Карл Май
Тигровият мост (7)

7. В ЗАЛИВА ТАПАНУЛИ

И така Ху-Киао трябваше да се търси в залива Тапанули. Ако не бях убеден, че китаецът ми беше казал истината, положително щях да се объркам, и то защото този залив предлага най-големите и сигурни места за хвърляне на котва, поради което тук цареше такова голямо оживление, че съществуването на тайно свърталище на пиратите ми се струваше невероятно. Въпреки това убеждението ми беше непоклатимо. Но затова пък у лорда се бяха породили съмнения. Те нарастваха все повече с приближаването към нашата цел и когато най-сетне отляво се появи Пуло си Малу и скоро завихме наляво към залива Тапанули, той огледа корабите с различна големина, които оживяваха водите наоколо, и ме попита замислено:

— Чарли, да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че ще се върнем, без да сме свършили нищо. Убеден съм в това.

— А аз казвам, че ще постигнем целта си сигурно.

— Уел. Тогава ще се обзаложим ли?

— Да.

Това беше първият път, когато казвах „да“. Той подскочи във въздуха, втренчи учудения си поглед в мен, пенснето му се плъзна до върха на носа и той извика:

— Наистина ли? Наистина искаш да се обзаложиш?

— Да.

— Това е някакво невероятно голямо чудо! Но аз му се радвам, защото сега мога да се надявам, че все пак с времето от тебе може да излезе истински джентълмен. И така аз твърдя, че дойдохме дотук напразно. А ти?

— Аз твърдя, че ще изпълним намеренията си.

— По колко ще заложим?

— Ти какво ще кажеш?

— Сто английски лири.

— Много малко.

— Какво? Как? Много малко? А ти на колко искаш?

— На хиляда …

— Хи … хи … хи …

Той можа да произнесе само тази единствена сричка, а очите му се разшириха едва ли не повече от устата. Толкова непонятно нещо едва ли му се беше случвало през живота.

— Да, хиляда лири — кимнах аз с такова изражение, като че ли ставаше въпрос за монета от три или пет марки.

— Но да не си откачил, Чарли?

— Не, знам много добре какво казвам.

— Хиляда лири! За теб това не е дреболия.

— Наистина не е.

Този иначе толкова пестелив и предпазлив човек иска да заложи хиляда лири. Направо нищо не разбирам! Имаш ли толкова у себе си?

— Не.

— Нямаш? Боже мили! А искаш да заложиш тази сума?

— Разбира се.

— А как ще стане това?

— Ще ми заемеш хиляда лири.

— Ще ти заема … заема … заема …

Той отново прекъсна изречението си и ме загледа като някаква неразгадаема загадка. Аз обаче му обясних с лекомислен тон:

— Толкова често напразно си ме подканял да се обзаложим, като също така често си ми казвал, че ще ми заемеш сумата. Можеш ли тогава да се чудиш, че най-после веднъж се възползвам от предложението ти?

Сега той се разсмя развеселен:

— Аха, така значи! Трябва да бъда хванат на тясно; само че няма да ти се удаде, защото знам, че сигурно ще спечеля този облог. Е добре, давам ти назаем тези хиляда лири, и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие, а за да разбереш, че съм сигурен в себе си, залагам срещу тях двойно повече — две хиляди лири. Съгласен ли си?

— Не. Не искам да печеля пари.

— А какво?

— Един предмет, който бих притежавал с удоволствие. Ще го заложиш ли срещу моите хиляда лири?

— И кой предмет е това?

— Твоята chair-and-umbrella-pipe^[1], сър. — Изрекох това с един толкова безразличен тон, като че ли ставаше въпрос за нещо съвсем незначително и евтино. Но Рафли направи сега наистина скок във въздуха и като протегна към мен ръцете си с разперени пръсти, като че ли да се защити, извика:

— Моята chair-and-umbrella-pipe! Zounds!^[2] Чарли, полудя ли? Какво те прихваща? Как мога да я рискувам, как?

— А защо не? Ти се държеше така, като че ли беше напълно убеден, че ще спечелиш облога.

— Бях и съм все още убеден. Но тази великолепна рядкост ми е подарена в знак на уважение от Тревълър-клъб, Лондон, Ниър стрийт 47. Какво ще кажат хората, като научат, че съм имал безогледността да заложа така хазартно лулата? Не, не мога да се съглася на това. Залагам две хиляди лири.

— А аз се обзалагам само срещу лулата ти.

— Тогава от облога няма да излезе нищо.

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

— О, жалко! Съжалявам, жал ми е за тебе!

— Жал ли ти е? А защо? — заинтересува се той.

— Защото досега те бях считал за истински джентълмен.

— Досега? Само досега ли, Чарли?

— Да. Многократно си ми казвал, че онзи, който не приеме предложения му облог, не е истински джентълмен.

