Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An der Tigerbrücke, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Корекция
Mat (2007)
Корекция
mitio (2007)
Корекция
Hawthorne (2007)

Издание:

Карл Май. Тигровият мост

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Превод: от немски: Веселин Радков

Редактор: Валентин Кържилов

Художник: Стоян Цанев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Добринка Маринкова

Коректори: Елена Върбанова, Денка Мутафчиева

Немска, I издание. Дадена за набор на 14. X. 1980 г.

Подписана за печат на 18. II. 1981 г. Излязла от печат м. март 1981 г.

Печ. коли: 7,50. Изд. коли 7,50. УИК 6,21 Цена: 0.56 лв.

ЕКП 95376 22231 6126–18–81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ПК „Димитър Благоев“ — София

с/о Jusautor, Sofia ДЧ 830. 2–31

 

Karl May — Verlag,

Radebeul bei Dresden (Aus „Am Stillen Ozean“)

История

  1. — Добавяне

5. БЕГЪЛЦИТЕ ОТ АНДАМАНСКИТЕ ОСТРОВИ

Групата на Никобарските острови е разположена приблизително на 112 градуса географска дължина източно от Феро[1], южно от Андаманските острови и северозападно от Суматра. Климатът им е тропичен, но морският вятър и честите дъждове го разхлаждат. Въпреки това престоят на тези острови е много нездравословен, защото образуваните при отлива крайбрежни мочурища и гъсталаците от тропическото дърво мангрове са огнища на такава треска, която не щади дори и туземното население. Да, треската на Никобарските острови засяга даже и животинския свят и съвсем не е рядкост да видите олюляващи се прасета и кокошки, обхванати от силен пристъп на треска.

По тази причина многобройните опити да се заселят тези острови са останали безуспешни и в крайна сметка англичаните завладяха през 1869 година островите с единствената цел да положат там основите на колония за престъпници, която бе управлявана от губернатора на Андаманските острови.

Престъпниците, изпращани тук в изгнание, са най-често сипаи[2], и са от най-различни народности, населяващи Индустан и Декан[3].

Ако някога съм говорил с възхищение за великолепието на растителния свят на Цейлон, трябва да кажа, че растителността на Никобарските острови го превъзхожда. Докато на Цейлон преобладава кокосовата палма, на Никобарските острови си оспорват първенството палмата арека и великолепният пандан. Към тях се присъединяват множество други видове тропически дървета, чийто изглед кара всеки да се чувствува попаднал в някакъв приказен свят. Въпреки обширните тропически гори, на Цейлон може да се забележи влиянието на човешката ръка. Обаче Никобарските острови ви предлагат девствените гори на юга, пред чието неповторимо великолепие бледнее всяко описание. Там има джунгли, в които никога не е стъпвал кракът на европеец; там избуяват от земята милиони плодовити кълнове, от които се развиват най-странни растителни видове, а над този удивителен хаос от дървета и растения се издигат нависоко несравнимите корони на палмите, като образуват втори етаж на гората.

Най-странно от всички безбройни растения е панданът; заедно с палмите той принадлежи към най-големите видове едносемеделни растения. Човек би могъл да си помисли, че той е сътворен далеч преди останалия растителен свят. Върху едно скеле от оголени или висящи корени, което прилича на конусообразна постройка от дебели колове, се издига нагоре едно или няколко стройни стебла, които нейде високо горе носят странна корона от клони със своеобразни, прилични на ножове листа и големи плодове, подобни на борови шишарки. Оголените му корени, подпрели стъблото, са понякога по-високи от шест метра и дървото представлява толкова странна гледка, че човек не може да не го нарече чудновата глупава приумица на природата.

Тази тропическа гора е обградена откъм крайбрежието с пояс от дърветата мангрове, които виреят само там, където по време на прилив морските вълни обливат корените им и при отлива ги оставят оголени. След като се оттегли водата, жаркото слънце образува между тези корени огнища на онази треска, която е еднакво опасна и за туземците, и за чужденците.

А навън във водата, островите са заобиколени от друг пояс, изграден от растениеподобни образувания, а именно коралите, които искрят в морските дълбини във всевъзможни форми и краски и привличат погледите на европейци с часове.

