Георги Марков
Мълчи

или пет години от нашествието в Чехословакия

Може би забравянето е най-спасителната и най-ужасната способност, която човечеството притежава. Може би късата памет ни помага да се приближим отново към изворите на хуманност и оптимизъм, към които завчерашните факти бяха преградили пътя ни завинаги. Може би бремето на дългата памет с години би станало непоносимо тежко и колкото по-бързо го хвърли, толкова по-добре.

Но забравянето никога не е значело прощаване.

За огромна част от хората 21 август тази година ще бъде просто ден като всеки ден. Много от западните вестници, които преди пет години излязоха с по няколко извънредни издания, я си спомнят този ден, я не. Пък и понякога е толкова удобно да погребеш някои спомени с вечната лъжа, че „сега времената са други“. Вниманието на така нареченото „световно обществено мнение“ сега е отвлечено в други посоки, или пък е отишло на курорт, за да си отдъхне от напреженията. Що се отнася до лагера без обществено мнение — и там, както се казва, героите са уморени. Партийните барони, графове и маркизи от света на феодалния социализъм, достигнали таваните на кариерите си, са го ударили на живот. В края на краищата нито Маркс, нито Ленин, нито Сталин са се изказали ясно против удоволствията. Пък и да са се изказали — диалектиката ни учи, че всяко нещо се мени с времето. Но…, като по-примитивни същества, те имат и по-добра памет. Така че, без изключение, те ще си спомнят 21 август. Някои от тях ще въздъхнат с облекчение, други, с неособено спокойна съвест, ще кажат: „Историята оправдава всичко.“ И ще напишат резолюция в защита на правата на негрите в Южна Африка, а трети… Тия третите — не са уморени. И не са достигнали таваните си. Те ще се взрат внимателно в днешна Унгария или в днешна Полша, и ще подшушнат поверително: „Там нещо мирише!“

А пък масите? Те ще си останат маси, с безбрежно равнодушие, пропито от чувството за предопределеност или още по-точно — обреченост. Мнозина тесногръди интелектуалци на Изток ще кажат открито: „Чехословашките събития ни нанесоха много вреда.“ И те ще са прави, защото вълната на партийната реакция, последвала чехословашката трагедия, унищожи малките местни придобивки и направи цензурата, и съответно автоцензурата, много по-бдителна. Например напълно белите полета в българското изкуство и култура, бяха петте последни години от живота на Сталин и петте години, последвали Чехословакия. Същото, с още по-голяма категоричност, важи за руската култура и изкуство.

И фактически ония, които най-силно ще откликнат на тази погребална петгодишнина, ще са самите чехи и словаци. Многобройните ята от емигранти, прокудени завинаги от страната, на която бяха принадлежали повече от всички други, и сега пръснати из света ще преминат през един мъчителен ден на носталгията, болката и любовта, ще си припомнят по-ясно от всеки друг път минутите на този ден и съдбоносните решения, които е трябвало да вземат. Но те ще си припомнят и гордите моменти на самоотричане и стоицизъм срещу шестстотин хиляди нашественици и техните танкове, радиостанциите, които разнесоха безответния зов за помощ и така родиха чехословашката легенда из света. И невероятният огромен факт, че нашествениците не успяха в първия час да намерят от 14 милиона чехи и словаци, 14 души, за да образуват така нужното им правителство (което да покани интервенцията) и трябваше да променят всреднощ вестникарските си съобщения. Струва ми се, че това беше една от най-потресаващите демонстрации на национално единство, която светът е виждал.

И сигурно някъде в света, а може би и в самата Чехословакия, хора с жива памет ще си спомнят и ще рецитират стихотворението на неизвестния чехословашки студент, написано на 21 август, което е озаглавено „Мълчи“.

Мълчи!

Който е открил тази ужасна дума

Мълчи,

Той е прав. И ние сме прави

Затова мълчим!

Истината ли някой тъпче?

Мълчи?

Клепките ли ти треперят?

Мълчи!

Зрението ли ти чезне?

Мълчи!

Искаш ли да крещиш?

Мълчи!

Усетиш ли кръвта ти да кипи?

Мълчи!

Искаш ли да излееш гнева си?

Мълчи!

Съхне ли езикът в устата ти?

Мълчи!

Насочват ли танковете срещу тебе?

Мълчи!

Целят ли се оръдията в тебе?

Мълчи?

Донесат ли сина ти мъртъв?

Мълчи!

Когато братята ти те прегръщат, за да те удушат?

Нищо, нищо! Само мълчи!

Захлупят ли те?

Мълчи!

Ядат ли те червеите?

Мълчи!

Повдигне ли змията главата си? Съскай като нея!

Само мълчи!

ДА БЪДЕМ ОСТРОВ НА ТИШИНАТА

ЗА ВЕК, ДВА ИЛИ ТРИ

МОИ НАРОДЕ — МЪЛЧИ!

Ще се превърнем на камък грамаден

Овален камък на тишината

Покрит с малко мъх,

върху който щиковете ще напишат

че ние — мълчахме!

Що се отнася до мен

обещавам да мълча…

Когато умра!

Моето каменно лице

ще бъде уверено,

презрително и тихо,

със стиснати устни

и стиснати юмруци!

