Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Те седят на двата края на масата и вечерят мълчаливо. Съпругът чете вечерния вестник, а съпругата прелиства програмата на телевизията. Те са си разменили обикновените думи, които си разменят всяка вечер. Сутринта съпругът е станал, избръснал се е, закусил е, хвърлил е поглед върху вестниците и е отишъл в своето учреждение. Тя е сторила почти същото, понеже нямат деца и понеже и тя работи, и е благодарна на бога, че има професия. И тъкмо всяка вечер настъпва тази тягостна странна тишина, преди която всичко за казване е казано, няма проблеми, няма въпроси. И човек внезапно и силно чувствува, че живее в празно пространство, че е някакъв обречен, захвърлен самотник, който живее полумъртъв живот. И особено ако двамата нямат общи интереси, ако не ги свързва нищо друго освен брачния документ и задълженията на леглото. Спасението на тези вечери е телевизията, или да се иде на гости, или да се поканят гости, или просто да се избяга нанякъде. Но това е за ден, за два, за седмица. Не е игра, която може да те спаси винаги.

— Аз искам да живея в къща пълна с народ, да говоря с хората, да се смея и да се карам с тях, защото няма нищо по-убийствено скучно от живота на двама души като нас! — ми изповяда преди време млада интелигентна американка.

— Имайте деца — казах аз.

— Ние ще имаме — отвърна тя, — но не смятам, че те ще ни спасят от скуката.

И тя ми каза, че предложила на съпруга си да поканят някое подходящо младо семейство или приятели да се преселят да живеят в тяхната огромна къща.

„Ако нещо ти тежи, имаш с кого да споделиш, ако си щастлив, имаш кому да кажеш, ако си зъл, имаш кого да мразиш!“

Мисля, че нейните думи отразяват в голяма степен онова, което все по-настоятелно се явява като най-сериозен проблем в живота на съвременното човечество. Един процес на все по-дълбоко осъзнаване на необходимостта от богати, разнообразни и равностойни човешки отношения. Съзнаване на простата истина, че един човек, колкото и интересен, колкото и богат по характер да е, не може да замени света, не може да бъде вечен източник на вечно нови отношения. И същевременно формалните служебни отношения в учреждението или предприятието, или в квартала не са достатъчни да ви създадат чувството за близост. „За да опознаеш някого, трябва да живееш с него под един покрив“ — казва старата мъдрост.

И когато днес ние говорим за отчуждение или, както модерно го наричат, за „свят на алиенацията“, ние имаме предвид прекъснатата връзка между хората, неутолената жажда за нови и по-богати отношения и същевременно, нека подчертая, огромния ни страх от тези отношения. Огромно мнозинство хора тук, на Запад, представляват своего рода отшелници, които прекарват свободното си време в грижи за кучетата, котките или цветята си. Познавам английски семейства, които не са отишли на гости през целия си живот, нито са били посетени от гости. Познавам хора, за които срещата с друго човекоподобно същество е заплаха, защото това идва от патологичното желание да оправдаеш начина на живот, който водиш, при съзнанието, че той е напълно погрешен. И оттук стигаме до вечната драма — доколко човек принадлежи на себе си и доколко принадлежи на другите. „Другите — това съм аз“ — бе извикал един романтичен философ. „Другите съществуват само, за да ме отрекат“ — бе казал друг. „Другите са доказателство, че аз живея“ — трети.

А според мен и тримата са прави. Другите ни потвърждават, другите ни отричат, другите ни доказват. Изобщо функцията на „другите“ е толкова голяма, че тяхното отсъствие като че е смърт. Защото всички тия самотни отшелници англичани, за които споменах, единодушно твърдят, че времето на войната — когато са били принудени да бъдат заедно, да спят, да ядат и да живеят заедно — е било най-хубавото време в живота им.