Тъй като проникването в гъстите джунгли е много трудно и всяко разчистено място във вътрешността на островите би обрасло пак много бързо с буйна растителност, жилищата на туземците, независимо дали са самотни или образуват цели села, се намират най-често в непосредствена близост до морския бряг. Изградени са върху колове, което им предлага не само закрила срещу морските приливи и неприятелски нападения, но и позволява свободен достъп на-въздуха в жилището, като по този начин намалява вредността от изпаренията, носещи треската.

Колонията за престъпници на Никобарските острови наброява няколкостотин души; намира се на остров Каморта. Повечето от тях са осъдени на доживотно изгнание, а останалите са заточени за дългогодишни срокове. Тук изпращаха само хора, извършили тежки престъпления. Но едните не бяха в кой знае колко по-благоприятно положение от другите, защото убийствената треска превръщаше всяко дългогодишно изгнание в доживотно; за сравнително кратко време тя погубваше и най-здравите мъже. Ето защо не бе никак чудно, че мислите и стремежите на тези заточеници бяха насочени винаги към бягство.

При отдалечеността на острова от континента и при обстоятелството, че тук много рядко спираше някой кораб, би трябвало да се счита всяко бягство почти за невъзможно, но все пак е имало случаи, когато то е завършвало успешно.

Както вече бе споменато, минхер Бонтверкер е бил принуден да изпрати писмо до Тиелатяп на остров Ява. Мислех, че няма да е много трудно да се издири там получателят му и да се разбере от него къде ще очакват отговора му. От това място сигурно щеше да е възможно да се открие пътят до Тигровия мост. Но откакто Квимбо ни разказа за Та-ки и ни съобщи, че Та-ки е напуснал пиратския кораб на остров Тилангдшонг, счетохме за по-уместно да тръгнем с яхтата към този остров, вместо към Тиелатяп. Та-ки знаеше къде е Тигровият мост, следователно можехме да разберем от него местоположението му. Но какво трябваше да направим, за да го накараме да стори това? Естествено, че използването на някоя хитрост щеше да има много по-големи изгледи за успех, отколкото насилието; но каква хитрост можехме да използваме? Мислихме, мислихме, но не се спряхме на никакъв план. Вече се приближавахме към десетградусовия проток, който разделя Никобарските острови от Андаманските, а още не ни беше дошла никаква идея, чието изпълнение би ни обещало успех.

— Така си и знаех — обади се лордът, — исках веднага да се обзаложа с тебе, че няма да научим нищо от онзи негодник на Тилангдшонг. Никой от нас не е в състояние да измисли нещо хитро. А с бой нищо няма да изтръгнем от него.

— Наистина, няма да изтръгнем, ако е така мълчалив като неговите другари, които бяха обесени, без да продумат нито дума, — отвърнах аз.

— Е, какво ще правим? Вече е почти обед, а привечер ще пристигнем пред Тилангдшонг.

— Не остава нищо друго, освен да се предоставим в ръцете на съдбата. Нищо не ми идва на ум.

— И на мене. В главата ми е пусто като в празна кратунка за вода. А като си помисля какви затруднения може да ни създаде езикът, надеждите ми все повече…

— Езикът ли? Защо? — прекъснах го аз. — Та-ки е китаец.

— Искаш да кажеш, че ще можеш да разговаряш с него на матерския му език? Това ми е известно! Но да не мислиш, че само трябва да се появиш пред него, за да можеш да го разпиташ? Само това не си въобразявай!

— Не си въобразявам такива неща. Невъзможно е да е сам на острова. Хората, които живеят там, са…

— Вероятно са никобарци — прекъсна ме той. — разбираш ли езика им?

— Хмм! Те са смесена народност от малайци и бирманци и не е изключено да се оправя с малкото познания по малайски и хинди.

— Би било хубаво, ако се оправиш, защото аз не разбирам повече от теб. Но може би ще можем да разчитаме на нашия Калади.[4] Я да го попитам.

Калади беше богато възнаграден от англичанина, който беше прещастлив, че отново притежава своята лула-чадър; по тази начин Калади бе получил средствата да се ожени за Молама. Въпреки това той не пожела да се лиши от удоволствието да придружава любимия си „махараджа“ в това наше пътуване. Той е бил дълги години моряк, кръстосвал е във всички посоки Индийския океан и Китайското море, познаваше всички индийски острови и беше насъбрал такива езикови познания, които можеха да ни бъдат добре дошли. След въпроса на Рафли сингалецът обясни, че познавал добре остров Тилангдшонг. С малко малайски и хинди човек можел да се разбере твърде добре с тамошните хора.

