Юрий Олеша
Тримата шишковци (13)

Глава XIII
Победа

Току-що описвахме утрото с неговите необикновени събития, а сега ще се върнем назад и ще опишем нощта, която предшествуваше това утро и беше, както вие вече знаете, изпълнена с не по-малко чудни събития.

Тази нощ оръжейният майстор Просперо избяга от Двореца на тримата шишковци, тази нощ Суок беше хваната на местопрестъплението.

Освен това в тази нощ трима души с потулени фенери влязоха в спалнята на наследника Тутти.

Това стана приблизително един час след като оръжейният майстор Просперо разби дворцовата сладкарница и гвардейците взеха Суок в плен до спасителната тенджера.

В спалнята беше тъмно.

Високите прозорци бяха пълни със звезди.

Момчето, дълбоко заспало, дишаше много спокойно и тихо…

Тримата души по всякакъв начин се мъчеха да скрият светлината от фенерите си.

Какво правеха те — не се знае. Чуваше се само шепот. Караулът, застанал до вратата на спалнята отвън, продължаваше да стои, като че нямаше нищо.

Очевидно тримата влезли при наследника имаха някакво право да се разпореждат в неговата спалня.

Вие вече знаете, че възпитателите на наследника Тутти не се отличаваха с храброст. Спомняте си случая с куклата. Спомняте си как се беше изплашил възпитателят при страшната сцена в градината, когато гвардейците бяха намушили куклата със сабите си. Видяхте как се уплаши възпитателят, когато разказваше за тази сцена на тримата шишковци.

И този път дежурният възпитател излезе също такъв страхливец.

Представете си, той се намираше в спалнята, когато влязоха тримата непознати с фенерите. Той седеше до прозореца, бдеше над съня на наследника и за да не заспи, гледаше звездите и проверяваше знанията си по астрономия.

Но в този миг вратата скръцна, блясна светлина и се мярнаха три тайнствени фигури. Тогава възпитателят се скри в креслото. Той се страхуваше най-много, че неговият дълъг нос ще го издаде напълно. И наистина този удивителен нос отчетливо се чернееше върху фона на звездния прозорец и можеше веднага да бъде забелязан.

Но страхливецът се успокояваше: „Дано помислят, че това е някакво украшение върху дръжката на креслото или корниза на отсрещната къща“.

Трите фигури, едва-едва осветени от жълтата светлина на фенерите, се приближиха до кревата на наследника.

— Тук — чу се шепот.

— Спи — отвърна друг.

— Тсс!…

— Нищо. Той спи дълбоко.

— И тъй, действувайте.

Нещо издрънча.

По челото на възпитателя изби студена пот. Той почувствува, че носът му расте от страх.

— Готово — съскаше нечий глас.

— Хайде.

Пак издрънча нещо, после избълбука и почна да се лее. И изведнъж отново настана тишина.

— Къде да сипя?

— В ухото.

— Той спи, сложил ръка на бузата си. Тъкмо удобно. Сипете в ухото.

— Само предпазливо. По капчица.

— Точно десет капки.

— Първата капка изглежда е страшно студена, а втората не извиква никакво усещане, защото първата действува незабавно. След нея изчезва всяка чувствителност.

— Помъчете се да сипете течността така, че между първата и втората капка да няма никакъв промеждутък.

— Инак момчето ще се събуди като от докосване на лед.

— Тсс!… Сипвам… Едно, две!… И възпитателят изведнъж почувствува силна миризма на момина сълза. Тя се разля по цялата стая.

— Три, четири, пет, шест… — броеше нечий глас с бърз шепот.

— Готово.

— Сега той ще спи три дни непробуден сън.

— И няма да знае какво е станало с неговата кукла…

— Ще се събуди, когато всичко вече се свърши.

— Че инак току-виж захванал да плаче, да тупа с крака и в края на краищата тримата шишковци ще простят на момичето и ще му подарят живота…

Тримата непознати изчезнаха. Треперещият възпитател стана. Запали една малка лампичка, която гореше с пламък във форма на оранжев цветец, и се приближи до кревата.

Наследникът Тутти лежеше в дантели под копринени завивки, мъничък и важен.