Или нека взема друг пример. Българското село. Днес в много български села — независимо от колективния живот, който по задължение се живее, независимо от природната общителност на нашия селянин — ние ще открием множество вечери в множество домове точно като тази, която описах. Самотната вечер на отчужденото бездетно или еднодетно семейство, опита да се убие времето с телевизията, радиото или кръчмата. И ако само си припомним ония цветущи огромни български селски фамилни, така прекрасно описани от Влайков, Йордан Йовков, Елин Пелин и други, ако си припомним бликащия богат, разностранен живот на селските родове, ние като че изведнъж можем да разберем (и да оправдаем) една от най-интересните тенденции на днешната западна младеж — да се живее заедно. Пред мен е стара снимка на един мой дядо заедно с цялото население от над 40 души от неговия род, пръснати в жътварското поле. Има нещо умиляващо красиво в белите забрадки, цедилките и обяда под дървото, в начините, по които вуйчовците ми се зачитаха едни други, а вуйните ми се обичаха или мразеха, караха или сдобряваха. Днес няма и помен от огромната взаимност на този живот. Защото принудителната колективизация на живота у нас допринесе много повече за отчуждаването на хората един от друг, отколкото за тяхното сближаване. Сигурно ще звучи парадоксално, но аз ще кажа, че този вид колективизъм, който има у нас, служи на алиенацията.

Но нека се върнем на нашата тема. Има нещо безкрайно очарователно в желанието на голяма част от западните млади хора (пък и недотам млади) да съборят оградите на неприкосновеното частно отшелничество и да заживеят заедно. Звучи почти като приказка. Но нека веднага разгранича някои страни на тези идея. Вярвам, че в основата си тя е продиктувана от чувства, подобни на тези на младата американка, т.е. чисто човешка необходимост от свързване с повече хора. От друга страна, немалко млади хора, които образуваха комуни, ги създадоха по силата на всевъзможни смахнати идеологии, чиито фанатични привърженици бяха те. И накрая някои хора заживяха заедно по професионални причини. Нямам предвид чисто сексуалните хрумвания на някои от основоположниците на импровизирани колективни общества. Съществуването на множество комуни навред из Западна Европа и Америка е доказателство за настоятелното търсене от човешкия дух на разрешение. Хора с различни възгледи, често пъти различна възраст, най-различни професии и интереси, се опитват да живеят заедно, вярвайки, че преди да се опитваме да преустроим обществото, трябва да преустроим себе си. Първият белег на всички съществуващи комуни е тяхната доброволност. И това е много съществена разлика — в сравнение с комунистическия колективизъм. Много комуни се създадоха като резултат на движението на хипитата и все още съществуват чисто хипикомуни. Но все повече и повече нехипита се увлякоха в идеята на живота заедно и опитаха да дадат по-голям смисъл на комуните. Писатели, художници, журналисти — водени било от човешки, било от професионални интереси — станаха членове на комуни. Разбира се, почти всички членове на комуните, които аз знам, са с леви или клонящи наляво убеждения, а мнозина от тях имат за главен бог Маркс. В известно отношение в някои от комуните са застъпени основните марксически принципи за разпределение на труда и благата. Би могло да се каже, че те представляват своего рода опитни станции за бъдещи човешки устройства. В една комуна в Лондон се прилага най-добросъвестно принципът: всеки според способностите си, всекиму според нуждите. В други върви основният християнски закон — „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си“, и т.н. Започнали съществуването си с огромен идеализъм и ентусиазъм, много от тия комуни скоро се разрушиха, за да оставят само горчивината от несполучлив опит да се живее заедно. И естествено, главната причина не е в принципите, а в хората. За отбелязване е, че просъществуваха и съществуват ония комуни, където хората са някак сполучливо подбрани и естествено свързани един с друг. Това са обществата, създадени между близки приятели и техните семейства, при това с взаимно зачитане на семейната обособеност. Всички приходи на всички работещи в комуната и всички разходи са общи. Има обща каса, която е на разположение на всекиго, и не се смята за необходимо всеки да внася или да разходва равна сума. Всички домакински работи се извършват общо, по ред на дежурство, не се прави разлика между мъжки и женски труд. Всички решения се взимат колективно, след обсъждане от страна на пълнолетните членове, разбира се, в редки случаи се прибягва до гласуване. По-скоро е застъпен принципът за убеждаването и зачитането на всички интереси, което предизвиква постоянни компромиси.

