Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Три толстяка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
zelenkroki (2011)

Към черно-белите илюстрации от изданието са добавени и четири цветни илюстрации, взети от http://fotki.yandex.ru/users/ira-dom/view/366628/?page=0 — частна колекция.

 

Издание:

Юри Олеша. Тримата шишковци

Редактор: Георги Константинов

Худ. редактор: Здравка Тасева

Техн. редактор: Георги Русафов

Коректор: Недялка Радева

За начална и средна училищна възраст

 

Поръчка №82. Тираж 10000

Дадена за печат на 27.III.1958 г.

Излязла от печат на 15.VIII.1958 г.

Печатни коли 10.50 и едно приложение

 

Преведе от руски език Атанас Далчев.

Илюстрациите към текста, взети от руския оригинал, са работа на художника В. Торяев.

Корицата и форзаца нарисува Атанас Пацев.

Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“ София, 1958

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

 

Ю. Олеша

Государственное Издательство Детской Литератури Министерство просвещения РСФСР

Москва, 1956 Тираж 100,000

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Оръжейният майстор Просперо

trimata_shishkovci_40.png

Глава XI
Гибелта на сладкарското отделение

trimata_shishkovci_41.png

Гвардеецът, с когото се запознахме при входа на менажерията тъкмо в мига, когато Суок му задигна решетчестия фенер, се събуди от вдигналия се в менажерията шум.

Зверовете ръмжаха, виеха, пищяха; пляскаха с криле; шибаха с опашките си по железните пръчки.

Гвардеецът се прозина със страшен трясък, изтегна се като удари силно с пестник по решетката, и най-сетне дойде съвсем на себе си.

Тогава той рипна. Фенера го нямаше. Звездите блестяха мирно. Благоухаеше ясминът.

— Дявол да го вземе!

Гвардеецът плюна с такава злоба, че заплювката му полетя като куршум и свали една ясминова чашка.

Концертът на зверовете ечеше с нарастваща сила.

Гвардеецът нададе тревога. След минута се стекоха хора с факли. Факлите пращяха. Гвардейците псуваха. Някой се спъна о сабята си и паднал, си разби носа в нечия шпора.

— Откраднаха ми фенера!

— Някой влезе в менажерията!

— Крадци!

— Бунтовници!

Гвардеецът с разбития нос и другият гвардеец със счупената шпора, а също тъй останалите, раздирайки тъмнината с факлите си, тръгнаха срещу неизвестния враг.

Но нищо подозрително не откриха в менажерията.

Тигрите ревяха, раззинали червена зловонна паст. Лъвовете тичаха из клетките в голяма тревога. Папагалите бяха вдигнали страшна олелия; те се въртяха и правеха впечатление на пъстра панаирска въртележка. Маймуните се люлееха на трапеците. А мечките пееха с нисък красив бас.

Появата на огън и хора още повече разтревожи тази компания.

Гвардейците огледаха всички клетки.

Всичко беше в ред.

Дори фенерът, изтърван от Суок, те не намериха.

И изведнъж гвардеецът с разбития нос рече:

— Стой! — и повдигна високо факела.

Всички погледнаха нагоре. Там чернееше една зелена корона на дърво. Листата не мърдаха. Беше тиха нощ.

— Виждате ли? — попита страшно гвардеецът. Той разтърси факела.

— Да. Нещо розово…

— Мъничко…

— Кацнало е…

— Глупци! Знаете ли какво е това? Това е папагал. Той е излетял от клетката и е кацнал там, да го вземе дяволът!

Караулният гвардеец, който беше дал тревогата, засрамено мълчеше.

— Трябва да го свалим. Той е изпоплашил всички зверове.

— Вярно. Качи се, Вурм. Ти си най-младият от всички.

Оня, когото наричаха Вурм, се приближи до дървото. Той се колебаеше.

— Качи се и го смъкни за брадата.

Папагалът седеше неподвижно. Перата му розовееха в гъстия листак, осветен от факлите.

Вурм бутна шипката на челото си и се почеса по тила.

— Страх ме е. Папагалите хапят много силно.

— Глупак!

Вурм все пак се покатери на дървото. Но на половината от дънера той се спря, застоя се за секунда и после се плъзна долу.

— За нищо на света — рече той! — Това не е моя работа. Аз не умея да се сражавам с папагали.

