виждали!

— Кой си?

— Защо излезе в наша защита?

— Позволете! Позволете!…

Някакъв дрипльо се промъкна през навалицата. — Беше същият просяк, който вчера вечерта разговаряше с цветарките и кочияшите. Доктор Гаспар го позна.

— Позволете! — вълнуваше се просякът. — Не виждате ли, че ни лъжат? Този негър е също такъв актьор, какъвто е и борецът Лапитуп. От една банда са. И той е получил пари от тримата шишковци.

Негърът стисна пестници.

Възторгът на тълпата се смени с гняв.

— Разбира се! Единият негодник прогони другия.

— Той се страхуваше, че ще набием другаря му и изигра един номер.

— Долу!

— Негодник!

— Предател!

Доктор Гаспар искаше да каже нещо, да въздържи тълпата, но беше късно. Дванадесетина души, изтичали на естрадата, наобиколиха негъра.

— Бийте го! — изписка една старица.

Негърът простря ръка. Той беше спокоен.

— Стойте!

Неговият глас заглуши виковете, шума и свирните. Стана тихо и в тишината спокойно и просто прозвучаха думите на негъра:

— Аз съм гимнастикът Тибул.

Настъпи смущение.

Пръстенът на нападателите се разчупи.

— Ах! — въздъхна тълпата.

Стотици хора се дръпнаха и останаха неподвижни.

И само някой смутено запита:

— А защо си черен?

— За това попитайте доктор Гаспар Арнери — и като се усмихваше, негърът посочи доктора.

— Разбира се, че е той!

— Тибул!

— Ура! Тибул е здрав! Тибул е жив! Тибул е с нас!

— Да, жив…

Но викът секна. Случи се нещо непредвидено и неприятно. Задните редове се завълнуваха. Хората се пръснаха на всички страни.

— Тихо! Тихо!

— Бягай, Тибул, спасявай се!

На площада се появиха три конника и една карета.

Беше капитанът от дворцовата гвардия граф Бонавентура, придружен от двама гвардейци. В каретата пътуваше дворцовият чиновник със счупената кукла на наследника Тутти. Нейната чудесна главица с подстригани къдри беше клюмнала печално на рамото му.

Те диреха доктор Гаспар.

— Гвардейци! — извика някой, колкото му държи глас.

Няколко души прескочиха през стобора.

Черната карета се спря. Конете клатеха глави. Звънеше и припламваше сбруята. Вятърът рошеше сините пера.

Конниците обкръжиха каретата.

Капитан Бонавентура имаше страшен глас. Ако цигулката предизвикваше зъбобол, от неговия глас човек получаваше усещане на изкъртен зъб.

Той се приповдигна на стремената и запита:

— Къде е къщата на доктор Гаспар Арнери?

Той опъваше юздите. На ръцете си имаше груби кожени ръкавици, разширени като фунии в горната част.

Старицата, върху която този въпрос попадна като кълбовидна мълния, уплашено махна с ръка в неопределена посока.

— Къде? — повтори капитанът.

Сега гласът му звучеше така, че ти се струваше изкъртен не един зъб, а цялата челюст.

— Аз съм тук. Кой ме търси?

Хората се разстъпиха. Доктор Гаспар, като пристъпваше внимателно, приближи до каретата.

— Вие ли сте доктор Гаспар Арнери?

— Аз съм доктор Гаспар Арнери.

Вратичката на каретата се отвори.

— Седнете веднага в каретата. Ще ви отведат у дома ви и там ще научите в какво се състои работата.

Лакеят скочи от мястото, дето стоеше зад каретата, и помогна на доктора да влезе. Вратичката хлопна.

Кавалкадата потегли, като разрови сухата земя. След минута всички се скриха зад ъгъла.

Нито капитан Бонавентура, нито гвардейците видяха зад тълпата гимнастика Тибул. Па и да видеха негъра, те нямаше да познаят в него оня, когото преследваха миналата нощ.

