Георги Марков
Последната тайна

Заглавието на книгата на лорд Беттел „Последната тайна“ е извлечено от следния пасаж от „АРХИПЕЛАГ ГУЛАГ“ на Александър Солженицин: „Изненадващо е, че на Запад, където политически тайни не могат да бъдат укривани дълго време, тъй като те неизбежно биват отпечатвани или разкривани, тайната на ТОЗИ особен акт на предателство е била много добре и внимателно укривана от британското и американското правителства. Това наистина е последната тайна, или една от последните тайни на Втората световна война. Срещайки често тези хора по лагерите, аз не можех да повярвам, че обществото на Запад не знае нищо за действията на Западните правителства, за масовото предаване на обикновени руски хора на изтребление и смърт.“

Книгата на лорд Беттел „Последната тайна“ ни разказва в строга документална повествувателност една от най-чудовищните страници на историята през този век — насилственото репатриране на повече от 2 милиона руси, украинци, казаци, калмици и други, които по време на войната са се намирали в Германия като военнопленници или като работници, и някои от които са се били на германска страна. Това репатриране е станало по силата на едно тайно споразумение, подписано в Ялта от Сталин, Рузвелт и Чърчил, споразумение, което хвърля огромно петно върху хуманистичните претенции на западната цивилизация, която, за да угоди на един сатрап, погазва свещени нравствени принципи.

Нека кажа направо, че книгата на Беттел оказа върху мен по-голямо въздействие отколкото дори „Архипелаг Гулаг“. Защото ако книгата на Солженицин е трагична летопис за престъпленията на един маниакален убиец и диващината на неговите последователи, то книгата на Беттел е книга за падението и безсъвестното отношение на западните правителства и не оставя никакви илюзии, че при подобни обстоятелства те не биха постъпили по подобен начин. Прочитът на тази книга ме втресе, макар нейното появяване да е изблик на самокритика и може би разкаяние.

Както вече казах, „Последната тайна“ е написана строго документално, като се позовава главно на документи на английското правителство, в което лорд Беттел е бил за известно време младши министър, както и на множество показания на очевидци, като английските офицери за свръзка и офицерите от апарата за репатрирането. Тази документална студенина на книгата и придава най-голяма убедителност.

Когато през 1941 година армиите на Хитлер завладяха огромна част от Съветския съюз, милиони съветски войници от всякакви националности попаднаха в германски плен. Голям брой от тях, изправени пред тежките условия на пленническите лагери, се съгласиха да станат работници в Германия, докато други, които имаха стари сметки с комунистическата власт, като казаците, направо и ентусиазирано изявиха желание да се бият срещу Сталин. Тук човек може да види първото лекомислие и глупост на общественото мнение на Запад, което, залюляно в левичарската люлка на тридесетте години, никога не е проумяло какво става в Съветския съюз, за да може да си зададе съвсем нормалния въпрос: „Защо милиони съветски хора всъщност посрещнаха германските войски като освободители и защо стотици хиляди се присъединиха към тях, за да смажат съветската защита?“ Това не се случи нито с френски, нито с английски, нито с американски военнопленници. Съвсем неубедително е да се приписва всичко било на германската пропаганда, било на нацистката жестокост, а да се отминава твърде неудобния факт, че Англия и Америка всъщност бяха съюзници на дявола.

