Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Неотдавна Кралският Шекспиров театър в Стратфорд поднесе нова постановка на пиесата „Кориолан“. Някои елементи на постановката, и главно пространственото използуване на височината на сцената, за да се алегоризира пътят на издигането и падането на Кориолан, напомниха за забележителната постановка на софийския Народен театър от 1931 година и режисурата на Исак М. Даниел. Представление, което не само заслужи възторга на зрителите и получи отзиви зад граница, но което преди всичко демонстрираше оригиналния и силен прочит на една Шекспирова пиеса, направен от български театър. Бяха годините на златното време на българския театър. Като че никога преди и след това върху театралната сцена не се е появявало такова могъщо съзвездие от изключителни таланти — Матей Икономов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Иван Димов, Константин Кисимов… списъкът е много по-дълъг, актьори от най-висока класа. Пред очите ми е последното представление на Иван Димов в „Салемските вещици“, играно на сцената на филиала на Народния театър. Иван Димов се разделяше с театъра, публиката беше станала на крака и половин час аплодира актьора с най-магическото присъствие на сцената. В паметта на много от сегашните български театрални зрители стои милият и човечен образ на Константин Кисимов. Без никакво намерение да подценявам талантливите български актьори, които дойдоха по-късно, като Наум Шопов, Георги Калоянчев, Апостол Карамитев, Иван Кондов, трябва да кажа, че изкуството на старата театрална гвардия си остана ненадминато.

И когато днес се вглеждаме в онова, което е било, и търсим обективните условия, които създадоха тези театрални великани, ние не можем да пишем всичко хубаво в сметката на самородния талант. Преди години, когато ме въвеждаше в литературния занаят, Емилиян Станев казваше: „Изкуството е мистерия!“ И на пръв поглед българският театър от 30-те години изглежда мистериозен. Или поне жизнените условия, при които се намираха актьорите — зле платени, зле третирани, живеещи в пълна несигурност, мнозина от тях вечни театрални чергари — ги постави в много по-неблагоприятно положение от съвременния буржоазен комфорт на народни, заслужили и какви ли не други актьори. И затова е съвсем мистериозна загадката, че никой днес не играе и, струва ми се, не може да играе като тях.

Стара и банална фраза е, че актьорът живее на сцената. Което, преведено по-ясно, ще рече, че той живее с пиесите и режисьорите. И тук е краят на мистерията. Но ако режисурата все пак има ограничено значение за развитието на актьорския талант, защото познаваме примери на безлична режисура, която не може да обезличи яркостта на таланта, то пиесата, авторът, който създава образа и води актьора към неговото превъплъщаване, си остава въздухът, храната и виното на актьорския живот. Това са общоизвестни истини. Няма нито един случай на актьорско постижение в посредствена пиеса. Тъкмо тридесетте години на нашия театър са пълното доказателство за това. Ако българските актьори тогава живееха материално беден живот, то на сцената те получаваха своеобразно възмездие — имаха богатия репертоар, който им създаваше богатия артистичен живот. Ако само направим едно сравнение между репертоара на онова време и днес, ние най-добре ще разберем рамките, в които са оковани днешните български актьори. Ако приемем, че автор и актьор са партньори в една игра, която е по-сложна от шахмата, можем да повторим правилото, че силни игри стават само между силни партньори. Нито един от колосите на българския театър не израсна в пиесите на Стефан Савов, Георги Дръндаров и други, а получи своя артистичен пиедестал при Шекспир, Гогол, Чехов и така нататък. Днес звучи мило фактът, че само в един сезон на сцената на Народния театър в София се явяват шест Хамлетовци, при това един от друг по-интересни и по-различни. Кой би могъл да съпостави Хамлет на Васил Кирков с Хамлет на Иван Димов, с Хамлет на Владимир Трендафилов, с Хамлет на Константин Кисимов. Пред нас, чрез този уникален Хамлетов парад, се разкрива един необятен Шекспир. Днес ние не можем да не изпитваме известно чувство на национално задоволство, като научаваме факта, че Стриндберг е познат в България, преди да бъде познат в Англия, че любимият днес на големите западни театри Чехов повече от половин век шествува из българските театри, че сцените у нас са срещнали почти всичко значително, създадено в световната драма до преди 25 години. Ако трябва да се пише история на българската култура, мисля, че българският театър е този, който ще ни спести редица неудобства било в литературата, било другаде.