Други комуни, които също имаха успешен живот и много от тях продължават да съществуват, са т.нар. професионални общества. Например група художници, които решават да живеят и работят заедно. Или група музиканти. Веднага се разбира, че общият професионален интерес става едно сериозно обединяващо звено, което дава плодотворни резултати. Все още не съм чул за подобно съжителство между инженери или лекари. Особено разпространен е комуналният живот между артистите, но ми се струва, че в случаите, които знам, те се отнасят към комуната като към поредното театрално представление. И отново принципите са същите. Едни от най-разпространените комуни са между млади хора, които, ентусиазирано прилагайки някакви идеи, решават да се борят с всички предразсъдъци, разбира се, главно сексуални. Основната идея в една френска комуна е изкореняването на чувството за индивидуална принадлежност. Всеки принадлежи всекиму. Членовете на тази комуна, които встъпиха в нея като влюбени или свързани двойки, опитаха много настойчиво да се справят с ужасното чувство, наречено „ревност“. В изблик на някакво японско самоотричане влюбени изискваха от любимите си да имат отношения с други — с цел да изкоренят собствената си ревност. Но работата не се оказа толкова проста, както евтини философи проповядват, и специално тази комуна, свързана с борбата срещу ревността, скоро се разпадна, защото егоизмът на любовта се оказа по-силен от всякакви теоретични формули.

Основната причина за разпадането на комуните и за недоволствата се оказа чисто материална. Почти всяка комуна още при създаването й става обект на паразити, които се вмъкват в нея. И се получава, че докато Иван работи по осем часа на ден в своето предприятие и внася цялата си заплата в общата каса, Стоян се излежава под различни поводи, като, разбира се, живее на гърба на Иван или ивановците. И тъй като основният принцип на комуната е свободата — то не съществува сила, която да застави и Стоян да работи. В известно отношение това напомня на организацията на българския обществен живот, където една част от населението работи до преумора, а друга част, под формата на партийна организация, лентяйствува и живее паразитно с благата, произведени от първите. Тъкмо този елемент на недобросъвестност стана ядката на раздора в множество комуни и доведе до техния край. Като към това човек прибави и коварния характер на човешката природа — винаги да иска това, което няма, — картинката става по-ясна. „Омръзнали са ми всички тия хора около мене, искам да си имам моята стая, моята баня, моето бюро и да не виждам никого по цяла седмица“ — каза пред мен един от лондонските комунари, който само година преди това ми рисуваше с най-щастливи цветове своя живот в комуната.

В Шотландия седем анархисти основаха комуна, като се заклеха, че не ще приемат жена за постоянен член на комуната, тъй като всички раздори идвали от дребнавостта на жените.

Досегашният опит от комуните, като форма на живеене заедно, има както своите позитивни страни, така и ярко изразени отрицателни черти. Но нито едните, нито другите могат да бъдат достатъчно ясно основание да се приеме изцяло или отхвърли изцяло тази идея. Очевидно има хора, които биха могли да живеят, които предпочитат, които са естествено пригодени към сложния живот и сложните отношения в подобно общество, както има хора, които не са в състояние да приемат ничие присъствие наоколо, които държат на своята пълна и неограничена индивидуална свобода. Така или иначе комуната, също както брака, веднага налага куп ограничения — човек трябва да се съобразява с другите. А това съобразяване изисква нервно напрежение, често пъти прекалено за един по-дълъг период. Дори ако приемем, че една комуна може да съществува при идеална добросъвестност, то възникват куп въпроси за променчивата човешка натура, която понякога търси другите, понякога бяга от тях.

Все пак съществуването на комуните на Запад е едно интересно историческо явление, може би недотам ново, но обновяващо стари човешки илюзии. Ето че формула няма и не може да има, защото в момента, когато измислим формулата, ние вече не я искаме. И мисля, че това е най-голямото ни очарование и най-голямата ни сила.

Това е и нашето спасение.

Край