Тъкмо тогава се разнесе нечий сърдит старчески глас. Някакъв човек, като шляпаше с чехлите си, бързаше от тъмнината към гвардейците.

— Не бива да го пипате! — викаше той. — Не го тревожете.

Излезе, че викащият е главният надзирател на менажерията. Той беше голям учен и специалист по зоология, тоест знаеше в съвършенство всичко, което може да се знае за животните.

Разбудила го беше врявата…

Той живееше близо до менажерията и изтича направо от леглото, без да си свали дори нощната шапчица и дори с голяма блестяща дървеница на носа.

Той беше много възбуден. И наистина: някакви войници се осмеляват да се намесват в неговия свят, някакво говедо иска да хване неговия папагал за брадата!

Гвардейците се отдръпнаха.

Зоологът вдигна нагоре глава. Той също видя нещо розово между листата.

— Да — заяви той. — Това е папагалу. Това е моят най-добър папагал. Той винаги капризничи. Не му се седи в клетката. Това е Лаура… Лаура! Лаура! — завика той с тъничък гласец. — Папагалът обича да се обръщат към него ласкаво. Лаура! Лаура! Лаура!

Гвардейците прихнаха да се смеят. Изобщо този мъничък старец в пъстър халат, с нощни чехли, с вирната нагоре глава, от която висеше до пода пискюлът на шапчицата, представляваше забавно зрелище сред грамадните гвардейци, буйно пламналите факли и воя на зверовете.

trimata_shishkovci_42.png

После стана най-смешното. Зоологът се покатери на дървото. Направи той това доста ловко — очевидно не за първи път. Едно, две, три! Няколко пъти се мярнаха изпод халата краката му в шарено бельо и почтеният старец се намери горе, до целта на своето недалечно, но опасно пътешествие.

— Лаура! — отново сладко и ласкаво прошепна той.

И изведнъж пронизителният му вик огласи менажерията, парка и цялата околност най-малко на цял километър.

— Дявол! — така извика той.

Очевидно вместо папагала на клончето беше кацнало някакво чудовище.

Гвардейците отскочиха от дървото. Зоологът летеше надолу. Случаят във формата на къс, но доста здрав клон го спаси. Той увисна, закачен за халата.

О, ако другите учени видеха сега своя почтен събрат в такъв вид, те, разбира се, биха се извърнали от уважение към неговата плешива глава и знания! Твърде неприлично се беше закачил неговият халат.

Гвардейците търтиха да бягат. Пламъкът на факлите летеше по вятъра. В тъмнината можеше да се помисли, че препускат черни коне с огнени гриви.

В менажерията тревогата утихна. Зоологът висеше неподвижно. Затова пък в двореца почна вълнение.

Четвърт час преди появата на тайнствения папагал върху дървото, тримата шишковци получиха неприятни известия:

„В града има размирици. У работниците са се появили пистолети и пушки. Работниците стрелят в гвардейците и хвърлят всички шишковци във водата.“

„Гимнастикът Тибул е на свобода и събира войска от жителите на покрайнините.“

„Множество гвардейци са отишли в работнически квартали, за да не служат на тримата шишковци.“

„Фабричните комини не пушат. Машините бездействуват. Миньорите се отказват да слязат в земята, за да копаят въглища за богаташите.“

„Околните селяни воюват със собствениците на именията.“

Ето какво бяха доложили на тримата шишковци министрите.

Както винаги от тревога тримата шишковци почнаха да тлъстеят. Пред очите на държавния съвет всеки от тях наддаде по четвърт фунт.

— Аз не мога! — оплакваше се един от тях. — Не мога… Това е свръх моето търпение… Ах, ах! Копчето на ризата ми се е впило в гърлото…

И в същия миг с трясък се скъса неговата ослепителна яка.

— Аз тлъстея — виеше Вторият. — Спасете ме!

А Третият печално гледаше търбуха си.

По такъв начин пред държавния съвет изникнаха два въпроса: първо, незабавно да се измисли средство за прекратяване на тлъстеенето и второ, да се потушат размириците в града.

По първия повод решиха следното:

— Танци!

— Танци! Танци! Да, разбира се, танци. Това е най-полезното движение.

— Без да се губи ни минута, да се повика учителят по танци. Той трябва да дава на тримата шишковци уроци по балетно изкуство.