Върху грамадни възглавници почиваше главата му с разчорлени златни коси.

Възпитателят се наведе и приближи лампичката до бледото лице на момчето. В мъничкото му ухо светлееше капка, сякаш бисер в раковина.

Златистозелена светлина трептеше в нея. Възпитателят я докосна с кутрето си. Върху мъничкото ухо не остана нищо, а цялата ръка на възпитателя бе пронизана от остър нетърпим студ…

Момчето спеше непробуден сън.

А след няколко часа настъпи онова прелестно утро, което ние вече имахме удоволствието да опишем на нашите читатели.

Ние знаем какво се случи през това утро с учителя по танци Раздватрис, но за нас е много по-интересно да узнаем какво е станало в това утро със Суок. Ние я оставихме в такова ужасно положение!

Отначало беше решено да я хвърлят в подземието.

— Не, това е твърде сложно — рече държавният канцлер. — Ние ще уредим бърз и справедлив съд.

— Разбира се, няма какво да си губим времето с това лошо момиче — съгласиха се тримата шишковци.

Ала не забравяйте, че тримата шишковци бяха преживели много неприятни минути, когато бягаха от пантерата. Необходимо им беше да си починат. Те казаха така:

— Ще поспим малко. А на сутринта ще уредим съд.

С тези думи те се разотидоха по спалните си.

Държавният канцлер, който не се съмняваше, че съдът ще осъди на смъртно наказание куклата, която се оказа момиче, даде заповед да се приспи наследникът Тутти, за да не смекчи той със сълзите си страшната присъда.

Тримата души с фенерите, както вече знаете, направиха това.

Наследникът Тутти спеше.

Суок седеше в караулното помещение. Караулното помещение се нарича кордегардия. И така Суок в това утро седеше в кордегардията. Ограждаха я гвардейци. Един външен човек, наминал в кордегардията, би се чудил дълго: защо това хубавичко печално момиче в необикновено гиздава розова рокля се намира между гвардейците? Нейният вид съвсем не подхождаше на грубата обстановка на кордегардията, дето се търкаляха седла, оръжие, чаши за пиво.

Гвардейците играеха на карти, димяха със син вонящ дим от своите лули, псуваха и току завързваха свади.

Тези гвардейци бяха още верни на тримата шишковци. Те заплашваха Суок с огромните си пестници, правеха й страшни гримаси и тупаха с крак срещу нея.

Суок се отнасяше спокойно към това. За да се отърве от тяхното внимание и да ги подразни, тя си изплези езика и обърната към всички едновременно, седеше с такава физиономия цял час.

Струваше й се достатъчно удобно да седи на бурето. Наистина роклята й от такова седене се изцапваше, но тя и без това вече беше изгубила предишния си вид: изподрали я бяха клоните, изпогорили я бяха факлите, изпомачкали я бяха гвардейците, опръскали я бяха сиропите.

Суок не мислеше за своята участ. Момичетата на нейна възраст не се боят от явната опасност. Те няма да се уплашат от насоченото срещу тях пистолетно дуло, но затова пък ще ги дострашее да останат в тъмна стая.

Тя мислеше така: „Оръжейният майстор Просперо е на свобода. Сега той заедно с Тибул ще поведе бедняците срещу двореца. Те ще ме освободят.“

В това време, когато Суок размишляваше така, до двореца стигнаха тримата гвардейци, за които говорихме в предидущата глава. Единият от тях, синеокият, както вече знаете, носеше някакъв тайнствен пакет, от който висяха крака в розови пантофи със златни рози вместо катарами.

Когато се приближиха до моста, дето стоеше караул, верен на тримата шишковци, тези трима гвардейци откъснаха от шапките си червените кокарди.

Това беше необходимо, за да ги пусне караулът.

Инак, ако караулът видеше червените кокарди, той щеше да започне да стреля срещу тези гвардейци, защото са преминали на страната на народа.

Те префучаха покрай караула, едва не събориха началника.

— Сигурно ще е някое важно донесение — рече началникът, като вдигаше шапката си и отърсваше праха от мундира си.

В тая минута настана за Суок последният час. Държавният канцлер влезе в кордегардията.