— Но аз приемам облога, само че не мога да заложа моята чадър-лула; не мога, нямам това право.

— Това са само фрази и извъртане. Не искаш да я заложиш, следователно няма да се обзаложим, а затова си виновен ти. Така стоят нещата. Или не е така?

Той направи една много замислена физиономия, затърка безпомощно ръцете си и промърмори:

— Дяволска работа! Наистина не знам какво да правя!

С тези думи той се обърна рязко и се отдалечи. Известно време се разхождаше насам-натам покрай десния релинг, кимаше като на себе си, поклащаше глава и правеше най-различни странни движения. След това се върна отново при мене и сложи двете си ръце на раменете ми:

— Чарли, нали искаш да се обзаложиш с мене?

— Да.

— Хиляда лири срещу моите две хиляди?

— Не.

— Но твоите хиляда лири срещу моята скъпоценна чадър-лула?

— Да.

— Тогава нека небето ми е на помощ! Имаш право: като джентълмен съм длъжен да приема облога. Но ако го загубя, трябва да напусна клуба и не мога никога повече да се мярна пред очите на моите приятели. Ти си ужасен човек.

— Но най на края един съвършен джентълмен, който знае какво означава обзалагането.

— Хм, да. Но искам да ти кажа откровено, че преди ми беше по-мил като половин джентълмен; можеш да бъдеш сигурен в това.

Той се отправи опечален към задната палуба. Разбира се, че нямах намерение да го лиша от любимата му лула. Затрудненото положение, в което го бях поставил, трябваше да му бъде като урок и да го накара да не се изказва така пренебрежително за хора, които имат принципа да не се обзалагат за щяло нещяло.

Междувременно бяхме отминали острова Пуло си Малу и се бяхме отправили в югоизточна посока.

Отляво, далеч пред нас, се появиха островите Банаик, а от дясната ни страна изплуваха в далечината малките островчета, които се простират пред северното крайбрежие на Пуло Ния. Насочихме се към залива Тапанули.

За един чужденец не е лесно да се промъкне между островите Банаик и Пуло Ния, защото от едната до другата страна са пръснати множество мънички островчета, които правят опасни плавателните води. Затова е добре да се вземе някой туземен лоцман, въпреки че тук взимането на лоцман не е задължително. И наистина не срещнахме някакво затруднение в това отношение, защото още не бяхме достигнали Пуло Тупа, когато към нас бързо се насочиха доста лодки, на които се вееше лоцманският флаг. Хвърлихме въже в първата лодка, която стигна до нас, и човекът се изкачи на борда.

Той беше чистокръвен малаец, но все пак се оказа, че разбираше както холандски, така и английски. Той бързо се спазари с лорда за възнаграждението си, след което пое командуването на яхтата. Това ще рече, че той се изкачи заедно с Рафли при кормчията и започна да му показва как да върти кормилото.

Аз се отправих към носа, защото оттам ми се предлагаше по-хубава гледка. Тя бе единствена по рода си. Колкото повече се приближавахме към залива, толкова по-ясно се издигаше пред нас стръмният бряг на Суматра. Растителният свят предлага тук най-разкошната красота и най-голямото разнообразие. Ние идвахме откъм откритото море и се насочвахме между живописни острови към една земя, която си почиваше сред блестящите сапфирени води като обкичена със зелени скъпоценности ухаеща фея. Тук погледът се чувствува толкова зает и запленен, че наистина не беше никак чудно защо имах мисъл и чувство само за тази гледка и не обръщах никакво внимание на онова, което ставаше зад гърба ми на палубата.

Дойде ми на ума всичко, каквото бях чел за Суматра и се замислих особено за животните, които се намират в голямо изобилие тук и привличат ловците: урангутана, слона, двата вида носорози, тапира, пантерата и особено кралския тигър, който е също така силен, опасен и страшен като своя индийски роднина. Дали щях да имам тук възможност да изляза някой път на лов?

Сега ние плавахме през залива, в който по случайност не беше хвърлил котва нито един-единствен европейски кораб. Затова пък толкова повече го оживяваха малайските лодки с най-различна големина. Яхтата описа дъга и хвърли котва при остров Мансилар, който се намира малко пред брега на залива. Това не ме учуди, понеже не бях запознат с тукашните обстоятелства.

Свечери се. Слънцето се канеше тъкмо да изчезне, когато лоцманът се спусна в лодката си и се отдалечи, като започна да гребе. Лордът се зададе откъм кормчията и се приближи до мен. Откакто се видя принуден да сключи облога с мен, той изглеждаше едва ли не покрусен, сега обаче лицето му имаше ведро изражение, докато ми казваше с важна физиономия:

— Ще се обзаложим ли, Чарли?

— За какво?

— Че ще загубиш облога си за хиляда лири?

— Нямам такова намерение. Достатъчно е, че ще ти отнема лулата. Повече не ми трябва.