Още разговаряхме с него, когато погледът му се отправи над бакборда към някаква точка в морето и той нададе вик на учудване.

— Сахиб[5], там плава нещо. Ако не се лъжа, това е лодка.

— Каква лодка? — попита лордът.

— Лодка от Андаманите.

— Сигурно течението я е отнесло от някой от островите.

— Не. Носът и е насочен на юг към нас. Това не би било възможно при този вятър, ако лодката беше празна. Направлявана е от гребла.

— Хмм! Ще видим!

Рафли извади далекогледа си, задържа го кратко време пред очите си и после заяви:

— Това са две тесни лодки, съединени по продължението си. В тях има хора, които гребат.

— Две лодки? Свързани заедно, сахиб? — попита Калади с тон, който ни направи впечатление.

— Да. А сега обръщат. Изглежда, че искат да се отклонят, за да не се срещнат с нас.

— Нека се отклонят, нека се отклонят, сахиб! Те не ни интересуват.

— Защо да не ни интересуват? Две свързани заедно лодки в открито море, това прави впечатление. Имам голямото желание да насочим яхтата към тях и да ги заговорим.

— Остави ги, сахиб, остави ги!

— Хмм! Изглежда, че страшно много им съчувствуваш. Каква е причината?

— Това са нещастници, които се борят с греблата за свободата си.

— Не те разбирам.

Аз знаех какво искаше да каже Калади и обясних на англичанина:

— Вероятно са избягали заточеници.

— Ах! Бягащи престъпници? Но те идват от Андаманите.

— Разбира се.

— И, изглежда, искат да се отправят към Никобарските острови.

— Мисля, че е така.

— Тогава не са бегълци?

— Защо?

— Ами защото така биха попаднали от трън та на глог. На Никобарските острови ще ги заловят. Който избяга от Адаманските острови, се насочва на север, към континента; не си ли на това мнение, Чарли?

— Не. Пътят на север през толкова оживения канал Препарис би бил опасен за избягали престъпници. За такива хора би било по-удобно да достигнат северния нос на Суматра, като минават през Никобарските острови.

— Но тогава ще ги пипнат на Никобарските острови.

— Няма, ако са умни и предпазливи. Нали чиновници има само на Каморта. Ако бегълците избягват този остров, почти сигурно е, че ще се измъкнат.

— Мислиш ли? Да, може да си прав. Избягали престъпници! Аз съм англичанин и мой дълг е да преследвам тези негодници! Не си ли на това мнение?

— Лично аз нямам отношение по този въпрос, но ми се струва, че наказанията за извършени престъпления не се дават, за да останат неизпълнени.

— Уел. Да вземем тогава тези нехранимайковци на борда, ако наистина са онова, за което ги мислим.

По негова заповед кормчията на яхтата отклони курса наляво и се насочи точно към лодките, чиито гребци прибраха греблата, щом забелязаха, че им беше невъзможно да избягат. Близо до тях машината бе спряна. Яхтата измина още две собствени дължини, като се приближи съвсем до лодките, след което остана полюшвана само от вълните. Погледнахме отгоре в лодките. Двамата гребци седяха в едната от тях, а към нея бяха прикрепили другата само за да не се обърнат. Цялото им облекло се състоеше от особена дълга риза, достигаща почти до глезените им, която имаше по ръкавите си непонятни за мен знаци.

— Аха, престъпнически ризи! — каза лордът. — Дори са от подразделението на Змийския остров, където изпращат само опасни престъпници. Ще се заема с тях най-дружелюбно.

Той се наведе през релинга и попита на английски двамината, които поглеждаха нагоре към нас в страхливо очакване:

— Ей, деца, откъде?

— От Малките Андамани — отвърна един от тях на същия език.

— А накъде?

— Към Каморта.

— С каква цел?

— Посещение.

— При кого?

— При роднини, отиваме на погребение.

— Добре, деца мои! Трябвало е здравата да се потрудите при това вълнение. Ще пътувате с нас. Също отиваме към Каморта. Качвайте се на борда!

— Не можем, сахиб.

— Защо не можете?

— Ние сме незначителни хора, на които не подхожда да са заедно с такива велики и знатни махараджи.