Гвардейците рипнаха и застанаха мирно, изопнали огромните си ръкавици по шевовете на панталоните си.

— Къде е момичето? — запита канцлерът, като си повдигна очилата.

— Ела насам! — викна на момичето главният гвардеец.

Суок се свлече от бурето.

Гвардеецът грубо я хвана през кръста и я повдигна.

— Тримата шишковци чакат в Залата на съда — рече канцлерът, като си спусна очилата. — Носете момичето след мене.

Канцлерът каза това и излезе от кордегардията. Гвардеецът тръгна след него, като държеше Суок с една ръка провесена.

О, златни рози! О, розова коприна! Всичко това загиваше под безжалостна ръка.

Суок, на която беше мъчително и неловко да виси прихваната от страшната ръка на гвардееца, го ощипа над лакътя. Тя събра сили и щипането й беше силничко, въпреки дебелия ръкав на мундира.

— Дявол! — изпсува гвардеецът и изпусна момичето.

— Какво? — обърна се канцлерът.

И в тоя миг канцлерът почувствува един съвсем неочакван удар по ухото. Канцлерът падна.

И веднага след него падна гвардеецът, който току-що се разправяше със Суок.

Него също така бяха го ударили по ухото. Но как! Можете да си представите колко силен трябва да е бил ударът, за да повали в безсъзнание такъв грамаден и зъл гвардеец!

Преди да успее Суок да се озърне, нечии ръце отново я подхванаха и помъкнаха.

Те бяха също груби и силни ръце, но изглеждаха по-добри и в тях Суок се чувствуваше много по-удобно, отколкото в ръцете на гвардееца, който лежеше сега на лъскавия под.

— Не се бой! — пошепна й нечий глас. Шишковците нетърпеливо чакаха в Залата на съда. Те сами искаха да осъдят хитрата кукла. Наоколо седяха чиновници, съветници, съдии и секретари. Разноцветни перуки — тъмночервени, люлякови, яркозелени, рижави, бели и златни — пламтяха в слънчевите лъчи. Но дори веселата слънчева светлина не можеше да украси надутите физиономии под тези перуки.

Тримата шишковци както по-рано страдаха от жегата. Пот се сипеше от тях като град и похабяваше поставените пред тях листа хартия. Секретарите всяка минута сменяха листата.

— Нашият канцлер ни кара да чакаме дълго — рече Първият Шишко и замърда пръсти като обесен човек.

Най-сетне дългоочакваните се появиха.

Трима гвардейци влязоха в залата. Единият държеше на ръце момичето. О, как тъжно изглеждаше то!

Розовата рокля, която поразяваше вчера със своето сияние и скъпа изкусна направа, беше се превърнала сега в жалки дрипи. Повехнали бяха златните рози, изпоронили се бяха пулчетата, изпомачкана и опърпана беше коприната, главата на момичето печално виснеше върху рамото на гвардееца. Момичето беше смъртно бледо и нейните лукави сиви очи бяха помръкнали.

Пъстрото събрание вдигна глави.

Тримата шишковци потриваха ръце.

Секретарите извадиха дългите си пера иззад своите не по-малко дълги уши.

— Така — рече Първият Шишко. — А къде е държавният канцлер?

Гвардеецът, който държеше момичето, застана пред събранието и доложи. Сините му очи весело блестяха.

— Господин държавният канцлер из пътя получи разстройство в стомаха.

Това обяснение задоволи всички.

Съдът започна.

Гвардеецът тури клетото момиче да седне върху грубата скамейка пред масата на съдиите. То седеше с наведена глава.

Първият Шишко започна разпита.

Но тук се натъкнаха на твърде важна пречка: Суок не искаше да отговаря на нито един въпрос.

— Прекрасно! — разсърди се Шишкото. — Прекрасно! Толкоз по-зле за нея. Тя не ни удостоява с отговор — добре… Толкова по-страшно наказание ще измислим за нея!

Суок не помръдна.

Тримата гвардейци, сякаш окаменели, стояха от двете й страни.

— Повикайте свидетелите! — разпореди се Шишкото.

