Юрий Олеша
Тримата шишковци (8)

Глава VIII
Мъчната роля на малката артистка

Да, това беше тя!

Но дявол да го вземе, откъде беше дошла тя? Чудо? Какво ти чудо? Доктор Гаспар прекрасно знаеше, че не стават чудеса. Това е, реши той, просто измама. Куклата е била жива и когато той има непредпазливостта да заспи в екипажа, тя е избягала като непослушно момиче.

— Няма защо така да се усмихвате! Вашата угодлива усмивка не намалява вашата вина — рече той строго. — Както виждате, съдбата ви е наказала. Съвсем случайно Ви намерих там, дето изглеждаше невъзможно да ви намеря:

Куклата опули очи. После замига като мъничко зайче и смутено погледна към клоуна Август. Той въздъхна.

— Коя сте вие, отговаряйте направо!

Докторът придаде на своя глас колкото може по-голяма строгост. Но куклата го гледаше тъй очарователно, че му беше много трудно да се сърди.

— Ето виждате — рече тя, — вие сте ме забравили. Аз съм Суок.

— Су-ок… — повтори докторът. — Но нали вие сте куклата на наследника Тутти!

— Каква кукла! Аз съм обикновено момиче…

— Какво?… Вие се преструвате!

Куклата излезе от преградката. Лампата ярко я осветяваше. Тя се усмихваше, навела настрана чорлавата си главица. Нейните коси имаха такъв цвят, какъвто имат перата на мъничките сиви птички.

Мъхнатото зверче в клетката я гледаше много внимателно.

Доктор Гаспар беше в пълно недоумение. След известно време читателят ще узнае цялата тайна. Но сега ние искаме да предупредим читателя за едно много важно обстоятелство, което се изплъзна от внимателния поглед на доктор Гаспар Арнери. В минути на вълнение човек понякога не забелязва такива обстоятелства, които, както казват възрастните, се хвърлят в очи.

И ето това обстоятелство: сега в панаирския фургон куклата имаше съвсем друг вид.

Сивите й очи блестяха весело. Сега тя изглеждаше сериозна и внимателна, но от нейната скръб не беше останала нито следа. Напротив, вие бихте казали, че това е палавка, която се представя за скромна.

По-нататък. Къде се беше дянала нейната предишна великолепна рокля, розовата коприна, златните рози, дантелите, пулчетата, цялата тази приказна премяна, благодарение на която всяко момиче би могло да прилича, ако не на принцеса, поне на играчка от елха? Сега, представете си, куклата беше облечена повече от скромно. Блуза със синя матроска яка, вехти пантофки, достатъчно сиви, за да не бъдат бели. Пантофките бяха обути на бос крак. Не мислете, че от тази проста премяна куклата беше станала некрасива. Наопаки, тази премяна и прилягаше. Има такива пепеляшки: отпърво не ще ги удостоиш с поглед, а после, като се вгледаш по-внимателно, виждаш, че такава пепеляшка е по-мила от принцеса, още повече, че принцесите понякога се превръщат в жаби или обратното, жабите се превръщат в принцеси.

Но ето най-главното: вие помните, върху гърдите на куклата на наследника Тутти зееха страшни черни рани. А сега те бяха изчезнали.

Тя беше весела, здрава кукла!

Но доктор Гаспар не забеляза нищо. Може би в следната минута вече щеше да разбере каква е работата, но тъкмо в тази следна минута някой почука на вратата. И работите се забъркаха още повече. Във фургона влезе един негър!

Куклата изпищя. Звярът в клетката изфуча, макар да не беше котка, а някакво по-сложно животно.

Ние вече знаем кой е негърът. Знаеше това и доктор Гаспар, който беше направил този негър от обикновения Тибул. Но никой друг не знаеше тайната.

Смущението продължи пет минути. Негърът се държеше ужасно. Той сграбчи куклата, вдигна я нагоре и я зацелува по бузите и носа, при което този нос и бузи се извъртяха тъй енергично, че бихме могли да сравним целуващия негър с човек, който иска да захапе ябълка, окачена на конец.

Старият Август затвори очи и втрещен от страх, се клатеше като китайски император, който решава въпроса: да отсече ли на престъпника главата, или да го накара да изяде жив плъх без захар?

Едната пантофка падна от крака на куклата и улучи лампата. Лампата се катурна и предаде дух. Стана тъмно. Ужасът достигна своите предели. Тогава всички видяха, че започва да се разсъмва. Пролуките просветляха.

— Ето че вече се съмва — рече доктор Гаспар — и аз ще трябва да отида в Двореца на тримата шишковци заедно с куклата на наследника Тутти.

Негърът блъсна вратата. Сива светлина от улицата нахлу в жилището. Клоунът седеше както преди и очите му бяха затворени. Куклата беше се скрила зад преградката.

