Юрий Олеша
Тримата шишковци (2)

Глава II
Десет ешафота^[1]

Докторът имаше късмет: той не си разби главата, и краката му останаха здрави. Впрочем това не значи нищо. Дори и щастливото падане заедно с улучената от снаряда кула не е съвсем приятно, особено за човек, който не е млад, а по-скоро стар, какъвто беше доктор Гаспар Арнери. Във всеки случай докторът изгуби съзнание само от уплаха.

Когато дойде на себе си, беше се свечерило вече. Докторът погледна наоколо.

— Колко досадно! Разбира се, очилата ми са се строшили. Когато гледам без очила, аз навярно виждам така, както вижда некъсогледият човек, ако си сложи очила. Това е много неприятно.

После той помърмори за откъртените токове:

— Аз и така не съм висок, а сега ще бъда три пръста по-нисък. Или може би шест пръста, защото са се счупили двата тока? Не, разбира се, само три пръста…

Той лежеше върху купчина чакъл. Почти цялата кула се беше срутила. Един дълъг и тесен къс от стената стърчеше като кост. Много далеч свиреше музика. Веселият валс отлиташе с вятъра — изгубваше се и не се връщаше. Докторът вдигна глава. Горе от разни страни висяха черни почупени греди. На зеленикавото вечерно небе блестяха звезди.

„Къде ли свирят?“ — зачуди се докторът.

Без пелерината ставаше студено. Ни един глас не се чуваше на площада. Като пъшкаше, докторът се изправи сред камъните, нападали един върху друг. По пътя той се закачи за нечий голям ботуш. Шлосерът лежеше, изтегнат напреки върху една греда, и гледаше в небето. Докторът го поразмърда. Шлосерът не искаше да стане. Той беше умрял.

Докторът вдигна ръка, за да си свали шапката.

— Изгубил съм си и шапката. Къде ли да ида?

Той излезе от площада. На пътя лежаха хора; докторът се навеждаше ниско над всекиго и виждаше как звездите се отразяват в техните широко разтворени очи. Той допираше с ръка челата им. Те бяха студени и мокри от кръвта, която в нощта изглеждаше черна.

— Виж ти! Виж ти! — шепнеше докторът. — Значи народът е победен… Какво ще стане сега?

След половин час той стигна до оживени места. Беше много уморен. Искаше му се да яде и пие. Тук градът имаше обикновен вид.

Докторът стоеше на кръстопътя, отдъхваше си от дългото ходене и мислеше: „Колко странно! Горят разноцветни светлини, летят екипажи, звънят стъклени врати. Полукръглите прозорци светят със златна светлина. Там покрай колоните се мяркат двойки. Шуми весел бал. Китайски цветни фенерчета се въртят над черната вода. Хората живеят, както са живели вчера. Мигар не знаят какво е станало тази заран? Не са ли чули стрелбата и стоновете? Не знаят ли, че вождът на народа, оръжейният майстор Просперо, е пленен? Може пък и нищо да не се е случило? Може би ми се е присънил страшен сън?“

На ъгъла, дето гореше трирък фенер, покрай тротоара стояха екипажите. Цветарки продаваха рози. Кочияшите разговаряха с цветарките.

— Мъкнели го с примката през целия град. Клетникът!

— Сега го турили в желязна клетка. Клетката стои в Двореца на тримата шишковци — каза един дебел кочияш, който носеше син цилиндър с кордела.

Тъкмо в тоя миг към цветарките се приближи да купи рози една дама с момиченце.

— Кого са турили в клетка? — полюбопитствува тя.

— Оръжейния майстор Просперо. Гвардейците го пленили.

— Е, слава богу! — рече дамата.

Момиченцето захленчи.

— Защо плачеш, глупавичко? — учуди се дамата. — Дали за оръжейния майстор Просперо? Не бива да го жалиш. Той ни искаше злото. Погледни колко са красиви розите…

Големите рози бавно плаваха като лебеди в дълбоките съдини, напълнени с възгорчива вода и листи.

— Ето ти три рози. И няма защо да плачеш. Те са бунтовници. Ако не ги турят в железни клетки, те ще заграбят къщите ни, роклите ни и нашите рози, а нас ще изколят.