Имаше само един свидетел. Доведоха го. Това беше уважаемият зоолог, надзирателят на менажерията. Цяла нощ той беше висял на клона. Едва сега бяха го снели. Той така и влезе: в цветен халат, в шарено бельо и с нощна шапчица. Пискюлът от шапчицата се влачеше отдире му по земята като черво.

Когато видя Суок, която седеше на скамейката, зоологът, се олюля от страх. Подкрепиха го.

— Разправете как е била работата.

Зоологът се залови да разправя надълго и нашироко. Той съобщи как, когато се покатерил на дървото, видял между клоните куклата на наследника Тутти. Тъй като той никога не бил виждал живи кукли и не предполагал, че куклите нощно време се катерят по дърветата, той много се уплашил и изгубил съзнание.

— По какъв начин е освободила тя оръжейния майстор Просперо?

— Не знам. Не видях и не чух. Припадъкът ми беше много дълбок.

— Ще ни отговориш ли ти, мръсно момиче, как оръжейният майстор Просперо се е озовал на свобода?

Суок мълчеше.

— Разтърсете я.

— Хубавичко! — заповядаха шишковците.

Синеокият гвардеец раздруса момичето за раменете. Освен това той я чукна силно по челото.

Суок мълчеше.

Шишковците засъскаха от злоба. Разноцветните глави се заклатиха с укор.

— Очевидно — рече Първият Шишко — ние не ще можем да узнаем никакви подробности.

При тези думи зоологът се плесна с длан по челото.

— Аз знам какво трябва да се направи!

Събранието наостри уши.

— В менажерията има клетка с папагали. Там са събрани папагали от най-редки породи. Вие, разбира се, знаете, че папагалът умее да запомня и повтаря човешката реч. Много папагали имат чуден слух и великолепна памет… Аз мисля, че те са запомнили всичко, което е ставало през нощта в менажерията с това момиче и оръжейния майстор Просперо… Затова предлагам да се повика в Залата на съда като свидетел, който и да е от моите чудни папагали.

Одобрителен шум премина през събранието.

Зоологът се запъти към менажерията и скоро се върна. На показалеца му беше кацнал голям стар папагал с дълга червена брада.

Спомнете си: когато Суок скиташе през нощта из менажерията — спомнете си! — един от папагалите беше й се сторил подозрителен. Вие си спомняте, че тя видя как той я гледаше и как, престорил се на заспал, се усмихна в дългата си червена брада.

И сега на пръста на зоолога, също тъй удобно, както на своята сребърна пръчица, беше кацнал същият този червенобрад папагал.

Сега той се усмихваше твърде недвусмислено, зарадван, че ще издаде клетата Суок.

Зоологът заговори с него на немски. На папагала показаха момичето.

Тогава той изпляска с криле и извика:

— Суок! Суок!

Гласът му приличаше на трясъка на стар вратник, който вятърът се мъчи да откъсне от ръждивите му панти.

Събранието мълчеше.

Зоологът тържествуваше.

А папагалът продължаваше своя донос. Той предаваше действително онова, което беше чул през нощта. Така че ако ви интересува историята за освобождаването на оръжейния майстор Просперо, слушайте всичко, което ще крещи папагалът.

О! Това беше действително рядка порода папагал. Без да говорим вече за красивата му червена брада, която можеше да направи чест на кой и да е генерал, папагалът много изкусно предаваше човешката реч.

— Коя си ти? — дърдореше той с мъжки глас.

И тозчас отговаряше много тъничко, като подражаваше гласа на момиче:

— Аз съм Суок.

— Суок!

— Изпрати ме Тибул. Аз не съм кукла. Аз съм живо момиче. Дойдох да те освободя. Ти не ме ли видя, когато влязох в менажерията?

— Не. Изглежда съм спал. Днес заспах за пръв път.

— Аз те търся в менажерията. Видях тук едно чудовище, което говореше с човешки глас. Помислих, че си ти. Чудовището умря.

— Това е Туб. Значи той умря?

— Умря. Аз се изплаших и се развиках. Дойдоха гвардейците и аз се скрих на дървото. Толкова съм доволна, че си жив! Дойдох да те освободя.