Изглежда опасността беше минала. Но изведнъж се чу змийски съсък.

Борецът Лапитуп подаде глава иззад преградата, обвита с хасе, и изсъска:

— Почакай… почакай, приятелче! — заплаши той Тибула с грамадния си пестник: — Почакай, аз ей сега ще настигна гвардейците и ще им кажа, че ти си тук!

Като каза това, той се прекачи през преградата. Преградата не издържа розовата грамада. Преградата изкряка с патешки глас и се счупи.

Борецът издърпа крака си от образувалата се пролука и като разбута купчината хора, се спусна подир каретата.

— Спрете! — викаше той тичешката, като размахваше кръгли голи ръце. — Спрете! Гимнастикът Тибул се намери! Гимнастикът Тибул е тук! Той е в ръцете ми!

Работата взимаше заплашителен обрат. А сега се намеси и испанецът с въртящото се око и пистолета, затъкнат в пояса; другия пистолет той държеше в ръката. Испанецът вдигна шум. Той скачаше по естрадата и викаше:

— Граждани! Трябва да предадем Тибул на гвардейците, инак ще си изпатим. Граждани, не бива да се караме с тримата шишковци!

Към него се присъедини директорът на театрото, в което така несполучливо се представи борецът Лапитуп.

— Той провали представлението ми. Прогони бореца Лапитуп! Аз не искам да отговарям за негъра пред тримата шишковци.

Тълпата загради Тибул.

Борецът не можа да догони гвардейците. Той отново се появи на площада. Летеше с всички сили право към Тибул. Испанецът скочи от естрадата и измъкна втория си пистолет. Директорът на театрото намери отнякъде бял книжен кръг — дресираните кучета в цирка скачат през такива кръгове. Той размахваше този кръг и слезе, като куцаше, от естрадата подир испанеца.

Испанецът запъна спусъка на пистолета.

Тибул разбра, че трябва да бяга. Тълпата му стори път. Следната минута Тибул го нямаше вече на площада. Като прескочи през стобора, той се намери в един бостан. Погледна през една пролука. Борецът, испанецът и директорът тичаха към бостана. Зрелището беше много смешно. Тибул се засмя. Борецът тичаше като побеснял слон, испанецът приличаше на плъх, който скача на задните си крака, а директорът куцаше като улучена врана.

— Ще те хванем жив! — викаха те. — Предай се!

Испанецът щракаше със спусъка на пистолета и със зъбите си. Директорът раздрусваше книжния кръг.

Тибул очакваше нападението. Той стоеше върху рохкавата черна пръст. Наоколо имаше лехи. Тук растяха зеле, цвекло, виеха се някакви зелени мустачки, стърчаха стъбла, лежаха широки листа.

Всичко мърдаше от вятъра. Синьото чисто небе сияеше ярко.

Сражението започна.

И тримата се приближиха до стобора.

— Тук ли си? — запита борецът.

Никой не отговори.

Тогава испанецът рече:

— Предай се! Във всяка ръка имам по един пистолет. Пистолетите са от най-добрата фирма — „Мошеник и син“. Аз съм най-добрият стрелец в страната, разбираш ли?

Тибул не беше майстор в стрелбата с пистолет. Той дори нямаше пистолет, но под ръката му или по-вярно под крака му имаше много глави зеле. Той се наведе, откъсна една, кръгла и тежичка, и я хвърли през стобора. Зелевата глава улучи директора в корема. После полетя втора, трета. Те се пръскаха не по-зле от бомби.

Враговете се слисаха.

Тибул се наведе да вземе четвърта. Той я хвана за кръглите бузи, направи усилие да я изскубне, но — уви! — зелевата глава не се откъсваше. Нещо повече — заговори човешки глас:

— Това не е зелева глава, а моята глава. Аз съм продавач на балончета. Избягах от двореца на тримата шишковци и попаднах в един подземен ход. Началото му е в една тенджера, а краят тук. Той се простира под земята като дълго черво…

Тибул не вярваше на ушите си: зелевата глава се представяше за човешка!