— Глупости! Няма да я получиш!

— Тя ще бъде моя.

— Не. Знам със сигурност.

— Ах! А откъде?

— Тук изобщо няма никакво място Ху-Киао, никакъв Тигров мост. Няма и никакъв китаец на име Линг-тао.

— Е, как можа да го разбереш?

— Осведомих се.

— От кого? — попитах аз бързо и почти слисано.

— От лоцмана.

Отстъпих две крачки назад и неволно попитах с тон, като че ли карах да ми отговаря някой ученик:

— Него си попитал, него ли?

— Да, разбира се, че него! Познава цялата област наоколо, хората и начина на живот. Да не би да имаш нещо против?

— Сър, такава страхотна грешка си направил, че по-голяма от нея едва ли може да има.

— Грешка ли?

— Грешка, или ако искаш, и гаф!

— Слушай, Чарли, не ставай груб! Ти знаеш, че съм много кротък човек, но ако…

— Но ако някъде може да се направи някой гаф, непременно трябва да го направиш. Ако тонът ми е по-енергичен от обикновено, ще се наложи да ме извиниш, защото твърде е възможно да си изпортил цялата работа още преди да бяхме хвърлили тук котва. Тук сме дошли да търсим престъпник, който не е обикновен човек и според всичко, каквото знаем за него, има голямо влияние и широки връзки сред населението. Дейността му е тайна и който иска да го залови, също трябва да действува тайно. Налага се всички да бъдем изключително съобразителни. Никой не бива и да подозира какво търсим тук, а котвата ни още не е докоснала дъното и ти си издрънкал вече тайните ни намерения на лоцмана.

— Не съм дрънкал, а само попитах за двете имена.

— Но това е напълно достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Линг-тао наистина живее тук и ръководи плаването на джонките си оттук, той положително има наоколо много съмишленици и, естествено, че преди всички лоцманите ще са от неговата шайка. Не проумяваш ли това, сър Джон?

— Хрррмммм! — покашля се той, като сложи ръка пред устата си.

— Отговори ми по-ясно, сър! Даваш ли ми право или мислиш, че се лъжа?

Той се почеса зад дясното ухо, пенснето му съвсем падна от носа, после се обади:

— Дяволска история!

— Нали?

— Но го направих за наше добро.

— В това не се и съмнявам, само че щеше дабъде по-добре, ако не предприел по този важен въпрос нищо, без предварително да си ме питал.

— Имаш право, Чарли, голям гаф направих.

— Да допуснем, че този лоцман е доверено лице на китаеца; в такъв случай сега ще отиде при него да му каже, че е пристигнала парна яхта, чийто собственик знае двете имена Ху-Киао и Линг-тао и е питал за тях. А този собственик е англичанин. Какво ще направи китаецът?

— Е, какво?

— Ще ни обърка здравата сметките.

— А може би дори ще се опита да ни убие?

— Много е вероятно. Затова тази вечер и през нощта ще останем на борда. Утре сутринта ще направим обиколка из залива.

— Защо?

— За да открием Тигровия мост. Нали Квимбо е бил там, трябва да го познава.

— И така да е. Но това също е опасна работа, защото не познаваме залива и пак ще имаме нужда от лоцман, а. той също така може да е доверено лице на китаеца.

— Ще вземем някакъв друг човек, който познава фарватера^[3]. Остави ме аз да се погрижа за това!

Вечерта настъпи бързо, но на небето се появи луната, а звездите се оглеждаха във водата. Можеше да се вижда надалеч, но не забелязахме нищо особено. Въпреки че денят си беше отишъл, при яхтата пристигаха лодки, за да търгуват. Предлагаха ни плодове и най-разнообразни предмети за потребление. Купихме някои неща за ядене, но не допуснахме никой да се качи на борда. Изтегляхме купеното в кошници, в които слагахме предварително парите.

През нощта поставихме един пост, който трябваше да съобщава приближаването на всеки човек или лодка. Обаче денят настъпи, без да има подобно съобщение. Преди да започнем обиколката си, лордът се канеше да слезе на брега, за да уреди необходимите формалности с нашите документи. Но което беше твърде странно, веднага след разсъмване на борда ни се качи холандският пристанищен чиновник и поиска да му представим документите си. Неговите гребци останаха в лодката, а той взе със себе си само един човек с китайски черти на лицето, което не можеше да направи никакво особено впечатление, защото на Зондските острови живеят много китайци. Този син на Небесната империя^[4] беше писарят на холандския чиновник.

Свикнал винаги да бъда предпазлив, аз наблюдавах всеки поглед на двамата мъже. Не можах да забележа нищо особено. Само веднъж ми се стори, че лицето на китаеца изведнъж леко потръпна. Това стана в момента, когато той забеляза Квимбо, който се показа от предния люк. Но това потръпване можеше лесно да се обясни със странната външност на кафъра и ето защо не се замислих повече за това.