— Моята клетка е здраво заключена.

— Аз имам ключа от твоята клетка.

Когато папагалът изписка последната фраза, негодуванието обзе всички.

— Ах, подло момиче! — закрещяха шишковците. — Сега е ясно всичко. Ти си откраднала ключа от наследника Тутти и си пуснала оръжейния майстор. Оръжейният майстор е строшил веригата си, счупил е клетката на пантерата и е хванал звяра, за да мине свободно по двора.

— Да!

— Да!

— Да!

А Суок мълчеше.

Папагалът утвърдително заклати брада и три пъти изпляска с криле.

Съдът завърши. Присъдата беше такава:

„Лъжливата кукла е измамила наследника Тутти. Тя е пуснала на свобода най-главния бунтовник и враг на тримата шишковци — оръжейния майстор Просперо. Зарад нея е загинал най-добрият екземпляр пантера. Затова измамницата се осъжда на смърт. Ще я разкъсат зверовете.“

И представете си: дори когато бе прочетена присъдата, Суок не помръдна!

Цялото събрание се запъти към менажерията. С вой, писък и цвъркот зверовете приветствуваха шествието. Най-много се вълнуваше зоологът: нали беше надзирател на менажерията!

Тримата шишковци, съветниците, чиновниците и останалите придворни се разположиха на трибуната. Тя беше защитена с решетки.

Ах, колко нежно светеше слънцето! Ах, как синееше небето! Как блестяха плащовете на папагалите, как се въртяха маймуните, как потрепваше хорце зеленикавият слон!

Клетата Суок! Тя не се радваше на това. Навярно с очи, изпълнени с ужас, тя гледаше мръсната клетка, дето, приклеквайки, тичаха тигрите. Те приличаха на оси — във всеки случай, имаха същите багри; жълта с кафяви ивици.

Те гледаха изпод вежди хората. Понякога безшумно разтваряха алена паст, от която вонеше на сурово месо.

Клетата Суок!

Сбогом цирк, площади, Август, лисиче в клетката, мил, едър, смел Тибул!

Синеокият гвардеец изнесе момичето насред менажерията и я положи върху блестящия горещ графит.

— Позволете — рече изведнъж един от съветниците. — А какво ще каже наследникът Тутти? Ако той узнае, че куклата му е загинала в лапите на тигъра, той ще умре от сълзи.

— Тсс! — пошепна му съседът. — Тсс! Наследника Тутти приспаха… — Той ще спи непробуден сън три дни, а може би и повече…

Всички погледи се устремиха върху розовата жалка топка, която лежеше в кръга между клетките.

Тогава влезе укротителят, който плющеше с камшик, и пистолетът му блестеше. Музикантите засвириха марш. Така Суок за последен път излезе пред публиката.

— Але! — викна укротителят.

Желязната врата на клетката изтрещя. От клетката тежко и безшумно изтичаха тигрите.

Шишковците се запискаха. Съветниците захихикаха и затресоха перуките си. Камшикът плющеше.

Три тигъра се спуснаха към Суок.

Тя лежеше неподвижно, загледана в небето с неподвижните си сиви очи. Всички се приповдигнаха. Всички бяха готови да извикат от удоволствие, когато видят как зверовете се разправят с малката приятелка на народа…

Но… тигрите се приближиха, единият наведе едрочелата си глава, помириса, другият докосна с котешка лапа момичето, третият дори не обърна внимание, притича покрай нея и застанал пред трибуната, заръмжа срещу шишковците.

Тогава всички видяха, че това не е живо момиче, а кукла — разкъсана, стара, за нищо негодна кукла.

Скандалът беше пълен. Зоологът от срам си отхапа половината език. Укротителят вкара зверовете обратно в клетката и презрително подритнал с крак мъртвата кукла, отиде да си свали парадния костюм, син със златни шнурове.

Обществото мълча пет минути.

И мълчанието се наруши по най-неочакван начин: над менажерията в синьото небе се пръсна снаряд.

Всички зрители се строполиха по нос върху дървения под на трибуната. Всички зверове се изправиха на задните си лапи. Веднага след това избухна втори снаряд. Небето се изпълни с бял кълбест дим.

