Юрий Олеша
Тримата шишковци (7)

Глава VII
Нощта на странната кукла

Вятърът свиреше и в двете уши на доктор Гаспар. Получаваше се отвратителна мелодия, дори по-лоша от онзи негърски галоп, който подкарват в дует точилното колело и ножът под ръцете на старателния точилар.

Докторът потули ушите си с яката и се загърби към вятъра.

Тогава вятърът се залови за звездите. Той ту ги гасеше, ту ги търкаляше, ту ги захвърляше зад черните триъгълници на покривите. Когато тази игра му омръзна, той измисли облаците. Но облаците се разтурваха като кули. Тогава изведнъж вятърът стана студен: той изстина от злоба.

Докторът трябваше да се загърне в пелерината. Половината от пелерината си той даде на куклата.

— Карайте по-бързо! Карайте по-бързо! Моля ви се, карайте по-бързо!

Отведнъж без всякаква причина на доктора му стана страшно и той почна да подканя кочияша.

Беше много тревожно, тъмно и пусто. Само в няколко прозорци се появиха червеникави светлинки, капаците на останалите бяха затворени. Хората очакваха страшни събития.

Тази вечер много неща изглеждаха необикновени и подозрителни. И понякога докторът дори се страхуваше, че очите на странната кукла току-виж ще засветят в тъмното като две прозрачни камъчета. Той се мъчеше да не гледа своята спътница.

„Глупости — успокояваше се той. — Разиграли са се нервите ми. Най-обикновена вечер. Само има малко минувачи. Само вятърът така странно размята сенките им, че всеки срещнат ти се струва наемен убиец с крилата тайнствена пелерина… Само газените фенери по кръстопътищата горят с някаква мъртвешко-синя светлина… Ах, дано само по-скоро стигнем до Двореца на тримата шишковци!“

Има едно много добро средство против страха: да заспиш. Особено се препоръчва да се покриеш с одеялото презглава. Докторът прибягна към това средство. Одеялото той замести с шапката, която плътно нахлупи над очите. И разбира се, започна да брои до сто. Това не помогна. Тогава той се възползува от едно силно действуващо средство. Той повтаряше на себе си:

— Един слон и един слон — два слона; два слона и един слон — три слона; три слона и един слон — четири слона.

Стигна до цяло стадо слонове. А сто и двадесет и третият слон от въображаем слон се превърна вече в истински слон. И тъй като докторът не можеше да разбере слон ли е, или розовият борец Лапитуп, то очевидно докторът спеше и беше почнал да сънува.

Времето насъне минава много по-бързо, отколкото наяве. Във всеки случай докторът насъне успя не само да стигне до Двореца на тримата шишковци, но и да се яви пред техния съд. Всеки от тях стоеше пред него, хванал за ръка една кукла, както циганин държи своята маймунка в синя фуста.

Те не искаха да слушат никакви обяснения.

„Ти не си изпълнил заповедта — рекоха те. — Ти заслужаваш строго наказание. Заедно с куклата трябва да минеш по жицата над «Площада на звездата». Само че си свали очилата…“

Докторът молеше за прошка. Главно той се страхуваше за участта на куклата… Той казваше така:

„Аз вече съм привикнал, аз вече знам да падам… Ако се откъсна от жицата и падна в басейна, нищо няма да ми стане. Аз имам опит: падал съм заедно с кулата на“ площада при градските порти… Но куклата, клетата кукла! Тя ще се разтроши на парчета… Съжалете я… Защото аз съм уверен, че тя не е кукла, а живо момиче с чудесно име което съм забравил, което не мога да си спомня…

„Не! — викаха шишковците. — Не! Никаква прошка! Такава е заповедта на тримата шишковци!“

Викът беше толкова силен, че докторът се събуди.

— Такава е заповедта на тримата шишковци! — викаше някой над самото му ухо.

Сега вече докторът не спеше. Викаха наяве. Докторът освободи очите си или по-точно очилата си изпод шапката и се озърна. Нощта, додето той спеше, беше успяла да почернее съвсем.

Екипажът беше спрял. Заобиколили го бяха някакви черни фигури: техният вик беше нахълтал в съня на доктора. Те размахваха фенери. От това из въздуха прелитаха решетчести сенки.

— Какво има? — попита докторът… — Къде се намираме? Кои са тия хора?