— Няма значение, ще направим така, че да ви прилича. Качвайте се смело!

Той говореше така бащински и приятелски, лицето му така сияеше от радост, като че ли беше щастлив да вземе със себе си двама бедняци. Въпреки това отдолу се разнесе уклончив отговор:

— Прощавай, сахиб! Гребането ни прави удоволствие, а и се страхуваме, че самото ни присъствие ще ви обиди.

— Не се бойте от това, деца! Ще ме обидите, ако не дойдете. Аз съм англичанин, който изпраща по един куршум на всяка неприета покана.

Това прозвуча вече по-сериозно. Те се спогледаха въпросително, после пак същият човек обясни:

— Не ни е разрешено, сахиб. Бъди снизходителен към кастата ни!

Сега лордът остави пенснето му да се изплъзне до върха на носа и гласът му прогърмя:

— Да съм снизходителен към кастата ви ли? Да не би да сте брамини, за които корабът ми не е достатъчно хубав? Ако не се качите веднага на борда, ще дам пълна пара и ще ви смачкам ореховите черупки. И така, качвайте се!

Те размениха тихо помежду си няколко думи и после чухме как се опитват да се измъкнат:

— Но ние съвсем не отиваме към Каморта; преди малко просто сбърках.

— А накъде отивате?

— Към Тилангдшонг.

Като чух това име, извиках вместо лорда:

— При кого? Ако искате да ви повярваме, кажете истината! Познаваме се с тамошните хора.

— Отиваме при Та-ки, китаеца, най-видния човек на целия остров.

— И да не би той да ви е роднина? Или отивате на неговото погребение?

— Не. Ще живеем при него, за да не бъдем измърсени при нашия мъртъв роднина.

— Добре, тогава ще ви откараме до Тилангдшонг. Щом веднъж сме ви поканили, нещата остават непроменени. Качвайте се, ако не искате да ви прегазим!

Понеже яхтата не беше военен кораб, те вероятно си бяха мислили, че затворническите им дрехи са ни непознати и ще ги оставим да продължат пътя си. Сега обаче разбраха, че трябва да се подчинят, още повече, че нашите хора бяха взели пушките и ги бяха насочили заплашително към тях. И така те изоставиха лодките си, в които забелязахме запас от кокосови орехи; те бяха единствените хранителни припаси по време на бягството им. Сега видяхме, че на глезените на един от тях висеше желязна верига; във всеки случай той е бил някой опасен злодей. При наличието на това украшение те не можеха да отричат кои бяха и откъде идваха. Не бяха въоръжени. Примириха се със съдбата си без съпротива, лодките им бяха взети на буксир и след това яхтата продължи пътя си.

— Странно, че искат да отидат на Тилангдшонг — ми каза Рафли.

— И то при китаеца — съгласих се аз с него. — Това ме навежда на една мисъл, която е твърде натрапчива.

— Каква е тя, Чарли?

— Те го познават; той е престъпник, а и те не са нещо друго. Ще търсят от него помощ и подкрепа; вероятно ще станат пирати. Да не би това да му е занаятът — да вербува избягали престъпници за пирати за джонките си?

— Твърде е възможно, защото на тези негодници им е безразлично какво ще правят след това, стига само да си възвърнат свободата.

— Ако това е така, тогава сигурно китаецът е известен в колонията на престъпниците като онзи човек, към когото трябва да се обърнат в случай на бягство.

— Вероятно. Я веднага да ги попитам.

— Чакай! — възпрях го аз, когато поиска бързо да се отдалечи. — Това ще е грешка, защото те и без това няма да ти дадат никакви обяснения.

— Охо! Ще заповядам да ги бият, докато проговорят.

— Защо е необходима такава жестокост, щом можем да постигнем целта си по по-лесен и по-човечен начин?

— Какъв по-човечен начин имаш пред вид, Чарли?

— Ще ги подслушам.

— Pshaw! Да, обичаш да подслушваш. Но имай пред вид, че тук не се намираш нито в девствена гора, нито в прерия!

— Виждаш ли двамата нехранимайковци до комина? Така им се иска да си поговорят за това, което им предстои! Не мислиш ли така, сър?

— Разбира се! Ясно личи, че мълчанието им тежи.