— Какво е това? Какво е това? Какво е това? — разнесоха се викове.

— Народът атакува!

— Народът има топове!

— Гвардейците са изменили!!

— О! А! О!!!

Паркът се изпълни с шум, с викове, с изстрели. Бунтовниците бяха нахълтали в парка — това беше ясно!

Цялата компания се спусна да бяга от менажерията. Министрите извадиха шпагите си. Шишковците крещяха колкото им държи глас.

В парка те видяха следното:

От всички страни настъпваха хора. Те бяха множество. Оголени глави, окървавени чела, разръфани куртки, честити лица… Идеше народът, който днес беше победил. Гвардейците се смесваха с тях. Червените кокарди сияеха на шапките им. Работниците бяха също въоръжени. Цяла войска от бедняци прииждаха в кафяви дрехи с дървени обуща. Дърветата се огъваха под техния напор, храстите пращяха.

— Ние победихме! — викаше народът.

Тримата шишковци видяха, че няма спасение.

— Не! — зави единият от тях. — Не е истина! Гвардейци, стреляйте в тях!

Но гвардейците стояха в едни и същи редици с бедняците. И тогава проехтя глас, който заглуши врявата на цялата тълпа. Говореше оръжейният майстор Просперо:

— Предайте се! Народът победи… Свърши се царството на богаташите и лакомците. Целият град е в ръцете на народа. Всички шишковци са взети в плен.

Плътна пъстра вълнуваща се стена обгради шишковците.

Хората размахваха алени знамена, тояги, саби, разтърсваха пестници. И тогава започна песента.

Тибул в своята зелена пелерина, с глава, превързана с парцал, през който се процеждаше кръв, стоеше до Просперо.

— Това е сън! — викна някой от шишковците и закри с ръце очи.

Тибул и Просперо запяха. Хиляди хора подеха песента. Тя летеше из целия огромен парк, през каналите и мостовете. Народът, който настъпваше от градските порти към двореца, я дочу и също захвана да пее. Песента се носеше като морска вълна по пътя, през портите, в града, по всички улици, дето настъпваха работниците и бедняците. И сега целият град пееше тази песен. Това беше песента на народа, — победил своите подтисници.

Не само тримата шишковци със своите министри, настигнати в двореца, се притискаха и гушеха и се скупчваха в едно жалко стадо при звуците на тази песен — всички франтове в града, дебели бакали, лакомци, търговци, знатни дами, плешиви генерали бягаха в страх и смут, сякаш това бяха не думи от песента, а изстрели и огън.

Те диреха място да се скрият, запушваха уши, заравяха глави в скъпи извезани възглавници.

Свърши се с това, че грамадната тълпа от богаташи се затече към пристанището, за да се качи на корабите и отплава от страната, дето бяха изгубили всичко: своята власт, своите пари и охолния живот на мързеливци. Но тук ги обкръжиха моряците. Богаташите бяха арестувани. Те молеха за прошка. Те казваха:

— Не ни закачайте! Ние не ще ви принуждаваме вече да работите за нас.

Но народът не им вярваше, защото богаташите неведнъж бяха измамвали бедняците и работниците.

Слънцето стоеше високо над града. Синееше чистото небе. Можеше да се помисли, че празнуват голям небивал празник.

Всичко беше в ръцете на народа: арсенали, казарми, дворци, житни складове, магазини. Навсякъде стояха караули от гвардейци с червени кокарди на шапките.

По кръстопътищата се развяваха червени знамена с надписи:

Всичко, което е направено от ръцете на бедняците, принадлежи на бедняците!

Да живее народът! Долу мързеливците и лакомците!

Но какво стана с тримата шишковци?

Поведоха ги в главната зала на двореца, за да ги покажат на народа. Работниците в сиви куртки със зелени маншети на ръкавите, с насочени напред пушки, образуваха конвоя. В залата трептяха хиляди слънчеви петна. Колко хора имаше тук! Но как се отличаваше това събрание от онова, пред което пееше мъничката Суок в деня на своето запознанство с наследника Тутти.