Една от фигурите се приближи и вдигнала фенера наспроти главата, освети доктора. Фенерът се разлюля. Ръката, която го държеше отгоре за халката, беше в ръкавица от груба кожа, силно разширена като фуния горе.

Докторът разбра: гвардейци.

— Такава е заповедта на тримата шишковци — повтори фигурата.

Жълтата светлина я разкъсваше на части. Проблясваше мушамената шапка, която в нощта правеше впечатление на желязна.

— Никой няма право да се приближи до двореца на повече от километър. Днес издадоха тази заповед. В града има вълнение. По-нататък не може да се отива.

— Да, но аз трябва да се явя в двореца.

Докторът беше възмутен.

Гвардеецът говореше с железен глас:

— Аз съм началникът на караула — капитан Цереп. Няма да ви пусна нита крачка напред. Завръщай! — викна той на кочияша, като замахна с фенера.

Докторът го достраша. Ала той не се съмняваше, че ако узнаят кой е той и защо трябва да бъде в двореца, незабавно ще го пуснат.

— Аз съм доктор Гаспар Арнери — каза той.

В отговор проехтя смях. От всички страни затанцуваха фенери.

— Гражданино, ние не сме разположени да се шегуваме в такова тревожно време и в такъв късен час — рече началникът на караула.

— Повтарям ви: аз съм доктор Гаспар Арнери.

Началникът на караула изпадна в ярост. Той бавно, като отделяше думите на срички, изрече, съпровождайки всяка дума със звънтенето на сабята си:

— За да проникнете в двореца, вие се прикривате зад чуждо име. Доктор Гаспар Арнери не скита нощем. Особено тази нощ. Сега той е зает с много важна работа: той възкресява куклата на наследника Тутти. Чак утре сутринта той ще се яви в двореца. А вас като измамник аз ви арестувам.

— Какво?! — тук докторът вече изпадна в ярост.

„Какво?! Той смее да не ми вярва? Добре. Аз ей сега ще му покажа куклата!“

Докторът посегна да хване куклата — и изведнъж…

Куклата я нямаше. Докато беше спал, тя беше паднала от екипажа.

Докторът замръзна.

„Може би всичко това е сън?“ — мярна се в съзнанието му.

Уви! Това бе действителност.

— Е! — измуча началникът на караула, като стискаше зъби и мърдаше пръстите си, които държеха фенера. — Заминавайте по дяволите! Аз ви пущам, за да не си губя времето с такова старче… Марш!

Трябваше да се подчинят. Кочияшът зави. Екипажът заскърца, конят изпръхтя, железните фенери се метнаха за последен път и клетият доктор потегли назад.

Той не издържа и заплака. С него така грубо разговаряха, нарекоха го старче, а най-главното — той беше загубил куклата на наследника Тутти!

„Това значи, че аз съм си изгубил ума в най-буквалния смисъл на думата.“

Той плачеше. Очилата му се замъглиха, той нищо не виждаше. Искаше му се да зарови глава във възглавката. През това време кочияшът подвикваше на коня. Десет минути трая огорчението на доктора. Скоро се възвърна свойствената му разсъдителност.

„Аз все още мога да намеря куклата — обмисляше той. — Тази нощ има малко минувачи. Това място е винаги пусто. Сигурно никой през това време не е минал по пътя…“

Той заповяда на кочияша да кара бавно и внимателно да оглежда пътя.

— Е, какво? Е, какво? — питаше той всяка минута.

— Не се вижда нищо. Не се вижда нищо — отвръщаше кочияшът.

Той съобщаваше за съвсем ненужни и безинтересни находки:

— Буренце.

— Не… не е това…

— Хубаво, голямо парче стъкло.

— Не.

— Скъсана обувка.

— Не — все по-тихо отговаряше докторът.

Кочияшът се стараеше колкото можеше. Той изгледа очите си. В тъмното виждаше така добре, сякаш не беше кочияш, а капитан на океански параход.

— А кукла, кукла не виждате ли? Кукла в розова рокличка?

— Кукла няма — казваше кочияшът с печален дебел глас.

— Ех, в такъв случай са я прибрали. Няма вече смисъл да се търси… Ей тук, на това място, заспах… Тогава тя още седеше до мене. Ах!

И докторът отново беше готов да заплаче.

Кочияшът на няколко пъти съчувствено подсмъркна.

— Какво да се прави?