— Да — замоли се Първият Шишко, — но…

И тъкмо в това време долетя от менажерията викът на уважавания зоолог, който беше видял на дървото дявол вместо любимия си папагал Лаура.

Цялото правителство се понесе в парка по алеите към менажерията.

— Уф! Уф! Уф! — чуваше се в парка.

Тридесет семейства от най-хубавите пеперуди, оранжеви с черни шарки, напуснаха в уплаха парка.

Появиха се множество факли. Цяла горяща, разпространяваща мирис на смола гора. Тази гора тичаше и гореше.

И когато до менажерията оставаха десетина крачки, на всички, които тичаха, като че изведнъж краката им се подкосиха. И веднага всички се юрнаха обратно назад с вой и писък, като падаха един върху друг, мятаха се насам-натам и търсеха спасение. Факлите се търкаляха на земята, пламъкът се разливаше, черният пушек плисна като вълна.

— О!

— А!

— Спасявайте се!

Гласове разтърсиха парка. Пламъкът се разхвърча, като озаряваше с кървав блясък картината на бягството и смута.

А оттам, от менажерията, иззад желязната ограда, спокойно, с твърди широки крачки, вървеше огромен човек.

В този блясък, червенокос, с блеснали очи, в разкъсана куртка, той вървеше като страшно видение! С едната си ръка държеше за гердана, сглобен от парче желязна верига, една пантера. Жълтият и тънък звяр, като се мъчеше да се изскубне от страшния гердан, скачаше, скимтеше, виеше: се и като лъв върху рицарско знаме ту изплезваше, ту прибираше дългия си тъмночервен език.

trimata_shishkovci_43.jpg

И онези, които бяха решили да се озърнат, видяха, че на другата ръка този човек носеше момиче в сияеща розова рокля. Момичето уплашено гледаше побеснялата пантера, подвиваше крака в пантофки със златни рози и се притискаше до рамото на своя приятел.

— Просперо! — викаха хората и бягаха.

— Просперо! Това е Просперо!

— Спасявайте се!

— Куклата!

— Куклата!

И тогава Просперо пусна звяра.

Пантерата, размахала опашка, с огромни скокове се впусна след бягащите.

Суок скочи от ръката на оръжейния майстор. Много пистолети бяха захвърлени на тревата в това бягство. Суок прибра три пистолета. С двата се въоръжи Просперо, единия взе Суок. Той беше почти колкото половината от ръста й. Но тя знаеше как да се справи с този черен блестящ предмет: в цирка беше се научила да стреля с пистолет.

— Да вървим! — изкомандува оръжейният майстор.

Не ги интересуваше онова, което ставаше в дълбочината на парка. Те не мислеха за по-нататъшните похождения на пантерата.

Трябваше да търсят изхода от двореца. Трябваше да се спасят.

— Къде е скритата тенджера, за която говореше Тибул? Къде е тайнствената тенджера, през която се е спасил продавачът на балончета?

— В кухнята! В кухнята! — викаше Суок вървешката, като размахваше пистолета.

Те тичаха в пълния мрак, като разкъсваха храстите и прогонваха заспалите птици. О, как пострада чудесната рокля на Суок!

— Мирише на нещо сладко — изведнъж заяви Суок, като се спря под някакви осветени прозорци.

И вместо пръста, който вдигат, когато изискват общо внимание, тя повдигна черния пистолет.

Дотърчалите гвардейци ги видяха вече горе на върха на дървото. Миг — и от клоните, прострени към тези прозорци, те се прехвърлиха на главния прозорец.

Той беше същият прозорец, през който вчера беше нахълтал продавачът на детски балончета.

Той беше прозорецът на сладкарското отделение.

Тук въпреки късния час и дори въпреки общата тревога кипеше работа. Целият щат от сладкари и хитри момчета в бели калпачета шеташе с всички сили: те приготвяха някакъв особен компот за утрешния обед в чест на това, че се е върнала куклата на наследника Тутти. Но този път беше решено вече да не се прави торта от страх някой летящ гост пак да не похаби и френския крем, и чудното качество на захаросаните плодове.

На средата стоеше един чебър. В него вреше вода. Бялата пара беше забулила всичко. Под тази пелена чирачетата блаженствуваха: те бяха нарязали плодове за компота.