— Обаче те не могат да разговарят тайно, защото при тях стои на стража Калади. Вярно, че преди, когато забеляза лодките, той прояви съчувствие към тях, но тъй като сега са наши пленници, сигурно ще бди добре над тях. Накарай да ги свалят в трюма и да ги вържат. Щом останат там сами, веднага ще започнат да разговарят.

— Да, това може да се очаква. И тогава, като заговорят, искаш да ги подслушаш?

— Да. Нареди да ги оставят зад резервоарите! Ще сляза долу преди тях, без да ме забележат, и ще се скрия между цистерните. Разбира се от само себе си, че не бива да има никаква светлина.

— А няма ли да е по-добре да изпратим долу Калади за тази цел?

— Мислиш, че ще ги разбира по-добре от мен?

— Така ми се струва.

— Не се касае само за това, да бъдат разбрани вярно, но и да се направят верните изводи от чутото.

— Хмм! Йес! А затова Калади, изглежда, няма да има необходимото умение. По-добре е ти да слезеш долу. Тръгвай! Веднага идваме с тях. Наистина съм любопитен дали ще ти се удаде да научиш нещо.

Двамата пленници стояха близо до комина и ни наблюдаваха. Лордът отиде при тях и ги подложи привидно на разпит, като по този начин отвлече вниманието им върху себе си. При това той застана така, че те промениха положението си и ми обърнаха гръб. Сега аз получих възможност да изчезна в най-близкия люк, без да бъда забелязан от тях. Слязох при големите цистерни, където се съхраняваше водата, легнах на пода и се проврях между две от тях така, че бегълците не можаха да ме видят при идването си. След няколко минути те дойдоха, водени от няколко моряци. И лордът беше с тях. Нареди да ги вържат здраво до резервоарите и после се изкачи с моряците на палубата. Около мен беше абсолютно тъмно. Още докато стъпалата на стълбата скърцаха под тежките стъпки на моряците, поради което не можеше да бъда чут, аз продължих да се промъквам напред, докато главата ми се озова толкова близо до пленниците, че можех да разбирам думите им даже при съвсем тихо говорене. Най-важното сега беше на какъв език щяха да разговарят.

В това отношение щастието бе благосклонно към мен, защото започнаха да говорят на онова смесено наречие на ласкарите[6], което се владее от всеки местен моряк и може да се сравни с lingua franca от средиземноморските пристанища. Разбирах почти всяка дума.

— Дали сме сами тук? — попита тихо един от тях.

— Никой няма — отвърна другият по-високо.

— Сигурен ли си?

— Да. Огледах всички ъгли, докато фенерът беше тук.

— И аз, и не видях никого, освен онези хора, които ни доведоха и пак се качиха на палубата.

— Значи можем да поговорим. Никой няма да ни чуе.

— Каква ли полза? С приказки няма да се освободим.

— Не, но сега можем да обмислим дали имаме някакъв път към свободата.

— Няма такъв път, загубени сме.

— Аз все още се надявам.

— Наистина ли? — разнесе се бързият въпрос.

— Да. Тези английски кучета сигурно ще ни откарат на Каморта, за да ни оставят там. Вероятно ще пристигнем, когато вече се е смрачило. Ще скочим през борда и ще се спасим с плуване.

— С плуване ли? С тези ремъци?

— Ремъци! — каза първият с презрително съскащ смях. — Е да, ако бяха от желязо! Но това са само ремъци, а ти познаваш зъбите ми. Ще прегризя твоите ремъци, а ти ще развържеш моите.

— Да, става. Ще скочим зад борда! Но… — той добави с не толкова сигурен тон: — … забравихме веригата на моите крака; ще ми пречи да плувам.

— Ще ти помагам. В тъмнината сигурно ще се доберем до брега, където ще намерим лодки, колкото си искаме. После ще започнем да гребем в нощта към Тилангдшонг. Достигнем ли този остров, сме спасени, понеже Та-ки ще ни скрие така, че никой преследвач няма да може да ни намери.

— Нима има толкова добри скривалища?

— Да. Никога досега не е бил откриван някой беглец на Тилангдшонг.

— А после? Какво ще стане после с нас?

— Вече ти казах. Ще станем пирати.

— Но аз никога не съм бил моряк.

— Няма значение, това се научава. Та-ки спасява бегълците само при условие, че станат пирати. Или се боиш от това?