Доктор Гаспар набързо обясни на Тибул каква е работата. Той му разказа цялата история за куклата на наследника Тутти, как тя изчезнала и как сега щастливо се намерила тук във фургона.

Куклата зад преградката се вслушваше и нищо не разбираше.

„Той го нарича Тибул — чудеше се тя. — Че какъв Тибул е той? Той е ужасен негър. Тибул е красив, бял, а не черен…“

Тогава тя подаде едното си око и погледна. Негърът извади от джоба на червените си гащета продълговат флакон, отпуши го — флаконът писна като врабче — и почна да излива от флакона някаква течност върху себе си. След секунда се извърши чудо: негърът стана бял, красив и не черен. Не оставаше съмнение. Това беше Тибул!

— Ура! — извика куклата и хвръкна иззад преградката право на врата на Тибул.

Клоунът, който нищо не виждаше и реши, че е станало нещо ужасно, падна от онова, на което седеше, и остана неподвижен. Тибул го повдигна за гащите.

Сега вече куклата без покана разцелува Тибул.

— Чудесно! — казваше тя, задъхана от възторг. — Как беше станал толкова черен? Аз не те познах.

— Суок! — рече Тибул строго.

Тя веднага скочи от неговите огромни гърди и застана пред него мирно, не по-лошо от хубаво оловено войниче.

— Какво? — запита тя като ученичка.

Тибул сложи ръка на чорлавата й глава. Тя го гледаше отдоле с щастливи сиви очи.

— Ти чу ли какво каза доктор Гаспар?

— Да. Той каза, че тримата шишковци му поръчали да излекува куклата на наследника Тутти. Той каза, че тази кукла, е избягала от неговия екипаж. Казва, че аз съм тази кукла.

— Той бърка — заяви Тибул. — Доктор Гаспар, тя не е кукла, смея да ви уверя. Тя, е моята малка приятелка, тя е момиче, танцувачката Суок, мой верен другар в цирковата работа.

— Вярно! — зарадва се куклата. — Та ние с тебе неведнъж сме ходили по въже.

Тя беше много доволна, че Тибул я нарече свой верен другар.

— Мили! — пошепна тя и потърка лице о ръката му.

— Как? — попита докторът. — Мигар тя е живо момиче? Суок, казвате?… Да! Да! Действително! Аз сега виждам ясно. Спомням си. Та нали съм виждал веднъж това момиче. Да… да… Та нали я спасих от слугите на старицата, които искаха да я набият с пръчки!

Тук докторът дори плесна с ръце.

— Ха-ха-ха! Е да, разбира се. Затова ми се струваше толкова познато личицето на куклата на наследника Тутти. Това е просто удивителна прилика или както казват в науката, феномен.

Всичко се разясни за общо удоволствие.

Развиделяваше се все повече и повече. В задния двор изкукурига петел.

И в тоя миг докторът отново се натъжи.

— Да, всичко това е прекрасно. Но това значи, че аз нямам куклата на наследника Тутти, това значи, че наистина съм я изгубил…

— Това значи, че вие сте я намерили — рече Тибул, като притискаше момичето към себе си.

— Ка-а-ак?

— Така. Ти разбираш ли ме, Суок?

— Мисля — тихо отвърна Суок.

— Е? — попита Тибул.

— Разбира се — каза куклата и се усмихна.

Докторът нищо не разбра.

— Слушаше ли ме ти, когато ние с тебе играехме пред тълпата в неделно време? Ти стоеше на шареното мостче. Аз казвах: „Але!“ — и ти слизаше на въжето и вървеше към мене. Аз те очаквах на средата, много високо над навалицата. Издавах едното коляно, пак ти казвах: „Але!“ и ти, стъпила на коляното ми, се качваше на моето рамо… Страх ли те беше?

— Не. Ти ми казваше: „Але!“ — значи трябваше да бъда спокойна и да не се страхувам от нищо.

— На, ето — рече Тибул — сега аз също ти казвам: „Але!“ Ти ще бъдеш кукла.

— Аз ще бъда кукла.

— Тя ще бъде кукла ли? — запита доктор Гаспар. — Какво значи това?

Надявам се, читателю, че вие разбрахте! Вие не сте преживявали толкова вълнения и почуди колкото доктор Гаспар, затова сте спокоен и по-скоро съобразявате.

Помислете си: докторът и досега не беше се наспал както трябва. И без това трябва да се чудим на неговия железен организъм.

Преди да пропеят втори петли, всичко беше вече решено. Тибул разви подробния план за действие.