В това време покрай тях претича едно хлапе. То дръпна отначало дамата за нейното наметало, извезано със звезди, а после момиченцето за плитчицата.

— Нищо, графиньо! — викна хлапето. — Оръжейният майстор Просперо е в клетка, но гимнастикът Тибул е на свобода!

— Ах, нахал!

Дамата тупна с крак и изпусна чантичката. Цветарките се разсмяха звънливо. Дебелият кочияш се възползува от бъркотията и предложи на дамата да седне в екипажа и да тръгнат.

Дамата и момиченцето заминаха…

— Почакай, палавнико! — викна цветарката на момчето. — Я ела тук! Разправи какво знаеш…

Двамата кочияши слязоха от каприте си и като се заплитаха в своите наметала с пет пелеринки, приближиха се до цветарките.

„Ето това се казва камшик! Камшик и половина!“ — помисли момчето, като гледаше дългия бич, с който кочияшът помахваше. На момченцето се дощя силно да има такъв камшик, но това беше невъзможно по много причини.

— Та какво казваш ти? — запита кочияшът с дебел глас. — Гимнастикът Тибул е на свобода?

— Така приказват. Аз бях на пристанището…

— Не са ли го убили гвардейците? — запита другият кочияш също с дебел глас.

— Не, чичо… Хубавице, подари ми една роза!

— Почакай, глупако. Ти по-добре разправи…

— Значи така… Отначало всички мислели, че е убит. После дирили между умрелите и не го намерили.

— Може би са го хвърлили в канала? — попита кочияшът…

В разговора се намеси един просяк.

— Кого да хвърлят в канала? — попита той — Гимнастикът Тибул не е котенце, та да го удавиш. Гимнастикът Тибул е жив. Той е успял да избяга.

— Лъжеш, камило! — рече кочияшът.

— Гимнастикът Тибул е жив! — развикаха се цветарките във възторг.

Хлапето грабна една роза и се впусна да бяга. Капки от мокрото цвете поръсиха доктора. Докторът изтри от лицето си капките, горчиви като сълзи, и дойде по-близо, за да чуе какво ще каже просякът.

Тук едно обстоятелство попречи на разговора. На улицата се появи необикновена процесия. Отпред яздеха двама конника с факли. Факлите се развяваха като огнени бради. Подир тях бавно се движеше черна карета с герб.

А отзад вървяха дърводелци. Те бяха сто души.

Те вървяха със запретнати ръкави, готови за работа — в престилки, с триони, рендета и сандъчета под мишница. От двете страни на процесията яздеха гвардейци. Те сдържаха конете, на които се искаше да препуснат.

— Какво е това? Какво е това? — завълнуваха се минувачите.

В черната карета с герб седеше чиновник от Съвета на тримата шишковци. Цветарките се изплашиха. С долепени длани до бузите си те гледаха главата му. Тя се виждаше през стъклената вратичка. Улицата беше ярко осветена. Черната глава с перука се поклащаше като мъртва. Би казал човек, че в каретата седи птица.

— Пази се! — викаха гвардейците.

— Къде отиват дърводелците? — запита една мъничка цветарка старшия гвардеец.

И гвардеецът й извика в самото лице тъй свирепо, че косите й се развяха сякаш от вятър:

— Дърводелците отиват да строят ешафоти! Разбрахте ли? Дърводелците ще построят десет ешафота!

— А!

Цветарката изпусна съдината. Розите се изляха като компот.

— Те отиват да строят ешафоти! — повтори доктор Гаспар в ужас.

— Ешафоти! — извика гвардеецът, като се обърна и се ухили под мустаците си, които приличаха на ботуши. — Ешафоти за всички бунтовници! На всички ще отсекат главите! На всички, които са се осмелили да въстанат против властта на тримата шишковци.

На доктора му се зави свят. Стори му се, че ще припадне.

„Аз твърде много преживях през този ден — рече си той — и освен това съм много гладен и много уморен. Трябва да побързам за къщи.“

И наистина време беше за доктора да си отдъхне. Той беше тъй развълнуван от всичко станало, видено и чуто, че дори не придаваше значение на собственото си сгромолясване заедно с кулата, на изгубената шапка, пелерина, бастун и токове. Най-лошото беше, разбира се, че му нямаше очилата.

Той нае един екипаж и се отправи в къщи.