— Ах, вече не знам… Ах, вече не знам… — Докторът седеше, оборил глава на ръцете си, и се полюляваше от скръб и от тласъците на екипажа. — Аз знам — каза той. — Е, разбира се… е, разбира се… Как по-рано не ми дойде това на ум. Тя е избягала, избягала е!… Аз заспах, а тя е избягала. Ясно. Тя е била жива. Аз веднага забелязах това. Впрочем това не намалява вината ми пред тримата шишковци…

В тоя миг му се прияде. Той помълча малко, а после заяви много тържествено:

— Днес не съм обядвал. Закарайте ме в най-близката гостилница.

Гладът успокои доктора.

Дълго пътуваха те по тъмните улици. Всички гостилничари бяха затворили вратите си. Всички шишковци преживяваха тази нощ тревожни часове.

Те бяха заковали нови резета и бяха запречили входовете със скринове и долапи. Те бяха затъкнали прозорците с дюшеци и шарени възглавници. Те не спяха. Всички, които бяха по-дебели и по-богати, очакваха тази нощ нападение. Дворните кучета не бяха хранени от сутринта, за да станат по-зорки и по-зли. Настъпила беше страшна нощ за богатите и дебелите. Те бяха уверени, че народът всяка минута може отново да се възбунтува. Слухът, че няколко гвардейци изменили на тримата шишковци, намушкали куклата на наследника Тутти и избягали от двореца, се беше разпространил из града. Това много тревожеше всички богаташи и лакомци.

— Дявол да го вземе! — възмущаваха се те. — Ние не можем вече да се осланяме на гвардейците. Вчера те смазаха въстанието на народа, но днес ще насочат топовете си срещу домовете ни.

Доктор Гаспар изгуби всяка надежда да уталожи своя глад и да си почине. Наоколо нямаше никакви признаци на живот.

— Мигар ще трябва да си отида в къщи? — замоли се докторът. — Но то е толкова далече… Ще умра от глад.

Изведнъж той усети миризма на печено. Да, приятно миришеше на печено: навярно овнешко с лук. А кочияшът в същата минута видя наблизо светлина. Тясна ивица светлина се люлееше на вятъра.

Какво беше това?

— Дано е гостилница! — възкликна докторът във възторг.

Те се приближиха.

Излезе, че съвсем не е гостилница.

Настрана от няколко къщички, в едно пусто място, стоеше къща на колелета.

Тясната ивица светлина идеше от разтрога на неплътно затворената врата на тази къща.

Кочияшът слезе от капрата и тръгна да разузнае. Забравил злополучията си, докторът се наслаждаваше на миризмата на печеното. Той сумтеше, подсвиркваше с нос и примижаваше.

— Първо, аз се боя от кучетата! — викаше кочияшът из тъмнината. — Второ, тук има някакви стъпала…

Всичко мина благополучно. Кочияшът се изкачи по стъпалата към вратата и потропа.

— Кой е?

Тясната ивица светлина се превърна в широк ярък четириъгълник. Вратата се разтвори. На прага стоеше човек. Сред пустия околен мрак на този ярко осветен фон той изглеждаше плосък, изрязан от черна хартия.

Кочияшът отговори вместо доктора:

— Това е доктор Гаспар Арнери. А кой сте вие? Чия е тази къща на колела?

— Тук е театрото на чичо Бризак — отвърна китайската сянка от прага. Тя, кой знае защо, се зарадва, завълнува се, замаха ръце. — Заповядайте, господа, заповядайте! Ние сме много доволни, че доктор Гаспар Арнери е посетил театрото на чичо Бризак.

Щастлив край! Стига нощни скитания! Да живее театрото на чичо Бризак!

И докторът, и кочияшът, и конят намериха убежище, вечеря, почивка. Къщата на колела излезе гостоприемна къща. В нея живееше странствуващата трупа на чичо Бризак.

Кой не беше слушал това име! Кой не знаеше за театрото на чичо Бризак! Цяла година театрото устройваше своите представления на пазарните площади в празнични дни и при панаири. Колко изкусни бяха тук актьорите! Как занимателни бяха техните представления! И главното: тук, в това театро, можеше да се види въжеиграчът Тибул.

Ние вече знаем, че той се беше прославил като най-добър въжеиграч в страната. Ние бяхме свидетели на неговата ловкост в „Площада на звездата“, когато по жицата той мина над страшната бездна под куршумите на гвардейците.