— Глупости! Искам да имам свобода; за нея ще направя всичко, каквото поискат от мен. Но знаеш ли със сигурност къде на острова ще можем да се срещнем с Та-ки?

— Да, при трите различно високи бамбукови пръта. Жителите на Никобарските острови имат обичая да обозначават с дълги бамбукови пръти местата, където може да спре лодка до брега; на върха на тези пръти се поставят кичурчета сухи палмови листа. Тези пръти могат често да са различни по брой, но на дължина едва ли. В това отношение Та-ки е направил изключение, за да могат хората да разпознават по-лесно неговия пристан за лодки. Намира се в източната част на Тилангдшонг. Като гребем в тази посока и забележим между коралите три бамбукови пръта с различна височина, значи това е мястото, където трябва да спрем. А сега да не говорим повече, а да действуваме. Ремъците са здрави и ще минат часове, докато успея да ги прегризя.

От тези думи заключих, че вече няма какво повече да науча, и бавно се заизмъквах назад между резервоарите. След това се промъкнах до стълбата и внимателно изпълзях нагоре. Щом ме видя, Рафли ме посрещна с любопитство.

— Е, как мина? Имаше ли щастието да чуеш нещо?

— Да.

— Какво?

— Я ми кажи преди това, сър Джон, имаш ли железни окови?

— Йес. Понякога човек е принуден по време на пътешествие да сменя екипажа си, а синковците, между които може да избира в тези райони, често не струват пет пари. Всеки капитан, който е принуден да се разправя с ласкари, разполага с железни окови.

— Тогава оковете двамата пленници! Канят се да прегризят ремъците си.

— Ха! Наистина такива типове имат зъби направо като кама. Но ще ги попревържа с нещо, което сигурно няма да могат да прегризат.

След като бяха донесени железните халки за ръце и крака, Квимбо бързо ги грабна и каза с усмивка, която стигаше от лявото му ухо до дясното:

— Даде желязо на добър, хубав, храбър Квимбо! Квимбо направи така здраво желязо, че разбойник изкърти зъби и не свободен!

След като слязохме долу, за да сменим ремъците с железните окови, двамата негодници ни посрещнаха с искрящи от ярост погледи. Тикнах под носовете им наполовина прегризаните ремъци и се обърнах към онзи, който се беше хвалил със зъбите си:

— Известни ми са зъбите ти, известни ми са и вашите мисли и планове. Днес вечерта се каните да скочите в морето.

— Не можем и да помислим за това! — извика ми гневно един от тях.

— О, дори сте си помислили и други неща! Искате да доплувате до брега на Каморта и да откраднете лодка, за да се отправите към Тилангдшонг.

— При кого ли? — подигра се той.

— При Та-ки.

— При. Та-ки ли? Откъде знаеш това?

— Знам, че ще ви помогне да станете и пирати. Ще ви предадем на остров Каморта, но преди това ще имате добрината да ми заемете ризите си.

Двамата мълчаха. Но затова пък лордът ме попита учуден:

— Да ти дадат тези ризи? Сериозно ли говориш?

— Да.

— А за кого ти трябват?

— За мене и Калади.

— Да не би да ги облечете?

— Да.

— Не знаеш какво говориш, Чарли! Кой джентълмен облича такава риза… бррррр!

— Джентълменът, който има намерение да залови някой си Та-ки.

Сега той остави пенснето си да се плъзне до върха на носа му, изгледа ме втренчено над стъклата и бавно повтори:

— Да залови… някой си… Та-ки? Наистина ли говориш сериозно?

— Йес.

— Тогава кажи ми за бога за какво са ти тези кирливи ризи, пълни с паразити? Та това е направо самоубийство и …

— Не прибързвай! — прекъснах го аз. — Не му е тук мястото да говорим за това. Да отидем на палубата или в каютата ти, сър!

— Уел! Много ми се иска да разбера каква ли щуротия пак ти се е загнездила в главата!…

Бележки

[1] Феро — един от Канарските острови. Б. пр.

[2] Сипаи — войници в Индия. Б. пр.

[3] Декан — обширно плато в Индия. Б. пр.

[4] Калади — слуга на лорд Рафли, герой от „Похитители на момичета“ Б. пр.

[5] Сахиб (тур.-араб.) — господар, почетна титла на европеец в Индия. Б. пр.

[6] Ласкар (перс, араб., англ., фр.) — моряк, войник от Източна Индия.