А сега?

Обещавам, ще опитам

лудо да мълча!

Ние поетите сме с вас

Вие ще бъдете с нас!

…

Тишината ни разкъсва отвътре

и ни зове

Навярно ще останем сами,

но нека не се дадем

НИКОМУ

Докато можем да дишаме!

Няколко западни вестника отпечатаха това стихотворение навремето, и сега аз го превеждам буквално и същевременно си спомням, че изпращайки чехословашката делегация на Световния младежки фестивал в Берлин, доктор Хусак й заръча „да каже истината за Чехословакия на света“. Не е нужно да питаме за каква истина става дума. Сигурно не за древната истина, че мълчанието е злато. Не бих се изненадал, ако за случая чехословашката младежка делегация беше съставена от глухонеми. И освен това, в диалектическия речник на съветския марксизъм думата „истина“ винаги е била синоним на думата „лъжа“.

Чехословашките събития от 1968 година и нашествието на 21 август, от страна на Съветския съюз и марионетните режими под негова команда, разкриха най-категорично една от големите и жестоки истини на века — че наричащите себе си „комунистически“ режими нямат нищо общо нито с комунизма, нито с хуманизма, нито със задължителната етика на човешките отношения, нито с морала на човешкия прогрес.

На 21 август фактически бе извършено двойно погребение. Бяха погребани илюзиите на много хора по света, че може би наистина Русия и Източна Европа вървят по нов, достоен път, че наистина там се гради социализъм. И бяха погребани надеждите на всички ония, които виждаха в Дубчекова Чехословакия пример за следване. Оказа се, че злото в света не е намаляло, а само се е обогатило с нова форма — наречена съветска.

Чехословашката трагедия отговаря по един напълно отчайващ начин на големия въпрос на нашето време — възможно ли е да имаме хуманна, почтена, мирна, красива форма на комунизъм? Това беше вида комунизъм, който Александър Дубчек се опита да подири, като искаше да изтръгне хуманното лице на идеала от нечистите ръце на идеологията, като искаше да излекува човешката надежда от проказата на ленинизма и сталинизма. Една успяла Дубчекова Чехословакия щеше да бъде най-оптимистичният принос в съвременната човешка история, щеше да означи водораздела между времето на варварщината и времето на човешкото достойнство. Чехословакия на демократичния, истинския, свободния комунизъм би била алтернатива за много страни. Разбира се, тя би направила немислим съветския строй, целия този хитър плебейски бизнес на привилегированата върхушка, целият маскарад на псевдореволюционни тайни, на полицейщина и неоправдан с нищо терор. Великият идеал, с който всички революции са измамвали човечеството, е СПРАВЕДЛИВОСТТА. Вместо справедливост, съветският режим и източноевропейските му имитации поднесоха на гражданите си цинизма на последното превъплъщение на злото — идеологията на ненавистта, омразата и робството. Чехословакия през 1968 година бе реакцията, бе опитът за спасение на непогребаните от марксизма. Чехословакия бе протестът на човека на двадесетия век срещу опита да го върнат в царството на маймуните.

На практика руската зима (съветската) унищожи цветовете на чешката пролет и грохотът на танковете накара един народ да замълчи. Но командирите на танковете знаят, че това не беше победа, а поражение, все едно че се бяха опитали да закрият слънцето с димна завеса. Колкото и да е плътна завесата, тя няма да удържи и първият вятър ще я разнесе. И тогава ние ще бъдем свидетели как слънцето от чешката пролет ще помете снеговете на Изток.

Сигурно на 21 август тази година голямото мълчание в Чехословакия ще бъде нарушено. Въздишките, възклицанията и виковете, напиращи отвътре, сами ще отворят сключените устни, за да прекъснат дори само за миг мълчанието. Сигурно мнозина ще се върнат назад към музиката на онази поетична пролет преди пет години, за да намерят уверение, че мълчанието не ще трае вечно. Навярно приятелите ми от Прага, Бърно и Братислава ще се усмихнат като им кажа колко много им завиждам, защото в речника на българската Държавна сигурност (предлагам и на съветската), думата „чешко“ значи „опасно“, което значи, че е синоним на свобода и независимост.

Собствениците на танковете в Чехословакия и назначените от тях държавни лица проглушиха света с това, че, виждаш ли, вълците и агнетата заживели в братска обич помежду си. Едва ли има човек на света, включително в партийния дом в София, който да вярва на тия приказки. Мълчанието не значи консолидация. Може би отчаянието наистина е тласнало някои чехословашки граждани да подирят нови пътища, може би някъде последователите на Новотни да са се престрашили и да са поели пътя на конформизма… Но за консолидация не може и дума да става.

Историята на човечеството е пълна с трупове на диктатури и диктатори. Но свободата и вечният стремеж на човека към нея никой никога не е успял да убие. Когато са и нанасяни удари, тя е потъвала в мълчанието на народи като чехословашкия, за да съхрани и изгрее отново по-силна и по-примамлива. Ние вярваме на тази свобода, ние я чакаме, ние я търсим, ние страдаме и умираме за нея — и това е нашето щастие.

Затова ние помним и ще помним 21 август 1968 година.