Христо Смирненски
Три сестри ^[0] (Народна приказка)

В „Търговска“ рано у зори

разхождаха се три сестри —

те: Клеветата, Пошлостта,

наред със тях и Глупостта.

Безмълвна пустота навред

простряла беше мъртъв стан,

а само глухо от „Балкан“

часовникът прозвъни пет.

Вървяха в такт сестрите три;

зад Люлин месецът се скри,

а изток, в пурпурни зари,

със златен блясък се покри.

И ето първата тогаз

започна с тих, но ясен глас:

„Сестри, минават ден след ден,

светът се сменя, ражда, мре,

но в туй нестихващо море

безсмъртна съм и бодра аз,

самотница като нощта.

Аз поздрав слънчев не видях,

но името ми над света

разлива мрак и сипе прах.

Над всяка лилия прострях

аз сянката на своя плащ;

на всеки грях весталка бях,

на всяка подлост — верен паж.

За мене дом е отреден,

скован от срам, облечен с мрак,

през лято, зима, в нощ и ден

не влиза в него слънчев здрак.

Там бухал, червей, ахтопод

живеят в братска дружба с мен,

а върху лигавия под

килим от мухал е прострен

и над железните врата,

на черен мрамор начертан,

се мярка надпис Клевета.

И там със поглед замечтан

аз пея, свиря на пиано в

безкрайни дни и часове

и моят замък се зове:

„Душицата на Добриянов^[1]““.

 

Едва завършила речта

бе първата, и в миг уста

отвори втората сестра.

„Сестри рождени — почна тя, —

къде, кога, от кой и как

родена съм — не се разбра,

но аз живея, туй е факт.

Летят години, векове,

но моят образ все блести

и мойто име пак зове

безчислените редове

на помрачените тълпи.

Като среднощен призрак аз

летя с разпуснати коси

и моята нетленна страст

над хорските сърца виси.

Кого от тъмните тълпи

след себе си не дигнах аз,

кого зовът ми не упи

с бездушната си тежка власт?

За мен е роден всеки кът

и всеки властник ми е брат;

свещеник, воин, дипломат

над мен с любов и грижа бдят.

Банкер ли зърнете на пир,

дружбаш ли срещнете в файтон —

при тях съм аз и с тях безспир

ликуваме сред общий стон.

В „Леге“, „Търговска“^[2] и навред

вървя сред шумний маскарад

и честните в безчестний свет

с омраза Пошлост ме зоват“.

 

Замлъкна тя, след нея в миг

развърза третата език:

„Уви, съдбата мен, сестри,

с горчива участ нареди.

Бездомница аз дълго бях,

отритната от всеки праг,

навред ме срещаха със смях,

навред бях гостенин недраг.

Децата бягаха от мен,

а възрастните пък без свен

отричаха ме всеки ден.

И на кого ли по света

потребна бях аз — Глупостта.

Но след нощта настава ден

и ето ме щастлива днес,

днес храм издигнат е за мен

и там посрещат ме със чест,

а моят чуден храм е

„Земледелско знаме““…

 

В „Търговска“ рано у зори

разхождаха се три сестри —

те: Клеветата, Пошлостта

наред със тях и Глупостта.