И тъй… Но в този миг през парата и бъркотията майсторите на кухнята видяла страшна картина.

Зад прозореца се люшнаха клоните, зашумяха листата като че пред буря и върху перваза на прозореца се появиха двама: червенокос гигант и момиче.

— Горе ръцете! — рече Просперо, във всяка ръка той държеше по един пистолет.

— Да не сте мръднали! — звънливо рече Суок, повдигнала своя пистолет.

Две дузини бели ръкави, без да дочакат по-внушителна покана, се вдигнаха.

А после полетяха тенджерите.

Това беше разруха на блестящия стъклен, меден, горещ, сладък, миризлив свят на сладкарското отделение.

Оръжейният майстор търсеше главната тенджера. В нея беше спасението му и спасението на мъничката му спасителка.

Той събаряше буркани, разхвърляше тигани, фунии, чинии, паници. Стъкла се разлетяха на всички страни и се чупеха със звън и гръм; изсипаното брашно се въртеше на стълб като самум в Сахара; вдигна се вихрушка от бадеми, стафиди и череши; захарният пясък шуртеше от лавиците грохота на водопад; наводнението на сиропите се издигна цял аршин; пръскаше вода, търкаляха се плодове, рушеха се бакърените кули на тенджерите. Всичко се преобърна наопаки. Ето така става понякога насъне, когато сънуваш сън и знаеш, че е сън и затова можеш да правиш всичко, което поискаш.

— Тук! — изписка Суок. — Ето я!

Онова, което търсеха, се намери. Капакът полетя в камарата развалини. Той пльосна в гъстото тъмночервено, зелено и златистожълто езеро на сиропите.

Просперо видя тенджерата без дъно.

— Бягай! — викна Суок. — Аз след тебе.

Оръжейният майстор се пъхна в тенджерата. И изчезнал вече вътре, дочу стенанията на ония, които бяха останали в сладкарското отделение.

Суок не смогна. Пантерата, завършвайки своя страшен път из парка и двореца, се появи тук. Раните от куршумите на гвардейците цъфтяха като рози върху нейната кожа.

Сладкарите и готвачите бяха се строполили в един ъгъл. Суок, забравила за пистолета, хвърли по пантерата попадналата й под ръка круша.

Звярът се спусна след Просперо — с глава в тенджерата. Той потъна след него в тъмния и тесен ход. Всички видяха жълтата опашка, която стърчеше от тази тенджера като от някой кладенец. А после всичко изчезна.

Суок закри очи с ръце.

— Просперо! Просперо!

А сладкарите зловещо се разкискаха. В тоя миг се втурнаха гвардейците. Мундирите им бяха изпокъсани, лицата в кръв, пистолетите димяха. Те бяха се сражавали с пантерата.

— Просперо загина! Разкъса го пантерата! Сега вече ми е все едно. Предавам се.

Суок говореше спокойно, отпуснала мъничката си ръка с много големия пистолет.

Но екна изстрел. Просперо, бягайки надолу по подземния ход, беше стрелял по пантерата, която летеше след него.

Гвардейците се скупчиха над тенджерата. Езерото от сироп достигаше до половината на огромните им ботуши.

Единият надникна в тенджерата. После мушна там; ръка и затегли. Тогава на помощ му дойдоха още двама. Като се понапънаха, те измъкнаха за опашката мъртвия звяр, който беше заседнал във фунията.

— Той е мъртъв — каза гвардеецът, като си поемаше дъх.

— Той е жив! Той е жив! Аз го спасих. Аз спасих приятеля на народа!

Така се радваше Суок, клетата мъничка Суок, в изпокъсаната рокличка, с измачкани златни рози в косите и на пантофките.

Тя розовееше от щастие.

Тя беше изпълнила поръката, която беше й дал нейният приятел, гимнастикът Тибул: тя беше освободила оръжейния майстор Просперо.

— Така! — говореше гвардеецът, хванал Суок за ръка. — Ще видим, прехвалена кукло, какво ще правиш сега! Ще видим…

— Да я отведем при тримата шишковци…

— Те ще я осъдят на смърт.

— Глупак — спокойно отвърна Суок, като облизваше от розовата си дантела сладкото сиропено петно, което беше попаднало върху роклята й през това време, когато Просперо рушеше сладкарското отделение.