Тогава той се наведе и погледна чудото. Очите трябваше да повярват. Очите на човек, който умее да ходи по въже, не лъжат.

Онова, което той видя, действително нямаше нищо общо с глава зеле. Беше кръглата физиономия на продавача на балончета. Както винаги, тя приличаше на чайник — на тънконос чайник, изписан с маргаритки.

Продавачът надничаше от земята, а разровената земя, разсипала се в мокри буци, обкръжаваше шията му като черна яка.

— Прекрасно! — рече Тибул.

Продавачът го гледаше с кръглите си очи, дето се отразяваше умиленото небе.

— Аз дадох на готварските чирачета балончетата си и чирачетата ме пуснаха… Ето на, едно от тези балончета хвърчи там…

Тибул погледна и видя високо-високо в ослепителната синева едно мъничко оранжево балонче.

Беше едно от балончетата, изпуснати от чирачетата.

Тримата, които стояха зад стобора и обмисляха плана за нападението, също видяха балончето. Испанецът забрави за всичко. Той подскочи два метра нагоре, завъртя второто си око и се прицели. Той беше страстен стрелец.

— Гледайте — викаше той, — високо колкото десет камбанарии лети едно глупаво балонче! Обзалагам се срещу десет жълтици, че ще го улуча. Няма по-добър стрелец от мене.

Никой не поиска да се обзаложи с него, но това не охлади испанеца. Борецът и директорът изпаднаха в негодувание.

— Магаре! — изръмжа борецът. — Магаре! Сега не е време да се занимаваме с ловене на балончета. Магаре! Ние трябва да заловим Тибул. Не си губи напразно куршумите!

Нищо не помагаше. Балончето изглеждаше твърде примамлива цел за ловкия стрелец. Испанецът започна да се мери, закрил неуморното си око. И докато той се мереше, Тибул измъкна продавача от земята. Какво зрелище представяше той! Какво само нямаше по дрехите му! И останки от крем и сироп, и късчета полепнала земя, и нежни звездички от захаросани плодове!

На това място, отдето Тибул го измъкна като тапа от бутилка, остана черна дупка. В тази дупка се порони пръст и се получи такъв звук като че едър дъжд тропаше по вдигнатия гюрук на някой екипаж.

Испанецът гръмна. Разбира се, той не улучи балончето. Уви! Той улучи зелената шапка на своя директор, която сама беше висока колкото една камбанария.

Тибул избяга от бостана, като прескочи през отсрещния стобор:

Зелената шапка падна, като се търколи подобно кюнец на самовар. Испанецът страшно се засрами: славата на най-добър стрелец беше пропаднала! Нещо повече — изчезна уважението на директора.

— Ах, негодник! — Директорът беше извън себе си и запъхтян от гняв, надяна с всички сили книжния кръг върху главата на испанеца.

Кръгът се разкъса с трясък и главата на испанеца се оказа в зъбчата книжна яка.

Само Лапитуп не беше зает. Но изстрелът подплаши околните кучета. Едно от тях изскочи отнякъде и се спусна върху бореца.

— Спасявайте се кой как може! — успя да извика Лапитуп.

И тримата удариха на бяг.

Продавачът остана сам. Той се покатери на стобора и погледна наоколо. Тримата приятели се търкаляха по зеления склон. Лапитуп скачаше на един крак, като се държеше за ухапания дебел прасец, директорът се покатери на едно дърво и висеше на него като кукумявка, а испанецът, като въртеше глава, щръкнала — из книжния кръг, стреляше по кучето и улучваше всеки път в бостанското плашило.

Кучето стоеше над склона и види се, не искаше да напада отново. Напълно задоволено от вкуса на Лапитуповия прасец, то въртеше опашка и широко се усмихваше, провесило розов блестящ език.