Тук бяха всички ония зрители, които й ръкопляскаха по площадите и пазарите. Но сега лицата им изглеждаха весели и щастливи. Хората се тълпяха, качваха се един другиму по гърбовете, смееха се, шегуваха се. Някои плачеха от щастие.

Парадните зали на двореца не бяха виждали никога такива гости. И никога още тъй ярко не ги беше озарявало слънцето.

— Тсс!

— Тихо!

— Тихо!

На върха на стълбата се яви процесията с пленниците. Тримата шишковци гледаха в земята. Отпред вървеше Просперо и с него Тибул.

Колоните се разлюляха от възторжени викове, а тримата шишковци оглушаха. Поведоха ги надолу по стълбите, за да ги види народът отблизо и да се убеди, че тези страшни шишковци са негови пленници.

— Ето — рече Просперо, изправен до колоната.

Той достигаше почти до половината на тази огромна колона; неговата червеникава глава гореше с нетърпим пламък в слънчевото сияние…

— Ето — рече той, — ето тримата шишковци. Те подтискаха бедния народ. Те ни караха да работим до кървав пот и ни отнимаха всичко. Виждате ли как са затлъстели! Ние ги победихме. Сега ние ще работим сами за себе си, всички ще бъдем равни. Сред нас няма да има ни богаташи, ни мързеливци, ни лакомци. Тогава ще ни бъде добре, всички ще бъдем сити и богати. И ако ни стане зле, ще знаем, че няма никой, който да тлъстее в това време, когато ние сме гладни…

— Ура! Ура — носеха се викове.

Тримата шишковци сумтяха.

— Днес е денят на нашата победа. Гледайте как сияе слънцето! Слушайте как пеят птиците. Слушайте как ухаят цветята! Запомнете този ден, запомнете този час!

И когато прозвуча думата „час“, всички глави се обърнаха натам, дето беше часовникът.

Той висеше между две колони, в дълбока ниша. Това беше грамаден сандък от дъб с резбарски и емайлови украшения. По средата тъмнееше диск с цифри.

„Колко е часът!“ — помисли всеки.

И изведнъж (това е вече последното „изведнъж“ в нашия роман)… изведнъж дъбовата врата на сандъка се разтвори. Излезе, че вътре няма никакъв механизъм. Цялата часовникова машина беше почупена. И вместо медните чаркове и пружини в това шкафче седеше розовата, блестяща и сияеща Суок.

— Суок! — въздъхна залата.

— Суок! — развикаха се децата.

— Суок! Суок! Суок!

Загърмяха ръкопляскания.

Синеокият гвардеец извади момичето от шкафа. Той беше същият оня синеок гвардеец, който беше откраднал куклата на наследника Тутти от картонената кутия на учителя по танци Раздватрис. Той беше я докарал в двореца, той беше повалил с пестник държавния канцлер и гвардееца, който мъкнеше клетата Суок. Той беше скрил Суок в шкафа на часовника и я беше заменил с мъртвата, парцалива кукла. Спомняте ли си как в Залата на съда той тресеше това чучело за раменете и как го предаде на зверовете да го разкъсат?

Момичето предаваха от ръце в ръце. Хората, които я наричаха най-добра танцувачка в света, хората, които й хвърляха на килимчето последните си пари, я взимаха в прегръдките си, шепнеха: „Суок!“, целуваха я, притискаха я до гърдите си. Там, под грубите оръфани куртки, покрити със сажди и катран, изпълнени с нежност сърца.

Тя се смееше, дърпаше чорлавите им коси, изтриваше с мъничките си ръце прясната кръв от лицата им, буташе децата и им правеше гримаси, плачеше и джомолеше нещо неразбрано.

— Подайте я насам — рече оръжейният майстор Просперо с трепнал глас; на мнозина се стори, че в очите му блеснаха сълзи. — Тя е моя спасителка.

— Насам! Насам! — викаше Тибул и размахваше зелената си пелерина като голям лист от репей. — Тя е моя мъничка приятелка. Ела насам, Суок!

А отдалеч бързаше, като си пробиваше път през тълпата, мъничкият усмихнат доктор Гаспар…

Затвориха тримата шишковци в същата оная клетка, в която лежеше оръжейният майстор Просперо.