Чиновниците установиха, че всичко е наред, и напуснаха кораба. След това по мое желание бе спус-ната една от андаманските лодки и аз се качих в нея, за да потърся някой водач. От всички хора, които ме срещнаха с малките си лодки, най-голямо доверие ми вдъхна един възрастен рибар; разпитах го какво ще прави през деня. Той ме увери, че познава цялото крайбрежие от нос Риа до Паданг, а лицето му засия от радост, когато му предложих една дребна за нашите представи сума, ако се съгласеше до обед да ни бъде лоцман. Той се качи на борда и ние започнахме обиколката, на която разчитах толкова много.

Бяхме седнали заедно с лорда в предната част на яхтата, а Квимбо бе застанал край нас. Той трябваше да наблюдава крайбрежието внимателно, за да открие Тигровия мост. За съжаление „хубав, добър, храбър“ Квимбо се оказа извънредно неблагонадежден субект. Може би стотина пъти се повтори следното: когато приближавахме към някое място, той посочваше към него и извикваше: „Там съм Тигров мост, това съм той; Квимбо сигурен!“ Обаче щом се озовяхме по-наблизо, той се отмяташе. Не се ограничихме само в обикаляне на залива, а стигнахме нагоре чак до Тапус и надолу — до Бату Мун-дан, но всичко беше напразно. Квимбо не можеше да открие търсената местност, а и ние не забелязахме никакво място, което би могло поне донякъде да има правото да се нарича Тигров мост.

— Ще повярваш ли скоро, че ще спечеля облога? — попита ме лордът. — Та-ки те е излъгал.

— Не ми се вярва. По-скоро бих допуснал, че паметта на Квимбо не е достатъчно силна да различи отново едно познато място.

— Възможно е. Но дори и така да е, става ясно, че сме дошли до този хубав остров съвсем напразно. Претърсихме цялото крайбрежие, без да открием нещо. Е, къде може да се е сврял този Тигров мост?

— Лъжеш се. Все още не сме претърсили всичко.

— А какво остава още?

— Бреговете на реката.

— Хмм! — промърмори той в знак на несъгласие.

— Досега следвахме само морското крайбрежие. Ти не забеляза ли колко широко е речното устие в залива?

— Доста е широко, но каква полза от това?

— Може би Квимбо не прави разлика между морски и речен бряг. И изобщо неговата памет за местности изглежда твърде слаба. Колко лесно би могъл да се намира търсеният от нас полуостров в реката!

— Значи смяташ, че трябва да насочим яхтата нагоре срещу течението й?

— Не, нямам пред вид това, защото би било голяма непредпазливост. Нашата яхта в реката — това сигурно би направило впечатление! Не, ще предприема това пътуване в лодка и ще взема със себе си само Квимбо, който, разбира се, ще се показва, колкото се може по-малко, защото китаецът и хората му го познават.

— Аз няма ли да дойда?

— Не. Необходим си на яхтата. Не забравяй, че тя положително е под наблюдение. Дори е твърде възможно да бъде нападната.

— Уел, прави каквото искаш.

Това бе казано с недоволен тон; той беше енергичен, безстрашен, дори дързък човек; притежаваше твърде много гордост, себеотрицание и благородство, за да бъде завистлив; но досега при всичко извършено и преживяно от нас щастието е било към мен по-благосклонно, така че го разбирах твърде добре; той не се сдържаше на едно място, искаше му се и той веднъж да бъде „на предната линия“, както се казва обикновено. Но в случая ставаше въпрос за едно начинание, от което зависеше всичко и просто имах в себе се повече вяра, отколкото в него. Не можех да се съобразявам с неговото недоволство.

Още не се бяхме върнали в залива, когато минахме покрай една малайска лодка, представляваща според обичаите на страната плаващ магазин за дрехи и различни дреболии. Веднага дрейфувахме и оставихме лодката да се приближи до нас, за да си купя саронг^[5] и малайска фуниеобразна шапка, изплетена от слама. Направих това, за да мога поне отдалече да мина за местен жител. След това лодката отплава, но ние останахме на дрейф, защото ми се струваше по-добре да напуснем яхтата с Квимбо тук, отколкото по-късно в залива, където можеха да ни забележат.

Старият рибар се съгласи да ми отстъпи лодката си и след като навлякох саронга и си сложих шапката, ние се спуснахме в лодката и се отблъснахме от яхтата; тя продължи плаването си, за да се върне на предишното място, където бе стояла на котва.

Намерените в лодката мрежи бяха разпрострени и подредени така, че Квимбо да има възможност да се прикрие зад тях. Аз хванах греблата.

Всички тези промени не можеха да бъдат наблюдавани от странични хора, така че се надявах да не бъда разпознат и обезпокояван.