— Ти, Суок, си артистка. Мисля, че макар да си млада, ти съвсем не си лоша артистка. Когато пролетес в нашето театро представяхме пантомимата „Глупавият крал“, ти прекрасно изигра ролята на Златното кочанче. После в балета ти представяше картинка за преваждане и чудно изобрази превръщането на воденичаря в чайник. Ти танцуваш по-добре от всички и по-добре от всички, пееш, ти имаш хубаво въображение и главно — ти си смело и съобразително момиче.

Суок стоеше почервеняла от щастие. Тя дори се чувствуваше неловко от тези похвали.

— И тъй, ти ще трябва да играеш ролята на куклата на наследника Тутти.

Суок запляска с ръце и разцелува всички поред: Тибул, стария Август и доктор Гаспар.

— Почакай — продължаваше Тибул, — това не е всичко. Ти знаеш: оръжейният майстор Просперо седи в желязна клетка в Двореца на тримата шишковци. Ти трябва да освободиш оръжейния майстор Просперо.

— Да отворя клетката ли?

— Да. Аз знам една тайна, която ще даде възможност на Просперо да избяга от двореца.

— Тайна?

— Да. Там има подземен ход.

И Тибул разказа за продавача на детски балончета.

— Началото на този ход се намира нейде в една тенджера — навярно в дворцовата кухня. Ти ще намериш този ход.

— Добре.

Слънцето още не изгряваше, но птиците бяха се вече събудили. Зеленееше тревата на полянката, която се виждаше зад вратата на фургона.

При светлината загадъчният звяр в клетката се оказа обикновена лисица.

— Да не губим време! Предстои ни далечен път.

Доктор Гаспар рече:

— Сега ние трябва да изберем най-красивата от вашите рокли.

Суок домъкна всичките си премени. Те бяха възхитителни, защото беше ги измайсторила сама Суок. Като всяка талантлива артистка, тя се отличаваше с добър вкус.

Доктор Гаспар дълго се рови в пъстрата купчина.

— Какво пък — рече той, — аз мисля, че тая рокля ще подхожда най-добре. Тя с нищо не е по-лоша от оная, която носеше осакатената кукла. Облечете я!

Суок се преоблече. В блясъка на изгряващото слънце тя стоеше насред фургона така нагиздена, че май никоя именица в света не би могла да се мери с нея. Роклята беше розова. А навремени, когато Суок направеше някое движение, струваше ти се, че вали златен дъжд. Роклята блестеше, шумеше и благоухаеше.

— Готова съм — рече Суок.

Сбогуването продължи минута. Хората, които играят в цирка, не обичат сълзите. Те твърде често излагат своя живот. Освен това не биваше твърде горещо да се прегръщат, за да не измачкат роклята.

— Връщай се по-скоро! — така рече старият Август и въздъхна.

— А аз отивам в работническите квартали. Ние трябва да направим преглед на нашите сили. Работниците ме чакат. Те научиха, че аз съм жив и на свобода.

Тибул се загърна в пелерината, наложи широката са шапка, тъмните очила и големия си придаден нос, който беше необходима подробност към костюма на пашата в пантомимата „Поход към Кайро“.

В този вид беше невъзможно да го познаят. Наистина огромният нос го правеше безобразен, но затова пък и неузнаваем.

Старият Август застана на прага. Докторът, Тибул и Суок излязоха от фургона.

Денят встъпи в правата си.

— По-скоро! По-скоро! — бързаше докторът.

След минута той вече седеше в екипажа заедно със Суок.

— Не се ли страхувате? — попита той.

Суок в отговор се усмихна. Докторът я целуна по челото.

Улиците бяха още пусти. Човешки гласове се чуваха рядко. Но изведнъж се разнесе гръмовито кучешко лаене. После кучето заквича и заръмжа, сякаш някой му отнемаше кокала.

Докторът надникна от екипажа.

Представете си, беше същото куче, което беше ухапало бореца Лапитуп! Но това не беше всичко.

Докторът видя следното. Кучето се бореше с някакъв човек. Един дълъг и тънък човек с малка главица, в красив, но странен костюм, приличен на скакалец, издърпваше от устата на кучето нещо розово, красиво нещо, което не можеше да се разбере какво е. Розовите късове летяха на всички страни.

Човекът победи. Той изтръгна плячката и като я притискаше до гърдите си, се затече тъкмо натам, откъдето идеше докторът.

И когато той се срещна с екипажа, Суок, която гледаше зад гърба на доктора, видя нещо ужасно. Странният човек не тичаше, а се носеше с изящни скокове, като едва допираше земята, подобно на балетен танцьор. Зелените поли на фрака му летяха след него като крила на вятърна мелница. А на ръцете си — на ръцете си той държеше момиче с черни рани на гърдите.

— Това съм аз! — извика Суок.

Тя отскочи в дъното на екипажа и скри лице в плюшената възглавка.

Чул вика, похитителят се озърна и сега доктор Гаспар позна, че това е учителят по танци Раздватрис.