Колко мазоли наизскачваха по ръцете на зрителите, и малки, и големи, когато Тибул играеше на пазарните площади! Така усърдно му ръкопляскаха и бакалите, и бедните старици, и учениците, и войниците, и всички, всички… Сега впрочем бакалите и франтовете съжаляваха за своя предишен възторг: „Ние му ръкопляскахме, а той се сражава срещу нас“!

Театрото на чичо Бризак осиротя: гимнастикът Тибул го напусна.

Доктор Гаспар не каза какво е станало с Тибул. Премълча той също за куклата на наследника Тутти.

Какво видя докторът в театрото, вътре в къщата на колела?

Поканиха го да седне на един голям тъпан, украсен с яркочервени триъгълници и златна жица, изплетена в мрежа. Къщата, построена като вагон, се състоеше от няколко стаички, разделени с платнени преградки.

Беше късно. Населението на театрото спеше. Човекът, който беше отворил вратата и приличаше на китайска сянка, беше не някой друг, а старият клоун. Наричаха го Август. Той беше дежурен през тази нощ. Когато докторът се приближи с колата до фургона, Август си готвеше вечеря. Действително това беше овнешко с лук.

Докторът седеше на тъпана, и оглеждаше помещението. Върху един сандък гореше газена лампа. По стените висяха обръчи с опъната на тях цигарена хартии, бяла и розова, дълги шарени камшици с блестящи металически дръжки, костюми, обсипани със златни кръгчета, извезани с цветя, звезди и разноцветни парцалчета. От стените гледаха маски. Върху някои от тях стърчаха рога; на други носът напомняше турски чехъл; на трети устата беше цепната от едното ухо до другото. Една маска се отличаваше с грамадните си уши. Най-смешното бе това, че ушите бяха човешки, само че много големи.

В ъгъла в една клетка имаше някакво мъничко зверче, човек не можеше да каже какво е. До една от стените стоеше дълга дървена маса. Над нея бяха окачени огледалца. Десет. До всяко огледалце стърчеше свещ, залепена на масата със собствения й сок — стеарина. Свещите не горяха. На масата се търкаляха кутийки, четчици, бои, пудрилки, перуки, имаше изсипана розова пудра, съхнеха разноцветни локвички.

— Ние избягахме днес от гвардейците — заприказва клоунът. — Вие знаете, гимнастикът Тибул беше наш актьор. Гвардейците искаха да ни хванат: те мислят, че сме го скрили.

Старият клоун изглеждаше много печален.

— А ние сами не знаем къде е гимнастикът Тибул. Навярно са го убили или са го турили в желязна клетка.

Клоунът въздишаше и клатеше побелялата си глава. Звярът в клетката гледаше доктора с котешките си очи.

— Жалко, че вие толкова късно дойдохте при нас — казваше клоунът. — Ние много ви обичаме. Вие бихте ни успокоили. Ние знаем, че сте приятел на онеправданите, приятел на народа. Ще ви напомня един случай. Давахме представление на „Пазара на волския дроб“. Това беше миналата година през пролетта. Моето момиче пееше песничка…

— Така, така… — спомняше си докторът. Изведнъж той почувствува странно вълнение.

— Помните ли? Вие тогава бяхте на пазара. Гледахте нашето представление. Моето момиче пееше песента за баницата, която предпочела да изгори в печката, отколкото да попадне в стомаха на дебелия дворянин.

— Да, да… помня… По-нататък!

— Една знатна дама, старица, чу това и се обиди. Тя заповяда на дългокосите си слуги да издърпат ушите на моето момиче.

— Да, спомням си. Аз се намесих. Прогоних слугите. Дамата ме позна и се засрами. Така ли е?

— Да. После вие си отидохте, а моето момиче каза, че ако му били издърпали ушите слугите на знатната старица, то не би могло да живее… Вие го спасихте. То никога няма да забрави това!

— А къде е вашето момиче сега? — попита докторът; той много се вълнуваше.

Тогава старият клоун се приближи до платнената преградка и повика. Той изговори едно странно име, произнесе два звука, като че разтвори мъничка, дървена кръгла кутийка, която мъчно се разтваря:

— Суок!

Минаха няколко секунди. После платнената врата се повдигна, и оттам надникна едно момиченце, леко понавело глава с разчорлени къдри. То гледаше доктора със сивите си очи, малко отдолу, внимателно и лукаво.

Докторът вдигна очи и изтръпна: беше куклата на наследника Тутти!