Законът актьор и спектакъл да се раждат върху почвата на пиесата продължава да бъде валиден и до наши дни. Авторите, които създадоха Наум Шопов, бяха Достоевски, Шекспир и Грибоедов. Апостол Карамитев постигна най-хубавото в „Цената“ на Артър Милър. Любомир Кабакчиев срещна себе си чрез Едуард Олби, Георги Калоянчев блесна чрез Маяковски, Гогол и Ст. Л. Костов.

Ето че повече от очевидно е значението на репертоара, който се поднася на българските актьори. И тъкмо репертоарът е извинението на мнозина актьори и извинението за нивото на нашия театър днес. Нито актьорът, нито режисьорът могат да постигнат своето в безпомощна пиеса. Нещо повече, слабият автор е не само слаб автор, той е пречка в развитието на актьорския талант, той създава вкус към евтините ефекти, към банална, традиционна или подражателска игра. Нека се запитаме: какво лично развитие са постигнали актьорите, играли в пиесите на Драгомир Асенов? Или тия в пиесите на Георги Свежин, Лада Галина, Милко Милков и прочие?

Пред мен е броят на вестник „Народна култура“ от 15 април, където е публикувано писмото на генерал Гетман, който е нещо като генерален директор на Народния театър и опера. В това писмо се съобщава предстоящият репертоар на поверения му (не поделение) театър. В него са изброени 13 пиеси, между които на класиците е направена една-единствена отстъпка — „Хамлет“. Съвременната световна драматургия въобще не е представена, в замяна на което 3 заглавия принадлежат на съветската драматургия, а останалите девет заглавия са от съвременни български драматурзи. Нека за момент пренебрегнем факта, че имената на Уилям Шекспир и Милко Милков са едно до друго, както и твърде дълбокомисленото заглавие на пиесата на Боян Балабанов „Облаците отминават, небето остава“ (представете си, какво откритие); нека цитираме пасаж от редакционната статия на вестник „Народна култура“, който като че обяснява репертоара най-добре: „Може определено да се каже, че от репертоарите на нашите театри вече са на път окончателно да изчезнат всички ония пиеси, които зад фасадата на мнима съвременност леят потоци от сантиментална умилителност, мелодраматически ефекти, показват съвременния социалистически човек като някакъв «чудак», живеещ в миражи, нищожен и оглупен…“ Запознатите с театъра български слушатели разбират в чия градина се хвърлят камъните на тази изразена с лош български език декларация. Повече от очевидно става дума за пиесите на Никола Русев, Николай Хайтов, Валери Петров, Йордан Радичков, Недялко Йорданов и др. Малко по-нататък в същата статия се изтъкват ролята и значението на Народния театър в София с думите „такъв голям и изключително сложен културен институт от първостепенно национално значение, какъвто е Народният театър «Иван Вазов»“.