С приближаването на края на войната, все по-голям брой от тези „съветски“ граждани, намиращи се било принудително, било доброволно на германска територия, падат в ръцете на съюзническите войски. Първият въпрос, който възниква, е как те да бъдат третирани? Като врагове или като военнопленници на съюзна държава? И тъкмо навреме, в Ялта, Сталин предявява абсолютно право над тях. Западните съюзници се съгласяват с искането на генералисимуса и особено недостойна чиновническо-угодническа роля играе тогавашният министър на външните работи на Великобритания Антони Идън. Той е този, който ще заповяда първото насилствено репатриране на 10 хиляди души с кораб до Мурманск. Споразумението е всички военнопленници, които са съветски граждани, да бъдат репатрирани независимо дали те искат или не искат. Така редактирано споразумението отваря известна вратичка, която само американците се опитват да държат отворена, а именно, че всеки който претендира, че не е съветски гражданин, не подлежи на репатриране. Последното предизвиква силна реакция от страна на Съветския съюз, който пък държи в ръцете си десетки хиляди западни военнопленници, заловени при завладяването на германските пленнически лагери в Полша и Източна Германия. Лорд Беттел обяснява, че единственото сериозно оправдание, с което и тогава, и днес западните дипломати се опитват да защитят стореното от тях, е именно страхът, че Съветският съюз никога не ще им предаде собствените военнопленници, ако те не предадат неговите. След хвърлянето на американската атомна бомба над Хирошима, човек не може да повярва на такова скърпено обяснение. Човек се приближава до истината, като чете за коленопреклонното отношение на Идън към Сталин.

И така, против волята на огромното мнозинство от тези съветски граждани, те биват насилствено качвани на кораби и откарвани за Съветския съюз. Всяко заминаване на кораб се съпровожда с опити за бягства, опити за самоубийства, хора си прерязват гърлата със счупени бутилки, при преминаването на Босфора имаме всеки път масово скачане от борда на всеки, който знае да плува — и който, разбира се, акуратно е задържан от турската полиция и върнат отново на кораба. Човек въздъхва, когато някакъв отчаян смелчага успява да избяга при Гибралтар. Английски и американски войници конвоират милиони хора към тяхната смърт. Нима това действие не е равностойно на Дахау или Аушвиц?

Потресаващ е докладът на британския офицер за свръзка Юматов, който като преводач придружава един от корабите до Одеса. Още със слизането на брега, вместо да бъдат посрещнати човешки, бившите военнопленници биват отвеждани в един склад край кея, където стрелят автомати. По-късно Юматов сам прониква в склада и вижда кървавата баня. Връщайки се обратно във Великобритания, той отказва да работи повече в това поделение. На военнопленниците, все още в английски лагери, се казва, че онези от полски произход няма да бъдат репатрирани. Изведнъж всеки се обявява за поляк и човек чете за комисията, която изпитва човек по човек, за да отдели поляците от русите. Или да вземем историята със Сидоров, който е работник в Германия и малко преди падането й се оженва, и попада с жена си в английски пленнически лагер. Ражда им се дете. Сидорови не желаят за нищо на света да се върнат в Русия. По една случайност общественото мнение бива скандализирано, тайното споразумение заплашва да излезе наяве и Сидорови са единствените, които успяват да останат във Великобритания.

Може би най-жестоката и най-страшната история е тази на казаците. Това са традиционните противници на съветската власт. От гледна точка на Съветския съюз, те са предатели. От гледна точка на собствената си нация, те са герои. Казаците са буйни, непокорни чада, при това с великолепна дисциплина. Техният конен корпус се предава на западните съюзници без съпротива, защото те заявяват, че врагът им е Съветският съюз. Биват настанени в лагери в Австрия заедно с жените и децата си — около 25 хиляди души. На всички бива казано, че те не ще бъдат репатрирани. Но след това английското командване поканва на конференция всички офицери, 1500 на брой, и ги задържа, за да ги предаде на съветските власти. Никой не може да каже колко казашки офицери в тази страшна нощ са се самоубили. На другия ден, когато съветските камиони пристигат, се разиграва една от най-трагичните сцени на казашката драма. Представете си всички тия мъже, родени войници, коленичили, за да изпеят последното Отче наш. След което започва истинска ръкопашна битка между тях и въоръжените им английски пазачи. Накрая те са качени на камионите, начело с генерал Доманов, и откарани към другата, по-страшната смърт.

Книгата на лорд Беттел е един безспорно смел отчет за западното съучастничество и принос към едно от най-големите злодейства, които историята познава. И тя сякаш идва да напомни и предупреди правителства и общество за отговорността, която Западът носи за съхраняването на човешкия облик на тази нещастна планета.