Като изключим драматизацията на „Казаларската царица“ на Иван Вазов, която професор Кръстьо Мирски и Банчо Банов са направили, и донякъде пиесата на Иван Радоев, заглавията на останалите български пиеси демонстрират тяхното съдържание, което, прибавено към възможностите на техните автори, ни кара да се усмихваме горчиво. „Сияйна зора“ се казва новата пиеса на Орлин Василев, която трябва да опише сияйната зора на българската нация. Последната пиеса на Орлин Василев се казваше „Заровеното слънце“. Всеки зрител би казал, че колкото Орлин Василев успя да „зарови слънцето“, толкова и ще го накара да изгрее в „Сияйна зора“. Новата пиеса на Георги Джагаров се казва „Процесът“, а предишната, която му донесе известна слава, се казваше „Прокурорът“. Очевидна е слабостта на председателя на Съюза на писателите към съда. Повече от пет години той пише новата пиеса и все не я свършва. Тя е посветена на Георги Димитров и при всички усилия на автора не ще бъде нещо повече от познатата дузина български и съветски интерпретации на Лайпцигския процес. Но ако в „Прокурорът“ Георги Джагаров повдигна някои въпроси от българското съвремие, без да даде отговорите им, очевидната смяна на мястото на съда от София в Лайпциг показва, че „Процесът“ ще бъде поредната литературна литургия за оня, който създаде драмата на „Прокурорът“. Камен Зидаров е решил да изпее, вероятно с голям хор, на сцената на Народния театър „Мила родино“, този път по адрес на ония, за които „родината“ не се е оказала толкова мила. И за да няма никаква грешка в адреса, неговата пиеса се казва „Хора без родина“. Надежда Драгова и Първан Стефанов продължават своето пътешествие в българската история с пиесата „Мечтател безумен“. Не зная дали Раковски е наистина главният герой на тяхната пиеса, защото никак не мога да си представя сериозно написана пиеса за Раковски върху днешна българска сцена. Дълбоко противоречив, този „образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен“ никак не върви в един тон с „Хора без родина“ и „Сияйна зора“. Съвременността е застъпена от пловдивския автор Коста Странджев с пиесата му „Мостът“. И накрая, разбира се, Милко Милков с „Точният час“.

Това е репертоарът на българския Народен театър. Едва ли има сезон в цялата му история, когато е бил представян подобен репертоар. Човек наистина би могъл да се запита: дали това е репертоар? Лично аз имам чувството, че някакъв отмъстителен зъл дух се гаври със сграда, която наистина е била национално светило. Защото този репертоар е обиден дори за кой да е читалищен театър в кое да е село. Репертоар без какъвто и да е контакт със съвременната световна драматургия (не става въпрос за Бекет, Йонеско и Жене), репертоар без никаква връзка със западноевропейската театрална класика, че даже и руската класика е пожертвувана в угода на нищото.

Какви режисьорски или актьорски постижения можем да искаме при този репертоар? Какъв актьорски образ може да се създаде от сляпа конюнктурност и отчаяна духовна мизерия? Явно полуграмотните идеолози от София искат да отделят завинаги страната ни от света, искат да скъсат естествените човешки връзки със световната култура, искат да насаждат дух на затъпяваща посредственост и по този начин да направят нацията ни жалка и смешна. Репертоарът на Народния театър „Иван Вазов“ е последното доказателство за това. И всичко е логично. Никак не е парадокс, че Народният театър се управлява от генерал, все едно какви са неговите качества. Не е парадокс, че на мястото на Яворов, Пенчо Славейков и Николай Лилиев седнаха Владимир Каракашев и Северина Гьорева. И затова не е изненада, че сцената на Юджин О’Нийл, Тенеси Уйлямс, Антон Чехов, Фридрих Дюренмат, Петер Вайс, Жан Ануи, Яворов, Нушич, Караджале, Есхил, Шекспир, Ибсен, Лорка, Пирандело е предоставена на „Облаците отминават, небето остава“.

Чета този репертоар и виждам лицата на актьорите, мнозина от тях безспорно високонадарени хора, и разбирам тяхното отчаяние и примирение, защото те са жертвите на времето, защото, да играеш в такъв репертоар, значи да се самоубиваш и като актьор, и като човек.

Може би единствената утеха и упование се крие в старите стени на Народния театър, в прастарата мисъл, че където е имало минало, ще има и бъдеще, или, както нашият народ казва:

„Където е текло вода, пак ще потече.“

Край